Звънтящите кедри на Русия

3. Изцеление за ада

— Веднъж видях чрез своя лъч една самотна, стара жена, която работеше в градината си. Пъргава, слаба, винаги радостна. Тя веднага привлече вниманието ми. Местото й беше съвсем малко, но там растеше всичко и то добре, защото тя правеше всичко с любов. По-късно разбрах, че старицата носи в една кошничка онова, което е произвела и го продава. Почти не опитва от най-ранните плодове, които са най-скъпи при вас, а ги продава. Парите й трябвали, за да помага на сина си. Родила го вече не съвсем млада и скоро останала без мъжа си. Роднините й не се интересували от нея. Момченцето рисувало добре и тя мечтаела един ден да стане художник. Той пораснал, наистина кандидатствал на разни места и накрая успял. Един-два пъти в годината идвал при старата си майка. За нея това била най-голямата радост и за всяко негово гостуване дълго събирала пари и приготвяла най-различна зимнина. Зеленчуците затваряла в буркани специално за сина си и когато идвал му давала всичко.

Обичала го много и мечтаела да стане добър художник. Живеела само с тази мечта. Беше добра и весела старица. За известно време я изпуснах от погледа си. Но когато един ден отново я видях по моя си начин, тя вече беше много болна. Трудно се навеждаше, когато обработваше градината. Но тя се оказа тъй изобретателна! Беше си направила тесни и дълги лехички. Вземе седалката от една стара табуретка, сложи я между две лехички, седне на нея и си плеви. Така, със седалката, се придвижваше от място на място по цялата градина… Кошничката влачеше на връвчица и се радваше, че пак ще има добър урожай. И сигурно щеше да го дочака, понеже растенията я обичаха и реагираха по съответен начин. Старата жена разбираше, че скоро ще умре; и за да не тревожи сина си, сама си купи ковчег и венец и въобще направи всички приготовления за своето погребение. Но все пак искаше да успее да прибере реколтата от тази година и да направи зимнина за сина си. Аз тогава не разбрах как е възможно тя да се разболее при такъв тесен контакт с растенията в градината си и си мислех, че е от глад — защото продаваше всичко, а със спечелените пари си купуваше съвсем евтина храна. Веднъж реших да й помогна и когато тя си легна да спи, започнах да я затоплям със своя лъч и да успокоявам болежките й. Усещам, че нещо се съпротивлява на лъча ми, но продължавам… Минаха почти десет минути, докато постигнах целта си. После, когато дойде дядо и му разказах за тази старица, аз го попитах какво може да е било това нещо, което се съпротивляваше на лъча ми. Той се замисли и каза, че не съм постъпила добре — и тогава аз се разстроих. Започнах да го моля да ми обясни защо, но той мълчеше. Най-сетне ми каза, че съм излекувала тялото, но съм била причинила болка на душата й.

— И какво чак толкова лошо си направила? — попитах аз Настася.

Анастасия въздъхна и продължи:

— Ами тази бабичка престана да боледува и не умря. Синчето й дойде тоя път по-рано от обикновено и то само за два дни. Дойде и й каза, че е зарязал учението и не иска повече да става художник. Хванал се бил с нещо друго, за пари. Оженил се. Сега щял да има достатъчно пари, даже много. И затова да престане вече да му пълни разни буркани, понеже превозът им струвал повече от самите тях. «По-добре сама си ги яж» — й каза той.