Звезда

Тридесет и пета глава

На следващия ден отпътуваха на север. Кристъл седеше до него, тананикаше заедно с радиото, потънала в мислите си, а той се усмихваше — толкова му бе хубаво с нея. Нямаше никакви претенции към него, нямаше разочарования, никакви сблъсъци на възгледи, никакви обвинения. И той неизбежно се сещаше за Елизабът и за това колко различни бяха двете. Кристъл бе като мечта, винаги недостъпна, недосегаема, но все пак винаги очертана ясно — точно онова, което той желаеше.

Преминаха по моста Голдън Гейт и продължиха на север. Слънцето се издигна високо в небето. Всичко бе зелено и ново, измито от зимните бури, след които хълмовете придобиха изумрудено зелен цвят и блещукаха под небето, което имаше цвета на очите й.

Като го погледна, тя изглеждаше спокойна и двамата се усмихнаха един на друг. Беше им хубаво само да са заедно, дори нямаше нужда да разговарят.

Тя му показваше накъде да кара и този път той си спомни къде живееха Уебстърови. Кристъл с разтуптяно сърце пресече малката градина и позвъни. Изчакаха дълго, след това на вратата се появи малко момиченце и очите на Кристъл се напълниха със сълзи.

— Здравей — детето я погледна и те веднага разбраха, че това бе Джейн. Имаше източните очи на майка си и тъмночервена коса, досущ както се бе родила. — Коя си ти?

— Казвам се Кристъл и съм приятелка на твоето мамче.

В очите на детето нямаше никакъв страх. Спенсър хвана Кристъл за ръка.

— Тя е вътре и приготвя обяда.

— Може ли да влезем?

Детето кимна и отстъпи навътре. Стаята бе същата, каквато я помнеше Кристъл. Много малко неща се бяха променили. Тя разбра, че още бяха бедни, но пък бяха богати със споделената си любов. Имаше снимки на Джейн, японски графики, които Хироко бе донесла със себе си от Япония, стаята бе чиста и пълна с малкото им съкровища.

Очите на Кристъл се насълзиха, когато изкачи няколкото стъпала към кухнята и застана, вгледана в приятелката си. Хироко си пееше на японски, а сетне се обърна, очаквайки да види Джейн. Очите й се разтвориха широко и ахвайки, двете жени се впуснаха в обятията си.

Стояха дълго време прегърнати и изминалите години се стапяха, досущ както със Спенсър. Не се бяха виждали отдавна, но нищо помежду им не се бе променило.

— Толкова се тревожех за теб, Кристъл.

Сетне тя видя Спенсър, който стоеше и ги гледаше. Тя се усмихна като разбра, че са заедно. На стената на кухнята висеше малка снимка, на която бяха той и Бойд на тяхната сватба.

— Толкова си красива!

Целуна я отново и избърса сълзите си. Сетне всички заговориха едновременно, а Джейн ги гледаше и се питаше кои ли бяха те. Хироко й обясни, че Кристъл й бе помогнала да се появи на белия свят, а Спенсър слушаше тази непозната за него история и гледаше с почуда Кристъл.

— Ето — подразни я той, — би могла да работиш като акушерка.

— Не разчитай на това — усмихна се тя.

Тя и Хироко си бъбреха непрекъснато, а Спенсър се заигра с Джейн.

Всичко било наред при Уебстърови. Старият мистър Питърсън починал и оставил бензиностанцията на Бойд. Хироко я попита за филмовата й кариера и те тихичко поговориха за процеса.

Сетне чуха идването на пикапа, Бойд бързаше за обяд и се чудеше кой ли им бе дошъл на гости. Бе видял колата. Спря се изненадан на вратата, докато осмисли видяното, сетне ахна и я прегърна, а после раздруса и ръката на Спенсър.

— Четохме за вас — усмихна се той, радостен да ги види. — Питах се дали ще наминете насам.

Спенсър му каза, че бе минал преди две години, но не могъл да открие къде живеят. Бе встрани от черния път и той пак не би ги намерил, ако Кристъл не му бе показала пътя.

Хироко ги убеди да обядват всички. Кристъл й помогна, чувстваше се както винаги у дома си в уютната кухничка. Сетне Бойд й разказа всички новини. Беки се бе омъжила отново, живеела в Уайоминг и имала още две деца. Сетне той се поколеба, не знаеше какво още можеше да понесе Кристъл.

— Майка ти е наистина тежко болна — рече тихо той.

Тя бе единствената й останала роднина. Ала Кристъл не искаше да се среща с нея сега, а вече бе казала на Спенсър, че не желае да види и ранчото. Щеше да бъде твърде болезнено за нея, щеше да се почувства прекалено самотна, след всичките тези години. Бяха минали шест години, откакто бе заминала, шест години, откак бе починал Джарид, и за нея тук не съществуваше нищо друго, освен гробовете на баща й и на Джарид. Но все пак попита Бойд дали майка й се бе преместила.

— Не, още е там. В онова, което остана от ранчото. Продадоха ливадите още преди години. Вече няма добитък. Мисля обаче, че лозята са все така добре, поне хората го казват. Аз самият отдавна не съм ходил натам. Знам обаче, че доктор Гуд я посещава често. Болна е от миналия юли — той отново замълча, сетне погледна нея и Спенсър. — Не мисля, че й остава много време, Кристъл. Ако това означава нещо за теб.

Тя тъжно поклати глава.

— За мен всичко отдавна свърши. Той кимна. Сам се бе сетил, че е така.

— Веднъж или два пъти възнамерявах да ти пиша, в случай, че би искала да я видиш, преди да умре.

Кристъл поклати глава, опита се да отхвърли детските спомени от съзнанието си. Тях ги нямаше вече, както го нямаше и ранчото.

— Не виждам някакъв смисъл, а и в крайна сметка не мисля, че ще поиска да ме види. Не съм я чувала, откакто заминах. Беки тук ли е?

Щом майка им бе на смъртно легло, помисли си тя, може би тя си бе дошла от Уайоминг.

— Сестра ми каза, че идвала за малко по Коледа. Аз обаче не я видях. Сега си е у дома.

Кристъл кимна, изпита донякъде облекчение, че сестра й я нямаше. За нея Беки бе без значение, както впрочем бе било винаги. Хората, които бе обичала, бяха мъртви, с изключение на онези, с които сега разговаряше във всекидневната на Уебстърови.

След обяда всички отидоха на дълга разходка, а сетне Бойд се върна на работа. Обещаха му да се отбият да го видят, преди да напуснат града.

Спенсър и Кристъл още не бяха решили къде да отидат. Той си помисли, че може би на нея би й се понравило да посети лозарския край и да отседнат в някоя малка, уютна странноприемница. Но когато най-сетне си тръгнаха от дома на Хироко, Спенсър зави погрешно и изведнъж лицето на Кристъл пребледня. Колата вървеше покрай самото ранчо. Той също го позна и я погледна внимателно.

— Не искаш ли да спра за малко? Никой няма да узнае, че сме тук. Щом майка ти е толкова зле, тя няма да се скита насам.

С едва забележимо кимване тя му посочи един обрасъл с бурени път.

— Води право към реката.

Той обаче се опасяваше да не повреди колата, затова слязоха и я хвана за ръка. Повървяха известно време, Кристъл мълчеше и изведнъж спря — бяха стигнали до малко сечище и той забеляза трите гроба в него. Там бяха погребани баща й, Джарид и баба й; сякаш я очакваха и тя да дойде тук.

Тя мълчаливо избърса очите си. Той я прегърна през рамо и те бавно поеха обратно през високата трева. Той си спомни сватбата на Беки, босоногата Кристъл в бялата й рокля, с блесналата й на слънцето като платина коса.

Сетне тя внимателно се отстрани от него. Застана загледана в къщата на ранчото, в която се бе родила. Накара я да си спомни отново за баща й, мъчно й бе да я види отново.

— Искаш ли да влезеш вътре? Ще дойда с теб — наблюдаваше я внимателно и сякаш усещаше мъката й.

— Не знам какво да кажа след всичкото това време.

— Здравей е винаги добро като начало — тя се извърна и му се усмихна.

— Умник.

Те се засмяха и тръгнаха да си вървят, но неочаквано се хлопна врата и видяха, че посещаващата я медицинска сестра си тръгваше. Доктор Гуд бе застанал на вратата, а Кристъл хвърли един поглед към Спенсър. Той й кимна насърчаващо. Тя дълго се колеба, но сетне бавно пое към къщата, която някога бе изпълнена с хора, които бе обичала, а сега бе пълна само с изтляващи спомени.

— Хайде, върви — прошепна й той, а тя стисна ръката му и след малко бе вече пред стъпалата на входната врата.

Дланите й бяха влажни. Доктор Гуд я гледа дълго и някак странно. Бе я познал и бе изненадан, че бе дошла. Нямаше я толкова дълго време, а и бе заминала след голям скандал.

— Откъде разбра? — попита той.

— Какво да съм разбрала? — погледна го Кристъл, сякаш отново се бе превърнала в дете.

— Тя ще си отиде всеки миг. Ако искаш да влезеш, сега е будна.

И изведнъж Кристъл се замисли дали това нямаше да бъде прекалено силен шок за нея след всичките тези години.

— Не съм я виждала от шест години. Не съм сигурна дали би искала да съм тук при сегашното й положение.

— Когато хората знаят, че умират, нещата стават по-различни — той говореше тихо; запита се кой ли бе мъжът с нея. — Омъжена ли си вече?

Тя поклати глава, а той не й каза нищо повече. Не знаеше къде е била, нито какво бе правила. Беше прекалено зает с грижите си за болните. Дочул бе, че отишла в Холивуд да става кинозвезда, но сега не му приличаше на звезда. Виждаше му се същата, само малко по-голяма, може би малко по-слаба, но все така хубава, както винаги.

— Хайде, влез и я поздрави. Вече не може да ти причини зло.

Кристъл бавно пристъпи в кухнята, едва ли не очакваше да види баба си, но там нямаше никой. Стаята бе затъмнена, всичко изглеждаше овехтяло и запуснато. Нямаше грижовни ръце, които да ремонтират мебелите. Изглежда майка й бе оставила всичко на самотек — и в къщата, и извън нея.

Спенсър я последва във вестибюла, сетне към стаята на майка й и зачака навън.

Кристъл почука и влезе. Оливия лежеше на леглото; беше се свършила напълно. Нищо не бе останало от нея, освен може би очите, които се взряха в Кристъл.

— Здравей, мамо.

Оливия се изненада, но не и толкова, колкото бе предположила Кристъл. Сякаш бе очаквала тя да дойде, но и да не бе дошла, тя не даваше пет пари.

— Как поминуваш?

Не спомена нищо за деня, в който бе заминала, нито за болката, която й бе причинила, за смъртта на Джарид, за онова, което й бе сторил Том. Просто лежеше там, гледаше най-малкото си дете и чакаше да умре и да се присъедини към останалите.

— Добре съм.

Майка й не знаеше нищо за процеса. Сега вече нищо не знаеше и от нищо не се интересуваше. От месеци насам целият й свят се бе ограничил само до спалнята й.

— Чух, че си отишла в Холивуд. Вярно ли е? Кристъл кимна.

— Да, бях там. За известно време.

— Сега какво правиш?

— Дошла съм ти на гости — тя се усмихна, но в очите на майка й ответната усмивка липсваше, бе прекалено уморена.

— Предполагам си чула за ранчото. Сигурно щяха да те потърсят след смъртта ми. Беки казва, че Бойд Уебстър знаел как да те открие.

— Той винаги е знаел това. Какво за ранчото? Ще го продаваш ли?

— Това вече зависи от теб. Винаги бе прекалено голямо за мен, но баща ти го остави и не можех да сторя нищо друго, освен да живея тук до смъртта си. След което то става твое. Беки бе много ядосана отначало. Но сега си живее добре. Има добър мъж. Знаеш ли, че Том загина в Корея?

— Чух за това.

Мислите й обаче препускаха подир онова, което майка й бе казала току-що. Тя внимателно седна на люлеещия се стол до леглото и предпазливо посегна към ръката й. Оливия не се възпротиви и ръката й остана като суха вейка в дланта на Кристъл.

— Какво искаше да кажеш за ранчото?

— Че е твое. Това бе желанието на баща ти. Аз получих правото да живея в него до края на живота си, или нещо от сорта. Но след това желанието му бе то да бъде изцяло твое. Казваше, че ти единствена си го обичала.

Очите на Кристъл се насълзиха. Баща й й бе завещал ранчото, а никога не й го бяха казали. Бяха я оставили да си замине, без да й съобщят, че един ден то щеше да е нейно.

— Можеш дори да останеш сега в къщичката, ако искаш. Никой не я е използвал от години. Аз няма да изкарам дълго — рече тя и отдръпна ръката си. — Всеки момент то ще бъде твое.

— Не говори така. Готви ли ти някой?

— Аха. Някои момичета от църквата все още ме посещават. Имам си и доста запаси, а доктор Гуд идва два пъти дневно, повечето пъти го придружава и сестра.

Сетне тя затвори очи, бе твърде уморена, за да говори повече. Унесе се в сън, а Кристъл стана и я погледна — жената, която й бе причинила толкова болка, която никога не я бе разбирала или обичала, която през всичкото това време бе пазила в тайна завещанието на баща й. Трудно й бе да изпита към нея нещо друго, освен съжаление. Беше вече на умиране. След което всичко тук щеше да стане собственост на Кристъл.

Тя излезе тихо от стаята и се озова пред Спенсър. Даде му знак да излязат, седнаха на входните стъпала и тя го погледна — беше изумена.

— Няма да повярваш на онова, което току-що чух.

— Тя ти е простила всичко — усмихна се той, а тя му отвърна със същото.

— Не, прекалено е късно. Твърде е зле, за да се интересува от това.

Тя огледа полята, които бяха вече почти нейни, обля я вълна на обич към тази земя, същата тази обич, заради която баща й я бе оставил на нея. Сетне се сети за последните му думи: … никога не изоставяй това… ранчото… Затова и бе толкова гузна, когато си отиваше оттук.

Отново погледна Спенсър.

— Когато баща ми почина, той ми завещал ранчото, но никога не ми казаха за това. Предполагам, че това е причината да ме мразят толкова. Защото той ми завеща всичко.

Изглеждаше потресена. След като видя майка си след толкова много години, а сега и след онова, което бе научила. Тя поклати глава и полека се изправи.

— И какво ще правя с всичко това?

— Ще живееш тук, при това добре. Мястото е много красиво. Или поне беше някога, а може да стане отново красиво някой ден. Бас ловя, че лозята са страшно доходоносни. А може би дори и царевицата.

— Спенсър — усмихна му се тя неочаквано. — Аз си дойдох у дома.

— Да, така е — усмихна се и той. — Разбира се, че си си у дома. А вчера дори не искаше да дойдеш тук.

И двамата се усмихнаха, но сетне се сетиха за умиращата в къщата жена. Върнаха се бавно при колата, чудеха се накъде да поемат.

— Тя каза, че, ако искаме, можем да отседнем в къщичката.

— И двамата ли? — усмихна се той. — Тя знае ли, че съм тук?

— Не… добре, де… каза, че аз бих могла. Но съм сигурна, че там е голяма мръсотия.

Освен това Кристъл не искаше да е тук, докато майка й умираше.

— Нека отидем някъде, ще се върнем по-късно.

Той кимна и те се качиха в колата. Спряха до бензиностанцията, сбогуваха се с Бойд и му казаха, че ще се върнат.

Той им се обади още същата вечер в хотела, в който бяха отседнали. Кристъл се бе обадила на Хироко и й бе дала номера.

Майка й бе починала малко след като те заминали.

Кристъл притихна, опитвайки се да разбере какви чувства изпитва. Не бе чувството на мъка и на загуба, дори вече не бе и гняв. Всичко бе свършило, нямаше нищо, освен неясния й детски спомен за тази жена. А сега ранчото бе нейно, тъй както бе пожелал баща й. Нямаше представа какво ще прави с него. Но сега поне имаше къде да живее.

Върнаха се със Спенсър на следващия ден, а два дни по-късно майка й бе погребана при останалите от семейството. Тези два дни бяха отседнали у Бойд и Хироко и Кристъл се колебаеше какво да стори. Най-сетне тя реши да се пренесе в главната къща на ранчото и дори със Спенсър се нанесоха в нейната бивша стая.

Старото й легло си бе на мястото, дори подът поскърцваше на същите места. Нищо не се бе променило. И все пак всичко бе променено, помисли си тя, когато на залез-слънце поеха през полята към мястото, където се бяха срещнали за пръв път.

Той й се усмихна. Странни бяха понякога обратите на живота. Кристъл още не можеше да се съвземе от тях. Само допреди няколко дни тя бе на дъното на обществото, а сега притежаваше ранчото, което баща й й бе завещал.

Слънцето залезе, те се целунаха и ръка за ръка поеха към къщата, благодарни за скъпоценните мигове, които бяха преживели.

Тогава Кристъл тихичко, като в далечен спомен, запя.