Звънтящите кедри на Русия

10. Звънтящият меч на барда

— Кажи, Анастасия, защо построяваше фразите си някак странно, когато говореше за празника? И думите така ги произнасяше, че всяка буквичка звучеше съвършено ясно и отчетливо…

— Исках да възпрозведа картината на празника в детайли, в подробни образи.

— И все пак защо произнасяше думите така? Какво значение влагаше в тях?

— Чрез всяка дума възпроизвeдох множество събития и радостни картини. И сега всички те ще се осъществят. Нали мисълта и словото са главният инструмент на Великия Творец? И този инструмент, измежду всички земни твари, е даден само на човека.

— Тогава защо всичко, което хората говорят, не се сбъдва?

— Когато нишката се разскъсва с душа и думи, когато душата е бедна и образът — вял, тогава думите стават празни като хаотичен шум и не могат нищо де предрекат.

— Това са фантазии. И ти, като наивно дете, вярваш на всичко това, така ли?!

— Не са никакви фантазии, Владимир. Та нали могат да се приведат маса примери от вашия и конкретно от твоя живот каква сила придобива словото, ако формираш съответен образ?

— Тогава дай поне един пример, който да разбера.

— Пример ли? — Моля. Представи с как един човек стои на сцената пред хората и говори. Да кажем — актьор. Думите — познати, хората са ги чували стотици пъти, но само едного ще слушат със затаен дъх. Друг не щат да слушат. Думите са едни и същи, но разликата е огромна. Ти как мислиш, защо става така?

— Ами… какво, артисти… Тях ги учат дълго в института: едни са отличници, други — горе-долу. Освен това на рептициите заучават текст, за да могат да го произнасят с чувство.

— Тях ги учат как да се вживяват в образа, какво се крие зад всяка дума. После на репитициите те се стремят да го възпроизведат. И ако актьорът успее да формира невидими образи поне в десет процента от думите, които произнася, то залата ще го слуша внимателно. А ако някой сполучи поне на половината думи да вдъхне образ — такъв го наричат гениален артист, защото душата му говори направо с душите на хората в залата. И хората плачат или се смеят, усетили направо с душата си всичко, което е искал да им внуши. Ето какво значи «инструмент на Великия Творец»!

— А ти, когато говориш нещо, в колко от думите си можеш да влагаш образи? Десет или петдесет процента?

— Във всички думи. Прадядо ми така ме научи.

— Във всички? Не може да бъде! Във всички думи?!

— Прадядо ми казваше, че образът може да се вложи дори във всяка буквичка, без изключение. И аз се научих във всяка буква да вдъхвам образ.

— Защо и в буквата? Буквата няма смисъл.

— Има смисъл буквата. Зад всяка буква в санскритския са скрити цели думи и фрази. В самите тях също има букви, зад буквите — думи, така че във всяка буквичка се таи цяла безкрайност.

— Просто невероятно. Пък ние си дрънкаме ей така, без да се замислим.

— Да, често думите се произнасят безсмислено — дори и онези, които са оживявали през хилядолетията. Оживявали са, промъквайки се през времето и пространството. И образите, забравените образи, скрити в тях, и до ден-днешен се мъчат да пробудят душите ни и чукат на вратите им. И пазят нашите души, и се сражават за тях.

— И що за думи са това? Дали знам поне една такава дума?

— Знаеш. Поне като звучене я знаеш. Но какво се крие зад нея, хората са забравили.

Анастасия спусна клепки и известно време мълча. После тихо, почти шепнешком, помоли: «Произнеси, Владимире, думата „бард“».

— «Бард» — казах аз.

Т я потръпна сякаш от болка и каза:

— О, с какво безразличие и колко прозаично ти изказа тази велика дума! С дъха на забравата и пустотата ти замалко да угасиш трепкащото пламъче на свещта — пламъчето, оцеляло през вековете и може би адресирано от нашите прародители точно до теб или някой друг твой съвременик. Забравянето на първоизворите е опустошение на днешния ден.

— Какво толкова не ти хареса в моето произношение? Какво би трябвало да помня, свързано с тази дума?

Анастасия не отговори. После тихичко, със звучен глас почна да произнася фрази, извиращи сякаш от вечността.

— Отдавна, много отдавна — много преди Рождество Христово — на Земята са живели хора, наши праотци, които са се наричали келти. Своите мъдри учители те наричали «друиди». Пред познанията за материалния и духовния свят на друидите тогава са се прекланяли много народи на Земята. В присъствието на друид, келтските воини никога не смеели да извадят оръжие. За да се получи най-ниската степен или звание при друидите е било нужно двадесетгодишно обучение при Великия Духовен Наставник — Жреца на друидите. Получилият посвещение се наричал «Бард». Той добивал моралното право да се върне сред народа и да пее, да вселява в хората светлината и истината на своите песни и с думи да формира образи, изцеляващи душата.

Келтите били нападнати от римските легиони. Последната битка се водила при реката. Римляните видяли, че сред келтските воини ходят жени с разпуснати коси. Римските военачалници знаели, че когато се появят тези жени, за да бъдат победени келтите са нужни шест пъти повече римски войници. Нито опитните римски военачалници, нито днишните изследователи-историци са в състояние да си отговорят защо. А всичко се дължало на тези невъоръжени жени със свободно падащи коси.

Този път римляните изкарали войска, деветократно надвишаваща по брой келтите. Притиснато към реката, загивало и последното келтско семейство. Те стояли в полукръг, а зад гърбовете им една млада жена кърмела мъничко момиченце и пеела. Пеела светла, не тъжна песен, за да не остане в душата на момиченцето страх и мъка, да запомни само светли образи. Когато момиченцето се откъсвало от майчината гръд, техните погледи се срещали, жената прекъсвала песента и всеки път нежно наричала детенцето «Барда».

Вече го нямало отбраняващият полукръг. Пред римските легионери, на пътеката, водеща към кърмещата жена, стоял с меч в ръка окървавен млад бард. Той се обърнал към жената и като се погледнали, те се усмихнали.

Израненият бард можал да удържи римляните до мига, в който жената се спуснала до реката и сложила мъничкото момиченце в една лодка и я отблъснала от брега.

Загубил много кръв, бардът с последно усилие на волята хвърлил пред краката на младата жена своя меч.

Тя го вдигнала. Цели четири часа се сражавала непрестанно с легионерите, без да ги допуска до реката. Легионерите се уморявали и сменяли на пътеката. Римските военачалници в недоумение, мълчаливо наблюдавали и се чудели защо опитните и силни войници не могат да нанесат и драскотина върху тялото на жената.

Тя се сражавала четири часа. После изгоряла. Белите й дробове изсъхнали от обезводняване. Без глътка вода толкова време, от напуканите й, красиви устни димяла кръв. Спусщайки се бавно на колене и падайки, тя успяла още веднъж да отправи едва забележима усмивка към отнасяната от течението лодка с малката бъдеща певица «Барда» — към отнасяното през хилядолетията за нашите съвременници и спасено от нея слово и неговия образ. Човешката същност не живее само в плътта! Неизмеримо по-грандиозни и значими, всички невидими чувства, стремежи и усещания се отразяват в нашия материален свят съвсем смътно, като в зацапано огледало.

Момиченцето Барда станало девойка, после жена и майка. Тя живеела на Земята и пеела. Нейните песни дарявали на хората само светли чувства като всеизцеляващ лъч, помагали да се разпръсва душевния мрак. Много житейски несгоди и лишения се опитвали да загасят източника на този лъч. Невидими, тъмни сили се опитвали да се домогнат до него, да преодолеят единственото препяствие — Стоящите на пътеката. Човешката същност не е в плътта, Владимире. Обезкървеното тяло на барда изпратило във вечността усмивката на светлината, изобразявайки невидимата светлина на човешката същност. И изгаряли дробовете на младата майка, държаща меча, димяла кръвта от пукнатините на устните й, поели светлата усмивка на Барда.

Повярвай ми, Володя! Опитай се да усетиш! Чуй звъна от невидимия меч на Барда, отблъскващ натиска на злобното и тъмното по пътеката към душите на неговите потомци. Моля те, изречи още веднъж думата «бард», Владимире.

— Няма да мога… Засега не бих могъл да я произнеса както трябва. Но някога непременно ще успея.

— Благодаря ти за непроизнасянето, Владимир…

— Кажи, Анастасия, нали ти всичко знаеш: кой от хората днес е пряк потомък на онази кърмеща жена и момиченцето-певица «Барда»? На сражаващия се на пътеката бард? Може ли въобще да се забравя чий е този род?

— Помисли, Владимире, защо си задаваш сега този въпрос…

— Искам да разбера как може да има такива хора, които не си спомнят. Които са забравили най-близките си. Безчувствените.

— Може би искаш да се убедиш, че не си ти този, който не си спомня?

— Не е важно сега… Аз всичко разбрах, Анастасия. Няма защо да отговаряш. Нека всеки си помисли…

— Добре — отговори тя и замълча, като ме гледаше. И аз мълчах дълго време, впечатлен силно от картината, която бе нарисувала Анастасия. После я попитах:

— Защо точно тази дума даде за пример?

— За да ти покажа как образите, скрити в думите, скоро ще се въплътят в реалния свят. Хиляди струни на китари трептят сега под пръстите на днешните руски бардове! Едва бях замечтала за всичко това там, в тайгата — и те първи го почувстваха. Техните души!… Отначало само у едного се подпали трептящото огънче — и звънна тъничката струна на китарата; а след това се подхвана песента, откликнаха се, отзоваха се и други души. Скоро ще ги чуят всички. Именно те — Бардовете — ще ни помогнат да видим новата зора. Зората на просветлението на човешките души. Ти ще чуеш техните песни. Новите песни — песните на зазоряването!