Звънтящите кедри на Русия

20. Звънтящите кедри на русия

Вървях към квартирата си. Москва вече се разнежваше от дъха на първата пролет. Вкъщи беше останала само половин бутилка олио и захар. Трябваше да се попълня хранителните си припаси и реших да продам зимната си шапка от норка. «Шапката е истинска, а не имитация, струва поне милион. Наиснина, сезонът й мина, но все пак мога да й взема поне двеста и петдесет хиляди» — мислех си аз, тръгвайки се към един от многобройните московски пазари. Пробвах ту при продавачите на плодове, ту при търговците на дрехи. Те оглеждаха шапката, но не бързаха да купуват. Тъкмо бях решил да сваля цената до сто и петдесет хиляди, когато се приближиха двама мъже. Те повъртяха шапката в ръце, попипаха кожата.

— Трябва да се премери. Ти потърси огледалце от някого — каза единият от тях на своя приятел и ми предложи да се дръпнем настрани.

Отидохме на едно глухо място в края на сергиите и зачакахме приятеля му с огледалцето. И не чакахме много… Той се е промъкнал на пръсти изотзад и от удара в тила отначало ми излязоха свитки, а после ми причерня пред очите. Подпирайки се на оградата, аз все пак не паднах, но когато дойдох на себе си, моите «купувачи» ги нямаше, а от шапката ми нямаше и следа. Само две жени съчувствено са вайкаха и ме питаха:

— Добре ли сте? Мръсни гадове! Вие седнете, седнете, ето ви едно сандъче…

Постоях малко до оградата и бавно си тръгнах от пазара. Ръмеше пролетен дъждец. Преди да пресека улицата, аз се спрях на бордюра, за да се си поема дъх. Главата ми болезнено бучеше. Аз се заплеснах и преминаващата наблизо кола обля щедро панталона и палтото ми с мръсни струи кал от локвата. Докато се маех, един камион мина през същата локва и ме дооформи окончателно — чак в зяпналата ми уста… Аз се дръпнах най-после, скрих се от дъжда под навеса на един павилион и се занимавах с жалки опити да планирам по-нататъшните си действия. Ето какво си мислех:

«… В метрото в тоя ми вид, естествено, никой няма да ме пусне. Три спирки до квартирата си мога да извървя, но и на улицата милицията не спи и може да ме прибере, вземайки ме за пияница, клошар или просто за съмнителен субект. После върви, че обяснявай, оправдавай се, докато се изясни. Пък и какво ще им кажа? Кой съм сега всъщност аз?»

И ето, точно в този момент видях онзи човек. Вървейки внимателно, той носеше два кашона с празни бутилки и имаше вид на бездомник или алкохолик, каквито често се навъртат около павилионите за наливен алкохол. Погледите ни се срещнаха и той се спря, остави кашоните на асфалта и ме заговори:

— Какво стоиш и гледаш? Това е моя територия. Марш от тука! — спокойно, но властно каза той.

Не желаех, нито имах сили да споря с него. Само му казах:

— Не ми трябва територията ти. Ей сега ще се освестя и ще се махна.

Но той продължи да говори:

— Къде ще се махнеш?

— Не е твоя работа. Ще си отида — и толкова.

— А ще стигнеш ли?

— Ще стигна, ако имам късмет. Остави ме на мира.

— В този вид няма да те оставят дълго нито стоешком, нито вървежком…

— А теб какво те засяга!

— Клошарстваш, а?…

— Моля?

— Ясно, значи си нов. Добре, почини си засега тук.

Той взе кашоните си и тръгн, но по едно време се обърна и нареди:

— Върви след мене.

— Накъде?

— Ще ми погостуваш два-три часа или до сутринта. Ще се изсушиш. След това — твоя воля.

Вървейки след него, аз го попитах:

— Далече ли е квартирата ти?

Той ми отговори, без да се обръща:

— До моята квартира вече и до края на живота си няма да стигна. Нямям повече квартира. Имам място на дислокация.

Най-после стигнахме до една врата, водеща към мазето на една жилищна кооперация. Той ми нареди да се прикрия, огледа се, и когато стана чисто, с нещо подобно на ключ отвори вратата.

В мазето бе по-топло, отколкото на улицата. Тук се отопляваха с нарочно оглените от изолацията тръби, по които върви топлата вода — явно, дело на бездомниците. В единия ъгъл се валяха накакви парцали. Върху тях падаше оскъдна светлина, проникваща от мътното стъкло на избеното прозорче. Но ние отидохме към един по-отдалечен, пуст ъгъл на помещението.

Той извади от своя вързоп бутилка с вода, отвинти запушалката и като напълни устата си с вода, я разпръсна като с пулверизатор. Обясни:

— Да не се вдига прах…

След това премести всрани стоящата в ъгъла дъска. В образувалата се между стената и преградата цепнатина той извади два фазера, обвити с огромни парчета целофан, а после и още няколко парчета картон, също покрити с целофан. От тях направи две импровизирани легла. Взе от ъгъла една кутия от консерва и запали сложената в нея свещ. Отрязаният не до края капак на кутията бе чист, огънат леко в полусфера и служеше за рефлектор. Този просто изобретение осветяваше края на фазерите и половинметровото пространство между тях, върху което, като постла вестник, той почна да слага съдържанието на вързопа: парче кашкавал, хляб, две кофички кефир. Като режеше с мерак кашкавала на тънки филийки, той пак заговори:

— Ти какво стоиш? Ела насам. Свали си сакото — окачи го на тръбата и като изсъхне, ще го изчистиш. Аз имам и четка! Панталоните нека си съхнат на тебе. Гледай по-малко да ги мачкаш…

Той извади и две запечатани стограмови шишета водка и ние седнахме да вечеряме. Като се чукнахме с шишетата, той се представи:

— Викай ми Иван. Тука всички сме без фамилии.

Неговите действия с импровизираните легла и старателно сложената на вестниците храна, въпреки мръсния под на мазето, създаваха атмосфера на чистота и уют в неговото подземно убежище.

— А нещо по-меко за отдолу нямаш ли? — попитах го след вечерята.

— Тука не държа парцали — набиват се с прах и пот, смърдят. Като ония в другия ъгъл — комшиите… Двама са, идват от време на време… С парцалите си развъдиха и гадинки.

Разговаряйки с него, отговаряйки на въпросите му, без сам да забележа, аз му разказах всичко за срещата си с Анастасия, за нейния начин на живот и способностите й. За нейния тъничък лъч, за мечтите и стермежите й. Това беше първия човек, комуто разказвах за Анастасия! Казах му, че съм дал дума да й помогна. Че съм сгрешил, като исках първо да основа асоциацшията на предприемачите-идеалисти. Че е трябвало първо книгата да напиша.

— Почвам да я пиша и ще се опитам да я издам.

— И ти си сигурен, че ще можеш да я напишеш и даже да я издадеш, без да имаш и пукнат грош?

— Сигурен-несигурен, не знам. Но ще подкарам колата.

— Значи, целта е ясна и ти тръгваш към нея?

— Да, твърдо.

— И си убеден, че ще я постигнеш?

— Да, ще вървя към нея.

— Да… Книгата… Трябва добър художник, за да оформи корицата. От душа да я оформи. Да съответства на смисъла, на целта. А откъде ще намериш художник без хонорар?

— Ще се наложи да мина без художник, без оформление…

— Трябва да е с оформление, и то добро! Ако имах хартия, четки, бои хубави — щях да ти помогна. Но сега това струва много скъпо.

— Ти какво, да не си художник? Професионалист?

— Не, офицер съм. Но от малък обичам да рисувам. Ходих по разни кръжоци. Съвсем доскоро, когато имах време, все рисувах картини и ги подарявах на разни приятели…

— А защо тогава си станал офицер, щом през цялото време си искал да рисуваш?

— Прадядо ми е бил офицер, дядо ми също, баща ми… Аз обичах и уважавах баща си. Знаех и усещах какъв искаше да ме види той. Постарах да изпълня мечтата му и успях. До полковник стигнах.

— В кои войски?

— Основно в КГБ. Оттам и се уволних.

— Съкратиха ли те или те уволниха?

— Сам подадох оставката си. Не издържах.

— Какво не издържа?

— Има една песен, ако я знаеш. Ето припева: «Офицери, офицери, вашето сърце е вечно на прицел!»…

— Тебе да не са те гърмяли… или какво? Кожата ти ли искаха? Стреляли ли са по тебе?

— По офицерите често стрелят. Те вечно вървят срещу куршумите. За да не стигнат до онези, които са след тях. Вървят, без да подозират, че сърцата им са вечно на прицел и че смъртоносният изстрел може да дойде и изотзад. Точен. Смъртоносен. Право в сърцето!

— Как така?

— Помниш времената преди перестройката… Празниците: Първи май, Седми ноември… Огромни колони хора, скандиращи «ура», «слава», «да живее»… Аз и другите офицери, не само кагебейците, бяхме горди с това, че сме щитът на тези хора. Че ги пазим. И в това беше смисълът на живота на повечето офицери.

После дойде перестройката, гласността. Други възгласи почнаха да се раздават. И се оказа, че гадовете сме ние — офицерите от КГБ, палачите. Никого и нищо не сме били защитавали. Тези, които вървяха в колоните точно под червените знамена, сега тръгнаха в други колони, под други знамена, а виновните, естествено, сме ние…

Жена ми е девет години по-млада от мене, хубавица. Обичах я. И сега я обичам. Тя беше горда с мене. Роди ни се син, единствен. Както се казва — късно дете. Сега е на седемнайсет. В началото той също ме уважаваше, гордееше се с мен. След това, когато се започна всичко това, жена ми изведнъж стана мълчалива. Почна да избягва погледа ми. Аз си подадох оставка и отидох да работя като охрана в една търговска банка. Скрих си униформата по-надълбочко. Но немите въпроси висяха през цялото време във въздуха — и синът ми мълчеше, и жена ми. А на неми въпроси няма как да отговориш. Отговорите бъкаха по страниците на вестниците, на екрана на телевизора. Оказа се, че освен със собствените си вили и с репресии, ние с нищо друго не сме се занимавали.

— Ами лускозните вили на военните, които видяхме по телевизията, са истински, нали, не са нарисувани?…

— Да, истински са. Не са нарисувани. Само че те са жалки курници в сравнение с дворците на ония, които сега плюят по тези бивши собственици. Например, ти си имал цял параход. И то много по-голям от една генералска вила. Все пак този генерал е бил първо курсант, окопи е рил. След това, като лейтинант, от казарма в казарма е чергарствал. Но и той е човек — кой не иска вила или къща за децата си? Кому обаче е известно колко пъти в живота си е трябвало да скача през нощта от топлата постеля в същата тая вила, за да се озове навън под куршумите? Някога в Русия са ценили офицерите. Даже с имения са ги награждавали. А сега решиха, че и една виличка с декар и половина парцел са много за един генерал!

— Едно време всички са живяли по съвсем друг начин.

— По друг начин… Всички… Но винаги са обвинявли, между впрочем, първо офицерите, нали — точно офицерите! На Сенатския площад офицерите са излязоли, нали? За народа са мислели. А след това тъкмо тези офицери ги изпратли на бесилките, в рудниците, в Сибир. Никой не се застъпил за тях. За царя, за отечеството, в окопите с германците са се сражавли. А в тила «революционните патриоти» вече готвели за тях тъжно посрещане, вкарвайки в цевите си куршуми за техните сърца, много по-страшни от оловните: «Белогвардейци!»; «Изверги!». Тъй са наричали завърналите се се от фронта офицери, които се опитали се да въведат някакъв ред. Наоколо — хаос. Всичко се руши. Всички предишни ценности — материални и духовни — отиват в огъня и под ботушите. Трудно, много трудно им е било на тези офицери! И ето, решили те: облекли офицерските униформи върху чистото си бельо и тръгнали на психическа атака. Знаеш ли какво е това психическа атака?

— Това е, когато се опитват да смутят противника. Аз гледах в един филм — във филма «Чапаев» — как белогвардейските офицери вървят под строй, а по тях стрелят с картечница. Те падат, но отново се подреждат — и пак вървят в атака.

— Да. Падат и вървят. Но проблемът е в това, че тези, за които ти говоря, не са стреляли!

— Как така!? Защо ще вървят тогава?

— Във военната практика смисълът, целта на всяка атака е или пленяването, или физическото унищожаване на противника — по възможност с минимални загуби от страна на на атакуващия. Но да се върви с открити гърди срещу картечниците на окопан противник — това е възможно само в случай, че съзнателно или подсъзнателно си си поставил съвсем друга цел.

— Каква?

— Може би, действайки извън логиката на военното изкуство, с цената на живота си да накараш стрелящите да се замислят. Убивайки първитие — да разберат и да не стрелят в другите.

— Но тогава тяхната смърт прилича на смъртта на разпънатия на кръста Иисус Христос!

— Именно. Христос ние все пак още не сме Го забравили: А голобрадите корнети и генерали, вървящи в единен строй, забравихме. Може би и сега техните души, облечени в чисто бельо и офицерска униформа, стоят пред изстреляните от нас куршуми и ни молят, призовават ни да се опомним!

— Защо нас? Когато са стреляли по тях, ние още не сме били родени.

— Тогава — да. Но куршумите и днес летят. Чисто нови куршуми! Кой ги пуска, ако не ние?

— Прав си: А ти защо напусна семейството си?

— Не издържах на един поглед.

— Какъв поглед?

— Една вечер гледахме телевизия. Жена ми беше в кухнята. Ние гледахме със сина ми. По едно време почна едно от ония, политическите предавания — започнаха да говорят за КГБ. Разбира се, соляха щедро. Аз взех нарочно един вестник. Давах си вид, че чета, сякаш изобщо не ме интересува. Исках синът ми да превключи на друга програма. Той не се интересува от политика — най-много обича музика. Но сега не превключва! Пошумолях с вестника, скришно го наблюдавам. И гледам: синът ми седи във фотьойла, а ръцете му стиснали стола така, че чак побелели… Въобще не мръдва. И аз разбрах: няма да превключи. До последния момент се владеех, скрит зад вестника. После изведнъж не издържах, станах рязко и креснах: «Няма ли да го изключиш най-после!»

Той също стана. Нямаше намерение да спира телевизора. Стои срещу мене, гледа ме в очите и мълчи. По късно, през нощта, аз им написах бележка: «Заминавам за известно време, имам работа» — и си отидох завинаги.

— Как завинаги?

— Ей така!

После дълго мълчахме. Опитах се да се настаня по-удобно на фазера и да подремна. Обаче той пак заговори:

— Значи, Анастасия казва: «Ще пренеса хората през kъсчето време на тъмните сили»? Ще ни пренесе — и толкоз…

— Да, казва. И вярва, че ще успее.

— Поне един елитен полк й трябва! Аз бих отишъл войник в такъв полк…

— Защо полк? Ти нещо не си разбрал. Тя отрича насилието. Иска някак си да убеди хората. Мъчи се да направи нещо със своя нежен лъч.

— Мисля, че ще успее. Мнозина биха мечтали да ги стопли нейният лъч. Обаче малцина ще разберат, че и ние самите трябва малко да си размърдаме мозъците. Трябва да й помогнем — тя е съвсем самичка. Даже и един взвод няма. Ето, тебе те е избрала, помолила те е — а ти в някякво си мазе като клошар се въргаляш… Аз също, предприемачо!

— Ти също, кагебеецо, се въргаляш тука…

— Добре, спи войнико.

— Студеничко е в твоята казарма…

— Ами така е, случват се такива неща. Свий се на кълбо, да запазиш топлината.

После той стана, извади от скривалището си една найлонова торба, измъкна нещо от нея и ме покри. В мъждивата светлина на свещта, съвсем до лицето ми, сега блестяха трите звезди от пагона на куртката му. Под нея се постоплих и заспах.

В просъницата чух как се прибрат бездомниците в своя парцалив ъгъл и поискаха от полковника бутилка водка за мойто нощуване. Той обеща да им даде през деня, но те настояваха да стори това веднага и го заплашиха. Полковникът донесе своя фазер-легло, сложи го между мене и клошарите и заяви: «Ще го пипнете само през трупа ми!» После всичко утихна. Събудих се от това, че полковникът бе почнал да ме бута по рамото.

— Ставай бързо! Трябва да се измъкваме!

В мътния прозорец на мазето се съмваше. Седнах на фазера. Болеше ме силно глава и едва дишах. Казах му:

— Рано е още. Едва се разсъмва.

— Още малко — и ще бъде късно. Те са запалили памук с прах. Стар фокус. Ако умуваме много, ще се задушим.

Той отиде до прозореца и почна да кърти рамката му с някакво железце. Клошарите бяха подпрели вратата отвън. Като измъкна рамката, той я подпря на стената, счупи стъклото и се качи по нея до нишата на прозореца. Избеният прозорец излизаше към бетонно пространство, покрито с решетка. Той почна да се занимава с решетката, опитвайки се да я избие, но безуспешно. Аз стоях, подпрян на стената. Виеше ми се свят. Полковникът се измъкна обратно от прозореца и изкомандва: «Клекни долу — там пушекът е по-слаб. Гледай да не мърдаш — и дишай едва-едва.» Най-после той надигна решетката с раменете си. Махна я и ми помогна да изляза.

Ние седяхме в бетонната шахта до избения прозорец и мълчаливо поемахме предизгревния въздух на събуждащата се Москва. Световъртежът постепенно преминаваше. Стана студено, всеки мислеше за нещо свое си. После аз казах:

— Твоите съседи не са много любезни, какво, те ли командват тука?

— Тука всеки е главен. Такъв им е занаята. Доведат някой заек и за престоя му вземат пари. Ако откажеш да си платиш, ще ти сипят нещо в чашата или ще те опушат докато спиш — и тогава ще ти вземат всичко.

— И какво — значи ти, кагебеецът, се примиряваш с всичко това? Защо не ги строиш в две редици? Или си бил кабинетен плъх между папките през цялото време и не знаеш нито една фатка?…

— И в кабинети съм бил, и навънка… Едно е да знаеш хватки и начини, а съвсем друго — да ги използваш. Срещу враг — да, но тука това са хора. Може да не се озаптя и да претрепя някого.

— Ти тия за хора ли ги смяташ? Докато мъдруваш, те могат да ти вземат душата. Няма и да мигнат да светят някому маслото!

— Естествено. Но с физически средства това не може да се спре.

— Сега философстваш, а ние по едното чудо се спасихме. Едва се измъкнахме, а други може и да не успеят.

— Може и да не успеят:

— Тогава какво? Защо мъдруваш, а не действаш?

— Не мога аз да бия хора. Казвам ти, не се контролирам. Хайде — мърдай, мърдай към мястото си на дислокация… Съмна се вече.

Аз станах, стиснах му ръката и тръгнах. След няколко крачки той ми викна: «Я чакай, върни се малко.» Аз се върнах при седящия в бетонната шахта полковник-клошар. Той не бързаше да говори и мълчеше с наведена глава.

— Какво има? — попитах го аз. След малко той зададе въпрос:

— Значи, ти мислиш, че ще успееш?

— Ами да. От тука е близко. Само на две спирки. Как да не стигна:

— Нямам предвид това. Питам те за твоята цел. Сигурен ли си, че ще можеш да напишеш книгата си и да я публикуваш?

— Ще направя всичко възможно. Първо трябва да седна и да я напиша.

— Значи, Анастасия казва, че можеш?

— Точно така казва.

— Тогава защо не я послуша и не почна първо с това?

— Понеже… считах друго за по-важно.

— Значи не можеш да изпълняваш заповедите точно!

— Тя не ми е заповядвала. Просто ме помоли.

— Тя го помолила, а той на своя глава решил друго и обърнал всичко наопаки…

— Така се случи.

— Случило се… Трябва по-съвестно да се отнасяме към заповедите. На, вземи!

Той ми подаде нещо, завито в малко целофаново пликче. Аз го разгънах и видях през целофана златна венчална халка и сребърно кръстче с верижка. Каза:

— Прекупвачите ще го вземат на половин цена. Може да ти помогне да се закрепиш в началото. Ако няма къде да живееш, идвай тук. Аз ще се оправя с тия.

— Ти какво? Няма да ги взема!

— Без много приказки. Закъсняваш. Бягай! Виж го ти… Ходом марш!

— Казвам ти, че няма да ги взема! — опитах се аз да му върна пръстена и кръстчето, но ме спряха неговият властен и едновременно умоляващ поглед и думите му, произнесени със заповеден и не търпящ възражениe шепот:

— Кръ-гом! Напред, ходоом-марш! — и след кратка пауза, вече като си бях тръгнал, добави умолително: — Само успей…

Като се върнах в квартирата си, много исках да поспя — даже си легнах. Но мисълта за полковникъа-клошар не ми даваше мира. Станах, преоблякох се и тръгнах обратно към него. Мислех си по пътя: може би ще се съгласи да дойде да поживее у мене? На всичко е свикнал, практичен е и с чувство за ред. При това и художник — защо тъкмо той да не нарисува илюстрация за корицата? Пък и за наема ще е по-лесно двамата да го плащаме. Че за следващия месец вече бях на нулата с парите.

Но още като се приближавах към нашия избен прозорец, отдалече видях група хора от жилищния блок, а също и милиционерска кола и бърза помощ. Моят полковнок-клошар лежи на земята със затворени очи и усмихнато лице. Бе изцапан с кал. Мъртвата му ръка все още стискаше парче тухла. До стената имаше счупен дървен сандък.

Съдебният лекар записваше нещо в тефтера си до трупа на един друг човек с измачкани, износени дрехи и обезобразено лице.

Сред събралите се хора от блока една жена повтаряше като латерна:

— … Аз си разхождах кученцето, а тоя, дето лежи ухилен, стоеше на сандъка с лице към стената… По едно време трима клошари — двама мъже и една жена — се приближиха към него изотзад. Единият изведнъж дръпна сандъка и онзи падна. Почнаха да го ритат и да псуват! Тогава аз се развиках и те престанаха. Тоя, засмяния, успя да стане, ама с доста зор. Викаше им да се пръждосват и да не му се мяркат повече пред очите, но те пак почнаха да псуват и се нахвърлиха върху него. Като се приближиха, той само с един саблен удар с длан по гърлото свали оня, дето беше дръпнал сандъка му. Ужким не замахна силно, пък оня се сви надве и почна да се дави. Аз пак завиках. Другите двама бърже се ометоха — първо фукна жената, а по нея — и мъжът. А тоя с усмивката се хванал за сърцето… Поне да беше седнал или полегнал малко да му попремине, ама не — пак към сандъка си тръгва… Едва върви, но стигна и го примъкна до стената. Подпира се на стената и се опитва да се качи. Най-сетне успя. Ама гледам — бял като платно! Почна да се свлича — смъква се по стената, но не престава да рисува нещо по нея с парче тухла. Чак до земята направи линия и остана там с лице нагоре. Тичам аз, гледам — не диша вече. Не диша, пък се смее…

— Защо се е катерил по тоя сандък? — запитах аз жената.

— Ами да, защо е искал пак да се качи, щом като сърцето му…? — подеха въпроса ми хората.

— Много искаше да нарисува нещо. Не престана и когато ония типове бяха вече до него — сигурно не ги е забелязал, толкова беше увлечен. Ето, вижте какво е нарисувал — посочи жената към стената.

На сивата стена на кооперацията с червена тухла бе нарисуван слънчев кръг; през средата му — кедрово клонче, а отвънка, в кръг, някакви разкривени думи. Приближих се и прочетох: «Звънтящите кедри на Русия»! Имаше и лъчи, излизащи от слънцето — бяха само три лъча. Другите не е успял да дорисува. Два къси — и един трети, който лъкатушеше и избледняваше надолу, чак до лицето на простряния на земята, усмихнат полковник-клошар. Аз гледах към изкаляното му, засмяно лице и си мислех: «Дали Анастасия не е успяла в последните мигове на живота му да го докосне със своя лъч, да го сгрее? Поне мъничко да стопли душата на този човек и да я отнесе в светлата безкрайност?»

Гледах как товарят в камионетката телата на починалите — «моя» полковник го хвърлиха като чувал. Главата му изкънтя на пода. Не издържах, смъкнах якето си и се затичах след уазката, като им виках да го сложат сгънато под главата му. Единият санитар ме изруга, но другият, без да приказва, взе якето и го сложи под главата му. Накрая колите се скриха зад ъгъла. Наоколо всичко опустя, сякаш нищо не е било. Аз още дълго стоях там като закован и гледах рисунката и надписа, вече огряни от слънцето. Главата ми бучеше от мисли. Трябва, трябва да направя нещо за този кагебеец, който падна тук — един офицер на Русия! Но какво, какво? Накрая реших: «Ще поместя рисунката ти, офицере, на корицата на своята книга. О, непременно ще я напиша! Може да нямам понятие от писане, но ще я напиша — точка. И то не само една. И на всички ще слагам твоята рисунка — като емблема! И ще се обърна в книжката си към всички руснаци: „СИНОВЕ И ДЪЩЕРИ НА РУСИЯ! Не стреляйте в сърцата на своите офицери с невидимите, взривни куршуми на своята жестокост и безсърдечие! Не стреляйте в тила им — нито на белите, нито на червените, на сините или на зелените свои войници, лейтенанти и генерали. Куршумите в тила са по-страшни от оловните. Не стреляйте с такива куршуми по своите офицери, руснаци!!!“»

Пишех бързо. От време на време идваха Артьом и Льоша и носеха по нещо за хапване. Те още не знаеха за Анастасия, но аз им бях обяснил, че въпросът за организацията на общството ни може да се разреши само чрез книгата, която трябва да напиша. И те се заеха да набират тескта на компютрите. Повече работеше Льоша Новичков. Той идваше веднъж на три дни, носеше отпечатания текст и вземаше ръкописа с новата глава. Това продължи два месеца.

Един ден Льоша донесе последната отпечатана глава от първата брошура, една дискета с цялата книга, две бутилки бира, сарделки с още някои работи за ядене и 20000 рубли. Аз изненадан го попитах:

— Откъде, Льоша, намери такова богатство?

Той живееше с майка си много бедно и понякога парите им не стигаха и за метрото и за сандвичи.

— Сега е сесията, Владимир Николаевич — отговори ми Алексей. — Правя чертежи на някои студенти, съставям разни програми — на такива, които ги мързи или не могат сами да се справят. Оттам са парите.

— А взимаш ли си изпитите?

— Взимам ги. Остана ми още един, а след два дни ме викат запас в Кинешма. Добре че успяхте да напишете «Анастасия»! Сега, ако има нещо да оправяте, Артьом ще помогне, понеже и Антон отиде запас…

— Как се справи, Льоша? И изпитите да си вземаш, и чертежи за другите да правиш, и програми; и — отгоре на всичко — всеки ден «Анастасия» да набираш и разпечатваш…

Льоша не отговори. Аз се обърнах към кухненската маса, за да сервирам сварилите се сарделки. Альоша, подпрял глава на ръцете си върху лежащите на масата отпечатани листове с текста за Анастасия, сънуваше блажени сънища…