Звезда

Петнадесета глава

Автобусът спря на ъгъла на Трета и Таунсенд, тя слезе и се огледа наоколо. Хората изглеждаха забързани, интересни и мръсни. Само два пъти бе идвала в Сан Франциско досега, веднъж с баща си като дете и сетне с Хироко и Бойд, когато кръщаваха бебето. Но това бе друг район на града — западнал и грозен. По улиците се търкаляха пияници, колите профучаваха бързо, миришеше на бира, на вино и на нечиста плът. Въпреки всичко обаче тя изпитваше вълнението на приключението.

От автобусната спирка си купи карта и вестник и седна да ги разгледа. Минувачите я оглеждаха. Беше облечена простичко и държеше в ръка стария си куфар, ала все пак бе поразително красива. Знаеше, че трябваше да си намери стая преди мръкване. Въпросът бе къде, а тя си нямаше и представа откъде да започне търсенето. Във вестника имаше реклами за няколко квартири, както и за пансион в Чайнатаун8, но не знаеше откъде да започне. Трябваше да се довери на късмета си и да започне откъдето и да е.

Избра два адреса и излезе извън автогарата да повика такси. Попита шофьора на таксито кой от двата района бе по-безопасен. Той веднага се досети, че не бе от града и се взря в нея. Облечена бе в синя рокля, а косата й бе опъната назад и вързана на конска опашка. Беше млада и той не бе виждал по-красиво момиче. Учуди се какво ли правеше сама в Сан Франциско. Имаше внучка на нейните години и никак не би му харесало тя да виси на ъгъла на Трета и Таунсенд.

Той прегледа вестника вместо нея и предложи една реклама, която Кристъл дори не бе забелязала. Беше в италианския квартал до хълма Телеграф, някъде в Норт Бийч.

— Нека опитаме първо с този район. Вижда ми се по-добър от другите два и би трябвало да не е много скъп.

Тя не забеляза, че той не включи таксиметъра. Можеше да си позволи един малък подарък на хлапе като нея. Нямаше да й вземе и петак, беше толкова млада и хубава, а той искаше да й помогне.

— На гости ли идваш?

Изведнъж се запита дали не бе избягала от къщи, но не изглеждаше като човек, който се крие от някого. Като я погледна в огледалото, му се видя просто младо момиче, попаднало за пръв път в големия град. Каза му, че не била дошла на гости, погледна го предпазливо и той се опита думите му да й прозвучат успокоително.

— Откъде си?

— От долината Алигзандър. На север от Напа — стана й мъчно, като каза това. Сякаш не бе дошла оттам преди часове, а преди много, много дни.

— Просто така, на разходка ли?

— Не — рече тихо тя, загледана през прозореца. — Възнамерявам да живея тук.

Поне за известно време. А сетне — кой знае? Светът я очакваше с отворени двери, тъй както й бе обещал баща й. Ала все пак, докато пътуваха към Норт Бийч, тя усети все още прясната тъга по познатия й стар свят, когото бе изоставила.

Пресякоха улица Маркет и продължиха на изток. Минаха покрай кейовете на Ембаркадеро, сетне през Чайнатаун — към Норт Бийч, където бе адресът.

Оказа се малка, обикновена къща с чисти завеси на прозорците. На верандата седяха две стари жени и разговаряха оживено; косите им бяха опънати назад и вързани на кок, върху черните си рокли носеха престилки. Напомняха й донякъде на баба Минерва, ала тя веднага прогони тази мисъл от главата си. Животът й в долината, всичките спомени бяха вече зад гърба й. Благодари на шофьора и го попита колко му дължи.

— Нищо… няма нищо…

Беше навъсен, изглеждаше притеснен, но не искаше да му се плаща. В крайна сметка тя бе още хлапе, толкова хубава и толкова млада, просто му доставяше удоволствие да я гледа. Благодари му и той я видя как, понесла куфара си, приближи двете стари дами. Сетне той подкара колата, подсвирквайки си, с надеждата, че момичето щеше да се справи. Беше млада, но бе истинска красавица и изглеждаше като човек, който можеше да се грижи за себе си.

Двете старици също забелязаха това, когато тя ги попита за даваната под наем стая. Преди да й отговорят я огледаха внимателно в продължение на минута и си казаха нещо на италиански.

— Извинете… — изглеждаше дори още по-млада, когато остави куфара, с това бледо сияние, което обрамчваше лицето й. Двете жени я гледаха втренчено и тя се запита какво ли си мислеха. — Стаята?

— Ти защо не си на училище? — попита подозрително по-възрастната, като мачкаше престилката си с пръсти. Имаше големи черни очи, а лицето й бе покрито с бръчки.

— Завърших миналата година — излъга тя, но жените продължаваха да я гледат. — Мога ли да видя стаята?

Нямаше да им се остави да я сплашат.

— Може би. Имаш ли работа?

Кристъл се усмихна и се опита да покаже самочувствие, което още нямаше. Ами ако условието да наеме стаята бе да има работа? Какво щеше да прави тогава? Започна да се паникьосва, но реши да им каже истината, или поне част от нея. Налагаше се.

— Още нямам. Пристигнах тук едва този следобед. Ще почна да си търся работа, веднага щом си намеря стая.

— Откъде си?

— От едно място на няколко часа път на север оттук.

— Майка ти и татко ти знаят ли, че си тук?

И те като шофьора на таксито се питаха дали Кристъл не бе избягала от родителите си, но тя само поклати глава, а и погледът й не издаде нищо на старицата.

— Родителите ми са починали.

Каза го с такава тиха сила, че в един миг старицата остана безмълвна. Сетне тя бавно се изправи, все още втренчена в момичето. Никога досега не бе виждала подобно девойче — с толкова светлоруса коса, с тъй дълги крака и толкова изтънчени черти на лицето. Изглежда като кинозвезда, каза тя на приятелката си на италиански.

— Ще ти покажа стаята. Да видим дали ще я харесаш.

— Благодаря ви — Кристъл изглеждаше кротка и спокойна.

Стаичката беше малка и задушна. Бяха общо четири стаи на етажа — бившия дом на старицата. Тя даваше под наем шест стаи с обща баня и тоалетна. За себе си бе оставила единствената стая, която разполагаше с отделна баня с вана. Беше на първия етаж, близо до кухнята, която наемателите можеха да ползват срещу допълнителни пет долара на месец. А наемът за стаята бе четирийсет и пет долара на месец; не беше мебелирана — и прозорецът й гледаше към сградата зад къщата. Ала Кристъл реши, че си струваше. Не знаеше къде другаде би могла да отиде. А и беше достатъчно чиста. Вратата бе с тежка ключалка и тя почувства, че тук щеше да бъде в безопасност, след като старицата бе в състояние да следи движението на наемателите си.

— Ще ми платиш предплата за един месец в брой. А ако поискаш да се изнесеш — две седмици предупреждение.

Наемателите идваха и си отиваха, а тя поддържаше къщата чиста и приемаше само порядъчни хора. Никакви пияници, проститутки, никакви мъже, които мъкнеха жени в квартирата си. Искаше само чисти и тихи хора, като Кристъл. Сред наемателите й бяха двама възрастни мъже и едно младо момиче, което живееше на третия етаж, а на етажа на Кристъл живееха още три момичета, както и един млад мъж — застрахователен агент.

— Ако не си намериш работа, няма да можеш да задържиш стаята, освен ако нямаш достатъчно сухи пари.

— Ще си намеря работа колкото се може по-скоро — погледна я право в очите Кристъл.

Тя извади четири десетачки и пет еднодоларови банкноти от портфейла си. Това бяха парите, които бе спечелила в ресторанта, добре, че ги бе спестявала. Другите момичета на нейната възраст ги харчеха за найлонови чорапи, за кино и за сладолед, но Кристъл бе спестявала всеки цент, който изкарваше, и бе скрила парите си от майка си.

— Има ли наблизо ресторанти, които търсят работници?

Старицата се засмя. Имаше много, но тя знаеше, че в никой от тях нямаше да наемат Кристъл.

— Говориш ли италиански? Кристъл се усмихна и поклати глава.

— Не.

— Тогава ще трябва да потърсиш работа другаде. Тук не наемат момичета като теб.

Беше прекалено хубава и млада, а в ресторантите в Норт Бийч за сервитьори вземаха само мъже — италианци.

— Можеш да опиташ към центъра на града.

Но когато Кристъл започна да търси работа следващия следобед, не поискаха да я вземат никъде, макар да им казваше, че имаше опит в сервитьорството. Просто й се изсмиваха, някои дори не искаха да си запишат номера на телефонния автомат в дома на мисис Кастаня.

Беше обезкуражена. Купи си сандвич и го отнесе в квартирата си. Мисис Кастаня си седеше както обикновено на стълбите и наблюдаваше движението на квартирантите си, бъбреше с познатите си на улицата на сицилианския си диалект.

— Намери ли си работа? — тя погледна Кристъл, която бавно се качваше по стълбите.

Краката я боляха от неудобните обувки, а и синята й рокля изглеждаше повехнала като самата нея. Потрепери от студения въздух, спускаше се и мъгла. Беше май, но бе много по-хладно, отколкото в долината и тя още не бе свикнала със студа. Пусна четвъртък и запали газовата печка в стаята си.

Мисис Кастаня се бе погрижила наемателите й да си плащат за всичко. Нямаше никакво намерение да подпомага някого. Бе отгледала десет деца в тази къща, всичките те бяха вече големи и живееха собствения си живот. Сега използваше дадените под наем стаи и си докарваше от тях добър доход. За разлика от Кристъл, която броеше стопяващите се нейни фондове с нервни пръсти, седнала на единствения стол в стаята и загледана в разпятието над леглото. Единствената друга украса бе цветна рисунка на Дева Мария, дело на една от дъщерите на мисис Кастаня, която, както Кристъл научи по-късно, била в манастир. Другите бяха семейни, имаха деца и често гостуваха на майка си в неделя.

Кристъл кръстосва улиците две седмици и започна да се паникьосва, че още не си бе намерила работа.

Връщаше се късно една вечер и се чудеше дали изобщо щеше да успее. Бе опитала да си намери работа като касиерка или дори като миячка на чинии в Чайнатаун, но бяха й се изсмели, както и преди два дни в Норт Бийч. Все й пречеше нещо — я цветът на кожата, я полът й, я езикът, който говореше. Онази вечер тя се връщаше от прочутия Барбъри Коуст. Там имаше много нощни клубове и ресторанти, по улицата вървяха двойки, хванати за ръце, смееха се и си бъбреха. За разлика от Норт Бийч, тук бе оживено и ярко осветено, донякъде дори бляскаво.

Бе облечена със синя пола и бяла блуза, носеше белите лачени обувки, които имаше от години, и един пуловер, който бе заела от мисис Кастаня. Беше черен, като всичките й дрехи, но на старицата й бе станало мъчно като я бе видяла как трепери в студените вечери. Единствената й друга топла дреха бе едно старо кожено яке, което носеше, когато яздеше в ранните утрини с баща си. Гардеробът й нямаше нищо общо с онова, което видя жените да носят в модния Сан Франциско. Но вече не даваше пет пари. Всичкото, което искаше, бе да си намери работа, каквато и да е. Бе готова да мие и подове, ако се наложеше. Всичкото това бе твърде далеч от мечтите й за Холивуд, но трябваше да се храни и да плаща наема си на мисис Кастаня. Трябваше някак си да си изкарва прехраната. Мислеше следващата седмица да опита по хотелите, но реши да провери за последен път за работа в ресторант.

Бе застанала пред красивата фасада на една сграда, над чийто вход висеше табела, на която пишеше просто При Хари. Всичко тук й се видя ослепително; имаше и една по-малка табела, на която пишеше, че в заведението се представя и програма.

Кристъл колебливо се огледа вътре в залата, без да забележи погледите на двойките, които си тръгваха. Бяха добре облечени и доста от жените носеха рокли с големи деколтета. Тя постоя, заслушана в песента на Коул Портър Дяволски горещо, изпълнявана от един мъж на сцената под акомпанимента на двама музиканти. Оберкелнерът я забеляза и забърза към нея.

— Не можеш да влезеш тук, освен ако не си поканена от някого.

В При Хари проститутките бяха нежелани, както и зяпачи, които гледаха програмата безплатно от входа; но очевидно бе, дори и за него, че Кристъл не бе проститутка. В прекалено големия си пуловер и износените си дрешки тя приличаше повече на сираче.

— Какво искаш?

Тя го погледна право в очите и се опита да скрие, че коленете й трепереха.

— Работа. Каквато и да е. Да мия чинии, да сервирам, всичко… Страшно се нуждая от някаква работа.

Той започна да казва нещо, но сетне я огледа по-добре. Бе толкова хубава, че човек го заболяваше сърцето само като я погледнеше. Погледът й те приковаваше и трогваше. Имаше намерението да й откаже, но изведнъж се поколеба дали пък Хари нямаше да я хареса. Погледна часовника си и се запита дали босът бе горе, макар бе твърде късно и най-вероятно бе да го нямаше.

— Работила ли си и преди в ресторант?

Той оправи папийонката си и огледа масите, но погледът му отново се спря върху нея. Имаше лице, което те караше да се спреш и да го гледаш цял живот. Тя обаче изобщо не съзнаваше какъв ефект имаше външният й вид върху него. В нея имаше откритост и смелост, въпреки очевидната й нервност, и той веднага я хареса.

— Някога била ли си сервитьорка?

— Да — от страх да не я прогони не му каза, че ресторантът, в който бе работила, бе по-скоро като закусвалня.

Той я погледна по-отблизо.

— На колко години си?

— На осемнайсет — излъга тъй самоуверено, сякаш бе лъгала цял живот.

Той поклати глава и погледна към вратата, през която бе влязла.

— За да работиш тук, трябва да си на двайсет и една. Такъв е законът.

— Тогава съм на двайсет и една… моля ви… — гласът й бе тъй нежен, а невероятните й сини очи му се усмихваха така, че той се разтопи от удоволствие. — Моля ви… никой няма да узнае.

— Господи — той едва не изстена, — шефът ще ме убие.

Тя усети, че той взе да омеква.

— Ще работя здравата. Кълна се, че ще работя много. Просто ме опитайте за няколко дни… за седмица… каквото и да е…

Очите й го гледаха тъй умолително, че той разбра, че не би могъл да й откаже. Бе твърде хубава, толкова уязвима и тъй млада, а и нещо му подсказваше, че тя се нуждаеше много от тази работа и че щеше да се труди здравата. По дяволите, би могъл да каже на Хари, че не знае на колко години е. А и винаги можеха да я изгонят, ако не се справеше.

Той отново я погледна и видя как тя го наблюдаваше съсредоточена и сериозна.

— Добре, добре. Ела утре следобед. Едно от момичетата ще ти даде униформа. И си сложи малко грим. Сега изглеждаш като момиченце. И, за Бога — изръмжа той, — разкарай този пуловер.

— Слушам, сър — ухили му се тя досущ като хлапе.

Никога досега не бе виждал момиче, тъй красиво като нея, а бе само на осемнайсет… Молеше се само Хари да не разбере, щеше да го убие.

— Да си тук в четири. Точно.

— Слушам, сър. Благодаря ви.

Гласът й прозвуча пресипнало като му благодареше.

Истинско чудо бе, че някой не я бе грабнал досега. При този неин външен вид можеше да я направят танцьорка, дори и стриптийзьорка. Прекалено невинна бе за това обаче. Кристъл Уайът бе много повече от това, което той си мислеше за нея.

Тя бързо излезе от ресторанта, да не вземе той да реши да промени решението си. Тича почти по целия път до мисис Кастаня.

Първото нещо, което стори, бе да върне пуловера на мисис Кастаня, да й благодари и да й съобщи, че си е намерила работа. Каза го гордо и самоуверено, сякаш я бяха избрали за президент на Дженеръл Мотърс.

— Работата ти порядъчна ли е? — погледна я с подозрение мисис Кастаня.

Момичето бе прекалено хубаво, за да е за негово добро. Застрахователният агент вече висеше във вестибюла с надеждата да се сблъска с Кристъл по пътя й към банята. Ала тя изглежда изобщо не го забелязваше. Беше тиха и се държеше добре. Не въртеше опашка, не флиртуваше с мъже, не се държеше лековато. Беше порядъчна и учтива. Стоеше си в стаята и не използва кухнята нито веднъж. Затова, по причини, които мисис Кастаня още не разбираше, тя я харесваше.

— Ще работя в ресторант — рече гордо Кристъл и старицата й се усмихна. Беше сладурана и й напомняше за една от внучките й.

— Като каква?

— Като сервитьорка.

— Добре.

Старицата уж й говореше строго, но не можеше да скрие, че харесва Кристъл. Беше добро момиче и не й бе създавала неприятности.

— Гледай да ти платят. След десет дни трябва да плащаш наема. А този месец е вече късно да ме предупреждаваш, че ще напуснеш.

Така плашеше всичките си наематели. Това ги дисциплинираше. Но сега Кристъл само се усмихна. Бабата й беше напълно прозрачна и тя също я харесваше.

— Знам, мисис Кастаня. Но няма да се изнасям.

— Това е добре, добре е. Махна й с ръка и се върна в кухнята. На следващия следобед тя измина пеш разстоянието от няколко квартала до ресторанта При Хари в Барбъри Коуст. Беше въодушевена от новата си работа, чудеше се дали щеше да е по-различна от предишната.

Пристигна точно в четири, косата й бе опъната назад и сплетена в кок, беше си сложила от червилото, което купи сутринта в Уулуърт. Беше червено и прекалено ярко за бялото й лице, но като се погледна в огледалото, реши, че изглеждаше много по-възрастна.

Оберкелнерът, който я бе наел предишната вечер, се представи като Чарли и я повери на по-възрастна, но много привлекателна сервитьорка на име Пърл. Засмя се и каза, че всъщност името й било Филис, но никой не й викал така още от момиченце. Каза й също, че работела тук от години, че преди била танцьорка. И сега помагала на Хари, танцувала, ако някоя от танцьорките отсъствала, или пеела, ако се наложело. Познавала Хари от години, но не каза на Кристъл, че преди много, много време му бе била и любовница. Огледа внимателно Кристъл, намери й чиста униформа и й показа кухнята.

— Работата става много напрегната към осем. Към десет понамалява, но сетне отново е пълно за последното представление към полунощ.

Кристъл вече разбра, че това бе колкото ресторант, толкова и нощен клуб, а като се огледа, се очарова. Надяваше се, че ще я одобрят. Пърл я покани да хапнат заедно с всички работници в ресторанта, преди да са отворили. Като слушаше спокойните разговори на хората около себе си, тя разбра, че тук ще й се хареса. Персоналът се състоеше от сервитьори и сервитьорки, помощник-сервитьори, готвачи и миячи на чинии в кухнята. Оказа се по-голямо заведение, отколкото си бе мислила, но по-добре, че бе станало така, защото иначе нямаше да посмее да влезе и да потърси работа. Сетне се усмихна на себе си, като се сети, че дори не знае колко щяха да й плащат. Пърл й каза, че можела да задържа бакшишите за себе си, а ако някой се напие и й създава проблеми, трябвало само да извика оберкелнера Чарли или някой от барманите.

— Хубаво е да се работи тук — обясни й Пърл, — не ни презорват много. А Хари е голяма работа — топлотата на спомена се появи в очите й и Кристъл забеляза това. Сетне, за неин ужас, попита: — Девствена ли си?

Кристъл я погледна онемяла, а Пърл се разсмя.

— Не, само не така, по дяволите, кой днес е девствен! — А Кристъл изглеждаше именно такава. — Имах предвид дали си работила в такова заведение и преди?

Кристъл се засмя, изпита облекчение, че въпросът й бе доизяснен. Сниши гласа си и обясни заговорнически:

— Всъщност работих в ресторант, но нещо като закусвалня.

Пърл се ухили и я потупа по стройната ръка.

— Тогава ще трябва доста да се поизучиш, скъпа. Дръж се близо до мен и аз ще те науча.

Кристъл благодари на небесата за появата на Пърл, особено по-късно, когато вече имаха доста работа. Не бе лесно да се обслужват масите, особено след като Чарли внимателно я наблюдаваше; клиентите очакваха тя да запомни поръчките им и тя се стара много всичко да е наред. Когато сервира последната си вечеря, разбра, че се бе справила добре и Пърл го потвърди. Спечели двайсет и един долара от бакшиши. Точно половината от месечния й наем. Искаше й се да изтича у дома и да съобщи новината на мисис Кастаня.

— Искаш ли да те откарам?

Пърл имаше една стара кола и тази нощ двете си тръгнаха заедно — Кристъл прие поканата с благодарност. Краката я боляха до смърт и тя реши, че първото нещо, което ще направи сутринта, щеше да бъде да си купи нови обувки.

— Благодаря за возенето — тя се усмихна победоносно на новата си приятелка, когато спряха пред дома на мисис Кастаня на улица Грийн.

— Винаги си добре дошла. Тук ли живееш? — Пърл погледна с любопитство къщата. — Със старците си ли живееш?

— Не — поклати леко глава Кристъл. — Наела съм стая тук.

Пърл кимна, мислеше си, че по-късно можеше да си позволи и по-добро жилище. Беше момиче, на което мъжете щяха да дават солидни бакшиши, просто заради удоволствието да поговорят с нея, с надеждата да спечелят благоволението й.

— Лека нощ — извика тя и й помаха.

Сетне отвори вратата със собствения си ключ, а Пърл отпраши със стария си шевролет.

За пръв път от седмици Кристъл спа дълбоко, толкова бе изтощена. Вече си бе намерила работа и бе спечелила цяло богатство. Докато се унасяше в сън, тя си помисли, че Сан Франциско й харесва. Беше далеч от дома й, а тя бе искала да е точно така.