Звънтящите кедри на Русия

7. Кой е виновен?

Един ден, когато Анастасия се опитваше да ми обясни нещо за начина на живот и за вярата, но не намираше подходящи думи, се случи следното:

Тя бързо се обърна към Звънтящия кедър, сложи длани на ствола му — и в този миг с нея почна да става нещо съвсем необикновено. Вдигна глава нагоре, обръщайки се към кедъра или към някого високо високо в него и започна страстно и до самозабрава да повтаря някакви думи и звуци.

Опитваше се нещо да обясни, да докаже, умоляваше някого за нещо… От време на време в монолога й се вплитаха настойчиво-изискващи нотки. И тогава изведнъж се чу усилено пукане — може би самият звън на кедъра! Лъчът му стана по-ярък и топъл. И тогава Анастасия направо му заповяда:

— Отговори ми, отговори! Поясни го! Дай ми го, дай! — при това тя тръсна глава и даже тропна с босия си крак. Бледото сияние в короната на Звънтящия кедър се стрелна към лъча, а самият лъч, откъсвайки се от кедъра, изведнъж излетя нагоре. Незабавно се появи и друг лъч, точно над кедъра. Той бе като синкава мъгла или облак.

Насочените надолу връхчета на кедровите иглички почнаха да светят с едва забележими, тънки лъчи, подобни на тази мъгла. И тези хиляди лъчи се насочиха към Анастасия, но не стигаха до самата нея, а изчезваха, разтворени във въздуха. Когато тя пак настоятелно тропна с крак и даже плесна с длани по огромния ствол на Звънтящия кедър, светящите иглички се раздвижиха и тънките им остри лъчи се сляха в един-единствен широк лъч от светлива пара. Но и той, макар и устремен към Анастасия, не стигаше съвсем до нея, а се стопяваше във въздуха, сякаш се изпарява. Тогава аз изведнъж ужасен си спомних, че може би точно от такъв лъч са си отишли нейните родители. Анастасия продължи упорито да пита нещо, да настоява като едно разглезено и капризно дете, което настойчиво иска нещо от баща си и майка си. И изведнъж лъчът се хвърли към нея и я освети цялата като мълния!

Около Анастасия се образува и почна да се разсейва някякво облаче. Лъчът, идващ от кедъра се разтопи, изгаснаха и последните тънки лъчи, излизащи от игличките. Изчезваше и облачето около Анастасия, но сякаш едновременно влизаше в нея и се разтваряше в пространството.

А тя, сияеща и щастливо усмихната, се обърна, направи крачка към мен и спря, гледайки нещо зад мене. Аз се обърнах. На поляната бяха излезли дядото и прадядото на Анастасия. Стъпвайки бавно, като се опираше на бастуна си, подобен на гега, високият, побелял прадядо, който вървеше пред дядо й, дойде пред мене и се спря. Сякаш гледаше през мен. Аз даже не разбирах дали ме вижда или не. Прадядото леко се поклони и, без да каже нито дума, тръгна към Анастасия.

А дядо й е припрян, но много чистосърдечен. Целият му вид говореше, че той е весел и добър човек. Като дойде до мен, той спря и ми разтърси ръката. Започна да говори, но аз не помня нищо от това, което каза тогава. Само помня, че изведнъж и двамата се обърнахме и загледахме развълнувано какво става под кедъра.

Прадядото спря пред Анастасия. Известно време те се гледаха. Тя стоеше пред него с опънати надолу ръце, също като ученичка или абитуриентка пред строгия си учител. Приличаше на провинило се дете и се виждаше как се вълнува.

В настъпилата напрегната тишина се разнесе дълбокият, кадифен и ясен глас на прадядото. Той и нея не поздрави, но бавно и отчетливо зададе строг въпрос:

— Кой смее, без да се съобразява с дарената ни светлина и ритъм, да се обръща директно към Него?

— Всеки човек може да се обръща направо към Него! Някога сам Той с радост е разговарял с хората. И сега иска това — бързо отговори Анастасия.

— Нима всички пътища не са предначертани от Него? Но колцина от земните жители са способни да ги познаят? Ти можеш ли да виждаш тези пътища?

— Аз видях предначертаното за хората. Видях как бъдещите събития зависят от това, доколко хората са се осъзнали днес.

— Нима Неговите синове и техните просветлени последователи, познали Духа Му, не направиха достатъчно усилия, за да разберат плътските хора?

— Те направиха всичко и продължават и днес, без да се щадят. Носили са и винаги ще носят великата истина.

— Зрящият може ли да се усъмни в разумността, добротата и величието на Неговия Дух?

— Той няма равни! Той е единствен! Но Той иска и да общува. Иска да Го разбират и да Го обичат, както обича сам Той.

— Допустимо ли е човек да е дързък и да изисква, когато общува с Него?

— Той е подарил частица от Своя дух и разум на всеки, който живее на Земята. И ако тази малка частица в човека — Неговата частица — не е съгласна с установеното, значи Той, именно Той не приема всичко предначертано. Нали Той мисли вътре в нас? Може ли Неговото мислене да се нарече дързост?

— Позволено ли е на някой да ускорява хода на Неговите размисли?

— Само Позволяващият може да позволи…

— И за какво Го молиш ти?

— Как да се вдъхне разум на неразбиращите и чувство на безчувствените.

— Не е ли определена участта на невъзприемащите Истината?

— Съдбата на всички, които не възприемат Истината е определена. Но на кой пада отговорността за невъзприемането на истината: на онези, които не я възприемат — или на тези, които не са могли да им я изяснят?

— Какво?!… Значи ти… — развълнувано произнесе дядото и замълча.

Известно време той гледа мълчаливо Анастасия. После, подпирайки се на бастуна-гега, прадядто бавно подгъна едното си коляно, взе ръката на Анастасия и с наведена, бяла глава я целуна, а после каза:

— Здравей, Анастасия!

Анастасия бързо падна на колене пред прадядо си и заговори удивено и развълнувано:

— Ама ти, деденце, защо така, като с мъничка? Та аз съм вече съвсем голяма!

Тогава тя го прегърна през раменете, склони глава до гърдите му, покрити с бялата му брада и замря. Той знаеше: тя сега слуша как бие сърцето му. От малка обичаше да слуша тупането на сърцето.

Беловласият старец, както беше на колене, с едната си ръка се подпираше на бастуна-кривак, а с другата милваше златистите коси на Анастасия.

Тогава дядо й се развълнува, засуети се и притича при коленичилите си баща и внучка. Заситни около тях, разпери ръце, а после сам падна на колене и ги прегърна…

Пръв стана дядото и помогна на баща си да се изправи. Прадядото още веднъж погледна втренчено Анастасия, бавно се обърна и се отдалечи. А дядо й заприказва бързо-бързо, непонятно кому:

— И все пак всички я глезят… И Той я глези. Я гледай къде си се покатерила! Вре си носа навсякъде… Няма ли кой да я възпита? Кой сега ще помага на виладжиите?

Прадядото спря, бавно се обърна и отново каза ясно с дълбокия си, кадифен глас:

— Мила внучке, слушай само сърцето и душата си! А на твоите хора с парцелите земя самият аз ще продължа да помагам — и като се обърна пак, величественият, побелял старец бавно тръгна по поляната и се отдалечи.

— Нали ви казвам, всички я глезят… — пак занарежда дядо й.

Тогава той вдигна една пръчица, заситни към Анастасия и с думите: «Ей сега ще я вразумя аз!» — започна да я налага шеговито.

— Ох, ох! — плесна с ръце Анастасия, правейки се на уплашена, а после се разсмя звънко и побягна от дядо си.

— Пък и да избяга иска! Да не би да я настигна…

Той необикновено бързо и леко се затича след нея. А тя бягаше със звънлив смях, въртейки се по поляната. Дядо й хем не изоставаше, хем не можеше да я настигне…

Изведнъж дядото изохка и клекна, като се хвана за крака. Анастасия бързо се върна обезпокоена. Притича до него и му протегна ръце, но изведнъж се спря и звънкият й, заразителен смях отново огласи поляната. Аз внимателно се вгледах в нозете на дядо й и разбрах защо Настася се смее: дядо й, клекнал на един крак, бе опънал другия напред и го държеше с ръце, запазвайки пълно равновесие. А в същото време разтриваше като ударен именно крака, на който беше клекнал. Беше надхитрил Анастасия, без да я излъже.

Както се изясни по-късно, Анастасия е била забелязала навреме неестествеността и комичността на неговата смешна поза. Докато тя се смееше, дядо й успя да я хване за ръката и като вдигна пръчицата си, почна леко да я налага с нея като дете. Анастасия, смеейки се, се опитваше да покаже, че я боли. Въпреки нейния непрестанен, сдържан смях дядо й я прегърна през раменете и каза:

— Добре де, добре. Не плачи! Стига ли ти? Пада ти се. Сега вече ще слушаш. Пък аз един стар орел съм почнал да тренирам… Макар и много стар, той е още силен и помни много неща. А тя си пъха носа навсякъде, лудетината…

Анастасия извъднъж престана да се смее, внимателно погледна дядо си и възкликна.

— Деденце! Миличък мой деденце! Орел!… Значи… ти вече знаеш за детенцето?

— Ами да, звездичке…

Анастасия не позволи на дядо си да довърши. Тя го прегърна през кръста, вдигна го от земята и го завъртя. Като го остави отново долу, той залитна и каза, опитвайки се да бъде строг:

— Ти така ли се отнасяш с по-възрастните!? Знам си аз — слабо възпитание…

Тогава, размахвайки пръчицата, той бързо тръгна да догони баща си. Като стигна до дърветата в дъното на поляната, Анастасия викна след него:

— Благодаря ти, деденце, за орела, благодаря!

Дядото се обърна и я погледна:

— Само че ти, внучке мила, бъди, моля те… — тонът му бе станал твърде ласкав и затова той, като се прекъсна, малко по-строго добави: — И да внимаваш! — и се скри зад дърветата.