Звезда

Тридесет и първа глава

Спенсър и Елизабът отлетяха за Вашингтон заедно с възрастните Баркли на шести септември. Изминалата седмица бе крайно мъчителна за него. Напрежението помежду им бе убийствено. Но тя продължаваше да се държи така, сякаш не се бе случило нищо, решена твърдо да запази илюзиите на брака им. Той не знаеше какво трябваше да стори, за да я преодолее, но искаше след месец да се върне при Кристъл в Калифорния. Щеше да повдигне пред Елизабът въпроса за развода, веднага щом пристигнеха в Джорджтаун.

Съпротивата й срещу предложението му бе изненада за него. Той и Кристъл се бяха проявили като истински наивници относно готовността на партньорите си да ги освободят. И сега Спенсър мислеше единствено за това как да накара Елизабът да му даде развод.

Ала като се върнаха във Вашингтон, тя бе така горда с малката си къща, толкова заета с приятелите си и с работата си, че той почти не я виждаше. Тя нае икономка, която да готви и да чисти къщата, а изглежда ги канеха на всеки купон, който се организираше в града. На Спенсър всичко това му се струваше безнадеждно. Усещаше се тъй, сякаш потъваше в морето от хора, денем и нощем, а всеки път, когато се опитваше да я заговори, тя успяваше да избегне темата.

Най-накрая, по време на втория уикенд, откакто се бяха върнали у дома, по време на закуската той избухна. Тя току-що му бе казала, че приела покана за обяд този ден у родителите й, решила бе, че той би поиграл голф с баща й.

— За Бога, Елизабът, не можем да продължаваме повече така! Не можеш да продължаваш да се преструваш, че всичко е наред.

За него нищо не се бе променило от езерото Тахо насам, та дори и по-отдавна.

— Вече ти казах какво мисля, Спенсър. Това е. Завинаги. Би могъл да спреш да се съпротивляваш и да започнеш да се наслаждаваш на ситуацията.

Изглеждаше студена и самоуверена както винаги и направо го подлудяваше.

Той седна и прокара пръсти през косата си с онзи познат жест, който тя не обичаше. Всъщност той я дразнеше. Но бе готова да се примири с всичко. Това бе нейният живот, а той бе съпругът й.

— Трябва да поговорим.

Погледът му бе безмилостен. Тя бе почтена жена и той признаваше онова, което бе сторила за него. Но не това бе желал той. Сега вече го знаеше. Бе сигурен в него. А и не желаеше брак, целият изтъкан от преструвки и благоприличие.

— За какво искаш да говорим?

Тонът й бе леден. Беше й писнало от неспособността му да се адаптира. Доколкото тя можеше да прецени, той разполагаше с всичко, което искаше. Хубав дом, икономка, която да ги обслужва, интересна жена с хубава служба, влиятелни родственици от нейна страна. Но Спенсър не бе на такова мнение. Ни най-малко.

— Трябва да поговорим за нашия брак.

В очите й се появи леден оттенък. Беше слушала тези приказки и преди и темата не я интересуваше. Нямаше да му даде развод. Той просто трябваше да порасне и да приеме фактите такива, каквито са.

— Няма за какво да говорим.

— Знам — рече мрачно той. — Тъкмо в това е проблемът.

— Проблемът е в това, че ти все още се съпротивляваш, а като спреш, нещата ще се подобрят многократно. Погледни родителите ми. Нима смяташ, че на тях винаги им е било лесно? Сигурна съм, че не е било така. Но те са се справили. Ние също можем да се справим, ако най-сетне приемеш статуквото и свикнеш с него.

Тя изобщо не му съчувстваше.

— Статуквото за мен — рече той, опитвайки се да й говори спокойно — е, че аз не смятам това за брак.

— Не съм съгласна с теб — изглеждаше ядосана, но не и тъжна. Чувстваше се изморена от разговорите на тази тема.

— Ние не сме влюбени един в друг. Никога не сме и били. Това за теб няма ли значение?

— Разбира се, че има. Но това ще дойде с времето — тонът й бе безстрастен, а това още повече го подлудяваше.

— Кога? Кога мислиш, че ще дойде, Елизабът? На шейсет и пет години, нещо като пенсия или премия? Това или го има в началото, или го няма. А при мен то никога не е съществувало. Опитвах се да си внуша, че го имаше, но то не съществуваше. Исках да се махна още след като се сгодихме и ти го казах. Но се оставих да ме уговориш и да ме въвлечеш в това като пълен глупак, макар да го знаех. Не бе честно към теб, нито към мен, а сега и двамата плащаме цената на твоята проклета упоритост.

— Ти пък каква цена плащаш? — сега вече бе ядосана и най-сетне й пролича. — Цената на комфорта, на това да имаш жена, за която можеш да се гордееш, че си се оженил, на тъст, който е един от най-влиятелните хора в тази страна?

— Пет пари не давам за всичко това и ти го знаещ.

— Не съм много сигурна в това. А ти? Защо се ожени за мен, щом не си бил влюбен? — въпросът бе много уместен.

— Внушавах си, че те обичам. Мислех си, че нещата ще потръгнат, но те не потръгнаха и трябва да си го признаем.

— Ти си го признай. Ти се справяй с него. Това е твой проблем, по дяволите! Само се оплакваш непрестанно. Ами спри да се вайкаш и направи нещо.

— Нали това искам да направя, по дяволите! — той удари по масата и изпита изкушението да я замери с нещо. — Искам да се разведем, за да се измъкнем от тая бъркотия и да започнем да живеем като нормални човешки същества.

— Няма да стигнем доникъде, Спенсър. Ние сме женени и нещата ще си останат такива. За добро или за зло, докато смъртта ни раздели. Затова спри да се вайкаш и вземи да свикваш. Размърдай си задника, намери си работа. Прави каквото щеш, по дяволите, но разбери едно нещо: няма да се разведа с теб.

Докато я слушаше, той усети как го обзема отчаяние. Единственото нещо, което желаеше, бе да се върне при Кристъл в Калифорния.

— Колко дълго мислиш, че бихме могли да продължаваме така?

— Завинаги. Щом трябва. От теб зависи колко трудно поносимо ще го направиш.

— Нищо повече ли не желаеш? А аз — да. Искам някой, с когото мога да си поговоря. Някой, който желае същите неща като мен. Живот, любов, щастие и деца — той бе на ръба да се разплаче. — Елизабът, искам да бъда щастлив.

— Аз — също.

Тя го погледна без съчувствие и изведнъж в съзнанието й просветна една мисъл. Никога досега не й бе хрумвала, но все още помнеше как бе гледал момичето в нощния клуб вечерта след празненството по случай годежа им в Сан Франциско; два дни по-късно той й съобщи, че не искал да се женят.

— Спенсър — тя го погледна право в очите. — Да не би да има друга?

Той обаче не можеше да й каже. Не в това бе работата. Работата бе в това, че бяха сгрешили и трябваше да си го признаят. Какво щеше да стане сетне не бе нейна работа.

— Не, няма — нямаше да й разкаже за това. Не искаше проблемът да се размива.

— Сигурен ли си?

Тя го познаваше далеч по-добре, отколкото би искал, но той поклати глава, решен да я излъже за Кристъл.

— Това няма значение. Онова, което ти казах, е далеч по-важно. Този брак няма смисъл и за двама ни и никога няма да има.

Но тя бе докоснала оголен нерв и изведнъж вече бе сигурна.

— Това има значение. Аз имам правото да знам дали има друга.

— Това с какво ще промени нещата? — той я погледна предпазливо.

— Няма да ти дам развод, ако това е нещото, което искаш да узнаеш. Но то би ми обяснило някой неща за теб. Мисля, че цялата тази глупост с безконечните ти оплаквания всъщност цели да прикрие нещо друго, нали така?

— Казах ти, че не в това е работата.

— Не ти вярвам.

— Елизабът, бъди разумна. Моля те!

Какво можеше да й каже? Че имаше друга жена? Че тя бе най-красивото момиче, което някога бе виждал, че бе влюбен в него, още когато то бе на четиринадесет години. И че сега искаха да се оженят с него?

— Баща ми иска да те запознае с някои много влиятелни приятели днес — тя пренебрегна всичко казано от него. — Мисля, че трябва да отидем.

— За Бога, та ние говорим за бъдещия си живот. Защо не искаш да вникнеш в причините?

— Защото твоята причина е разводът, Спенсър. А моята не е. И аз няма ти позволя да се измъкнеш. Няма да ти позволя да ме унизиш публично. Не искам да се развеждам. Искам да си остана омъжена.

Винаги бе искала да се омъжи за него и бе получила тъкмо онова, което бе желала. Почти. Но според нея точно това човек получаваше от живота — почти желаното. За него може и да не бе достатъчно, но на нея й стигаше и тя нямаше да му позволи да изплюе захапаната кукичка толкова лесно.

— Но нима искаш да си омъжена по този начин?

— Да — в тона й не се усети и нотка на колебание. — Един от приятелите на баща ми иска днес да ти предложи работа. Мисля, че трябва да се срещнеш с него.

— Омръзнаха ми приятелите на баща ти и самият ти баща.

— Той е много важен член на Демократическата партия и е на държавна служба — тя продължи, сякаш изобщо не го бе чула, а Спенсър му се искаше да изкрещи. — Той смята, че би могъл да му бъдеш полезен.

— Точно сега не искам да бъда полезен на никого. Освен на себе си. И на теб. Искам да оправим цялата тази бъркотия.

— Няма никаква бъркотия, Спенсър. Поне по мое мнение. А и аз няма да ти дам свободата, така че го забрави.

Като я погледна, той се увери, че тя бе убедена в думите си. Тя никога нямаше да се съгласи да се разведат. Беше попаднал в капан. Навярно завинаги.

— Сигурна си в това, нали?

— Напълно — тя погледна хладнокръвно часовника си. — Трябва да сме там по обед, затова ти предлагам вече да се обличаш.

— Не съм дете, Елизабът. Нямам нужда да ми се казва какво да правя, кога да се обличам, кога да ям и кога да ходя на парти. Аз съм мъж и искам да живея с жена, която ме обича.

— Съжалявам.

Тя стана и отново го погледна студено. Той бе разрушил всякаква надежда за нещо подобно, но въпреки това тя нямаше да го пусне да си върви. А и бе убедена, че имаше друга. Която и да бе тя, нямаше да го получи.

— Ще трябва да се примириш с това, нали?

Тя тихо излезе от стаята и един час по-късно слезе долу, облечена в изряден тъмносин костюм, тъмносиня чанта от крокодилска кожа, обута бе в лачените обувки, които баща й й бе подарил за рождения ден. И макар да не искаше да се предава, Спенсър също бе облечен. Носеше сив костюм, а лицето му много би подхождало за погребение.

Тя забъбри приятно с него, сякаш помежду им не се бе случило нищо.

А той се чувстваше така, сякаш животът му бе свършил. Поне онази част от него, която имаше значение. Нямаше никаква надежда. А приятелят на баща й, както и можеше да се очаква, бе и сериозен, и влиятелен.

Предложи на Спенсър служба в правителствено учреждение, която би го заинтригувала, ако искаше да остане във Вашингтон и ако искаше служба, постигната благодарение на семейство Баркли. Предложената обаче бе наистина добра. Бе първото предложение, което го заинтересува, и той каза на мъжа, че ще го обмисли. Каза го повече от учтивост, отколкото искрено. Всичко, което искаше, бе да поговори с Кристъл. Ала когато й позвъни късно вечерта, след като Елизабът си бе легнала, научи, че и при Кристъл нещата не бяха се разбили по-добре. Ърни я наблюдавал денем и нощем, а веднъж или дваж й се сторило, че я следят. Страхуваше се дори да говори по телефона със Спенсър, но за късмет, когато Спенсър позвъни, Ърни бе излязъл. Каза му само, че Ърни я заплашвал. Но истината бе, че вече се страхуваше и за живота на Спенсър. Знаеше, че с Ърни шега не бива.

Напоследък Ърни се появяваше неочаквано на снимачната площадка, седеше в гримьорната й, следеше обажданията й, макар че те бяха съвсем малко. Единственото нещо, което й бе позволено, бе да ходи на работа и да се връща у дома при него. Повече не я би, не я изнасилва, не я докосна. Нямаше и нужда. Просто й бе казал, че ще убие Спенсър.

И на следващия ден, след като я изнасили, той се върна у дома с огромна диамантена огърлица. Усмихна й се дяволито, на картичката към огърлицата пишеше: Мисли си за нея като за колан на целомъдрието. С обич, Ърни. Сега вече тя не се съмняваше какво щеше да й се случи, ако се опиташе да го изостави заради Спенсър. Щеше да ги убие и двамата. Сигурна бе в това. А и той й го бе казал.

Вече знаеше какво трябваше да направи. Трябваше да изостави Спенсър за негово собствено добро. Дори не можеше да му каже защо. Страхуваше се даже да му каже истината, страхуваше се, че той щеше да отвърне на удара с удар или щеше да се върне в Калифорния да се опита да я отърве от Ърни.

— Какво става там? — гласът на Спенсър й се видя изтощен. Бе вече след полунощ и той бе емоционално изчерпан от напрежението на безуспешните си опити да убеди Елизабът да се разведат.

— Трудно е — отвърна тихо Кристъл. Говореше за пръв път с него от дни насам и при мисълта какво трябваше да му съобщи очите й се напълниха със сълзи. Но трябваше. Заради самия него.

— Това е най-мекото изявление на годината, нали?

Той се опита да се пошегува, но и двамата бяха потиснати и той го усети по гласа й. Беше направил първата си голяма грешка, когато реши да кара нататък и да се ожени за Елизабът, въпреки че вече знаеше, че не я обича. Бе послушал всички други, освен себе си. И беше убеден, че постъпва напълно правилно. Дори се бе опитал да се убеди, че я обича, че чувствата му към Кристъл бяха само плод на сляпо увлечение.

— Говори ли с Елизабът?

— Да. Не че съм постигнал нещо. Тя напълно отказва да сътрудничи, а освен ако не я набия или я заваря с някой в леглото, няма никога да получа основания за развод, без нейното съгласие. Няма обаче да се откажа. Просто имай търпение, Кристъл, ще я убедя.

Още не знаеше как, но щеше да го направи. Не бе готов обаче за последвалите думи на Кристъл. Те му подействаха като светкавичен удар на професионален боксьор в слънчевия му сплит.

— Няма нужда да го правиш. Ърни и аз говорихме за нещата и…

Тя едва не се задави, изричайки думите си, макар да се опита тонът й да прозвучи нормално. Това бе най-трудната роля в кариерата й, но бе убедена, че от нея зависеше животът на Спенсър — трябваше да го убеди, без значение какво щеше да си помисли той за нея сетне. Това вече не бе важно. Тя бе започнала да разбира каква роля играеше Ърни в Холивуд. Бе дочула какво говорят хората за него, след като я бяха виждали с него на снимачната площадка. Слуховете за връзките му я плашеха. Той далеч не бе онова, за което се представяше, предполагаше се, че зад него стояха много опасни хора. А за тях Кристъл представляваше просто едно перспективно богато златоносно находище.

— Той смята, че ако го напусна сега, това ще навреди на кариерата ми — продължи тя. — Шумът в пресата може силно да ми навреди.

При тези думи сърцето на Спенсър се сви.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Казвам, че… — тя си опита в гласа й да прозвучи студена нотка, нещо напълно чуждо за нея. Обикновено гласът й бе топъл и страстен, досущ като пеенето й. — Казвам, че не смятам, че трябва да се връщаш. Не съм готова да предприема никакви промени.

— Нима оставаш при него? Заради онова, което биха казали хората? Да не си полудяла?

— Не съм — сърцето й се късаше, докато произнасяше думите си, но по-добре да го заболи така, отколкото Ърни да го направи със своите приятелчета. — Мисля, че като те видях, не бях съвсем на себе си. Не можах да се сдържа… бе толкова отдавна и… не знам. Може би просто играех някаква роля… ролята на отдавна изгубения любовник и малкото момиченце, което някога го обичаше — по бузите й се стичаха сълзи, но гласът й бе непроменен.

— Нима искаш да ми кажеш, че не ме обичаш?

Тя преглътна с мъка, мислеше единствено за него, не за себе си и за празния живот, който й предстоеше.

— Мисля, че това бе много, много отдавна… Мисля, че и двамата бяхме малко отнесени, когато се видяхме.

— Не ми пробутвай тези глупости. Аз не бях никак отнесен. Оцелях цели три години в проклетата, гадна, малка война, само за да се върна и да ти кажа, че те обичам — той вече почти крещеше и трябваше да си напомни да сниши гласа си. Горе спеше Елизабът и той не искаше да я събуди. — Може би чаках прекалено дълго. Може би направих маса глупави грешки. Бог ми е свидетел, че обърках живота на всички, но в едно нещо съм сигурен и то е, че не бях никак отнесен, нито пък играех някаква роля, когато те видях. Обичам те! Готов съм да дойда и да се оженя за теб, веднага след като подредя бъркотиите тук, и искам да знам, какво по дяволите всъщност искаш да ми кажеш?

— Казвам, че… всичко свърши.

Последва безкрайно мълчание, сетне прозвуча гласът му — суров и дълбок:

— Сериозно ли говориш? — в гърлото му се зароди ридание, но той успя да го потисне.

— Да — тя едва можеше да говори. — Да, говоря сериозно. За мен сега кариерата ми е прекалено важна… и съм много задължена на Ърни.

— Той ли те накара да ми кажеш тези неща? — изведнъж му хрумна нещо: — Той там ли е в момента?

Това щеше да обясни всичко. Не можеше тя да мисли така. Той бе видял лицето й и бе разбрал, че тя още го обичаше. Поне така си бе помислил.

— Не, разбира се. Той не би ме накарал насила да ти кажа каквото и да е — това бе още една лъжа в добавка към останалите, които изрече, за да го защити. — Не искам да идваш тук. Не смятам, че трябва повече да се виждаме, дори и като приятели. Няма смисъл, Спенсър, всичко свърши.

— Не знам какво да ти кажа — той плачеше, но не би допуснал тя да го чуе. В един миг му се стори, че напразно бе оцелял през войната.

— Просто се пази. И, Спенсър…

— Какво? — тонът му бе такъв, сякаш някой бе умрял.

— Не бих искала да ми се обаждаш.

— Разбирам. Е, както се казва, бъди щастлива — не бе просто огорчен, бе направо съсипан. — Искам обаче да знаеш едно нещо — ако някога имаш нужда от мен, аз ще бъда при теб. Само ми позвъни. А ако промениш решението си…

Гласът му притихна. И двамата мислеха само един за друг, но тя трябваше да убие и последната му надежда, това бе важно.

— Няма да го променя.

Тя не можеше да види колко бледо бе лицето му. Направи онова, което знаеше, че трябва да направи. Сега единственото, което й оставаше на света, бе Ърни. Ужасяваща мисъл, но сега не можеше да се занимава с нея. Това бяха последните мигове, в които можеше да бъде близо до Спенсър, макар той да не го знаеше. Не искаше още да затваря телефона, искаше да чува гласа му, да бъде близо до него за последен път.

— Какво ще правиш с Елизабът? — рече го просто да каже нещо, макар да си бе задавала този въпрос и преди.

— Не знам. Тя казва, че не иска да ме пусне. Може и да не ме пусне, а може с времето да се отегчи. Във всеки случай сигурно е, че нашето не е брак.

— Тогава защо иска да останеш при нея? — по бузите й се стичаха сълзи, но тя се опитваше да проточи разговора.

— Не би искала да изглежда унизена. А си мисля, че тъкмо към нещо подобно се е стремила винаги. Към някой, който да играе голф с баща й и с когото да ходи по приеми.

Бе доста опростенческо определение, но не и съвсем далеч от истината, поне по принцип. Нямаше нищо общо с онова, което той бе преживял с Кристъл. И колкото и да бе странно, въпреки малкото време, което бе прекарал с нея, той имаше чувството, че я познаваше по-добре, отколкото жена си, по-добре, отколкото би я познал изобщо в бъдеще.

— Не знам какво да правя сега…

Да остане във Вашингтон или да се върне в Ню Йорк, да я остави или да приеме службата, която току-що му бяха предложили. Вече нямаше значение. Чувстваше се като робот.

— Както и да е, предполагам, че както се казва това е краят… или не се казва така?

— Да, така е — в един момент тя замълча, умираше да му каже, че го обича. Призляваше й от мисълта, че го оставяше с впечатлението, че повече не го обичаше.

— Предполагам, че това е краят…

— Бъди щастлива, Кристъл… и се пази… — а последните му думи, преди да затвори телефона, направо разкъсаха сърцето й. — Винаги ще те обичам.

Сетне той затвори телефона и отиде в малкото кабинетче, което Елизабът бе спретнала за него. Там се разплака като дете, което е загубило майка си. Седя и плака с часове, припомняше си миговете, преживени с нея, опитваше се да повярва, че тя разбира какво прави. Трудно му бе да повярва, че тя искаше тъкмо това сега — кариерата си вместо него. Знаеше колко държеше на мечтите си за Холивуд, но всичко това бе някак си неприсъщо за нея. Ала в същото време знаеше, че трябва да се съобрази с желанията й. Дължеше й поне това. Единственото, което трябваше да реши, бе как да продължи да живее без нея.

В Калифорния Кристъл остави слушалката с треперещи ръце. Цялото й тяло бе като буца лед, знаеше, че бе постъпила по единствено възможния начин, ала в същото време имаше чувството, че бе разрушила всичко, което бе имало смисъл за нея. Без да ще бе продала душата си на един зъл човек и сега трябваше да плати цената, за която щеше да съжалява цял живот.

Тя седя дълго така, взряна в нищото, неспособна да повярва, че той наистина си бе отишъл. Все едно бе умрял, все едно го бе убила. Това й напомни за чувствата й, когато почина Джарид — празнотата, вината, самотата, които я съкрушиха.

— По каква причина изглеждаш толкова весела?

Тя се обърна изненадана. Не го бе чула да влиза в стаята, но Ърни се бе изправил пред нея, изглеждаше ядосан.

— Нещо неприятно?

Тя поклати глава. Дори не й се говореше с него.

— Добре. Тогава иди се облечи. Тази вечер сме на премиера. А сетне искам да те покажа на неколцина продуценти.

— Не мога… — тя го погледна с изпълнени със сълзи очи. — Не се чувствам добре.

— Разбира се, че си добре.

Той наля питие на бара и й го подаде. Тя отпи и остави чашата. Не й стана по-добре, алкохолът нямаше да помогне. Нищо не можеше да помогне. Ърни й се усмихна насърчително.

— Добро момиче. А сега иди се облечи. Трябва да излезем след половин час.

Тя го погледна с празен поглед, сетне стана и бавно закрачи към спалнята си, сподирена от погледа му. Не го знаеше, но той бе доволен от нея. Бе подслушвал разговора й по апарата, който бе скрил в кабинета си.

Тази вечер тя излезе с него. Навсякъде ги посрещаха фоторепортери. Направиха й маса снимки — изглеждаше страхотно, хванала под ръка Ърни. Бе тиха и бледа, но никой не го забеляза. Закъсняха за премиерата, но Ърни не се трогна от това. Така дори привлякоха повече внимание. Той я потупваше по ръката, докато влизаха, а сетне остана и много доволен, че продуцентите я харесаха. Тя почти не разговаря с тях или с него. Бе потънала в друг свят, свят, който вече не съществуваше.

Светът, в който някога бе живяла със Спенсър.