Звънтящите кедри на Русия

21. Разкриване на тайната

Стоейки в кухнята на малката си московска квартира — пред масата с изстиващите сардини и спящия върху текста за Анастасия Льоша Новичков, — аз си дадох дума да намеря начин пак да натрупам капитал и да си върна парахода. Да тръгна отново нагоре по великия маршрут, където срещнах Анастасия. Не за търговия, както по-рано. Да отплуваме в периода на белите нощи, за да може там, в най-добрите каюти, най-сетне да се отморят както трябва и Льоша Новичков, и Антон и Артьом… И всички ония, които ми бяха помогнали, прескачайки дивия хаос и личните си материални интереси, за да организираме обществото на предприемачите-идеалисти.

Интересно: защо тази идея привлече толкова много хора? Защо и мен ме спечели завинаги? Какъв е секретът й? — Непременно трябва да разбера това и да стигна съвсем конкретно и ясно до същината на нейната тайна и предназначение! Защо така страстно се запалват хората от бляна на една отшелница в тайгата? Какво се крие в него? Как да открия разковничето му?

Журналистката от вестник «Московская правда» Катя Головина, опитвайки се проумее това, един ден попита нашите студенти: «Какво ви привлече в тая работа, какъв е личният ви интерес?» Те те не можаха да отговорят с тежки аргументи. Само казаха: «Просто си струва».

Значи — и те се уповават на интуицията си. Но какво, какво се крие зад тази интуиция?

В Московска печатница №11, за нейна сметка, бе отпечатана първата тънка книжка за Анастасия — в двехиляден тираж. Защо генералният директор на тази печатница Генадий Владимирович Груця се реши да пусне книга от неизвестен автор? Защо се осмели, въпреки финансовите си трудности, да я напечата не на вестникарска, а на луксозна, офсетова хартия?

Първите книжки ги продавах сам аз — на изхода на метростанция «Таганская». После почнаха да ми помагат първите читатели. Една възрастна жена я продаваше всеки ден на «Добрининская». Тя обясняваше на всеки, който се интересуваше, че това е «хубава книжка». Защо правеше това? После читателите почнаха да я продават и в почивните станции около Москва, сами пишеха обяви и организираха срещи с почиващите, които я бяха прочели. След това търговският директор на московския издателско-реализационен концерн Юлий Анатолиевич Никитин изведнъж реши да внесе в печатницата предплата за още две хиляди екземпляра. Странен човек. Един ден идва с колата си при мене и казва:

— Днеска заминавам със сина си в чужбина — на съревнование по тенис. Самолетът е довечера. Трябва да успея да внеса предплатата.

И той успя — плати я. Като дойде време за получаване на книгите, Никитин каза:

— През лятото по принцип не продаваме книги. Ще си взема няколко пакета, а с останалите се разпореждай ти. Колкото се продадат — толкова ще ми платиш.

От самото начало на работата над ръкописа до ден днешен са се събрали куп въпросителни и удивителни във връзка с тази книжка. Тя е като жива: сама привлича хората и се саморазпространява с тяхна помощ навсякъде. В началото считах тия събития за случайни. Тези «случайности» обаче почнаха да се подреждат в закономерна верига. Лично на мене сега ми е трудно да правя изводи кое е закономерно и кое не в цялата тази необикновена история.