Звънтящите кедри на Русия

30. Вместо заглавие

Аз реших да разкажа на дядото на Анастасия за своите нови помощници и му казах:

— Сега за навсякъде пишат статии. И учени и духовни общности говорят за нея. Какви ли не обяснения измислят. Даже един творчески колектив — много духовни и тактични хора — ми предложи да сключа договор с тях. Да им предоставя, срещу заплащане, изключителните права върху обясняването и коментирането на Анастасиините изказвания в средствата за масова информация. Аз се съгласих.

— И за колко се съгласи да продадеш Анастасия, Владимире?:

Самият тон на въпроса му и неговият смисъл ми подействаха много неприятно. Отговорих му:

— Какво значи «да продам»? Аз им разказах за Анастасия повече, отколкото съм казал в книгата. Разказах тези неща на духовните хора, за да могат единствени да коментират и поясняват казаното от нея. Те и с нея искат да се срещнат. Готови са да финансират експедиция. Аз се съгласих. Какво лошо има в това?

Но дядо й мълчеше. Без да дочакам отговора му, добавих:

— А това, че за изключителните права са ми предложили пари, така е прието при нас — услуги за пари се извършват. Те ще получат повече за своите публикации:

Старецът мълча известно време, отпуснал глава, а после, все едно размишлявайки на глас, заговори:

— Значи ти, предприемчивият, си продал Анастасия, а те решили, че като най-духовни и компетентни в света могат да си я купят:

— Много странно говорите вие. Какво толкова лошо ксъм направил, в края на краищата?

— Кажи, Владимире: на тебе или на тях, «духовните», не ви ли е идвала някога в главата мисълта да попитате, да научите, да разберете с кого, кога и как би желала да разговаря самата Анастасия? Или при вас гостите идват без покана, когато си поискат? Доколкото схващам, тя никого от тях не е канила на гости. —

— Ако тя не иска да общува с тях, нека да не общува. Тя не е подписвала договор.

— Но нали ти си го подписал! Тя е готова да разкаже на всички това, което знае, но правото да избира сама начина на общуване си е нейно и само нейно. И ако тя е избрала книгата ти и твоя език, кой има право да налага или изисква друго? Тя е направила своя избор, но някой иска да го промени — и целта на подобни намерения е ясна. Не, тя няма да разговаря с хора, които поставят себе си по-високо от всички! Да разговаря, знаейки, че тяхното самочувствие ще преиначава, ще изопачава и нагласява под техен ключ най чистите и святи истини, които е открила!

— Защо вие предварително си представяте всичко в такива черни краски? Тези хора се интересуват от много учения. Те са много духовни.

— И те са решили, че са най-духовните от всички: Духовното самомнение и самочувствие, това е върхът на най-смъртния грях — гордостта!

Някакво ноебяснимо чувство на досада към самия себе си се появи у мен. Парите по договора още не бях получил и по-късно успях да го разтрогна.

Но не след дълго, отново не виждайки нищо непочтено, подписах друг договор с един духовен център, предоставяйки изключителнте права върху моите интервюта. Пак ме подкупиха уважението и духовните им познания. Още повече, че договорът касаеше само мене, а със себе си аз съм в правото си да се разпореждам. Но и в този случай и двете страни се хванахме в дяволския капан и пак ми загорча в душата, сякаш косвено съм продал Анастасия, а те са я купили.

И вече не дядото на Анастасия, а московската журналистка Мария Крапинская, прочитайки този договор, каза: «Пфу, колко глупаво! Ти продаваш Анастасия! Прочети пак клаузите на договора и помисли: ти продаваш правото на други да могат еднолично, по най-силния информационен канал, да тълкуват и анализират всичко казано от Анастаси,както им угодно, при това лишавайки се от възможността даже да протестираш срещу мнението им, независимо какво е то:»

Доколко това е вярно е трудно да се каже, по-добре да приведа тукнякои клаузи от този договор:

Въобще, анализирайки събитията, свързани с написването, издаването и разпространението на книгата «Анастасия» аз направих следния извод за себе си: хората, наричащи себе си «много духовни», имат обратна страна, от която и самите те се боят и затова постоянно подсещат себе си и на другите за своята духовност.

При предприемачите е по-просто. Техните действия и стремежи са по-открити, по-малко завоалирани, а следователно и по-честни както пред себе си, така и пред околните, пред обществото. Може моето мнение и да е грешно. Но от фактите никой не може да се скрие.

Текста на книгата «Анастасия» набраха трима московски студента. На възнаграждение за своя труд те не се надяваха, а за особена духовноост нямаха никакви претенции.

Книжката издаде за своя сметка директорът на Московска печатница №11, офицерът в оставка Г.В.Груця; тиражът бе малък и предвещаваше само загуби. Груця, като предприемач, също никога не говореше за духовни работи. Следващия тираж бе платен от директора на една московска търговска фирма — Никишин, — а по-късно се изясни, че той въобще не търгува с книги. Той ми даде голяма част от тиража за продажба, но не уточни срока за връщане на вложените средства. И също не говореше за духовни неща.

А след това почнаха да се включват «духовните»: Те пуснаха криминално 45-хиляден тираж. Когато открихме тази «духовна» фирма, те започнаха да говорят за своята духовност и желание да творят светли неща, обещаха да заплатят и авторския хонорар. Така и до днес обещават. И това не е единичен случай. Въобще у духовните хора се забелязва голямо пренебрежение към сметките, особено, когато дължат на някого.

Що се касае до предоставянето на «изключителните» права, аз реших да заявя на страниците на тази книга следното: никому и никога повече няма да дам изключителните права за трактовка на изказванията на Анастасия! И ако някой някога предяви претенции за предимство, нека всички да знаят, че аз не съм го давал доброволно!

Защо казвам «доброволно»? — На адреса на московската журналистка, която ми помогна да разтрогна договора, скоро заваляха заплахи от неизвестни лица. Кои са те? Какво искат? И те ли са «духовни»! С рекет ли подхранват духовността си? Е, какво, с рекета аз съм на «ти», и там има хора. И искам да им кажа: с «духовните» бъдете нащрек и преди да се решите на нещо, помислете, трезво съобразете накъде къде ви тласка «духовната» мафия.

И още. В първата си книга писах, че бях предложил на Анастасия да дойде и сама да излезе по телевизията, но тя отказа. Тогава аз не разбирах защо отказа. Сега ми стана ясно, че тя вижда всичко. След книгата се появиха много тълкования на нейните изказвания — най-различни. Има интересни, има спорни, но на много места лъсна съвсем явно стръвта на отделни лица да я тълкуват в полза на собствените си интереси. Не липсват и директни обвинения: «Само ти ли имаш право да говориш с нея?»; «Ти не всичко разбираш, дай и на другите да пообщуват с нея, ползата ще бъде по-голяма.» Но тя не е вещ, за да си я предаваме един на друг. Тя е човек! И е в правото си да решава как да постъпва, с кого и какво да говори. Сега става все по-явно, че на Анастасия действително се стоварва видима и невидима грамада оттъмни сили под формата на фанатици и използвачи.

«Аз знам каква грамада от тъмни сили ще се стовари върху мене. Но не се боя от тях и ще успея да роди сина ни и да го възпитам. И ще пренеса хората през късчето време на тъмните сили!» — казва Анастасия още в първата книга.

Те възпитават децата си до единадесетгодишна възраст. Значи, в краен случай, тя може да издържи още десет години.

— А после какво? — попитах дядото на Анастасия. — Неизбежно ли трябва и нея да унищожат?

— Трудно е да се каже, — отговори старецът. — Досега всички са ги убивали сравнително млади. И тя не веднъж е е тръгвала в пътя, водещ неизбежно до насилствена смърт, но всеки път, в последния миг, е блясвал ярко един забравен и още по-силен закон. Осветявал е същността на истината за земния живот. Удължавал е живота й в земно тяло.

Старецът замълча и отново, дълбоко замислен, почна да чертае с пръчица някакви знаци. Аз също си мислех: «Гледай ти на какво хоро се хванах! Въпросът е, че сега вече е късно да се пусна. В началото можеше, но сега и дете има отсреща. Син ми роди Анастасия! Би трябвало да се занимава само с него, да го възпитава, но тя продължава да бълнува: да пренесяла хората през късчето време на тъмните сили: И няма да се откаже, знам я аз. Понеже е много упорита! Такива като нея не се отказват. А кой ще й помогне на самата нея, горката? Ако престана да работя за това, което й обещах, съвсем никой няма да й остане. И тогава тя ще се обезсърчи! А кърмещата майка не бива да се разстройва. Нека мине време — поне да откърми детето!»

И аз попитах дядо й:

— Мога ли да направя нещо за Анастасия?

— Опитай се да осъзнаеш какво говори и какво иска тя. Когато вместо драмите има разбирателство, сърцето ще се сгрее от топла вълна, над света ще изгрее нова зора:

— Нещо по-конкретно можете ли да ми кажете?

— Трудно ми е да говоря конкретно. Искреността е над всичко. Така че прави това, което сърцето и душата ти диктуват.

— Тя ми приказваше за едно руско градче, бивш околийски център. Че той можел да стане по-богат от Йерусалим и Рим, понеже в околностите му имало светини от нашите предци. Те те били по-значими от храмовете на Иерусалим, но местните хора не знаели нищо за това. Искам да отида там и да променя съзнанието им.

— Това не може да стане тъй бързо, Владимире.

— Ами: аз не знаех, че е невъзможно и обещах на Анастасия. Така че ще се наложи някак си да ги събудя.

— Щом не си знаел, че е невъзможно, ще успееш. Желая ти късмет! А аз вече трябва да вървя.

— Ще ви изпратя.

— Не си губи времто. Няма нужда да ме изпращаш — мисли за своите работи.

Старецът стана и ми протегна ръка.

Аз гледах след отдалечаващия се по алеята дядо на Анастасия и мислех за предстоящото пътуване в град Геленджик, припомняйки си какво ми бе говорила Анастасия. А ето как тръгна разговора за него: