Звезда

Двадесет и девета глава

На следващия ден разбра, че бяха планирали времето му, без изобщо да го питат. Щяха да заминат на езерото Тахо за три седмици, родителите му щяха да бъдат там през първите две, а семейство Баркли възнамеряваше да даде няколко вечери за тяхно забавление.

— Най-добре е да си купиш малко дрехи, преди да заминем за езерото — предложи му Елизабът.

Той разполагаше само с униформите си, бойните дрехи и чепици, които изобщо не подхождаха на стила на живот в къщата край езерото Тахо. Тя го придружи и той отново се почувства като дете — тя му помагаше да избере нещата и настоя всичко да бъде вписано в сметката на баща й. Той си записа сумата и увери съдията Баркли, че още щом се върнеше у дома и отново откриеше сметките си, щеше да му изпрати чек. Бе накарал Елизабът да закрие сметките му в Ню Йорк, когато тя освободи апартамента му и се премести в Джорджтаун.

— Не се тревожи за това, синко — засмя се Харисън Баркли. — Знам как да те намеря.

Всичко бе толкова свободно и толкова добре предварително организирано. Отпътуваха за езерото Тахо конвой; Елизабът със Спенсър — в комбито, а двете по възрастни двойки — в лимузината. Спряха да обядват в Сакраменто, а сетне продължиха за езерото, където всичко бе съвършено подготвено.

Почти всеки ден имаше подиробедни празненства в негова чест, вечери за петдесет гости, следобед плуваха; минаха цели десет дни, преди той да може да отиде за риба с баща си. Седеше в скутера, взрян във водата, а Уйлям Хил го гледаше натъжен.

— Май не ти е лесно да се приспособиш отново, а синко?

Спенсър въздъхна. Бе толкова приятно да си сам. Когато бе с Елизабът, непрекъснато бе напрегнат и въпреки огромната им любезност към него, семейство Баркли му бе омръзнало до смърт.

— Да, така е — той погледна баща си и откровено рече: — Не си го представях така завръщането.

— Какво смяташ, че трябваше да е по-различно? — баща му бе мъдър човек с добро сърце и искаше да му помогне. Страдаше като го гледаше нещастен.

— Не знам, тате… Нямам си свой дом. Прекарах три години в чужда страна и ето че се връщам в нечий дом, срещам се с нечии приятели и правя онова, което някой друг е пожелал… Вече съм прекалено възрастен за подобно нещо. Искам да си ида у дома, а нямам дори дом.

— Разбира се, че имаш. Имаш красива къща, майка ти и аз гостувахме в нея миналата Коледа.

— Добра за теб. Да живея в къща, която не съм и виждал, сред мебели, които не съм купувал, в град, който почти не познавам.

Той описа толкова мрачна картина, изпълнена със самосъжаление, че баща му се разсмя.

— Не е чак толкова зле, колкото си мислиш. Просто опитай. В крайна сметка си у дома едва от две седмици.

Спенсър прекара пръсти в косата си, а баща му се усмихна на познатия жест. Хубаво бе, че се бе върнал жив и здрав; не се тревожеше много от реакциите на сина си, според него, те бяха напълно нормални. Той и Алисия си бяха говорили за това предишната вечер и тя му бе предложила да поговори насаме със Спенсър.

— Не знам, татко…

Бе мислил да му каже за връзката си с Кристъл, преди да замине, но бе решил да не го прави. Това си бе негова връзка и чувствата му към нея си бяха съвсем лични. Сега поне знаеше къде е. Пърл му бе дала телефонния й номер в Л.А. и той се бе хванал за листчето с номера като удавник за сламка. Дузина пъти през последните две седмици бе вдигал телефонната слушалка, но си налагаше да не й се обажда. Бе твърде рано. Още не бе уредил нищо, а знаеше, че трябваше да го направи. Елизабът обаче се преструваше, че всичко бе наред, и поради това му бе още по-трудно.

Сякаш предусещайки, че има и още нещо, Уйлям Хил реши да зададе на сина си един деликатен въпрос.

— Ти си още влюбен в Елизабът, нали?

Бяха толкова добра двойка, че той никак не би искал всичко да се разпадне, само защото Спенсър бе изнервен и нетърпелив. Синът му забави много отговора си.

— Вече в нищо не съм сигурен. Дори не знам дали я познавам.

— Нямаше те дълго време, сине. На твоята възраст, пък дори и на моята, три години са цяла вечност.

— Искам деца. Тя не иска. Това е доста сериозен проблем, татко.

— Тя е още много млада. Дай й възможност. Приберете се у дома, установете се, свикнете отново един с друг и тогава опитай отново. Тя ще кандиса. И тя трябваше да живее сама през тези три години, затова за нея ще е истинско щастие да те има до себе си.

Но Спенсър бе отвратен.

— Тя никога не е сама. Винаги е до баща си. Ако го оставя, той ще плаща и за бельото ми.

Имаше предвид последните им покупки и баща му се засмя.

— В живота има и по-големи проблеми от този. Те са добри хора, Спенсър, и искат и двамата да сте щастливи.

— Знам… Съжалявам… Навярно съм неблагодарен. Но съм тъй дяволски объркан.

Той отново се вторачи във водата, а сетне вдигна очи към баща си. Този път заговори с по-мек тон, а баща му забеляза в погледа му нещо далечно и неуловимо — тъкмо то го тревожеше.

— Преди да замина имаше друга жена, татко… моя отдавнашна позната.

Не му каза, че когато се запозна с нея, тя бе само на четиринайсет години.

Уйлям Хил погледна натъжен сина си.

— Сериозно ли бе?

— Да — рече без колебание Спенсър. — Много сериозно. Те са много различни… толкова различни, колкото могат да бъдат само две жени…

— Среща ли се с нея, откакто се върна?

Спенсър поклати глава. Възнамеряваше обаче да го стори. Това бе надеждата на живота му.

— Недей. Само ще си усложниш живота. Женен си за прекрасно момиче, възползвай се от това. Дръж на онова, което си започнал.

— И в това ли е смисълът на живота? — сивото в косата му проблесна на слънцето и Уйлям с изненада забеляза, че бе побелял.

— Понякога. Понякога бракът е в това да не се поддадеш на изкушението, независимо дали го искаш или не.

— Не ми се вижда много весело.

— Понякога никак не е — той се протегна и го докосна по ръката. — Послушай съвета на един старец, Спенсър, не преобръщай живота си с главата надолу. Остани при Елизабът. Тя е хубаво момиче и ти се ожени за нея. След като те чака през всичкото това време, ти си й и задължен.

Знаеше, че й бе задължен. Нали тъкмо поради това се върна при нея, след като три години бе мечтал за Кристъл.

На въдицата на баща му се улови риба и за известно време те се отклониха от разговора си. Сетне баща му го погледна отново сериозно, трогнат, че Спенсър му се бе доверил. Можеше само да се надява, че го бе насочил във вярната посока.

— Помисли си добре, бъди търпелив, поне известно време. Всичко ще се оправи. Никога няма да си го простиш, ако я изоставиш сега. Помисли и за това. На другото момиче не дължиш нищо. Ти се ожени за Елизабът. И сега ще трябва да се придържаш към това.

Беше разумно, но и адски потискащо, помисли си Спенсър, докато палеше двигателя. Подкара скутера към кея. Кимна на баща си:

— Благодаря ти, татко.

Погледна го, докато вървяха към къщата, и за пръв път усети, че баща му го обичаше такъв, какъвто бе, а не в ролята му на заместник на Робърт.

— Хванахте ли нещо? — Елизабът ги посрещна в прекрасно настроение.

Тя обичаше езерото, радваше се да види отново старите си приятели, харесваше и целият този шум, който се вдигаше около Спенсър.

— Чифт стари галоши — усмихна се той, изглеждаше далеч по-добре, отколкото преди. Разговорът с баща му бе намалил доста вътрешната му напрегнатост. — Три риби… — той се наведе към нея, а тя се престори, че запушва носа си, — и една целувка за жена ми.

Поне го допусна да я целуне. Влязоха вътре и докато той си вземаше душ, Елизабът пили ноктите си. Съобщи му за купона, на който щяха да ходят тази вечер, а той я погледна замислен.

— Нека си останем вкъщи тази вечер.

— Но, скъпи, не можем. Очакват ни. А са приятели на баща ми.

— Кажи им, че имаш главоболие, че са се обадили раните ми от войната — той й се ухили по момчешки, искаше да прекарат вечерта насаме. Откакто се бе върнал, не бяха оставали насаме и един миг, но тя изглежда нямаше нищо против.

— Утре. Обещавам.

Но на следващия ден пристигна брат й и тя настоя, че щяло да бъде неучтиво, ако не излезели с тях. На последващия ден пак трябваше да ходят на някакво парти. Той се чувстваше като затворник, оставен вместо на вода — на шампанско. Чувстваше се самотен с нея, заобиколен през цялото време от хора. Опита се да й го обясни, докато лежаха на плажа, но тя определи думите му като глупости.

— Как можеш да си самотен при наличието на толкова мили хора наоколо!

— Защото не съм още готов за това. Искам да бъда насаме с теб, просто да си говорим и да се опознаем отново.

Ала тя не можеше да го разбере. И в следващия момент той вече знаеше какво трябваше да направи. Реши да отиде за уикенда в Л.А. Най-сетне знаеше какво щеше да каже на Кристъл. Бе взел решението. А когато се върнеше, щеше да каже на Елизабът, че иска развод. Искаше да й каже, чак когато си заминеха от езерото. Не желаеше грамадна грозна сцена с участието на всичките родители.

— Но моите родители са поканили хора заради теб — беше бясна. Канеха хора заради него почти всяка вечер.

— Съжалявам. Не мога да направя нищо. Имам да свърша една работа в Лос Анжелис — тонът му изведнъж стана хладен. Вече знаеше какво щеше да направи.

— Каква работа? — погледна го подозрително тя. Та той дори още не бе на работа.

— Свързана с инвестиции, които направих, когато завърших право.

— Не могат ли да почакат?

— Не, не могат. Нито минута. Това е важно, Елизабът. Трябва да го свърша.

Не се обади на Кристъл, преди да тръгне. Щеше да й позвъни от града и да я изненада.

Когато той тръгна, Елизабът още се мусеше на обяда с родителите си. Той се върна в Сан Франциско, остави колата в къщата и взе такси до летището. Полетът трая два часа и когато пристигна, бе зноен следобед в късния август. Взе такси до града и отседна в хотел Бевърли Хилс — плати с парите, които бе взел в заем от баща си.

Веднага щом влезе в стаята си, набра номера, който му бяха дали в При Хари. Отговори камериерка, която каза нещо от типа Салваторе, което го накара да се усмихне. Тя май винаги наемаше стаи от италианци. Помоли да го свържат с Кристъл Уайът и му отвърнаха, че е на работа. Пърл му бе казала, че снимала нов филм. Той се зарадва за нея, а когато попита къде може да я намери, бе сякаш нов човек. Почувства се така, сякаш целият му живот бе придобил смисъл. Усети отново покой, усети, че държи съдбата си здраво в ръце. Най-сетне бе взел правилното решение.

— В МГМ17 — отвърна жената и му даде номера на снимачната площадка без изобщо да се замисли.

Той го надраска на едно листче и бързо излезе от хотела. Даде на шофьора на таксито адреса, който намери в телефонния указател. Бе далеч от хотела, но той през цялото време усещаше как сърцето му бие до пръсване при мисълта, че щеше да я види отново. Никога не бе изпитвал нещо подобно към друг човек, освен към Кристъл. Знаеше, че щеше да се наложи да обяснява, да търси извинение за налудничавото си държание. Знаеше, че й бе много задължен, но имаше пред себе си целия си живот и щеше да уреди нещата. Облегнат на задната седалка на таксито, той се усмихваше при мисълта за нея и за бъдещето им.

Входът на МГМ бе внушителен и той зяпаше като турист, докато пътуваха към площадката, след проверката на охраната. Каза им, че желае да се срещне с Кристъл Уайът и съобщи в кой филм се снима. Пазачът му каза, че студиото било затворено за външни посетители и трябвало да се сдобие с пропуск. Но когато му каза къде бе бил и за колко дълго време, пазачът се поколеба и погледна през рамо. Неговият собствен син бе загинал там и той би сторил всичко за един войник.

— Само не казвай на никого, че съм те пуснал аз — рече той и махна с ръка да продължават, а Спенсър му благодари.

Шофьорът подкара към снимачната площадка, която му бе посочил пазачът. Покрай тях минаха десетки актьори, облечени в ефектни костюми. Имаше каубои и индианци, бандити и красиви момичета в бански костюми и секси рокли. Беше свят, напълно различен от света на При Хари в Сан Франциско.

Плати на шофьора, спря се за миг да се огледа, а сетне влезе внимателно в студиото.

Беше огромна сграда, прилична на самолетен хангар. Видя в далечината скупчени под ярка светлина хора. Един мъж им крещеше, инак цареше пълна тишина. Той застана напълно неподвижен и чак когато след малко обявиха десетминутна почивка, приближи.

Сетне, досущ като насън, тя вече бе пред него — гърбом, но той дори и отдалеко инстинктивно я позна. Искаше му се да изтича и да я прегърне, сърцето му биеше като лудо, ала вместо това се приближи внимателно, не искаше да безпокои никого. Сетне, сякаш почувствала, че той бе наблизо, тя се обърна и двамата замръзнаха на място.

Беше си все същата, само още по-красива, отколкото преди години. Най-сетне детето у нея бе изчезнало и бе отстъпило мястото си на една невероятна жена. Косата й бе опъната назад и сплетена в красив кок, носеше бяла рокля с голи рамене и бели сатенени пантофки — и роклята, и пантофките бяха обсипани с мънички, искрящи звездички. Изглеждаше като излязла от приказките, но очите му се изпълниха със сълзи и очертанията й се размиха.

Тя приближи бавно. Не заговори, само го гледаше — една жена излязла от сънищата — а в следващия миг вече бе в прегръдките му и го целуваше, а той си помисли, че сърцето му щеше да се пръсне. Никога не я бе обичал по-силно, отколкото в този миг. Бе оцелял във войната, за да се завърне при нея, за да я прегърне отново. Това бе всичко, което напразно бе търсил в Сан Франциско, а го бе открил, както си и знаеше, тук, при Кристъл.

— О, Господи… никога няма да разбереш колко много ми липсваше…

Цялата мъка, която бе преживял, цялата самота и нищета сякаш го пронизаха отново, докато я прегръщаше. По лицата и на двамата се стичаха сълзи. Тя знаеше какво бе сторила и сърцето й се късаше. Беше решила, че той никога няма да дойде, но ето че бе дошъл. Беше се завърнал. А тя живееше с Ърни Салваторе. Не можеше обаче в този момент да мисли за Ърни. Не можеше да мисли за никого другиго, освен за Спенсър, който я прегръщаше и целуваше, докато тя докосваше лицето му със зажаднели устни и нежни пръсти.

— О, скъпа, колко те обичам — той се отдръпна от нея и се усмихна. — Толкова си красива! — Усмихна й се нежно като горд баща. — Стана ли вече кинозвезда?

Когато го целуна отново, тя бе смутена.

— Още не, но съм на път. Този е страхотен филм.

Каза му кой се снимаше в него и това му направи впечатление. Беше го постигнала, докато него го нямаше. Бе дошла в Холивуд и вече се снимаше в киното.

Тя сложи пръст пред устните си и му прошепна:

— Снимките ще започват отново. Ела в гримьорната ми.

Той я последва на пръсти в стаята, където се преобличаше, хранеше се и учеше с часове. Беше малка, но чиста, а една жена подготвяше костюма й за следващата сцена.

Кристъл й се усмихна и й каза, че може да си върви, след което се обърна отново към Спенсър.

— През следващия един час съм свободна.

Погледът й изпитателно оглеждаше лицето му, искаше й се да разбере защо се бе върнал, къде е бил досега, кога се бе завърнал от Корея, дали все още бе женен.

— Нима това е наистина? Ти ли си това? — гледаш, го с благоговеене, спомни се безкрайните месеци на неговото мълчание.

И докато седяха, хванати за ръце, той се опита да й обясни всичко — самотата, болката, объркването му, отчаянието, че бе там, чувството, че не съществува нищо друго, освен постоянната несрета и разрушенията, на които бе свидетел.

— Все едно, че нищо тук вече не съществуваше… дори, предполагам, за известно време и ти. Чувствах се така, сякаш никога няма да успея да се върна. Дори не можех да разговарям с никого. Писмата, които получавах, само влошаваха нещата. Те се опитваха да ми внушават, че тук всичко е наред и всички са щастливи, а това само правеше по-брутален контраста между живота на другите и моя там, в Корея. Мисля, че и други мъже се чувстваха по същия начин. Доста си говорихме за това по време на полета към дома. Дотогава никой не искаше дори да го изрече. Никой не искаше да си признае колко зле се чувстваше; ако го направехме, може би нямаше да можем да издържим — никога не бе изпитвал такава студенина, безнадеждност и несрета през целия си живот. — Е, сега всичко свърши… но е трудно човек да го забрави — докато го казваше, той я погледна натъжен.

— Аз си помислих, че си решил да туриш край на връзката ни.

Гласът й бе тих и тъжен, тази мисъл бе променила живота й. Тя я бе отвела в Холивуд, тя я бе тласнала към решението да заживее с Ърни. Бе решила, че нямаше какво да изгуби, а и той бе добър с нея. Бе направил толкова за нея, че тя имаше чувството, че му е много задължена.

Когато му каза тези думи, Спенсър изглеждаше като смазан от мъка.

— Не бих го направил, без да ти кажа за това. Тогава не знаех какво да правя… Елизабът продължаваше да ми пише, а всяко писмо ме караше да се чувствам дяволски виновен. Тя очакваше да се върна при нея, да продължим както преди, но аз знаех, че не бих могъл. Срещнахме се няколко пъти в Токио, но тези срещи дори влошаваха нещата още повече, когато се връщах пак в Корея. Беше все едно, че си прекарал уикенда с някоя непозната. И сега е така. Върнах се преди две седмици и вече полудявам.

Той я гледаше със сериозните си очи, а Кристъл извърна поглед. Сега тя трябваше да се почувства гузна. Тя имаше да изплаща дълг към Ърни.

— Опитах се да те намеря вечерта, когато пристигнах — продължи той, — отидох до мисис Кастаня, но жената там ми каза, че си заминала, сетне отидох в При Хари, но бе затворено…

Докато й разказваше перипетиите си, изглеждаше тъй отчаян, както се бе чувствал тогава. Тя не бе изненадана, че в дома на мисис Кастаня го бе посрещнала друга жена. В отговор на последното си писмо до нея преди месеци получи пощенска картичка от сина й, с която й съобщаваше, че старицата бе починала. На Кристъл й бе мъчно за нея, харесваше я много.

— Най-сетне Пърл ми даде телефонния ти номер и позвъних тази сутрин, веднага щом пристигнах тук. Хазяйката ти ми каза къде си и ето ме тук.

Той се усмихна, радостен като хлапе на Коледа. Кристъл не му каза, че не се бе обадила хазяйката й, а камериерката й, по-точно — камериерката на Ърни.

— И как ще постъпиш с Елизабът?

Сърцето й биеше лудо, когато зададе този въпрос. Частица от нея се молеше той да не бе решил да се развежда. За нея щеше да бъде по-лесно така, поне за известно време. Не можеше да напусне Ърни хей така, не и след като я бе уредил да се снима в киното, след всичко, което бе сторил за нея. Но досущ както Спенсър не обичаше Елизабът, тя не обичаше Ърни.

Спенсър й отговори съвсем спокойно. Бе обмислял как да постъпи по време, на полета си до Л.А, Щеше да й каже веднага щом се приберяха във Вашингтон. Тогава щеше да си събере багажа и да вземе първия самолет за Калифорния. И без това нямаше работа. Можеше да си потърси служба в Лос Анжелис със същия успех както във Вашингтон или Ню Йорк. Един юрист можеше да си намери работа навсякъде. А сетне, щом си намереше работа и се разведеше, щеше да се ожени за Кристъл, ако тя би се съгласила. Беше тъй невероятно просто.

Той й се усмихна. Беше щастлив, дори когато бе гузен.

— Ще се разведа с Елизабът. Предполагам, че трябваше да й го кажа отдавна. Мисля, че го знаех, още когато заминавах преди три години, но ми се струваше, че ще постъпя гадно с нея. Току-що се бяхме оженили. Не знам. И все пак, бях пълен глупак, че не го направих още тогава. Просто не мога повече да продължавам с тази игра на криеница. Но постъпката ми ще е отвратителна, след като тя ме чака толкова време — той си спомни какво му бе казал баща му на езерото, — но не съм съвсем сигурен дали това изобщо я интересува. Интересува се единствено от кариерата си и проклетите си купони — е, не бе само това, но не и много по-различно, поне според това, което бе видял, откак се бе върнал от Корея. — Тя сега е на езерото и след няколко дни се връщаме във Вашингтон — той погледна Кристъл в очите. — Почти се свърши. Може да се върна тук след седмица-две, а веднага, след като си намеря работа, ще подам документи за развод, след което ще можем да се оженим…

Бе сигурен, че Елизабът щеше да постъпи разумно и да се съгласи на развода. Но изведнъж почувства тревога. Ами ако нещата при Кристъл се бяха променили? Макар че не го намираше за вероятно, след като го бе разцелувала така. И все пак той добави предпазливо:

— Ако все още желаеш да се омъжиш за мен…

И ако Елизабът му дадеше развод. Но бе сигурен, че щеше да се съгласи, след като й обяснеше какво мислеше за брака им.

Кристъл го погледна безмълвна, а очите й се изпълниха със сълзи. Тъкмо това бе искала преди години, тъкмо за това бе мечтала, докато него го нямаше, но бе изгубила всякаква надежда да го чуе. Бе си помислила, че той бе решил да се върне при Елизабът и не си бе направил труда да й го съобщи.

— Е? — отрони той.

Гледаше как сълзите се стичат по бузите й и не знаеше дали бяха сълзи на радост или на разочарование. Прегърна я и я притисна силно. Тя плачеше, а той се усмихна, загледан над рамото й.

— Не плачи, мила. Няма да е чак толкова зле. Обещавам. Ще се погрижа за теб… кълна се, че ще го направя.

Това бе всичко, което бе искал. Отдръпна се полека, а когато тя го погледна, бавно поклати глава. Все още имаше да му казва маса неща.

— Може би сега ти няма да ме искаш — трябваше да му каже за Ърни.

— Не виждам причини за това. Освен ако не си се омъжила, докато ме нямаше — ухили се той, сигурен, че случаят не бе такъв, — но дори и да е така, нещата могат да се оправят. Ако си омъжена, можем да отидем заедно в Рино за шест седмици и да се оженим там.

Шегуваше се, но тя го гледаше и сърцето й се късаше. Случаят бе по-тежък. Той най-сетне щеше да е свободен, а тя бе обвързана с Ърни. Само ако й бе писал… ако поддържаше връзка… ако й бе обяснил… Но сетне тя се сети за писмата, на които не бе отговорила. Бе решила, че вече е прекалено късно, не искаше да се измъчва и повече да си играе с него. Беше минало толкова време, а и когато той й каза, че се е срещал с Елизабът в Токио, тя бе сметнала, че беше решил да продължи брака си.

— Спенсър… — опита се да потърси думите, с които да му обясни, но нямаше да й е леко. — Аз живея с един човек. С мениджъра си, всъщност… това е една дълга история… не знам какво да ти кажа.

Нещастен, той я гледаше втренчено, очакваше да чуе думите й. Не това бе очаквал. Не знаеше как ще я завари. Знаеше, че би могла да му бъде ядосана или безразлична, дори променена. Не бе очаквал обаче още да е влюбена в него и да живее с някого. И това никак не му хареса.

— Когато дойдох в Холивуд, с него ме запознаха двама импресарии. Казаха, че бил най-добрият в града и за нула време той ми намери роля във филм. Всъщност започнах още през първата седмица след пристигането ми тук. Той направи всичко за мен, купи ми дрехи, намери ми хотел, дори го плащаше… — не му каза за Малибу и за диамантената гривна. — Подписах договор с него и той върши всичко вместо мен. Спенсър, много съм му задължена… не мога да го оставя просто хей така… няма да е честно…

Чутото му намириса на заробване, не можеше да повярва на ушите си.

— Влюбена ли си в него? Нещастна, тя поклати глава.

— Не, не съм. И още в началото му казах за теб. Но му казах, че всичко е свършено. Така си мислех тогава. Не се бе обаждал от месеци, сметнах, че си бил погълнат от Елизабът… — тя се запъна и отново заплака.

Спенсър закрачи яростен из стаята.

— Бях погълнат от това как да оцелея, ако това те интересува.

Той я погледна, разочарован напълно. През цялото време, докато той газеше из мочурищата и умираше от студ, докато живееше в окопите, тя бе мислила, че той не я обича.

— Съжалявам… нямаше те толкова време… и… тук всичко бе по-различно. Толкова исках да пробия в Холивуд.

Бе откровена, но от това на Спенсър не му ставаше по-топло, а и чутото никак не му допадаше.

— Толкова много, че да продадеш и тялото си, ведно с всичко друго?

— Слушай, по дяволите — тя се изправи, вече яростна колкото самия него, — когато замина от Щатите, ти бе женен, или не си спомняш тази малка подробност? Аз те чаках почти цели три проклети години, Спенсър Хил, а през половината от това време ти дори не си даде труда да ми пишеш. И накрая ми драсваш няколко реда върху парче хартия, които могат да бъдат адресирани до когото и да е. Не писа нищо за нас двамата, нито за бъдещето, нито за намеренията си. Просто очакваше от мен да седя и да те чакам и аз го правех, при това дяволски дълго време. Но и аз исках да живея. Имах право на малко повече от това да остана през целия си живот у мисис Кастаня и да чакам появяването на Месията.

Той не й отговори, защото всичкото, което тя каза, бе вярно. Не можеше да го отрече.

— Затова дойдох тук и Ърни ме взе под крилото си. Той е влиятелен човек, Спенсър. Би могъл някой ден да ме направи голяма звезда. Нямам намерение да оставам при него завинаги, но не бих могла и да си тръгна ей така, веднага, само защото ти го искаш. Дължа му много повече, а и не искам да превръщам един приятел във враг. Той бе добър към мен и аз съм му задължена. Освен това, ако направя нещо такова, един ден той ще ме нарани.

— Искаш да кажеш физически? — Спенсър бе ужасен, но Кристъл бързо поклати глава.

— Разбира се, че не. Имам предвид професионално. Доколкото ми е известно, би могъл да разтрогне договора ми.

— Не бъди толкова сигурна. Да не е глупак! Той е в бизнеса и знае много добре какво държи в ръцете си. Всъщност какъв договор си подписала с него? — това също го безпокоеше, макар да бе най-малкият от проблемите им.

— Стандартен — тя се опита думите й да прозвучат уверено, но в интерес на истината знаеше твърде малко за същността на договора. Ърни винаги й бе казвал, че това не бе важно.

— Какво означава това?

— Той е посредник между мен и студиата. Те отиват при него и той урежда всичко вместо мен.

— Кой ти плаща? Той или студиата?

Спенсър бе изпълнен с подозрения. Бе чувал за подобни договори и преди — за мениджъри, които смъкват цели състояния от големите звезди, а в крайна сметка актьорите свършваха като пълни бедняци.

— Ърни ми дава чековете. По този начин може да приспадне данъците.

— Ти виждала ли си някога договорите със студиата или чековете за твоя труд?

— Разбира се, че не — Кристъл изглеждаше обезпокоена. — Той върши всичко това вместо мен. Това му е работата.

Тъкмо от това се страхуваше Спенсър.

— Тогава можеш да бъдеш абсолютно сигурна, че той прави цели състояния от теб, а ти, скъпа, получаваш трохи от това, което ти плащат.

— Това не е вярно! — тя побърза да го защити, но съзнаваше, че не договорът й с Ърни бе същността на нещата. — Както и да е — тя седна отново, тонът й бе малко по-спокоен, — не мога просто да го напусна. В края на краищата — бих могла. Но той не би могъл да ме разбере, ако го направя още утре, а и няма да е честно спрямо него. Във всеки случай — не по-честно, ако ти бе захвърлил Елизабът две седмици след сватбата.

Чувстваше се задължена към Ърни, дори и Спенсър да не я разбираше. Той бе почтен с нея и тя не можеше да го зареже в един миг, само заради Спенсър.

— Е, тогава какъв е отговорът ти, Кристъл? Че всичко е свършило? Че искаш да останеш при него? — гласът му трепереше, докато задаваше въпроса си, но не от ярост, а от ужас.

Но когато му отговаряше, очите й се наляха със сълзи. Искаше да излезе от гримьорната си и хваната за ръка със Спенсър да отидат в най-близката църква и да се венчаят. Знаеше обаче, че не можеше да го направи. Поне не още. Искаше да уреди въпроса с Ърни съвсем внимателно. Тя правилно бе подчертала преди малко, че, ако се ядосаше, той би могъл да се превърне в много силен враг. А би имал пълното право да се ядоса, ако тя го захвърлеше, след цялата му доброта към нея.

— Трябва ми време. Трябва ми време да говоря с него, да завърша този филм, сетне да му кажа, че трябва да заживея сама, или нещо от сорта. Но не мога да сторя всичко това за една седмица, Спенсър. На теб ти потрябваха три години за Елизабът. Дай ми месец, или поне два. Искам да уредя това съвсем внимателно. А съм и по средата на снимките на този филм.

— Но защо толкова дълго? Защото се страхуваш, че ще навреди на кариерата ти, или защото го обичаш?

Той все още не бе сигурен какво точно изпитваше тя към този мъж, защо му бе тъй задължена. Не разбираше хитроумния начин, по който работеше Ърни, залагайки на нейното чувство за дълг, на страховете и на съвестта й.

— Защото смятам, че му дължа това. Поне като учтивост, ако не друго. Не можеш просто да изоставиш един човек, който е направил толкова за теб. А и бих искала и след като го оставя, той да бъде мой мениджър.

— Това би могло дори да е неразумно, Кристъл. И, за Бога, има толкова други.

— Не и толкова добри като Ърни.

И в това я бе убедил, а Спенсър отново се ядоса като я слушаше. Изглеждаше така, сякаш завинаги щяха да бъдат свързани с този тип.

— Все едно слушам Елизабът, когато говори за Макарти. Господи, връщам се у дома от война и всичкото, което искам, е да се установя и да заживея нормален живот, а всички са затънали до гуша в собствените си кариери. Освен мен. Готино, а?

Дожаля му за самия него, но Кристъл не бе сигурна, че трябваше да го вини за това. Бе само благодарна, че той все още я желаеше след чутото за Ърни. Някой друг би могъл просто да се обърне и да си замине.

— Тук ще си намериш работа. Може дори някое студио да те наеме. Имат цели батальони юристи.

Искаше да му предложи Ърни да му намери нещо подходящо, но не посмя, а и щеше да мине маса време, преди да може да помоли Ърни за нещо такова.

— Какво би искала да правя, докато те чакам, Кристъл? — той не разбираше какви бяха правилата на играта тук, затова тя нежно го погали по ръката, докато му отговаряше.

— Просто бъди търпелив. Съжалявам за всичко това.

Изглеждаше притеснена, когато сведе очи; той се наведе и целуна копринената й коса, а сетне повдигна брадичката й, за да може да я погледне.

— Не се тревожи за това. Сам си го заслужих. Можеше да бъде и далеч по-лошо. Можеше да ми кажеш да вървя на майната си. Дяволски късметлия съм, че все още ме желаеш.

— Обичам те… — тя прошепна тези думи, а той я прегърна.

Някой почука леко по вратата, за да й съобщи, че след десет минути започва епизод с нейно участие. Тя погледна нещастна Спенсър, не искаше той да си отива, но трябваше да се върне отново на работа, а сетне пък трябваше да измисли начин да каже на Ърни.

— Какво ще правиш сега?

— Можеш ли да прекараш известно време с мен или е неудобно? — знаеше много добре какво бе от собствения си опит с Елизабът и семейство Баркли.

— Не мисля, че бих могла — очите й отново бяха тъжни, когато го целуваше; искаше й се той изобщо да не си тръгва.

— Тогава ще се върна в Сан Франциско. Ще ти се обадя след няколко дни. И побързай, моля те — помоли я той.

Не бе особено щастлив от положението, но можеше да го преживее известно време. Донякъде вината, че се бе случило така, бе и негова, и макар никак да не му се нравеше, не можеше да я заклейми за това. Можеше да бъде и далеч по-лошо. Би могла да се влюби в някого и да се омъжи. По дяволите, би могла дори да роди две деца. Случилото се бе неприятно, но поне все още го обичаше.

Той я целуна дълго и силно, преди да тръгне. А тя не можеше да понесе мисълта отново да го изгуби; този път поне нямаше да е задълго. А и знаеше къде е. Можеше да му се обади, а и той бе обещал да позвъни и да й каже как се развиват събитията в неговия живот. След като съобщеше на Елизабът, че планира да се върне в Калифорния след няколко седмици да си търси работа, тя тогава щеше да е свършила със снимките и щеше да е започнала да решава проблема с Ърни. Трябваше да намерят къде да живеят, изобщо имаше много неща, които трябваше да се обмислят. И двамата бяха обнадеждени. Спенсър я целуна пак и я притисна силно, припомняйки си сладкото ухание на тялото й.

— Не бих искал да си тръгвам отново — рече тихо той.

— Аз — също — усмихна се тя.

Но този път нямаше да е задълго, а когато се съберяха отново, щеше да е завинаги.

— Ще се върна скоро — обеща той, а тя кимна.

И на двамата им предстоеше да свършат много неща през следващия месец, да преодолеят маса препятствия, преди да се съберат отново.

Сетне я целуна за последен път и излезе заедно с нея от гримьорната й. Тя го гледаше как си заминава и в погледа й имаше нежност, която обясняваше всичко. Той й помаха, тя му отвърна, тихо, сякаш да не безпокои актьорите, които работеха на площадката.

Нито един от двамата не забеляза, че Ърни ги наблюдаваше иззад кулисите на сцената.