Звезда

Тридесета глава

Спенсър напусна хотела още същия следобед. Не бе планирал подобен уикенд и все още бе потресен, че тя живееше с някого, но трябваше да бъде справедлив — той също още живееше с Елизабът. Знаеше също, че донякъде вината за това, че Кристъл бе изоставила надеждите си и се бе обвързала с Ърни, бе негова. Не му се нравеше, но гореше от нетърпение да я измъкне. Подозираше, че нещата бяха далеч по-сложни, отколкото ги бе обяснил Ърни.

Същата вечер отлетя за Сан Франциско, нае кола и, без да знае накъде пътува, пое на север. Мислите му бяха обзети от нея, единственото, за което можеше да мисли, бе как бе изглеждала тя, докато я целуваше в малката й гримьорна. Старите чувства, които и двамата изпитваха, си съществуваха, дори се бяха засилили.

Към десет часа стигна Напа и продължи да кара нататък. Помисли си да спре в някой мотел, но сетне видя табелата и разбра защо бе карал натам. Отдаваше дан на миналото, на детето, което бе тя, когато я видя за първи път.

Когато премина през града, бе вече единайсет и той спря пред ранчото. Вратите на оградата бяха затворени, а къщата — скрита зад дърветата, и той се запита дали люлката бе още там. Не бе идвал тук от шест години. А точно преди седем я бе видял за пръв път.

Спря при мотела и се опита да намери името на Уебстърови в указателя, но тях ги нямаше, а той не помнеше къде живееха. Пък и не бе дошъл да се види с тях. Бе пристигнал тук заради нея, заради онова, което бе била тя някога. Преди Холивуд, преди войната, преди Елизабът, преди този мъж, с когото Кристъл живееше, преди всички тях… когато я бе видял в бялата й рокля на сватбата на сестра й. Толкова бе просто тогава, в самото начало.

Той постоя дълго в колата, а сетне бавно потегли отново. Трябваше да мисли какво да прави със собствения си живот, бе дал и на двама им срок от един месец. Сега не му се виждаше толкова дълъг, ала онзи следобед му се струваше цяла вечност.

Спря и хапна някъде, в градче, което не познаваше, сетне шофира шест часа до езерото Тахо. Мина през прохода Донър точно на изгрев-слънце, но единственото, за което мислеше, бе момичето, което бе оставил в МГМ, жената, която обичаше и за която щеше да се ожени.

Паркира колата и влезе в къщата, а сетне отиде на пръсти до спалнята, където спеше Елизабът. Докато се събличаше, тя се размърда и го погледна със сънливи очи.

— Върна ли се? — още бе полусънна. Той кимна, страхуваше се да каже нещо повече. Бе прекалено уморен да говори. А си беше и обещал да почака, докато си заминат от езерото Тахо.

— Заспивай — бе единственото, което й каза, но тя седна в леглото и го погледна внимателно.

— Мислех, че няма да се върнеш до неделя.

— Уредих нещата по-бързо, отколкото очаквах. Прекалено бързо, помисли си той, и не съвсем. Бе искал да прекара уикенда с Кристъл.

— Къде беше? — Елизабът го гледаше, докато той се събличаше, но той отбягна погледа й и се мушна в леглото.

— Нали ти казах. В Лос Анжелис. Имах малко работа там.

— Свърши ли я? — тонът й бе хладен, вече бе напълно будна.

— Донякъде. Не можах да се срещна с всички, с които възнамерявах, затова се върнах по-рано.

Тя кимна, не знаеше дали да му повярва. Бе усетила нещо по-различно в него още преди няколко дни, всъщност откакто се бе върнал, и затова се чудеше какво ли си бе наумил.

— Не искаш ли да разговаряш за това?

— Не особено. Шофирах цяла нощ — той притвори очи с надеждата, че тя ще спре да говори, но тя не спря.

— Защо не остана в къщата в Сан Франциско?

— Исках да се върна.

— Много мило от твоя страна — не бе сигурен дали бе саркастична или не, но последното нещо, което желаеше, бе да я попита. — По-добре ли се чувстваш сега?

Тя си бъбреше сякаш бе ранен следобед, а Спенсър изстена, отвори очи и я погледна — седнала срещу него.

— За Бога, Елизабът! Защо не поговорим сутринта?

— Вече е сутрин. Слънцето изгря и птиците започнаха да пеят.

— Да, чувствам се по-добре.

Много по-добре, след като бе видял Кристъл.

— Не искаш ли да поговорим за това? — тя търсеше нещо и, ако задълбаеше, щеше да го открие.

— Не особено. Няма за какво да говорим.

Още не. Не и когато родителите им бяха настанени в съседните стаи. За две седмици те нямаха и миг уединение, а това бе най-малкото, което щеше да му е необходимо, когато й заговори, че иска да сложи край на брака им.

— Мисля, че има за какво да говорим. Не съм глупава, знаеш.

Той изведнъж си помисли дали тя знае за Кристъл, надигна се и седна в леглото. Нямаше обаче как да знае, освен ако не го бе проследила.

— Знам, че има неща, които те тревожат. Баща ти и аз поговорихме за това преди няколко дни. Не е лесно човек да се върне от война. Знам това. Но и на мен не ми беше лесно.

Неочаквано му дожаля за нея и се запита колко ли й бе казал баща му. Не би искал той да се забърква.

— През всичките тези години ти бе страхотна.

Той се пресегна за цигара, искаше му се да можеше да й каже още нещо, да й каже, че още я обича. Ако изобщо някога я бе обичал. Вече не бе сигурен в това. Чувствата му към Кристъл бяха затъмнили всичко, а и отношенията му с Елизабът бяха толкова по-различни.

— Отново ще свикнем един с друг — рече тихо тя и го погледна, а в погледа й имаше нежност. Накара го да се почувства като предател. Така си беше, беше я предал много отдавна. Сега вече бе убеден, че изобщо не трябваше да се женят.

— Сигурна ли си, че го желаеш?

Тя го принуждаваше да й каже неща, които не искаше да й казва, преди да са заминали от езерото, но тя форсираше събитията и след минути той щеше да е принуден да й го каже.

— Така мисля. Затова те чаках толкова време. И ако щеш вярвай, смятам, че си заслужаваше.

Тя се усмихна и от това му стана още по-тежко. Баща му бе прав. Той й дължеше нещо. Но не и целия си живот. Това бе прекалено. Прекалено висока цена за трите години, в които го бе чакала.

— Ти си страхотна жена, Елизабът…

Но прекалено страхотна. Бе далеч повече от онова, с което би искал да си има работа. Имаше свои собствени идеи, свои методи, собствена къща, семейството, което я обкръжаваше, и с всичкото това той трябваше да се бори. В схемата нямаше място за него, или поне така мислеше той. А с Кристъл биха могли да започнат нов живот. Би могъл да направи всичко за нея. Би могъл да й помогне в началото на кариерата й, да започнат нов живот, да имат деца. Тъкмо това имаше смисъл за него.

— Не знам какво да ти кажа — той се обърна към нея и тя го видя изписано по лицето му. — Не мисля, че мога да продължавам по този начин. Мисля, че изобщо не биваше да се женим.

— Вече е малко късничко, не смяташ ли? След всичкото това време?

Тя изглеждаше ядосана и засегната, но не и изненадана. Бе го очаквала от дни. Дори и преди баща му да бе говорил с нея, тя знаеше, че то предстоеше. Съдията Хил й бе казал, че Спенсър се чувствал малко разбалансиран и че тя трябвало да бъде по-търпелива с него. И, доколкото това зависеше от нея, тя бе търпелива. Цели три години.

— Нямаше ме три години. Преди това живяхме заедно само две седмици. И двамата сме се променили. Вече не искам онези неща, които исках преди. А ти пък си имаш своята работа. Ние почти не се познавахме, когато заминавах, а през тези три години се превърнахме в напълно непознати.

— Какво бих могла да направя? Нещата са си такива. Но след като те чаках три годни, нямам намерение да се отказвам, ако това е, което предлагаш — очите бяха твърди като скали и той усети как сърцето му свива, докато я гледаше.

— Защо? Защо не? Защо да продължаваме? И двамата ще се чувстваме само нещастни.

Опитваше се да я вразуми, но виждаше, че тя не щеше и да чуе за това.

— Не е задължително. Всеки от нас може да предложи на другия маса неща. Винаги е било така, поне аз съм си мислила така.

— Аз пък винаги съм се съмнявал. Казах ти го още като се сгодихме.

— А аз пък ти казах, че пет пари не давам. Ние притежаваме абсолютно всичко, което е нужно за един добър брак. Добри кариери, умни глави, интересен живо! — това са нещата, от които са съставени най-добрите бракове.

— Не и според мен. Къде остана любовта, нежността, верността, децата?

Ала колко верни бяха били той и Кристъл един към друг? И двамата живееха с други хора. Опита се да не мисли за това, докато разговаряше с Елизабът. Както и да е, онова, което те притежаваха, бе далеч повече от това, за което той и Елизабът можеха само да мечтаят.

— Четеш много романи. Беше откъснат задълго от истинския живот, Спенсър. Разбира се, тези неща са важни, но те са украсата на витрината, не и темелите.

Всичко, което тя му казваше, му бе вече известно. Двамата бяха просто твърде различни. Интересуваха ги различни неща. Той искаше любов, а тя — големия бизнес.

— Какво изпитваш към мен? — обърна се той към нея, пропит от мъка. — Искам да кажа наистина? Какво чувстваш към мен, когато лежа до теб нощем в леглото? Страст, любов, желание, приятелство? Или се чувстваш тъй самотна като мен? — бяха се любили само веднъж, откакто се бе върнал, и то бе пълен провал.

— Мъчно ми е за теб — тя го погледна в очите и заговори съвсем студено: — Мисля, че се стремиш към нещо, което не съществува. Винаги си го правил.

Ами ако й кажеше, че го бе намерил? Не искаше обаче да й го казва. Искаше да я остави, но нямаше нужда да я наранява излишно. Не желаеше това. Просто искаше да се върне към своя си живот. Но очевидно тя не искаше да допусне той да го стори.

— Мисля, че си мечтател… И мисля, не трябва да започнеш да живееш, съобразявайки се със света около теб, със света, в който живеем, Спенсър. Свят, пълен с влиятелни хора с важни кариери. Всичките те вършат полезни неща, а не седят просто хванати за ръце със съпругите си да глезят децата си.

— Тогава аз изпитвам съжаление към тях, а и към теб, щом така мислиш.

— Трябва да се вземеш в ръце, да си намериш работа във Вашингтон, да започнеш да си създаваш познанства, да се срещаш с хората, които имат тежест…

— Като познатите на баща ти ли?

Той я прекъсна, очите му вече блестяха от ярост. Беше му писнало докрай от тях, от постоянния им стремеж към повече и повече влиятелност. Това, което бе важно за тях, не струваше и пукната пара за него. Особено сега, след трите години, прекарани в Корея.

— Да, те ми харесват. Какво лошо намираш в тях?

— Нищо. Само дето не ги харесвам.

— Трябва да си доволен, че дори разговарят с теб — тя също му се ядоса силно. Беше й писнало да гледа как той се чувстваше неловко на всеки купон, на който ходеха. — Трябва да си доволен, че се омъжих за теб. И още повече — че съм достатъчно умна, за да не се разведа с теб. Някой ден от теб ще излезе нещо, а аз ще се погрижа това да стане. И един ден, Спенсър Хил, ти ще си ми благодарен за това.

Той я погледна и се разсмя. Смя се, докато не му потекоха сълзи. Беше най-егоцентричната жена, която бе срещал, и бе сигурна в правотата си. Но беше и сила, с която трябваше да се съобразява.

— И какво точно възнамеряваш да направиш от мен, Елизабът? Какво ще кажеш за президент? Или крал? Навярно би било забавно… всъщност, може и да ми хареса.

— Не бъди глупак! Можеш да бъдеш всичко, което пожелаеш. Всяка врата във Вашингтон е отворена за теб, включително — и на Кабинета, стига да изиграеш правилно картите си.

— А ако не искам да играя?

— Твоя работа. Но аз държа на това, което казах. Ако поискаш развод, няма да го получиш.

Той дори не бе го и поискал, а вече знаеше отговора.

— И защо ще искаш да си омъжена, след като аз не ща?

Не можеше да я разбере, но тя бе наясно със себе си и го изложи направо, изправена над него, с каменно изражение на лицето.

— Няма да ти позволя да ми объркваш живота след всичките тези години. Чаках те, а сега ти трябва да си платиш дълга. И ако се замислиш, цената не е чак толкова висока. Можеше да бъде и по-лошо — и добави, сякаш се бе сетила за още нещо: — Освен това, не щеш ли, аз те обичам.

Тези думи биха го трогнали, ако ги бе казала по по-различен начин и малко по-рано.

— Не съм убеден, че разбираш смисъла на думите.

— Може би — изглеждаше непроницаема. — Но в дадения случай, Спенсър, ти би могъл да ме научиш.

След което тя влезе в банята и заключи вратата. Чу я как пълни ваната, а половин час по-късно тя се появи отново. Изглеждаше безупречна в белите си панталони и безукорно изгладената си бяла туника, с бели обувки и с гердана си от перли и обеците от перли и диаманти. Беше хубаво момиче, но в душата му не трепна нищо като я погледна.

— Ще слезеш ли за закуска или искаш да поспиш? И двамата знаеха, че нямаше да може да заспи, въпреки че изглеждаше ужасно. Безсънната нощ си бе казала своето, а и сутринта не бе допринесла много за формата му. Новината, че тя няма да му даде развод, се заби като нож в сърцето му, изпълнено само от Кристъл.

— Ще сляза след малко.

— Добре. Днес за обяд ни очакват Хюстънови. Сигурна съм, че ще се зарадваш да го чуеш.

— Очарован съм.

По някакъв странен начин обаче той почувства облекчение от разговора си с нея. Поне повече нямаше нужда да се преструва, че гори от нетърпение да продължат брака си. Тя знаеше позицията му, за съжаление — той също.

Той отново я погледна, докато тя се готвеше да излезе от стаята.

— Сериозно ли говориш, Лиз? — тонът му бе благ. Искаше да я накара да види колко безнадеждно бе да остават заедно.

— За какво? Че оставам с теб ли? — Той кимна. — Да, сериозно говоря.

— Защо? Защо не си признаеш, че всичко това е грешка? Какъв е смисълът да насилваме нещата?

— Казах ти, няма да ти позволя да ме направиш на глупачка. Освен това, баща ми ще се разстрои.

— Това е най-скапаната причина, която съм чувал някога.

— Тогава си измисли собствени причини. Но аз държа на думите си. И си мисля, че в дългите години, които ни очакват, и двамата ще сме щастливи, ако се придържаме към тях.

Той не можеше да повярва на ушите си, но без да каже нищо повече, тя излезе от стаята и слезе на закуска. Спенсър остана в леглото, замислен за Кристъл.

Същата вечер тя си имаше своите проблеми. Към десет часа още не бе свършила снимките. Строши се един прожектор, а сетне и част от декора. Чакаха с часове, а когато се прибра у дома, вече преваляше полунощ и Ърни я чакаше.

— Какво прави днес? — той невъзмутимо я гледаше как се съблича. Бе уморена до смърт, цяла вечер бе мислила за Спенсър, за онова, което трябваше да направи, какво щеше да каже на Ърни.

— Нищо особено. Прожекторът гръмна и чакахме с часове на площадката.

Бяха се оплаквали безкрайно от горещината, от дългото чакане, от скапаната храна за вечеря.

— И това бе всичко? — Той бавно пристъпи до нея, гол под халата си.

— Разбира се. Защо?

Той сграбчи кичур от косата й и дръпна главата й рязко назад, извивайки я с пълна сила; тя се задъха, опитвайки се да се изтръгне от него.

— Никога не ме лъжи!

— Ърни!… Аз… — но думите замръзнаха на устните й. По очите му позна, че той знаеше, че Спенсър е бил в студиото при нея. — Посети ме един стар приятел… това е всичко…

Той отново силно дръпна косата й и очите й се изпълниха със сълзи на страх и болка.

— Не ме лъжи! Това е онзи от Корея, нали?

Той бе хитър, а изчисленията му бяха точни. Бе заподозрял това, когато камериерката му каза, че я бе търсил мъж, след което той отиде на снимачната площадка, за да види дали имаше някой при нея. Пристигна тъкмо навреме, за да ги види как влизат в гримьорната й. Изчака достатъчно, за да се появят отново, вгледани един в друг като стари гаджета.

— Да… да… — не й стигаше въздухът, той усукваше косите й в ръката си. — Той беше… Съжалявам… Не знаех, че ще се разстроиш…

— Глупава кучка — той я зашлеви силно по лицето и тя прелетя половината от стаята. — Ако още веднъж се срещнеш с него или му се обадиш, ще ти се случи нещо наистина гадно. Ясно ли е, госпожице Невинност?

— Да… Ърни, моля те…

Бе ужасена. Никога не го бе виждала в тази светлина.

— А сега се съблечи.

Тя ахна като видя изражението на лицето му, а той дори не бе пиян. Но нещо в погледа му я ужаси, когато той закрачи целеустремено към нея. Разкъса халата й на гърба й и тя застана трепереща и гола пред него.

— И запомни едно, ти ми принадлежиш! Никому другиго! Само на мен… защото аз те притежавам. Ясно ли е?

Тя кимна, по бузите й се стичаха сълзи, а той я зашлеви отново и без много да се церемони я запрати в близкото кресло. Сетне свали собствения си халат и се присмя на страха, който съзря в очите й.

— Точно така. Ще правя онова, което пожелая, защото си моя собственост.

И я облада с такава сила, с такава бруталност, че когато тя извика, този път не бе от удоволствие, а от болка. Когато той свърши, с един жест я запрати на пода, където тя остана ридаеща в агонията си.

Беше същото, което й бе сторил Том Паркър, донякъде и по-лошо, защото тя се бе доверила на Ърни. Би трябвало да замине със Спенсър този следобед. Сега вече го знаеше, но беше късно. Беше го разбрала късно, прекалено късно, а и бе ужасена какво ли би сторил той на Спенсър, ако наистина думите му съдържаха известна доза истина. А тя не би подложила Спенсър на каквато и да е опасност. Дори ако това й струваше живота.

Той я погледна и се изсмя — тя не смееше дори да вдигне очи.

— Ставай! — той отново я дръпна за косата, очите й бяха изпълнени с ужас. — И ако отново се срещнеш с него, Кристъл Уайът… ще те убия.

Той си легна, а тя отиде в банята да повърне, а когато се погледна в огледалото, видя, че очите й бяха празни. Той й бе дал всичко и сега смяташе, че я притежава. Едно бе сигурно, сега тя знаеше какво щеше да се случи, ако го оставеше заради Спенсър.