След продажбата на първия тираж ми изплатиха авторския хонорар. Аз отидох във ВДНХ — сега Всесъюзен изложбен център на ВВЦ. Не знам защо, но обичам да ходя там. Този път вървях покрай куп закусвални и колички с шишчета, дразнещи душата със сочните си ухания и едва се преборвах с желанието да си накупя от всичките тези вкуснотии до една. Въпреки че в джоба си имах няколкостотин хиляди рубли, този път бях решил ги харча пестеливо. И изведнъж се случи нещо изумително! Тихо, но абсолютно ясно аз чух гласа на Анастасия: «Купи си да си хапнеш, Володя! Каквото искаш си купи. Сега не трябва толкова много да се ограничаваш в храненето».
Направих още няколко крачки край уличните закусвални и ето, отново чувам глас: «Защо ги подминаваш? Хапни си, моля те!»
«Виж ти, каква натрапчива мисъл» — помислих си аз. Отидох на една пейка в алеята, по-далече от хората. Седнах и тихо прошепнах, сгушвайки се, за да не помислят, че говоря сам на себе си.
— Наистина ли чувам твоя глас, Анастасия? — и отговорът бе мигновен, точен и ясен:
— Ти чуваш моя глас, Владимире!
— Здравей, Анастасия. А защо досега не се обаждаше? Толкова въпроси се натрупаха. На срещите читателите ми задават въпроси, а аз не мога да им отговоря:
— Аз ти говорех. През цялото време се мъчех да говоря с теб, но ти не ме чуваш. Даже веднъж, когато реши да се самоубиеш, аз крещях от отчаяние. Но и това не помогн — ти не ме чуваше. Тогава се досетих и запях. Точно тази песeн изсвириха на цигулките двете момичета в метрото. Те я чуха и я засвириха. И щом като чу мелодията на тази песен, която ти бях пяла в тайгата, ти веднага си спомни за мене. Аз толкова много се вълнувах, че едва не ми се пресече млякото:
— Какво мляко, Анастасия?
— Кърмата ми. Кърмата за нашия син. Аз вече го родих, Володя!
— Родила си? Анастасия!!! Трудно ли ти е? Как си ти там — сама с детето в тайгата? Как е той?: Аз си спомням, че ти казваше, че «няма да бъде навреме»…
— Всичко е наред. Природата се събуди по-рано, сега ми помага. И нашият син се чувства добре. Той е юнак. Вече се усмихва. Само кожата му е малко суха — като твоята. Но това е нищо, ще мине. Всичко ще бъде наред, ще видиш… Не на нас — на теб ти е трудно. Но направи още една крачка. Допиши книгата. Аз знам колко ти беше трудно, а и занапред няма да е леко. Но ти не спирай! Върви по своя път.
— Да, Анастасия… — аз исках да й разкажа, че да пишеш книги е по-трудно, отколкото да се занимаваш с бизнес. И за ситуацията в семейството си и фирмата исках да й кажа — и въобще за всичките си перипетии през последната година. Че сега нямам вече нито дом, нито семейство; за това как замалко не попаднах в лудницата… А за мечтите и фантазиите й исках да я посъветвам да не ги развихря повече до такава степен, че да увлича хората. Но си помислих: защо да я разстройвам сега една кърмеща майка — може да й увредя кърмата: И й казах:
— Пък ти не се безпокой напразно, Анастасия. Никакви особени трудности нямам аз. Представяш ли си — цяла книга написах! Та това било по-лесно, октолкото да съставиш един бизнес-план:. Когато правиш бизнес-план, трябва да предвидиш всички възможни варианти предварително. А тука какво: седи си и само описвай това, което вече се е случило… Както се разказва във вица за чукчито: «Каквото виждам, това и възпявам». Ти знаеш, Анастасия… Твоите мечти, подобни на чисти фантазии, се сбъдват. Изглежда невероятно, но се сбъдват. Ето — и книгата е написана. Ти помечта за нея и сега тя вече съществува. Хората наистина я четат с интерес. За нея сега пишат и в различни столични вестници. Стихове на тебе, на природата, на Русия посвещават хората. Аз намерих картината в хранилището на Троицо-Сергиевата лавра, за която ти ми говореше. Тя се пази и се нарича «Единия — с една» /линия — б.пр./. Ще публикувам и нея. И представяш ли си, Бардовете… Помниш ли, ти ми говореше за бардовете?
— Да. Помня, Владимир.
— И ето, това също почва да се сбъдва. На една четателска конференция ми се обади русокос мъж, подаде ми една аудиокасета и кратко, по-военному каза: «Песни за Анастасия. Моля ви, приемете ги.»
Тази касета бе прослушана внимателно от пристигналите на конференцията журналисти Мария Карпинска, Алескандър Солнцев и Алаксандър Закотски от Московския изследователски център. След това си я презаписаха различни хора. Презаписаха я и търсеха русолявия мъж, невисок на ръст, външно незабележим, неочаквано появил се и също така неочаквано изчезнал. Той се оказа офицер-подводничар от Санкт Петербург — ученият Алескандър Коротински. Той ми разказа как е изплувала тяхната подводница когато е претърпяла авария. Как уверено го е водила веригата от случайности, за да дойде и донесе тази касета. Водила го е, за да ми я връчи. Освен това Александър Коротински се оказа и бард. А в неговата песен «Храмът» звучат цели куплети, написани за теб. Ето тези, помниш ли ги?
Словата са измама,
лъжата няма срам:
Мнозина виждат храма,
но кой ще влезе там?
Един ще те препъне,
адруг сияе цял,
но всеки ще пожъне
каквото е посял!
Каратински не е кой знае какъв на певец — пее речитативно. Но тъкмо това потвърди мисълта ти за силата на думите, свързани с душата с невидими нишки. Бардът Каротински показа това на практика. Хората от конференцията, които го чуха, потвърдиха това.
— За светлата радост, която носиш на хората, за пречистването на душите, благодаря ти, барде! — каза Анастасия.
— Представяш ли си, пак офицер! И Груця е офицер — той отпечати първата книжка. Клошарят-полковник нарисува картинк за нея, един лете — командир на полк — помагаше да се продават книжките. А сега и песни — пак първо офицер ги написа. Защо твоят лъч подпалва първо душите на офицерите? Да не би повече на тях да светиш, отколкото на другите?
— До мнозина се е докосвал моят лъч, но възторгът се подпалва само там, където има гориво!
— Твоята мечта, Анастасия, почна да се осъществява. Хората се заразяват от нея, разбират я. И нещастният полковник я разбра. С него се запознах случайно, горкият, отиде си. Аз го видях как лежеше мъртъв. Лицето му цялото бе в кал, а той се усмихваше! Мъртъв, а се усмихва:. Ти ли го озари със своя вълшебен лъч?
— Той е сега с Барда, на пътеката. Неговата усмивка сега спасява много сърца от куршумите, които са по-страшни от оловните:.
Твоята мечта влиза в нашия свят и той като че ли започва да се променя. Някои хора те усещат, разбират те — отнякъде им идват сили и именно те го променят. Светът е станал малко по-добър.
Но ти… Ти, както и преди, си там, в тайгата, на своята полянка… Аз не мога да живея в условита, в които живееш ти. И ти няма да можеш да живееш в нашия свят. Тогава защо ми е твоята любов? Твоята любов е безсмислена, аз и дсега не мога да разбера моето отношение към теб. А и защо да го разбирам, като и така всичко е ясно: ние никога няма да бъдем плътно заедно.
— Ние сме заедно, Володя. Плътно заедно!
— Хайде бе: Къде си тогава? Който обича, той иска да бъде при любимия — неразделно! Да го прегръщаш, да го приласкаеш:А ти си някакво изкопаемо — нямаш нужда от такива работи:
— О, не, и аз го искам! Като всички други. И го правя.
— И как го правиш?:
— Ами ето сега: нима не чувстваш деликатното докосване на вятъра, неговата нежна прегръдка? И топлата милувка на слънчевия лъч:. Как пеят радостно за тебе птиците и шумолят листата на дървото, под което си седнал: Чуй, вслушай се: мислиш ли, че това е обикновен горски щум?
— Да но, всички неща, които ти сега изреди, те са за всички. Нима всичко това си все ти?
— Любовта, разтворена в пространството за едного, може да докосне и душите на много други.
— Защо любовта трябва да се разтваря в пространството?
— За да може любимият ни всякога да е потопен в пространството на любовта! Именно в това е същността и предназначението на любовта.
— Нещо не ми е много ясно: Пък и този твой глас… Преди не го чувах, а сега го чувам. Защо?
— Това не е точно глас, когато сме тъй далече. Трябва да го чуваш не с ушите, а със сърцето — свикни в сърцето си ме слушаш…
— Защо трябва да свиквам — говори ми както днес, с гласа си.
— Винаги няма да мога.
— Но нали сега говориш? Нали те чувам?
— Да, но сега ни помага дядо. Ти си поговори с него, защото аз трябва да върв — време е вичи да накърмя сина ни, пък и много други работи имам да правя. Така иска да смогна да свърша всичко!
— Значи, дядо ти може, а ти — не. Защо?
— Защото той е някъде близо до теб, съвсем наблизо.
— Къде е?