Звънтящите кедри на Русия

11. Коренен прелом

След тридневен престой при Анастасия, като се върнах на кораба, няколко дни въобще не бях в състояние да вникна в работата на фирмата. Не можех да взема решение нито за маршрута на по-нататъшния курс на кораба, нито да отговарям на радиограмите, идващи от Новосибирск. Както наемните работници, така и част от екипажа, сякаш забелязали моето пренебрежение към работата, започнаха да покрадват. Милицията на Сургут, където бе спрял парахода — т.е. охраната — задържаше крадците, съставяха се протоколи, но аз и на това обръщах малко внимание.

Трудно е сега да се каже защо общуването с Анастасия ми беше повлияло така. И прeди ми се бе случвало да се срещам с представители на различни духовни общества и направления. Всички казваха, че искат да направят нещо добро за обществото и неизменно молеха за пари. Понякога им давах, за да се отърва, без да се интересувам особено от дейността им. Пък и защо трябваше да се интересувам, след като всеки разговор завършваше с темата за парите.

Анастасия, за разлика от всички «духовни» хора, не искаше пари. И въобще, невъзможно беше човек да си представи какво може да даде точно на нея. Външно като че ли нищо няма, а оставаш с впечатленито, че има всичко. Наредих параходът да се отправи към Новосибирск. Затворих се в каютата си и се отдадох на размисли.

Повече от 10-годишното ми занимание с бизнес и ръководене на разни колективи ме бяха научили на много неща. Успехите и неуспехите ме накараха постоянно да търся и да намирам изход от най-различни ситуации. Този път обаче се намерих в положение, в каквото никога не бях попадал до сега. Заедно с това на главата ми се струпаха всички възможни нещастия, които водеха към провал. Някои от «доброжелателите» ми вече бе пуснал във фирмата слухът, че нещо съм мръднал и съм си загубил способността да вземам ефективни бизнес-решения. Този слух се разпространяваше все повече и повече. С една дума, който може — да се спасява. И те вече се спасяваха… Като се върнах, видях как се спасяваха. Даже роднините ми сложиха ръка на фирмата и почнаха да я разграбват: «И без това всичко ще стане на прах.» — казваха си те.

Само една малка групичка от старите работници в началото напразно се опитваше да предотврати провала, но даже и те сега, с пристигането на щабния параход, като видяха каква литература бях започнал да чета, се изплашиха за моето психическо състояние.

Аз преценявах възникналата ситуация съвсем трезво. Прекрасно разбирах, че с този колектив вече не мога да оправя положението. Даже ония, които по-рано ме гледаха в устата, бяха започнали вече да подлагат на съмнение всяко мое решение. Много исках да разкажа някому за Анастасия, но не си представях как някой ще ме разбере. «Може и в лудницата да го пратим» — започнаха да си шушукат близките ми. Околните очакваха от мене бизнес-проекти и то непремнно ефективни. Новите ми увлечения се считаха за лудост, за «психически срив». Аз наистина почнах да си мисля най-различни работи. «И какво се получава? — мислех си. — Направиш някакъв удар, спечелиш — и пак си недоволен. Веднага искаш повече. И така — повече от десет години. Къде е гаранцията, че това надбягване няма да продължи до края на живота, без да получиш никакво удовлетворение? На някой не му стига хилядарка за една бутилка и той се разстройва. На милиардера — милиард не му стига за някаква нова придобивка, и също се разстройва. Значи, въпросът не е в количеството пари.»

Една сутрин във фирмата при мен дойдоха двама от старите ми колеги — предприемачи, ръководители на крупни търговски фирми. Аз започнах да говоря с тях за организацията на предприемачите с чисти помисли, за смисъла на нашата дейност. Искаше ми се да споделя всичко с някого. Те поддържаха разговора, с някои неща дори се съгласяваха. Ние дълго разговаряхме и аз дори си помислих: нима те всичко разбраха, все пак толкова време загубихме в приказки. След това моят шофьор ми казва:

— Те, Владимир Николаевич, са дошли при вас, защото са ги помолили. Изпратили са ги тези, които се безпокоят за здравето ви. Искали са да разберат за какво мислите през цялото време, за какво се безспокоите. С една дума, нормлен ли сте или не… Да викат ли лекар — или да почакат, докато ви мине.

— А ти, за какъв ме мислиш ти?

Той мълча известно време, след това произнесе тихо:

— Десет години вие работихте нормално. За вас говореха в много градове: — «преспяващ!»… А сега всички във фирмата се страхуват, че ще останат без заплати.

Най-сетне аз разбрах колко далече е стигнала работата за мен и казах на шофьора:

— Хайде обърни колата.

Върнах се във фирмата. Свиках спешно съвещание. Назначих ръководители по разните направления. Предоставих им пълна свобода на действие по време на мое отсъствие. Казах на шофьора да дойде рано сутринта за пътуване до аерогарата. Там той ми връчи топъл пакет. Аз попитах:

— Какво е това?

— Пирожки.

— Значи от съжаление на мен, ненормалния, пирожки ми даваш?

— Това е от жена ми, Владимир Николаевич, не е мигнала. Цяла нощ се приготвя. Никога до сега не е пекла, млада е още, а сега се хвана. Настояваше да ви ги дам. Зави ги в кърпа, още са топли. Каза ми: «Скоро няма да се върнете, ако въобще се върнете…» Мойте извинения…

— Добре, благодаря ти.

След няколко дни той напусна фирмата.