Звезда

Четиридесет и четвърта глава

Късно същата вечер Спенсър се обади на Кристъл да й съобщи новините около себе си. Не й се бе обаждал, откакто бе отпътувал за Далас.

Нея я нямаше обаче у дома и той реши да я изненада в Л.А. Полетът бе дълъг и той потъна в мислите си; единственото нещо, което можеше да го съживи, бе да я види. Но в апартамента й нямаше никой и той реши да я намери на снимачната площадка в студиото, където знаеше, че снимаше новия си филм.

Имаха да поговорят за сума неща, а и той още не бе осъзнал добре всичко, което бе сторил. Беше свободен. Беше зарязал всичко и бе уверен, че постъпи правилно. Единственото, което го интересуваше, бе какво мислеше тя за това, затова когато слезе от таксито и пое към снимачната площадка в студиото, усети тръпка на страх. Ами ако за нея се бе оказало твърде късно? Ако всичко се бе проточило прекалено дълго? Ако откажеше да се омъжи за него? Възможно бе, макар и малко вероятно. Знаеше колко силно го обичаше, колко много означаваха един за друг. Това бе едно от малкото неща, в които се бе усъмнявал през всичките тези години.

Сцената обаче бе празна, съобщиха му, че групата била разпусната за две седмици, в знак на траур към президента. Той постоя известно време, чудеше се какво да предприеме. И сетне изведнъж се сети. Нае кола и реши да не й се обажда. Тя можеше да бъде само на едно място.

Пътят му отне четиринайсет часа, но той не пожела да вземе самолета. Искаше да шофира сам и да мисли за нея, за онова, което щяха да правят оттук нататък. Когато се почувства прекалено уморен да продължи, отби колата и поспа малко, два пъти спира да хапне в крайпътни ресторанти. Ала когато слънцето изгря над долината, той усети как сърцето му запя. Бе странно нещо в един странен свят, но той бе сигурен, че постъпва правилно. В седем сутринта пристигна в ранчото. Слънцето бе вече високо в небето, но бе хладно.

Бе красив ноемврийски ден, през полето тичаше едно дете и той намали скоростта да го погледа. За момент си помисли, че бе Джейн, но като се вгледа в него, разбра, че не бе тя. Имаше лъскава черна коса и когато Спенсър излезе от колата, загледан в него, разбра, че то викаше някого.

Изглеждаше на около осем години и като видя непознатия, се спря и се вгледа в него, а сетне полека се приближи.

Спенсър не помръдна, само гледаше момчето и, когато то приближи, той едва не ахна. Беше виждал това лице отдавна, много, много отдавна, когато сам бе дете. Бе лице, което познаваше твърде добре, неговото собствено лице, все едно детството му го гледа.

Тогава Спенсър полека тръгна към детето. Той изведнъж бе разбрал какво се бе случило. А тя изобщо не му бе казала.

— Здрасти!

Момчето му помаха с дълга, грациозна ръка, а Спенсър се спря с насълзени очи. Не знаеше какво да му каже, само му се усмихна, а сълзите полека се застичаха по бузите му.

Тогава в далечината забеляза Кристъл. Тя също се бе спряла, ужасена да го види тук, искаше да извика Зеб да се върне, но вече бе прекалено късно и тя затича, сякаш можеше да го върне обратно. Твърде късно бе обаче и сега виждаше пред себе си само Спенсър.

Той се усмихваше на детето, сетне и на нея, и, разплакана без глас, тя закрачи към тях.

Той бе невредим, бе се завърнал у дома, за минута, за час, за ден, или за колкото и да е. Видя го как приближава Зеб, как взема ръката му и тя отново се затича към тях.

Беше разбрал. Тайната й вече бе и негова тайна… и Зеб… Тя достигна до тях в момента, когато Спенсър го вдигна на ръце и ги прегърна и двамата. Той я погледна, а Зеб ги изгледа и двамата в почуда.

— Не знаех, че ще дойдеш.

Това бе най-глупавата реплика на века и той се засмя, без да се срамува от сълзите си.

— Бих рекъл, че си скрила маса неща от мен, Кристъл Уайът.

— Не си ме питал — усмихна се тя през сълзи, докато той я целуваше.

— Ще го имам предвид следващия път.

Зеб се измуши, притеснен от тях, и хукна из лозята, досущ както тя бе тичала като дете и както щяха да тичат някой ден и другите им деца.

Спенсър я хвана за ръка и те полека поеха към ранчото; говореха си нещо, а детето ги гледаше.

Когато стигнаха до стълбите, Спенсър я погледна, сетне погледна отново небето. Бе слънчев, зимен ден… но той можеше да се закълне, че чуваше в далечината гръмове, че видя и мълнии, когато я целуна я и тримата заедно влязоха вкъщи.

Най-сетне у дома.

Заедно.