Звънтящите кедри на Русия

24. Дядото на анастасия

Аз се огледах встрани и назад… Дядото на Анастасия стоеше съвсем близо до пейката и побутваше с пръчка към кошчето за боклук една хартийка, която някой бе хвърлил на тревата. Ние се здрависахме. Неговите очи са весели, добри и в общуването си той е непосредствен. Не е като прадядото. Когато видях прадядо й в тайгата, той мълчеше през цялото време. Гледа през човека, без да го забелязва — все едно че е прозрачен.

Ние седнахме на пейката и аз го попитах:

— Как успяхте да стигнете дотук и да ме намерите?

— Не е кой знае какъв проблем да стигне човек дотука и да те намери, щом му помага Анастасия.

— Гледай ти, тя наистина била родилa: Каза, че ще роди — и роди! Сама, в тайгата, не в болницата… Сигурно е имала болки? Викаше ли?

— Защо пък трябва да я боли?

— Та нали когато жените раждат, винаги ги боли? Даже някои умират при раждане.

— Болки има тогава, когато човек е заченат в грях, когато е имало само плътски контакт. Затова жената си плаща с болки при раждането и с житейските мъки по-късно. Но ако зачатието е било с истинска любов и висок идеал, тогава болката само усилва в родилката усещането за великата радост от творението.

— А къде отива болката тогава? Как може тя дя усили радостта?

— Жената, когато я изнасилват, какво изпитва? Разбира се — болка и отвращение. А когато сама се отдава, то същата тази болка преминава в други преживявания. Същото става и при раждането.

— Значи, Анастасия е родила без болки?

— Разбира се, че без болки. И деня избра специално — топъл, слънчев.

— Как така ще го избере: Нима раждането не е спонтанно?

— То е неочаквано, когато жените зачеват случайно. Майката винаги може да задържи раждането за няколко дни или да го ускори.

— И вие ли не знаехте кога трябва да роди? Не се ли опитахте да й помогнете?

— О не, усетихме какво става. Денят беше чуден. Отидохме на нейната поляна. Там, в края й, видяхме мечката. Тя ревеше от обида. Ревеше и с все сила удряше с лапите си по земята. Анастасия лежеше на мястото, където майка й я беше родила, а една малка, жива топчица вече беше на гърдите й. Вълчицата я облизваше.

— А мечката, защо ревеше мечката? Обидена ли беше от нещо?

— Анастасия е извикала вълчицата, а не мечката:.

— Ами да беше отишла сама:

— Без покана те никога не се приближават. Представи си какво стълпотворение би настанало, ако всеки се приближаваше без позволение.

— Интересно, как ли се справя сега тя с детето?

— Да беше отишъл да видиш, щом ти е интересно:

— Та тя нали каза, че трябва да не общувам с нея, докато не се изчистя от нещо си там. Първо трябвало да посетя светите места, а толкова пари нямам засега.

— Каквото и да е измислил абсурдният й мозък, нали ти си бащата! Действай, както сам считаш, че е правилно. Накупи разни ританки, пелени, камизолки, дрънкулки; поискай да облече детето нормално, да не го мъчи. Че то, горкото, е съвсем голо в гората:

— И в мене възникна такова желание, веднага след като чух че имам син. Така и ще направя. А за абсурдността й сте напълно прав. Сигурно затова и моите чувства към нея са още някак си неизяснени и непонятни за самия мен. Това не е като обикновената любов към жена. Много добре знам от опит какво представлява нормалното влюбване. Сега това е нещо съвсем друго. Сигурно не е и възможно да се обича Анастасия с обикновена любов. Нещо пречи. Може би именно нейната абсурдност.

— Абсурдността на Анастасия, Владимире, не е глупава. Нейната привидна алогичност извлича от глъбините на вселената забравени духовни закони; а може и сама нови да създава. И светлите, и тъмните сили често са сащисани от нейната алогичност, но по-късно някоя известна на всички проста истина изведнъж пламва още по-ярко. Даже и ние понякога сме съвсем объркани, макар и Анастасия да е наша внучка и да израстна пред очите ни. А като не разбираме всичко, как можем винаги да й помагаме? Затова тя често остава съвсем сама със своите мечти. Ето, с тебе се срещна, разкри ти се цялата, а чрез книгата — и пред другите хора. Ние искахме да предотвратим това, не желаехме да допуснем тази любов: Понеже изборът й ни се стори непонятен и абсурден.

— Аз и досега не мога да разбера това. Читателите също питат: «Що за човек сте вие?»; «Защо тъкмо вас избра Анастасия?». А аз не мога да им отговоря. Елементарната логика говори, че за нея би бил достоен само някой учен или някой духовен човек.Той може би щеше да я разбере и да я обикне такава, каквато е. Заедно те щяха да допринесат повече полза. А на мен ми се налага целия си живот си да променям, да се ориентирам в много въпроси, които за други, по-просветени, вече са отдавна ясни и понятни.

— Съжаляваш ли сега, че животът ти се промени?

— Не знам. Засега все още се опитвам да осъзная всичко. А на въпроса, защо е избрала точно мене, така и не мога да отговоря на хората. Търся и не мога да намеря отговора.

— И как точно го търсиш?

— В себе си се опитвам да надникна. Питам се кой съм аз, всъщност.

— Може би и ти в нещо си единствен: Така ли?

— Не знам, понякога си мисля, че може и да има нещо в мене. Нали се казва, че подобното подобно привлича…

— Владимире, Анастасия говорила ли ти е за гордостта; за себичността споменавала ли ти нещо?

— Да, говорила ми е, че това е смъртен грях, отклоняващ човека от истината.

— Не те е избирала тя тебе, Владимире. Не те избрала, а те е прибрала. Като никому ненужен и изоставен те е прибрала… Даже и ние не разбрахме веднага това. Да не те обидих с нещо?:

— Не съм съвсем съгласен с вас. Аз имах семейство — жена, деца, — пък и бизнесът ми вървеше добре. Е, добре, нека да не съм от избраниците, но не съм и от най-изпадналите, които можеш да прибираш от улицата, като например клошаря-полковник или някоя отрепка:.

— С жена ти от край време вие въобще не се обичахте. Ти си имаше свой живот и интереси, а тя — свои. Само ежедневието ви обединяваше — или по-скоро инерцията на старите чувства, които постепенно гаснеха. Дъщеря ти също нямяше за какво да си говори с теб, бизнеса ти не я интересуваше ни най-малко. Само на тебе той изглеждаше важен — печалба ти носеше. Днес удар, а утре — или нищо, или загуба, разорение. Пък се разболя накрая — едва не загуби стомаха си. С твоя разгулен живот беше на косъм. Така че съм прав — ти беше свършен човек. Не си въобразявай че…

— Тогава за какво съм ви! Какво съм за нея: експеримент? Опитно зайче?

— Тя просто те обикна, Володя. Искрено, каквато е във всичко. И е щастлива, че не е подбрала от вашата цивилизация някой парвеню — от ония, които си набелязват «перспективни» и атрактивни жени. Не се поставя на пиедестал. Тя е простодушна и иска да се чувства като всички останали жени.

— Ах, и пришълците се забавляват, виж ти! Иска да се прави на Христос — демек и ние ядем и пием с простолюдието, мешаме се с пияници, пушачи:. Виж ти каква «жертва» — да се хареса и в тази роля!

— Любовта й е искрена, Володя — без игри и сметчици. Алогична и за светлите, и за тъмните сили — и за нас, и за «братовчедите», — Анастасия съвсем просто и пред очите ни освети ярко понятието за любовта и нейния велик смисъл. Не с приказки, поучения и нравоучения, а с реални постъпки в самия казан на във вашия, на твоя живот, приятелю! Светлите сили на нашия Творец говорят чрез нейната любов. И не само говорят, но и разкриват в пряко действие една удивителна реалност, каквато ние не сме познавали досега. Ето каква е силата на Жената, силата на чистата любов! Миг преди края тя е способна да подари нов живот, да повдигне любимия човек, да го изтръгне от жестоките нокти на тъмнината и да го пренесе в една светла безкрайност; до го потопи в пространството на любовта и да му даде втори живот, живот вечен!

Нейната любов, Владимире, ще ти върне любовта на жена ти и уважението на дъщеря ти. Хиляди жени от сега нататък ще те гледат с погледи, пламтящи от любов! Ти ще имаш пълна свобода на избора. И ако в цялото това многообразие на външнаите прояви на любовта ти успееш да видиш и да разбереш Единствената, тя ще бъде щастлива. Но при всички случаи ти ще бъдеш знаменит и богат, ще бъде невъзможно повече да те разорят. Написаната от тебе книга ще обиколи цял свят и дори ще те храни, но не само материално. На тебе и на другите тя ще даде сила, много по-голяма от физическата и материалната.

— Книжката действително почна да се харчи: Не мога да повярвам, че аз сам я написах — хората казват, че Анастасия ми е помагала от разстояние. Вие как смятате, това само моя книжка ли е или е писана с нейно участие?

— Ти се прояви като истински писател: взе бели листа и химикалка и описа точно и съвестно всичко, което се случи. Даже направи свои заключения със свой собствен език и мислене. Организира и издаването. Твоите действия по нищо не са се отличават от тези на един нормален писател.

— Значи, книжката е само моя? И Анастасия нищо не ми е диктувала?

— Да, не е. Не ти е движила ръката като първолак, ако това те интересува…

— Да, но от думите ви личи, че все пак тя има дял в тази мистерия. Ако е така, кажете ми го по-ясно. Как точно ми е въздействала?

— Владимире, за да можеш напишеш тази книжка, Анастасия отдаде живота си!

— Виж ти: Ясно като в мъгла:Защо, все пак, една горска отшелница трябва да сипосвети живота на някаква книжка? Коя е тя? Като я слушаш, виждаш, че е съвсем нормална, но хората я наричат «извънземна», «богиня» и пр. Човек може да му се размъти умът. Поне за себе си искам да знам истината.

— Всичко е много просто, Володя. Човекът е единственото същество във Вселената, което живее едновременно във всички измерения на Битието. Докато са на земята, повечето хора виждат само земната, материалнота му проява. Но има и такива, които усещат и по-фините му, невидими същности. Възприемащите Анастасия като «богиня» по същество са прави, понеже основното отличие на човека е в способността му да твори настоящето и бъдещето първо в своите мисли — да създава форми и образи, които впоследствие се материализират. От хармонията, образността и скоростта на мисълта у човека-творец зависи цялото бъдеще. В този смисъл Анастасия е богиня. Защото скоростта на нейната мисъл и яркостта и чистотата на образите, които създава са тъй мощни, че тя се оказа способна самичка да противостои на цялата тъмна грамада техни противоположности. Съвсем сама! Обаче не е известно докога ще издържи. Все чака, вярва, че хората ще се осъзнаят и ще й помогнат. Ще престанат да произвеждат мрак и ад.

— Кой създава мрака и ада?

— Всички «пророци» и гадатели, повярвали във всемирната катастрофа и края на света и проповядващи това. Така самите те създават мощни мисъл-форми за подобен ад. Много учени, предричайки «всеобщата гибел на човечеството», със своите мисъл-форми наистина я привличат. А те са много, много! И тези хора не подозират, че търсейки спасение за себе си, дирейки обетованата земя, ще попаднат в ада, който сами са си проектирали.

— Да, но същите тия хора, които говорят за страшния съд и предстоящата катастрофа, наистина вярват в тях и даже съвсем искрено се молят за спасението на душите си…

— Да, но тях не ги движи вярата в светлината, в любовта, която е всъщност Бог, а страхът. Страхът ги движи! И, всъщност, ада те сами си го подготвят. Помисли си, Владимире, опитай се да си го представиш. Ето, ние с теб сега седим на тази пейка. Пред себе си виждаш много хора. Изведнъж част от тях почват да се гърчат в конвулсии от страшна болка, понеже са грешници. Наоколо има много разлагащи се трупове, а ние си седим тук с тебе невредими и наблюдаваме — нашата пейка се намира в рая:. Няма ли обаче да се пръсне душата ти от ужасяващата картина пред тебе? Не е ли по-милостиво човек да умре или да заспи непробудно преди самото начало на подобен ад?

— Да, но ако «спасените» се окажат в «обетованата земя», където няма трупове и страшни картини?:

— Когато от другия край на света получиш известие за смъртта на близък или роднина, нима не усещаш скръб, мъка в душата си?

— Всеки се разстройва в такива случаи.

— Тогава как можеш да си мислиш че си в рая и същевременно да знаеш, че повечето ти съотечественици, приятели и близки са вече загинали, а други умират в страшни мъки? Колко трябва да е закоравяла душата ти, в каква бездна на мрака трябва да си се провалил, за да си останеш щастлив при това положение? В царството на светлината такива души не са нужни, защото те самите са изчадия на мрака.

— Тогава защо великите учители на човечеството, пишещи и създаващи разни учения, говорят за края на света и за страшния съд? Кои са тогава те? Накъде водят хората? Защо проповядват така?

— Трудно е да се разбере целта на техните намерения. Вероятно, събирайки около себе си големи тълпи от хора, чрез картинността на подобни внушения те се надяват да предизвикат обрат в мисленето им.

— Обрат се очаква от днешните хора. А учителите, които са живели по-рано, са останали само с ученията си:

— Не, и те са подготвяли големия завой — с надеждата, че последователите им ще го приемат, ще открият истината. Може би и те чакат деня, когато житейските събития най-после ще покажат на човечеството, че е стигнало до ръба на пропастта и ще помогнат на ония, които им вярват и ги следват, да тръгнат в пътя на светлината.

— Щом като вие знаете всичко това, защо си седите в гората толкова години и мълчите? Анастасия ми е казвала, че вашият род, вече много поколения, в течение на векове живее по този начин и съхранява първозданната истина.

— В различни краища на света има хора, които не живеят технократично като останалите и затова са запазили изконните човешки качества. Те постоянно се опитват да споделят с вас своята мъдрост, но повечето от тях биват унищожавани, без успеят да кажат най-важното. Създадените от тях мисъл-форми и образи са много силни, но антиподите им им са грамадно множество.

— Значи, те и Анастасия биха смачкали и стъпкали?

— Анастасия, неизвестно как, успява да им противостои. Поне засега. Може би е напред с няколко хода поради своята алогичност, кой знае: — старецът замълча, замислено движейки бастуна си и рисувайки по земята разни странни знаци. А аз размишлявах. В един момент го попитах:

— Защо тя през цялото време настоява, че е норамален човек и жена, след като е наистина богиня, както и вие потвърждавате?

— В своя физически, материален живот, тя е просто човек, жена. И въпреки че начинът й на живот е малко по-необикновен, и тя като всички хора може да се радва и да скърби, да обича и да желае да бъде обичана. Но нейните необикновени способности са привилегия на човека въобще — на човека в неговия истински вид. Те вече не ти се струват тъй фантастични, когато разбра какво казва вашата наука за тях, нали?. Рано или късно тя ще намери обяснение и за другите й качества, които засега са тера инкогнита за вас. Колкото и да ви изглежда странно, всички те още веднъж ще докажат, че Анастасия наистина е един нормален човек и пълноценна жена. Има обаче едно нещо, с което предстои да се сблъскаш и което няма да можеш да проумееш. И науката скоро няма да може да го обясни. Дори и баща ми не знае какво е това. При вас подобни неща се наричат «анормални», «нестандартни» явления. Но аз те моля, Владимире, не отъждествявай това явление с Анастасия. То живее за нея, но не е в нея. Опитай се, намири сили в себе си да видиш и да почувстваш просто човека в нея. Тя прави всичко възможно да не се отличава от другите хора. Има някаква причина, поради която тя иска да докаже, че е човек. Но не й е лесно, защото не може да наруши основните си принципи. Но нали всеки си има принципи?

— Интересно: какво може да е това странно явление, което нито науката ни може да го обясни, нито даже самите вие?