Звънтящите кедри на Русия

14. Разрушителната сила

Оглавявайки своята кооперация, аз можах да се убедя на практика каква огромна разрушителна сила, унищожаваща всякакво материално благосъстояние може да стане нарушаването на човешките взаимоотношения, нетърпимостта един към друг.

По късно научих, че именно по тази причина са се разпаднали много колективи. Това се случи и в моята кооперация. Тя рухна, като унищожи и няколко семейства.

И досега не мога да разбера как може да се противостои на тази сила, възникваща спонтанно и неподдаваща се на здравия разум.

Всичко започна с това, че един ден реших да се сдобием с извънградски чифлик. Поверих тази задача на изпълняващия длъжността домакин и снабдител на кооперацията Алексей Мишунин. Като оформи всички документи по покупко-продажбата, aз отидох да видя имота. Беше голяма къща, два декара земя, баня, гараж, парник. Действително, излишни бяха кравата и овцете, но Мишунин каза, че собствениците трябвало веднага да заминат и затова продали всичко наведнъж. Сено за кравата има; вече се бил договорил и с жена от селото, която ще идва да я дои.

На другия ден свиках събрание на кооперацията. Изясних целта на придобивката. Тази къща е предназначена за посрещане на гости, за почивка на членовете на кооперацията, за провеждане на празници. Трябваше всички заедно да благоустроим целия имот, да направим ремонт на къщата, да модернизираме кухнята.

Мъжката половина на кооперацията подкрепи идеята с голямо въодушевление. Жените обаче почнаха нещо да си шушукат. Сега не помня коя от тях подпали барута. Шушукането им бе обобщено от моята жена, която заяви, че аз и мъжете от кооперацията сме престъпили всякакави допустими граници на приличието по отношение на жените…

— Ние се бъхтаме наравно с вас в кооперацията — започна тя. — После — иди чисти къща, върти се ежедневно около печката, занимавай се с децата… На вас това малко ли ви е? А сега искате и в този чифлик да ви хамалуваме, ремонт да ви правим — а след това да ви прислужваме на приемите и на разпивките ви!…

И като ги прихвана… Жените почнаха да си го изкарват на мъжете от кооперацията за всичките си лични, семейни и какви ли не още неудовлетворености. Това го разбрах, когато една от тях кресна:

— На вас ви дай само табла да тропате и в телевизора да се пулите!

А от нашите мъже никой не играеше на табла. Просто нейният мъж, пожарникар, играеше на табла, но той не работеше при нас. Особено се наежиха жените на работниците от кооперацията. Една дори, от глупост, пред всички изтърси на мъжа си:

— Ти вечно вониш на пот и на на евтини цигари (той обичаше да пуши «Прима»), а сега и на оборски тор ще ми засмърдиш!

Настъпи пауза. Мъжът задъхано си поемаше въздух, почервеня и рече:

— Аз нарочно ще се вмириша и на тор, за да не ми се навираш в леглото, разгонена кучко такава!

Тя зави. Жените веднага почнаха да утешават обидената. И бесните ги хванаха окончателно… Почнаха да сипят какви ли не проклятия.

При нас работеше Женя Колпаков. Измисляше разни приспособления, които увеличаваха производителността на труда; ремонтираше всичко — без изключение. А те сега му закрещяха:

— Имаме си тука и едни изобретатели, че после след тях цяла година трябва да чистиш!

Даже политиците намесиха:

— Горбачов се пъчи, а Раиса Максимивна зад него върти ръчката…

Обявих почивка. Мислех си, че все някак си ще се вразумят. След почивката всички седнаха, външно сдържани, но вътрешно земята се тресеше. Жена ми, с привидно спокойствие, но с ехиден тон направи следното заявление-ултиматум:

— Разбира се, щом ви се иска извънградска резиденция, моля; обаче на нито една от нас кракаът й няма да стъпи там. Радвайте й се! Но тъй като парите са общи и без нас вие нямате право да ги пилеете, за компенсация ще ни дадете една лека кола с шофьор, специално за пазаруване. Ние ще я ползваме поред.

— Бижу — заявиха мъжете, — да ви приседне! От пиле мляко ще ви дадем, само да не се мяркате тука…

— Та те ще си завъдят колхозни Машенки тука!…

— Да си завъдят. Даже и Машенките ще се ометат, като видят с кого имат работа…

Нито един от мъжете, чиито жени работеха в кооперацията, не се прибра тази вечер вкъщи. Беше петък и ние тръгнахме към нашата «хасиенда».

Огледахме всичко, почнахме да планираме подобренията. В събота загряхме банята. Местната жена, по молба на Мишунин, дойде да издои кравата. Ние я гледахме с широко отворени очи. Беше приятно. Кравата беше спокойна, не се въртеше. Жената ни предупреди, че няма да може да я дои редовно. Трябва да потърсим още някой.

Привечер се изкъпахме в банята, сготвихме си вечеря. Трабезата стана фантастична. Мишунин опече риба. Сложихме бира и водка и седнахме да вечеряме. И изведнъж чуваме

«Му-у-у» — беше кравата… Станахме и отидохме в обора. Време е да се дои, а доячката я няма. Стоим ние, осем мъже, пред кравата и не знаем какво да правим. Изобщо може ли някой да обясни какво става понякога с хората при вида на едно животно? Живееш си нормално и никакви животинки не ти смущават живота… И изведнъж попадаш в ситуация, когато се появява в къщи животинче — котка, куче или нещо друго — и бликват в човека чувства, също като към дете. Тревожиш се, преживяваш… Откъде идва това? Може би действително първият човек, Адам, когато Бог му поръчал да определи предназначението на всички твари, ги е гледал с любов и тази любов е останала в нас по наследство? Спи някъде дълбоко и при случай се проявява. Как е точно — Господ знае. Но всички ние обикнахме тази крава; и тя, изглежда, почувства нещо. Та ето как се развиха събитията, вследствие на това. Серьожа Хадаков каза:

— Май че млякото вече ще й пръсне вимето. Трябва да се направи нещо. Веднага обвинихме Мишунин: «Защо, значи, взе и крава?» А в същото време ни дожаля да я продадем: само за един ден се привързахме към нея като към родна сестра.

Кравата ни гледаше с тъжните си очи и мълчеше. По едно време изви глава към мене и измуча: «Му-у-у». Така умолително измуча, че аз казах на Мишунин:

— Почвай да я доиш, щом си я купил!

Мишунин бързо донесе кофата, върза си престилката, оставена от доячката, и се промуши под преградата при кравата. Помоли ни да не си отиваме: «Че то знае ли се:» Тя го допусна, позволи му да я издои. Ние донесохме на кравата вода, сено й сложихме, хляб й давахме. А Мишунин доеше… В началото не съвсем успешно, струйките бяха слаби, понякога биеха извън ведрото, но след това свикна. Минаха петнайсет минути, а струйките все не свършваха. Мишун, кой знае защо, шепнешком каза:

— Потта. Потта ми пречи.

Събрахме носните си кърпи и Серьожа Хадаков влезе под преградата да изтрива потта от челото на Мишунин. Клечи до него, гледа как върви доенето и трие от време на време потта от челото на Алексей… И изведнъж чуваме възмутения шепот на Сергей:

— Ти какво правиш! Защо разваляш кравата? От дясната ти ръка тече добра струя, а от лявата — три пъти по-слаба…

— Пръстите ми — шепне Мишун, — пръстите на лявата ми ръка изтръпнаха… Ти по-добре да беше помогнал.

Серьожа Хадаков се приближи до кравата от другата страна и те почнаха да я доят заедно. След около час и нещо напълниха цялото ведро.

След вечеря пихме от току-що издоеното мляко и то ни се стори най-хубавото, което сме пили през целия си живот.

Рано сутринта ни събуди жената от селото — доячката — и ни съобщи, че се опитала да се приближи до кравата, за да я издои, но тя, кой знае защо, не я пуснала…

Ние пак отидохме в обора. Направихме всичко както вчера — и кравата се остави да я издоим.

— Гледай ти! — рече жената. — Щом като кравата ви е харесала, дойте си я вече сами… И това се случва. Кравите не допускат всеки.

А нашата крава се оказа много придирчива. Не стига, че не допускаше никоя от наеманите от нас доячки, ами и през всичкото време на доене искаше някой от нас да стои при муцуната й и да я храни, да й говори, а отдолу да я доят двама… Следователно, за всяко доене отивахме по трима души. Мислехме да караме така, докато я продадем. Но в селото бързо се разнесе мълвата, че кравата ни е капризна. Купувачите идваха, пробваха да я издоят и не успяваха. И се отказваха да я вземат, даже и на безценица. Отгоре на всичко бях поставил и условие да не се убива за месо…

Един ден извикахме ветеринарния и той каза:

— Случват се такива работи. Животното, като се привърже към някого, дълго може да не допусне друг до себе си. С кой акъл я накарахте да свикне с това?

Той не ни посъветва нищо определено, но ни съобщи, че кравата ни е бременна. Трябва значи, когато му дойде времето, да станем и акушерки… Той ни каза приблизителното кога се очаква да роди. Ще познаем по това, че млякото й ще спре.

И понеже мъжете трябваше да дежурим по трима, ние прекарвахме много време на «хасиендата». Налагаше се и да нощуваме там.

Нашите съпруги нямаха и понятие какви са грижите ни с кравата, тъй като се бяха заклели, че и кракът им няма да стъпи на «хасиендата». Ето защо те че считаха разказите за кравата за бабини дивотини. Жените ни и жените от кооперацията най-после съвсем изкуфяха. Попочнаха да пускат непристойни шеги. Тази, която не харесваше миризмата на мъжа си, един път изтърси:

— То само на такива извратени типове може да се падне такава извратена крава…

Мъжът й пак не й остана длъжен:

— По-добре цял живот да доя кротка крава, отколкото да слушам гадните ти приказки!

Веднага след това той се пренесе да живее на «хасиендата», а после се разведе. Ожени се за една млада селянка с дете и стана добър фермер.

Кравата престана да дава мляко. Ние, според съветите на ветеринарния, приготвмихме всичко за раждането. Но кравата си роди сама и без проблеми. Роди биче. Много красиво! Когато извикахме ветеринарния, той го погледна и каза:

— Виж ти! Нищо не трябва пипате.Тя се е справила самичка. Сега само поддържайте чистота. И я хранете добре.

По-късно успяхме да дадем кравата и бичето в добри ръце. Често ходехме да гледаме какъв левент стана нашето биче. С кравата всичко беше наред. И досега си спомняме за нея. Интересно: дали и тя си спомня за нас?

С кравата всичко бе наред, но разбирателството в кооперацията не успя да се възстанови. Тогава аз я раздробих и направих още една фирма. Самият аз, с наетия параход, тръгнах да плавам в дълги търговски рейсове по река Об, на север. В промеждутъците провеждах бизнес-турове за руски и чуждстранни предприемачи.

Генералният ми извод от този случай бе, че решаващ залог за всеки истински успех са преди всичко взаимоотношенията в колектива и вярата — не само в собствените способности, но и в способностите на всеки участник. Когато хората ни вярват, ние сме способни на всичко.