Звезда

Трета глава

Първото бебе на Том и Беки се роди десет месеца след сватбата им. Появи се на бял свят в къщичката им в ранчото, в присъствието на Минерва и Оливия, докато Том нервно крачеше в очакване по верандата на главната къща. Беше здраво момченце, кръстиха го Уйлям, на името на бащата на Том — Уйлям Хенри Паркър.

Беки се гордееше страхотно с него, Том — също. Това бе един светъл момент в иначе трудната година за семейство Уайът.

Реколтата бе много слаба след проливните дъждове, пневмония събори Тад и той изобщо не се възстанови напълно от нея. Когато бебето се роди, все още се чувстваше слаб, ала се опитваше да се преструва, че бе добре. Само Кристъл знаеше колко отчайващо уморен бе той. Вече яздеха на по-къси разстояния, а той изпитваше облекчение, когато се приберяха и си легнеше, понякога дори без да вечеря. Започна да усеща подобрение чак когато кръстиха бебето, в деня, когато Индия получи независимост и два дни преди шестнайсетия рожден ден на Кристъл.

Уйлям бе кръстен в същата църква, в която Том и Беки се венчаха една година по-рано; Оливия покани шейсет техни приятели на гощавка. Празненството не беше тъй разточително като сватбата, но си беше все пак празник. Джини Уебстър бе кръстницата, а Том бе помолил Бойд да бъде кръстник, което бе една твърде болезнена тема за семейство Уайът.

Хироко бе все така отбягвана, единствената й приятелка бе Кристъл, но дори и тя не знаеше, че Хироко бе бременна. А местният лекар бе отказал да се грижи за нея. Неговият син бе загинал в Япония и той рязко й бе казал, че няма да й помогне детето й да види белия свят. Наложи се Бойд да я заведе на лекар в Сан Франциско, но не можеше да си позволи да я води прекалено често.

Доктор Йошикава бе благ и любезен мъж. Бе роден в Сан Диего и бе живял през целия си живот в Сан Франциско, но въпреки това след нападението над Пърл Харбър бе интерниран, както и всички с японски произход. Четири години се бе грижил за хората в лагера, опитвайки се да им помогне всячески при оскъдицата от лекарства. За него това бе време на разочарование и болка, ала си спечели уважението и предаността на хората, за които се бе грижил и с които бе живял.

Хироко бе научила за него от единствената японка, която познаваше в Сан Франциско, и го посети него, след като бе отритната от лекаря, за когото всички в долината имаха най-добро мнение. Доктор Йошикава я прегледа в присъствието на Бойд и ги увери, че всичко вървяло нормално. Ала той самият много добре знаеше колко трудно й е в тази непозната страна с хора, които я ненавиждаха, само заради цвета на кожата й, заради дръпнатите очи и факта, че бе родена в Киото.

— През март трябва вече да си имате едно хубаво и здраво бебе, мистър Уебстър — каза той на Бойд и се усмихна на Хироко.

Разговаря с нея на японски и Бойд видя как тя се успокои от думите на лекаря. Каза й да почива всеки следобед, да се храни добре, препоръча й диета от любимите й японски гозби, което я накара да се разсмее.

Бойд тъкмо й помагаше да сготви една от тях, когато Кристъл почука на вратата. Беше на следващия ден, след като бяха ходили на лекар в Сан Франциско. Още от сватбата на Беки тя се отбиваше от време на време, просто да им каже добър ден и да побъбрят за малко. Никой не знаеше, че ги посещава, а Бойд бе достатъчно разумен да не издава тайната.

— Хей, има ли някой вкъщи?

Беше завързала един от конете на баща си навън; влезе предпазливо, облечена в дънки, вдигнала косата си нагоре под каубойската шапка. Беше станала дори още по-хубава от предишната година, по-женствена, ала все още около нея витаеше ореолът на невинността. И все така не осъзнаваше красотата си, от което тя само още повече се увеличаваше. Носеше една от старите ризи на Тад; пусна шапката си на стола, избърса чело и гривата от платинено руса коса се спусна като водопад по раменете й.

— Здравей, Кристъл — Бойд избърса ръцете си в кухненския пешкир, Хироко й се усмихна и й предложи да хапне от сашимито, което приготвяха.

— Обядвала ли си?

Бе събота и тя не бе на училище. Баща й си почиваше и нямаше какво да прави този ден. Вече се бе отбила да види Беки и малкия Уили, както го наричаха всички. Беше дебеличко и здраво бебе, което постоянно се усмихваше.

— Какво е това? — очарована, Кристъл погледна суровата риба.

— Сашими — отвърна Хироко със свенлива усмивка. Русата коса и големите сини очи на Кристъл винаги я изумяваха. Ако можеше да се роди отново, й се искате да изглежда точно като нея. Хироко си мечтаеше често да оперира очите си, за да добият западен вид, но не можеха да си го позволят, а и Бойд би я убил, само ако си го помислеше. Той я обичаше каквато си бе, с тези нейни деликатни, японски черти.

Хироко бе само с три години по-голяма от Кристъл, но излъчваше сериозност, която се задълбочи още повече от самотата й в долината.

— Искаш ли да опиташ малко сашими, Кристъл-сан?

Английският й се бе подобрил през последната година. Вечер четеше на глас на Бойд, стараеше се много да усъвършенства произношението си. Кристъл й бе донесла някои от своите учебници и Хироко бе залегнала прилежно над тях, а и усвояваше много бързо.

Кристъл приседна в малката кухничка с тях и предпазливо опита от суровата риба. Искаше й се да опита от всичко, беше споделяла трапезата им много пъти, вкусвайки от деликатесите, които Хироко приготвяше със сръчните си ръце.

— Баща ти добре ли е? — попита тихо Хироко и Кристъл кимна, тревожно сбърчила чело.

— По-добре е. Зимата бе тежка за него. Отбих се да видя Беки днес — усмихна се тя на приятелката си, — бебето става страшно мило.

Тогава тя забеляза странното им споглеждане. Бойд погледна окуражително жена си, луничките му сякаш още по-силно изпъкнаха на бледото му лице. Беше съвсем различен от Кристъл с нейното бронзово от загара лице, русата й коса и сините й очи. Обаче той бе сляп за нейната красота. Погледът му следваше единствено Хироко.

— Кажи й.

Той се усмихваше на жена си, искаше му се да споделят добрата новина с единствената си приятелка, още повече, че след като откриха доктор Йошикава, вече се бяха поуспокоили. Едва ли можеха да си позволят да имат дете, но и двамата страшно го желаеха. Бяха учудени, че бе минало толкова време, преди Хироко да забременее — повече от две години.

— Хайде… — подкани я Бойд. Кристъл чакаше, но Хироко се притесни. Кристъл бе твърде млада, за да се досети сама. Не мислеше много за бебета, затова ги гледаше в очакване с широко отворени очи, но Хироко не можеше да намери сили да го каже.

Най-накрая Бойд го стори вместо нея.

— През пролетта ще си имаме бебе.

Беше горд като го каза, а Хироко се извърна свенливо настрани. Не бе свикнала още с американските маниери, с тази негова откритост, когато съобщаваше на хората толкова интимни неща, ала въпреки всичко и тя бе толкова щастлива, колкото и той.

— Това е чудесно — усмихна се Кристъл. — Кога?

— Смятаме, че ще е през март — той се усмихна гордо на жена си, а Хироко сипа на Кристъл още сашими.

— Доста далеч е още, нали? — на Кристъл й се виждаше цяла вечност. Очакването на бебето на Беки й се бе сторило безкрайно. Тя се оплакваше непрестанно, охкаше непрекъснато колко й било лошо, колко зле се чувствала. Най-накрая Кристъл просто не можеше да понася да е около нея. Дори на Джарид му писна, а Том излизаше вечер без нея, с приятелите си. Само Оливия й съчувстваше. Двете жени се сближиха повече откогато и да било, но Кристъл нямаше нищо против това. Тя бе най-щастлива, когато бе заедно с баща си. А и гостуванията й при Хироко ставаха все по-приятни и по-приятни.

Разговаряха за природата, за живота, обсъждаха най-различни идеи, но много рядко говореха за определени хора. Хироко нямаше приятели, за които да говори, освен семейството си в Япония, а напоследък тя рядко говореше за него. Бяха толкова далеч, че все едно ги бе изгубила. Само веднъж сподели, че много й липсвали по-малките й сестри. В отговор на това откровение Кристъл й довери, че понякога си мечтаела да стане киноактриса. Хироко бе очарована от тази идея, смяташе, че момичето бе достатъчно красиво. Обаче Холивуд бе далеч, твърде далеч от долината Алигзандър. Струваше им се толкова непостижим, сякаш бе на някоя друга планета.

И Хироко, и Бойд присъстваха на кръщенето на Уилям. Той енергично зарева, когато свещеникът поля главицата му с вода. Беше облечен с кръщелната роба, която бе носил бащата на баба Минерва. Докато излизаха от църквата, Хироко пребледня и Бойд я хвана нежно под ръка, задавайки й въпрос само с поглед. Тя кимна.

Никога не се бе оплаквала, че е зле, но той разбра, че вече бе започнала да не се чувства добре. Все още готвеше ястията, обръщайки внимание и на най-малката подробност, но не й се ядеше, просто побутваше яденето в чинията си. Няколко сутрини я чу как повръща.

Погледът на Кристъл срещна нейния преди Бойд да я отведе и двете жени се усмихнаха една на друга, без някой да ги забележи. Всички бяха прекалено заети да се възхищават на бебето.

В ранчото гощавката бе подредена, както и в деня на сватбата на Беки, ала този път им бе по-лесно, имаха по-малко гости. Жените се бяха отделили на малки групички и си говореха кой щял да се жени и коя щяла да ражда. Никой още не знаеше за Хироко, а и им бе далеч по-интересно да клюкарстват шепнешком за Джини Уебстър. Тя бе понаддала доста, носеха се слухове, че спяла с Маршъл Флойд. Някой дори ги видял да излизат от един хотел в Напа.

— Бременна е, не ще и дума — обяви заговорнически Оливия, а Беки добави, че Джини едва не припаднала миналата седмица, по време на църковната служба.

— Смяташ ли, че ще се ожени за нея?

— Би могъл — рече една жена. — Само че ще е добре да го стори по-скоро, преди да е напълняла още повече.

Жените си говореха, мъжете ядяха и пиеха, наоколо играеха деца — беше почти същата картина като преди една година. Нищо не се бе променило две години след края на войната, освен че децата бяха попораснали.

И Кристъл вече бе изгубила детинската си външност.

Тялото й бе изящно скулптирано, с дълги нозе и привличаше вече мъжките погледи. Роклите й вече не скриваха женствеността й както преди, а очите й изглеждаха по-спокойни и по-мъдри. Цяла зима се бе тревожила за баща си. Джарид бе завършил гимназия през юни и щеше да работи вече по цял ден с Том и с баща си. Тад бе искал да постъпи в колеж, но Джарид не пожела. Човъркаше автомобилите на ранчото и излизаше с кола с приятелите си. Имаше си вече и приятелка от Калистога.

— Вече си е направо младеж — рече с възхита на Оливия една от приятелките й — и той ще бъде следващият, който ще се ожени, помни ми думата. Чувам, че се срещал с момичето на Томпсън.

Майка му само се усмихна гордо вместо отговор, но очите й помрачняха като погледна Кристъл. Беше облечена в синя рокля, с цвета на очите й, която баща й й бе донесъл от Сан Франциско.

— Много хубаво момиче… истинска красавица — рече другата жена, след като видя, че Оливия погледна към Кристъл. — Много скоро ще се наложи да я запираш в хамбара — подразни я тя, но Оливия не й обърна внимание.

Все още не познаваше както трябва най-малкото си дете. Беше толкова различна от останалите момичета, особено от сестра си. За разлика от другите бе тиха и самотна. Мислеше по-задълбочено, но когато споделяше с нея, което бе рядко, майка й се безпокоеше от мислите й. Едно момиче не биваше да разсъждава за сериозни неща или да си мечтае за градовете, за които тя и Тад разговаряха. Вината бе изцяло негова, че й пълнеше главата с тези неща. Негова бе вината и за това, че обичаше да тича на воля по хълмовете, да язди конете на баща си и да плува гола в рекичките, като някоя дивачка, а понякога и да изчезва с часове.

Не бе като другите момичета, като Беки или като майка си. Никога не бе била такава, а това ставаше все по-очевидно с израстването й. Тя дори вече и не забелязваше момчетата. Беше най-щастлива, когато бе сама, или когато разговаряше с баща си с часове за ранчото, за книгите, които е прочела, за градовете, посетени от Тад, които и тя искаше да види.

Един ден Оливия дори ги чу да говорят за Холивуд. А той знаеше, че това бе лудост. Нямаше да бъде никак лесно да й намерят съпруг, дори и при нейния външен вид. Външният вид не бе достатъчен. Беше просто прекалено различна, и ако не друго, той я открояваше още повече от останалите, принуждаваше жените да стават предпазливи, а мъжете — да я зяпат, но не и по начин, който ласкаеше Оливия.

За нея бе малко утешение фактът, че бе майка на най-красивото момиче в долината. Беше прекалено красива, прекалено свободна и много, много по-различна от другите.

Ето, дори и сега Кристъл пак бе сама, люлееше се силно на люлката, докато останалите се забавляваха настрани от нея. Тя изглежда дори не ги и забелязваше, сякаш не ги виждаше.

През последната година бе станала още по-усамотена, вместо да заприлича повече на другите. А дори и Джарид, зает със себе си, я бе оставил на мира. Забелязваха присъствието й единствено когато я чуеха да пее, например по време на сутрешните неделни служения в църквата. Имаше такъв глас, че независимо дали човек я харесваше или не, той се принуждаваше да се спре и да се заслуша.

Тя витаеше високо над земята и си пееше, не даваше и пет пари какво си говореха хората, почти не забелязваше празненството. В един миг забеляза приближаващата кола и още щом го видя да слиза от нея, веднага го позна. Не беше го виждала цяла година, но можеше да го познае, където и да бе. Не беше го забравила, обаче рядко се осмеляваше да попита Бойд дали е получил писмо от Спенсър.

Ето че той бе дошъл на кръщенето. Тя замлъкна и остави люлката да забави хода си, докато го гледаше как се ръкува с баща й и как сетне отива да намери Бойд и Хироко. Беше си все така хубав, както и преди година, дори и повече.

Не бе забравила Спенсър Хил дори и за минута, а сега, когато го видя, сърцето й сякаш спря да бие.

Носеше летен костюм и сламена шапка. Тя си помисли, че бе още по-ослепителен, отколкото предишната година, видя го как се засмя, когато рече нещо на Хироко. Сетне бавно се огледа и я видя, седнала безмълвна на люлката. Дори и отдалеко той забеляза, че тя го гледаше, усещаше как погледът й бе прикован в него и пое бавно към нея. Лицето му бе сериозно, очите му бяха тъмносини.

Спря близо до нея. Въздухът около тях бе сякаш зареден с някакво непонятно и за двама им електричество. Нещо, което и двамата бяха помнили цяла година, вече не можеше да им бъде отнето. Погледите им се срещнаха. Беше някаква страст, която не може да се опише, нито пък да се разбере. А в същото време и двамата знаеха, че не се познават.

— Здравей, Кристъл. Как си?

Той усети как ръцете му трепереха, докато ги мушваше в джобовете си и се облягаше на дървото, на което бе завързана люлката. Опитваше се гласът му да прозвучи спокойно, да не издаде онова, което чувстваше. Обаче не му бе лесно. Тя бе неподвижна, само го гледаше и в един миг сякаш всички други на празненството бяха изчезнали.

Наблизо растеше магнолиев храст и във въздуха се носеше неговото благоухание. И сякаш някъде надалеч — надалеч се чуваше биенето на барабан.

— Добре съм, мисля — и тя се опита тонът й да бъде нормален, искаше да го попита защо не бе дошъл и преди, но не посмя.

Нито един от двамата не можеше да облече в думи чувствата си. Единственото, което бе в състояние да направи, бе да го гледа, все така безукорно облечен, както и преди година, с грижливо причесана тъмна коса, със загоряло лице и с очи, които търсеха да открият нещо, което тя не разбираше. Чувстваше, че няма сили да се помръдне. Искаше й се да бъде до него цял живот, да вдишва аромата му, да чувства погледа му. Знойният следобед й се видя още по-горещ.

А той се чувстваше така, сякаш вътрешностите му се бяха стопили, ала все пак трябваше да си напомня, че тя бе още дете.

И двамата обаче знаеха, че това, което той искаше да й каже, бе, че я обича. Само че той, разбира се, не можеше да го направи. Познаваше я едва-едва. Беше истинско нещастие, че момичето, споменът за което се бе мъчил да прогони от съзнанието си цяла година, сега бе дори по-завладяващо.

— Как върви училището? — погледът й го прониза, докато задаваше въпроса си. Беше отчасти дете, отчасти сирена, а сега, само година по-късно, бе вече и завършена жена.

— Току-що си взех последните изпити.

Тя кимна, ала очите й издаваха хилядите въпроси, на които никой от тях, двамата, не можеше да отговори.

Макар че той се чувстваше сякаш цялата му вътрешност бе като разтопена лава, все пак излъчваше такава сила, сякаш нищо не можеше да го изплаши, нищо, освен онова, което изпитваше към нея, към това дете, което едва познаваше. Тя обаче не можеше да прочете това по лицето му, докато той гледаше как ветрецът вълнува косата й.

— Ами ти? — повече от всичко на света му се искаше да пресегне и да я докосне.

— След два дни навършвам шестнайсет години — рече тихо тя и той усети как сърцето му се свива. За миг, само за един миг, той се бе надявал, че не е запомнил добре, че тя бе по-възрастна. Но все пак през изминалата година бяха настъпили промени. Тя изглеждаше толкова пораснала, толкова женствена в синята си рокля. Повече жена, но все пак още дете и той отново се запита що за лудост го привличаше така силно към нея.

Днес не бе дошъл само за да се види с Бойд. Беше дошъл да види и нея, надявал се бе тя да бъде там, искаше да я види още веднъж, преди да си замине от Калифорния. Нямаше обаче никакъв смисъл да се самоизмъчва. На шестнайсет години тя си беше още момиченце. И все пак… по очите й можеше да отгатне, че и тя изпитваше същото като него. На двайсет и осем години бе абсолютна лудост да изпитваш подобни чувства към едно шестнайсетгодишно момиче.

— Ще имаш ли гости за празника? — говореше й като на дете, но всичко, което виждаше, му казваше, че тя бе жена.

Тя се засмя и поклати глава:

— Не… — не бе възможно да му обясни, че имаше малко приятели, че момичетата я ненавиждаха заради красотата й, въпреки че тя самата не я усещаше. — Татко каза, че следващия месец може да ме заведе в Сан Франциско.

Искаше й се да го попита дали щеше да бъде в града, но не го направи. Никой от тях двамата не можеше да изрече нещата, които желаеше. Трябваше да се преструват, че не им пука, че не разбират чувствата, които изпитваха един към друг, въпреки голямата разлика във възрастта им и огромното различие в начина им на живот.

Сякаш прочел мислите й, той отговори на въпроса, който тя не посмя да му зададе.

— Връщам се в Ню Йорк след няколко дни. Предложиха ми работа в една юридическа фирма на Уол стрийт — чувстваше се тъпо, докато й обясняваше. — Това е част от финансовия свят — усмихна й се той и премести тежестта на тялото си върху дървото, което сякаш го подкрепяше. Точно в този момент не бе сигурен дали треперещите му колене щяха да издържат. — Предполага се, че ще е голяма работа — искаше да й направи впечатление, но нямаше нужда да се старае. Тя си беше впечатлена от него и без друго, от много по-различни неща, отколкото от Уол стрийт.

— Това харесва ли ви?

Гледаше го с широко отворени очи, сякаш искаше да надникне надълбоко в душата му, той дори се боеше, че можеше и да сполучи, а не бе сигурен какво щеше да види там — може би един мъж, уплашен от чувствата, която изпитваше към това момиче… това момиче, което вече не бе дете, но не бе и още жена, но момиче, което го възбуждаше повече от която и да е жена.

Не бе сигурен дали това се дължеше само на нейния външен вид или на загадъчността, която съзираше в очите й. Не знаеше какво се криеше в нея или защо, но знаеше, че в нея имаше нещо рядко и твърде различно. Бе обсебен от спомена за нея цяла година, въпреки усилията си да я забрави. И сега, застанал до нея, цялото му тяло бе напрегнато от вълнението, предизвикано само от близостта й.

— Мисля, че ми харесва. И ме плаши — не му бе трудно да си признае пред нея. — Това е сериозна работа, семейството ми много ще се разочарова, ако не се справя така, както всички очакват от мен — макар че сега семейството му сякаш нямаше никакво значение. Значение имаше единствена Кристъл.

— Ще се върнете ли някога в Калифорния? — очите й изглеждаха тъй тъжни, сякаш той я изоставяше, а и двамата усещаха болката от раздялата, дори и преди тя да се бе случила.

— Бих искал да се върна някога. Но поне за известно време това няма да е възможно — тонът му бе тих и тъжен, съжаляваше, че бе дошъл.

Щеше да му бъде по-лесно, ако не я бе видял отново. Обаче нямаше как да не дойде. От седмици знаеше, че трябваше да я види и ето, сега тя го гледаше, с по-мъдрели и тъжни очи, самотата й сякаш бе изгравирана върху зениците, които го наблюдаваха. Днешният ден бе един подарък, който да запази винаги в спомените си. Той се бе превърнал в нейна мечта, досущ като мечтите й за кинозвездите, накачени по стените на спалнята й. Беше също толкова далечен и нереален, но все пак тя го бе срещнала, макар че от това той не бе станал по-достижим от тях. Единствената разлика между тях и него бе в това, че тя знаеше, че го обича.

— Хироко ще има бебе напролет — рече тя, за да наруши мълчанието; той въздъхна и погледна встрани, сякаш се опитваше да си поеме дъх, да се насили да мисли за нещо друго, освен за Кристъл.

— Радвам се за тях, двамата — усмихна й се нежно той.

Питаше се кога ли тя щеше да се омъжи и да има деца. Може би когато някой ден се върнеше тук, щеше да я завари с половин дузина деца, хванали се за полите й, и със съпруг, който прекалява с бирата и я води на кино в събота, ако бе късметлийка.

Само от мисълта за това едва не му призля. Не искаше да й се случи подобно нещо. Заслужаваше много повече. Не бе като останалите. Беше като гълъбица, затворена в клетка с ято надути пауни и, ако получеха тази възможност, те щяха да я разкъсат, да я унищожат.

Тя не заслужаваше подобна съдба. Ала той знаеше, че не можеше да стори нищо, за да я спаси.

— Тя ще бъде една чудесна майка.

Каза го за Хироко, но за миг си помисли дали нямаше предвид Кристъл.

Кристъл само кимна и полека оттласна люлката с един крак. Носеше същите бели лачени обувки, с които бе и на сватбата на Беки, ала този път не ги бе изула, беше обута и с чифт безценни найлонови чорапи.

— Може би някой ден ще дойдеш в Ню Йорк — каза го, за да си вдъхне известна надежда, ала и двамата знаеха, че това бе малко вероятно.

— Баща ми е ходил веднъж там. Разказвал ми е за това.

Спенсър се усмихна. Начинът му на живот бе толкова далечен от нейния. Сърцето го заболяваше, като си помислеше за това.

— Мисля, че ще ти хареса — щеше да му се понрави да има възможността да й покаже града… може би ако бе по-голяма…

— По-скоро бих отишла в Холивуд — тя погледна замечтано към небето и в един момент пак му се видя като дете. Дете, което си мечтае за Холивуд, да стане звезда. Беше си една луда мечта, като неговата — да я обича. Но не й го каза.

— И с кого би искала да се запознаеш в Холивуд?

Искаше да узнае кои са любимите й кинозвезди, какво мислеше, за какво мечтаеше. Искаше да научи всичко за нея, може би с надеждата да се разочарова. Трябваше да забрави това момиче, веднъж и завинаги, преди още да си бе заминал от Калифорния. Мисълта за нея го бе преследвала непрекъснато, неведнъж си бе мислил да запали колата и да иде на гости на Бойд, ала когато го бе сторил, вече знаеше, че го бе направил, защото искаше да види Кристъл. И тъй като се страхуваше от тихата лудост, която тя вселяваше у него, нарочно не бе идвал, поне досега… този последен път, преди да си замине.

Ала вече бе твърде късно. Знаеше вече, че никога нямаше да я забрави.

Тя обмисляше въпроса му с кого би искала да се запознае в Холивуд, най-сетне се усмихна и люлеейки се леко, отговори:

— С Кларк Гейбъл. И може би — с Гари Купър.

— Вижда ми се разумно. Добре де, а какво би искала да правиш в Холивуд?

Тя се разсмя, развеселена от собствените си мечти, а може би и донякъде от него.

— Бих искала да се снимам във филм. Или може би да пея.

Той не я бе чувал да пее с онзи глас, който очароваше хората от долината, дори и онези, които не я харесваха.

— Може би един ден и това ще стане — и двамата се разсмяха на думите му.

Киното бе за кинозвездите, не за обикновените хора. А животът й не би могъл да бъде по-обикновен от този, който водеше, независимо колко красива бе. Знаеше, че той никога нямаше да й предложи възможността да се снима във филм.

— Достатъчно си симпатична за това. Красива си — гласът му бе благ.

Люлката полека спря и тя го погледна. В начина, по който бе изрекъл тези думи, имаше нещо плашещо. Силата на думите му изненада и двамата и ги накара да замлъкнат, сетне тя само поклати глава с тъжна усмивка. Вече тъгуваше заради заминаването му.

— Хироко е красива, не и аз.

— Да, хубава е — съгласи се той, — но и ти си красива — гласът му бе тъй тих, че тя едва го чуваше.

Сетне, почувствала се изведнъж смела, тя му зададе въпроса, който я бе вълнувал още от момента, когато го видя тази сутрин.

— Защо дойде днес?

Да види Бойд… Хироко… Том… бебето на Беки… имаше половин дузина приемливи отговори, но само един бе верен.

След като вдигна глава и я погледна в очите, той вече знаеше, че трябваше да й каже. Тя трябваше да знае.

— Исках да те видя, преди да си замина.

Каза го тихо, а тя кимна. Беше тъкмо онова, което бе желала да чуе, ала думите му малко я поизплашиха. Същият този хубав мъж, произхождащ от един друг свят, всъщност бе дошъл да види нея. А тя не разбираше съвсем добре какво искаше той от нея.

Нито пък Спенсър го разбираше напълно, което правеше нещата още по-объркани.

Тя слезе бавно от люлката, приближи се, застана до него и го погледна с онези очи с цвят на лавандула, които той никога нямаше да забрави.

— Благодаря.

Постояха така доста дълго, а в един миг с периферното си зрение Спенсър видя, че баща й приближава към тях. Махаше с ръка на Кристъл. За момент Спенсър си помисли, че й бе ядосан, сякаш бе прочел мислите на младия мъж и те не му се бяха понравили.

Всъщност той ги бе наблюдавал от дълго време и се бе зачудил за какво ли си говореха. Нещо в този мъж му харесваше, знаеше, че той скоро щеше да си замине. А и беше хубаво мъж като него да се възхищава от Кристъл. Тад Уайът само съжаляваше, че в долината нямаше повече мъже като него. Ала докато приближаваше дом тях, в ума му витаеха други мисли; в погледа му нямаше топлота, която приличаше на топлотата, излъчвана от очите на Кристъл.

— Вие двамата ми се видяхте страшно сериозни отдалеко. Какво, да не би младежта да решава проблемите на света?

Думите му бяха закачливи, ала мъдрите, стари очи преценяваха Спенсър. Хареса това, което видя. Още отначало го бе харесал, макар да смяташе, че бе твърде стар за Кристъл. Видя изписано по лицето й нещо, което не бе забелязвал досега, освен веднъж или дваж, когато тя го бе поглеждала с обожание. Този път бе по-различно, нещо едновременно и щастливо, и тъжно. И изведнъж Тад Уайът осъзна, че неговото момиченце се бе превърнало в жена. Той отново се обърша към Спенсър и заговори с плътния си, дълбок глас.

— Очаква ви специално удоволствие, капитан Хил — усмихна се той гордо на Кристъл. — Само ако Кристъл се съгласи. Народът иска да попееш, Кристъл. Ще го направиш ли?

Тя се изчерви и поклати глава, дългата светлоруса грива бръсна лицето й, сянката от дървото го закриваше наполовина; слънчевите лъчи проблеснаха върху платината на косата й и двамата мъже застинаха безмълвни пред красотата й. Тя отново погледна баща си, а лавандуловите й очи излъчваха свенлива усмивка.

— Има много хора… не е като в църквата…

— Няма кой знае каква разлика. Ще забравиш за това, още щом запееш.

Баща й обичаше да слуша гласа й, докато яздеха по хълмовете, глас, който притежаваше същото страховито, взривно качество на блестящия изгрев. Никога не му омръзваше да я слуша.

— Някои от мъжете си носят китарите. Само една-две песни, колкото да живне празненството.

Очите му я молеха, а тя не можеше никога да му откаже, макар че се притесняваше да запее пред Спенсър, Навярно щеше да я намери за глуповата. Обаче и той се присъедини към молбата на Тад, подтикна я, а когато погледите им се срещнаха, последва дълго взаимно мълчание, което каза всичко онова, което нито един от двамата не бе посмял да изрече. И в един миг тя си помисли, че това би могло да е нейният подарък за него, нещо, с което той да я запомни. Тя мълчаливо кимна и последва баща си към другите.

Спенсър се върна при Бойд и Хироко, тя му хвърли един поглед през рамо и видя, че той я гледа. Дори и от разстояние можеше да усети обичта в очите му. Любовта, която и двамата не разбираха, любовта, която се бе зародила преди година и бе живяла през цялото време, докато отново се срещнаха.

Беше любов, която нямаше да стигне доникъде, но поне щеше да им остане, след като той си заминеше.

Тя взе китара от някакъв мъж, седна на една пейка, а други двама се присъединиха, вперили възхитени погледи в нея.

Оливия я наблюдаваше от верандата, раздразнена както винаги, че Тад я бе отделил от останалите и й бе позволил да изнесе собствен спектакъл. Ала и тя знаеше, че хората обичаха да слушат как пее Кристъл. Дори и някои от жените се омилостивяваха, когато я чуеха да пее в църквата. А когато тя запя Блажено опрощение, очите им се изпълваха със сълзи.

Този път, обаче, тя пя любимите балади на баща си, онези, които пееха заедно, докато яздеха в ранните утрини. Народът се събра около нея веднага и никой не продума, докато слушаха силния, уверен глас, който ги омагьоса напълно.

Гласът й бе незабравим, досущ като лицето й. Спенсър притвори очи и се остави да бъде отнесен от чистата му, сладка красота, напълно покорен от неговата сила.

Тя изпя четири песни, последните тонове от мелодията се понесоха в небето досущ като ангели, поели към небесата. След като спря, последва дълго мълчание, всички се взираха отново и отново в нея удивени. Бяха я слушали и преди да пее стотици пъти, но всеки път, като запееше, тя отново ги трогваше. Последва взрив от аплодисменти, Тад избърса очи, както винаги, а след няколко минути тълпата се разпръсна, хората се върнаха към разговорите и питиетата. В един миг само обаче тя бе накарала всички да се влюбят в нея. А Спенсър не можа да намери сили да заговори с някого дълго след като тя спря да пее. Искаше му се отново да поговори с нея, но тя бе отишла някъде с баща си и той не я видя, преди да бе станало време да си тръгва. Беше застанала при родителите си, ръкуваше се с хората, които им благодаряха за гощавката и прибираха дечурлигата си.

И Спенсър благодари учтиво на родителите й, но в следващия миг ръката й се озова в неговата и той бе ужасен от мисълта, че мигът отлита безвъзвратно. Можеше и никога повече да не я види, мисъл, непоносима, докато я гледаше в очите. Искаше му се да задържи ръката й завинаги.

— Не ми каза, че си можела да пееш така — шепнеше, докато погледът му я галеше.

Тя обаче се засмя, отново изглеждаше тъй млада и притеснена от неочаквания комплимент. Беше изпяла песните си за него и се питаше дали той бе разбрал това.

— В крайна сметка можеш да стигнеш и до Холивуд. Тя отново се засмя, смехът й бе също тъй мелодичен, както и гласът й, докато пееше.

— Не вярвам това да стане, мистър Хил… Наистина не вярвам.

— Надявам се някой ден отново да се срещнем. Тя кимна.

— Аз — също. — Но и двамата знаеха, че това бе малко вероятно.

После той просто не се сдържа да изрече думите:

— Няма да те забравя, Кристъл… никога… пази се… Живей добре… не се омъжвай за някого, който не те заслужава… не ме забравяй… — какво още можеше да й каже, без да прозвучи като пълен глупак; единственото, което не можеше обаче да й каже, бе, че я обичаше.

— Ти също се пази — тя тържествено му кимаше. Знаеше, че заминава след няколко дни за Ню Йорк, че пътищата им никога нямаше да се пресекат отново. Завинаги щяха да ги разделят цял един континент, един свят, един цял живот.

Сетне, без да каже нищо повече, той се наведе и нежно я целуна по бузата. Миг след това вече бе заминал. Седнал в автомобила си той пое обратно към града. Усещаше сърцето си като камък в гърдите си. Кристъл стоеше отделно от другите и гледаше как той си отива.