Звезда

Тридесет и шеста глава

На следващия ден тя и Спенсър обходиха с кола ранчото. Повечето земя бе запустяла, нямаше и надничари. Само лозята бяха донякъде гледани, срещнаха двама мексиканци, които работеха по тях.

Плуваха в потока, който тя бе обичала толкова много като дете, сетне седяха увити в одеяла, смееха се и се гушеха един в друг, а тя пя песните, които бе пяла с баща си. В един момент се почувства виновна, сякаш пееше на гроба на майка си, но всъщност не бе така. За нея майка й бе умряла отдавна, а ранчото бе последния подарък от баща й.

Когато се върнаха в къщата, тя сложи стария чайник на печката и той й навя спомена за баба й в чистата й бяла престилка. Разказа на Спенсър някои от най-ранните си спомени и той я слушаше унесен. Сетне заговориха за Вашингтон и за неговото завръщане там.

— Ами Елизабът?

И двамата знаеха, че той трябва да вземе решение. То можеше да дойде и от само себе си, ако останеше достатъчно дълго с Кристъл. Не можеше да си представи да я изостави отново, а и двамата знаеха, че не го искаше. Не бе виждал Елизабът три месеца, но знаеше, че с малко натиск от негова страна, тя щеше да му даде развод.

За него не бе съвсем лесно да изостави всичко във Вашингтон и да остане при Кристъл в Калифорния. Кристъл искаше той да остане, но желаеше той сам да вземе решението си. Не й се щеше да захвърли всичко във Вашингтон, ако той самият не го желае. Не можеше да му предложи нищо, което да се сравни с живота, който бе водил с Елизабът и семейство Баркли.

Предишния ден бе научила, че ранчото едва се самоиздържало. Тя би могла да оцелее тук, но в сравнение с Елизабът не притежаваше нищо. Единственото, което можеше да му даде, бе любовта си — всичките онези чувства, които се бяха зародили още в деня на сватбата на Беки.

Той се сети да се обади на сенатора. Докато звънеше, тя миеше чиниите в кухнята и слушаше радио. Когато той затвори телефона, тя го погледна. Усмихна му се и изтри ръце о новите си дънки.

— За какво те търси?

Той я погледна съсредоточено. Странни неща ставаха с тях напоследък. Младшият сенатор от Калифорния бе следил много отблизо процеса й и предлагаше на Спенсър да заработи като негов помощник, когато се върне във Вашингтон — а това щеше да е скоро. Предлагаше му отговорна работа — да води предизборната му кампания. И за пръв път това не бе служба, която получаваше благодарение на съдията Баркли.

— Това ли е, което би желал да правиш? — попита го тя, след като й бе обяснил.

Работата бе престижна и би му харесала, но не искаше да я изостави и да се върне във Вашингтон. Искаше да си остане тук, при нея, в долината Алигзандър.

— Тази работа би била тъкмо онова, което бих искал, но преди шест месеца. Тогава бих дал дясната си ръка за нея — той приседна на един от кухненските столове, а тя му наля чаша кафе. — Но сега не знам. По-скоро бих останал тук, при теб.

Той я притегли в скута си и я погледна, все още бе силно изненадан от предложението на сенатора.

— Ти какво му отговори? — тя наблюдаваше внимателно лицето му. Трябваше да узнае какво бе най-доброто решение за него, какво наистина би искал да стане.

— Казах му, че ще му се обадя следващата седмица, като се върна. Той отлита за Вашингтон утре следобед. Не можех да повярвам, че предложението му е сериозно, но май наистина е такова. Но какво ще стане с нас? Ще дойдеш ли с мен? — той почти бе забравил за Елизабът. Точно сега най-важното нещо за него бе Кристъл.

— Това сега не е важно. По-важно е какво ще стане с теб.

Той отпи от димящата течност, погледна я замислен и призна в себе си, че бе желал тъкмо такова предложение. Най-неочаквано пред него се разкри перспективата да навлезе в политиката, но съществуваше и Кристъл. Не искаше да я изгуби отново, дори и заради такава служба, каквато току-що му бяха предложили.

Като го слушаше как говори за света на политиката обаче, тя разбра колко много му харесва. Разбра също, че щеше да се справи много добре със съпруга като Елизабът. А всичките му надежди щяха да погинат, ако се оженеше за жена като нея, обвинена в убийството на Ърни. Скандалът щеше да го довърши и тогава какво щеше да му остане? Животът на един фермер. Той не бе пригоден за това. Бе предопределен за по-големи дела.

Същата вечер той я люби, но сетне забеляза, че тя бе странно притихнала. Запита се какво ли я тревожа помисли си, че може би това бе къщата и спомените й за нея. Всичко бе тъй износено и тъжно, досущ като майка й, преди да умре. Тук витаеше духът на тъгата, която се разсейваше само когато човек излезеше навън и видеше великолепието на долината.

— За какво се замисли? — той я погали по косата и я притисна силно до себе си.

Тя се усмихна тъжно — лежаха на тясното легло, което някога бе споделяла с Беки.

— Мислех си, ме е време да се върнеш във Вашингтон, посрещнат с музика.

Това щеше да е най-голямата й жертва, но знаеше, че трябва да я направи.

Той бавно поклати глава:

— Не искам да те изоставям отново. Достатъчно преживяхме. Извоювахме си всичко това.

Тя се надигна на лакът и го погледна.

— Не ти е тук мястото, любими. Ти си предопределен за по-големи дела от това да въртиш едно старо ранчо като това.

Беше сигурна в това, но той не щеше и да чуе.

— А ти си, така ли? Не ставай смешна! Преди три месеца ти бе кинозвезда, а я се погледни сега. Върна се там, откъдето започна.

— Това е по-различно, Спенсър — тя го целуна по върха на носа. — Всичко бе като сбъднат сън. А онова, което ти правиш, е важно. Един ден може да станеш голям човек. Би могъл дори да се кандидатираш за президент.

Но не и ако го оставеше при себе си. Не и тук. Във всеки случай — не и ако бе женен за убийца. Тя би могла да провали всичко. Но бе решена да не го допусне. Той трябваше да се върне при Елизабът. Тя бе точно онзи тип съпруга, който му бе нужен.

— Искам да се върнеш.

— Защо? — погледна я изумен той. — Как можеш да говориш така?

— Защото мястото ти е във Вашингтон. Още не си свършен. Трябва да пътуваш, да се срещаш с хора, имаш още неродени идеи, които трябва да споделиш с хора, нуждаещи се от теб. На мен ми бе добре, но това е всичко, забавлявах се, но платих прекалено висока цена. Не искам повече подобно нещо. А ти би могъл да продължиш. В това е разликата.

Тя бе забелязала изражението на лицето му, след като се бе обадил на сенатора. Не можеше да го лиши от това. Знаеше, че ако го стореше, един ден той би могъл да я намрази.

— И какво да направя? Да те оставя тук? Защо не дойдеш с мен? — очите му я умоляваха.

— Във Вашингтон ли? — усмихна се тя.

— Защо не!

— Защото ще те съсипя само в един миг, независимо колко много те обичам. Помисли си за това какво влача подире си. Обвинена бях в убийство, Спенсър. И съдебното жури обяви само, че съм го направила при самозащита. То не каза, че не съм го направила. Кариерата ти ще е свършена в деня, в който пристигна във Вашингтон, и ти го знаеш много добре.

— Няма да се върна.

Той я притегли към себе си и я притисна силно, изплашен, че отново ще я изгуби.

Но тя говореше сериозно в мрака и думите й го плашеха.

— Няма да допусна да останеш тук.

— Защо не?

— Защото това ще те съсипе.

Не й отговори, а след като тя заспа, той дълго лежа, прегърнал я, заслушан в дишането й. Знаеше, че ако я изостави, щеше да умре, или поне частица от него щеше да е мъртва. Завинаги.

На следващия ден обаче тя отново повдигна въпроса и бе непреклонна. В крайна сметка тя знаеше какво щеше да направи. Трябваше да го изпроводи да си върви, на всяка цена, дори ако трябваше да му каже, че не го обича. Не се наложи обаче да се стига дотам. Каза му единствено, че не бе готова да се установи тук с него. Искаше да остане сама в ранчото, независимо от това колко неблагодарно прозвучаха думите й след всичко, което той бе направил за нея.

Едва двайсет и четири годишна, след всичко, което бе преживяла, тя не искаше да мисли за женитба. Каза му, че се нуждаела да остане сама в ранчото, но той не й повярва. Думите й му напомниха за онова, което му бе казала преди година и половина — когато му заяви, че не го обича, за да го спаси от Ърни.

Когато тръгнаха да се връщат от потока, той изглеждаше съсипан.

— Защо искаш да останеш тук сама?

— Просто имам нужда. Това е. Искам да съм сама и сама да си върша работата. Имам право на това, нали?

Той бе наранен до дъното на душата си, а тя трябваше да потиска сълзите си, когато вечерта я прегърна.

Той спори с нея с дни, но тя отстояваше позициите си и след цяла седмица на терзания, го убеди. Щеше да приеме работата във Вашингтон, но настоя да идва често да я вижда. Тя знаеше какъв скандал би предизвикало това и се закле в себе си, че нямаше да го допусне. Трябваше да бъде силна в отношението си към него. Знаеше, че всяка среща, всяка връзка с него би могла да го съсипе. Тя вече бе белязана и ако той бе друг, нещата можеше да са и по-различни. Но животът му бе пред него, очите му светваха всеки път, когато заговореше за новата си работа с калифорнийския сенатор във Вашингтон. Не биваше да му ограбва това.

Един ден би могъл да стане голяма фигура и тя не бе човекът, който щеше да му попречи да го стори. Знаеше също така, че той принадлежи към кръга на Елизабът, независимо, че спореше по този въпрос с Кристъл. И когато Кристъл си мислеше да й го отстъпи, тя се чувстваше като майка, която подхвърля бебето си пред нечия врата.

Замина един късен следобед, целунаха се дълго й силно, а зад тях слънцето залязваше. Той все още искаше тя да тръгне с него, но тя държа на отказа си докрай. Съгласи се само след обещанието да се върне скоро, но си бе наумила друго.

Изправила се, висока и горда, тя му махаше с ръка, сякаш го очакваше да го види скоро. Но знаеше, че нямаше да му позволи да се върне отново. Бе прекалено опасно за него и тя знаеше, че след време щеше да й бъде благодарен за това й решение.

След като той замина, тя легна на леглото, разтърсвана от ридания. Сърцето й щеше да се пръсне. Той отново си бе заминал и, без значение колко го обичаше, този път това щеше да е завинаги. Последният й подарък за него бе дарената му свобода. Това бе единственото, което можеше да му даде. Той имаше всичко останало — сърцето й, душата й, тялото й.