Звънтящите кедри на Русия

25. Анормалното явление

Когато погребвахме родителите на Анастасия, тя беше съвсем малка — още не можеше да ходи и да говори. Ние с баща ми и с помощта на животните изкопахме гроба. Застлахме на дъното клонки и положихме върху тях телата на баща й и майка й, покрихме ги с трева и ги засипахме с пръст. Стояхме мълчаливо до прясната могила. Мъничката Анастасия седеше наблизо на полянката и разглеждаше бубулечката, пълзяща по ръката й. «Слава Богу, че тя още не може да осъзнае какво нещастие я сполетя!» — мислехме си ние. После тихо си отидохме.

— Как тъй си отидохте? Вие какво, зарязахте още невръстното момиченце само?

— Не сме го зарязали, а го оставихме на това място, където го е родила майка му. Вие имате такива понятия като «Шамбала» и «Родина», нали? Но осмислянето на тези понятия е твърде абстрактно. Родината — това е Родителката, Майката. Още преди раждането на детето родителите трябва да създадат за него специално пространство — свят на доброжелателност и любов. И да му дадат късче от родината, което, както майчината утроба, да пази тялото му и да приласкае душата му. Да му предаде мъдростта на мирозданието и да му помогне да намери истината. А какво дава на детето си една жена, която ражда децата си между бетонните стени? Какъв свят им предлага тя? И дали въобще е мислила за света, в който предстои да живее рожбата й? Светът също постъпва с детето брутално: стреми се да подчини малкото човешко същество, да направи от него винтче, роб. Майката остава само един пасивен наблюдател, понеже не е предвидила за детето си любовно пространство.

Разбираш ли, Владимире, към майката на Анастасия, както и към всички подобни на нея, цялата природа и всички животни се отнасят като към приятел, като към мъдро и добро божество, сътворило около себе си един свят на любовта. Родителите на Анастасия бяха весели и добри хора, те се обичаха много, обичаха и природата и тя им отвръщаше с любов. Именно в това любовно пространството се роди и стана пълен господар малката Анастасия. Повечето животни не закачат новородените. Котката може да кърми кутренцата на кучката и обратно. Много диви животни са способни да кърмят и отгледат новородени деца. Те са «диви» и «зверове» според вашите понятия, но за майката и бащата на Анастасия те са имали съвсем друго предназначение. Животните са се отнасяли по друг начин към тях. Майката на Анастасия е раждала на полянката и много животни са гледали раждането. Те виждали, как почитаният от тях човек-жена става майка и ражда още един човек. Като наблюдавали раждането, техните чувства към човека-приятел и любовта им към него се съчетали със собствения им майчински инстинкт и така в тях се родило ново, възвишено и светло чувство. Всичко, абсолютно цялото околно пространство — от най-малката тревичка и буболечка до най-страшния звяр — е готово да отдаде без колебание и живота си за това малко същество! И нищо не може да го застраши в това заобикалящо го пространство на истинската Родина, сътворена и подарена му от неговата майка. Всички ще се грижат и ще треперят над това малко чонешко същество. Малката полянка е за Анастасия точно като майчината утроба. Мъничката полянка — това е нейната жива родина! Величествена и добра. И неразривно свързана с Космоса чрез неръкотворна, жива нишка; със всички създания на Великия Творец. Да, тази полянка е живата й родина. Тя е дар от Майка й и Баща й. Абсолютно нищо и никой не е в състояние да я замени — дори и ние. Затова, погребвайки родителите на Анастасия, ние си тръгнахме. След три дни, като се върнахме, ние отдалече усетихме напрежение във въздуха, чухме виенето на вълците. После видяхме как мъничката Анастасия седи върху гроба. Едната й бузка беше изцапана с пръст. Ние разбрахме, че тя е спала на гроба. От очите й се стичаха сълзички и падаха на хълмчето. Тя плачаше безгласно и само понякога изхлипваше. И непрекъснато милваше и милваше с ръчички хълмчето на гроба. До този момент не бе проговорила, но тя произнесе първите си думи именно на тази могилка. Ние ги чухме! Отначало тя ги произнесе на срички: «Ма-ма», а след това: «Та-ти». Тя ги повтори няколко пъти. След това произнесе по-сложните думи: «Ма-мич-ко, та-тен-це, ма-мен-це, та-тен-це! Аз съм Анастасия. Аз вече без вас ли ще бъда? Само с дядовците си ще живея, така ли?» Баща ми пръв усети, че малката Анастасия е разбрала цялата дълбочина на постигналата я драма още когато сме погребвали родителите й, седейки на полянката и уж разглеждайки бубулечката. С усилие на волята си тя не е издала с нищо силата на своите чувства, за да не ни разстрои. С майчиното мляко тя е получила и силата и мъдростта на Праизворите. Това велико тайнство е по силите само на кърмещите майки, Владимире. Те могат да предават на детето чрез майчиното мляко познанията и мъдростта на вековете чак до глъбините на Първоизточника. Майката на Анастасия е знаела тази тайна и се е възползвала от нея с пълна сила. Да — докрай! И тъй като Анастасия не е би желала да я видим плачеща, ние нарочно не се приближихме до полянката и не отидохме при гроба; но и без това не бяхме в състояние да се помръднем от вълнение. Просто стояхвме като хипнотизирани и гледаяхме какво става. Мъничката Анастасия, подпирайки се на гроба с ръчички, се опитваше да се изправи на краченцата си. Това не й се удаде от първия път, но все пак тя успя да се задържи на крака. Тя стоеше, клатейки се, разперила ръчички встрани — и най-сетне направи първата си несигурна крачка върху гроба на своите родители, а след това още една… Краченцата й се оплетоха в тревата и телцето й, загубвайки равновесие, започна да пада. Но това падане бе съвсем необичайн: изведнъждакята пааяше, някакво странно синкаво сияние се разля по полянката, отслабвайки само на това място гравитацията на земята. То заля и нас с усещането за някаква благодатна нега. Телцето на Анастасия не падаше, а бавно се отпускаше на земята. Когато тя отново стъпи на краченцата си, синкавото сияние изчезна и земното притегляне се възстанови. Анастасия, внимателно стъпвайки и спирайки от време на време, отиде до малката клонка, лежаща на полянката и успя да я вземе. Тя реши да почисти наоколо, както бе правила майка й, и изнесе клонката на края на полянката, но отново падна и я изпусна. По време на падането й пак се появи синкавата светлина, изменяйки земната гравитация, а клонката отлетя към купчината сухи клонки в края на полянката: Анастасия стана и потърси с очи клонката си, но не можа да я намери. След това отиде до друго клонче. И още бе не успяла да се наведе към него, когато то само почна да се надига и някаква невидима сила я премести до края на полянката. Но Анастасийка искаше да върши всичко сама, както бе правила майка й. И протестирайки срещу действията на невидимия помощник, тя вдигна ръчичка и лекичко помаха с нея. Ние погледнахме нагоре и го видяхме! Над поляната висеше, пулсирайки и светейки със синкава светлина, малък кълбовиден облак от пара. Хиляди искри като разноцветни мълнии се преплитаха в него и самият той приличаше на огромна кълбовидна мълния. Не бе ясно от какво се състои и какво представлява, но внушаваше непозната и невиждана мощ. Пред тази сила обаче ние не изпитахме никакъв страх. Напротив, тя предизвика в нас такова блаженство и премала, че не бяхме в състояние да се помръднем. Искаше ни се да си останем вечно така.

— А защо решихте, че той притежава такава огромна мощ?

— Баща ми пръв констатира това. Въпреки че денят бе ясен и грееше слънце, листенцата на дърветата и венчетата на цветята се бяха извили всички към това сияние. В неговото светене се усещаше по-голяма сила, отколкото в слънчевите лъчи. И земната гравитация то промени точно където трябва и двата пъти, когато Аня бе почнала да пада. Достатъчно точно, за да може падащето телце да се спуска плавно, но без да се отделя от земята. Настася събира дълго съчки: ту пълзейки, ту бавно пристъпвайки по полянката, тя не спря, докато не почисти сама всичко. А сиянието, пулсирайки, се мяташе над нея, разширяваше се и се разтваряше в пространството. Снижаваше се и произвеждаше вътре в себе си искри като мълнии и някаква енергия с неизвестен произход и изчезваща неизвестно къде от време на време. То сякаш се вълнуваше и от вълнение се мяташе из цялото космично пространство с невероятна скорост.

Настъпи времето, когато Анастасия обикновено заспиваше. Ние никога не приспиваме децата си чрез люшкане до световъртеж. Втакъв момент майката на Анастасия просто лягаше на края на полянката, на едно и също място, и се правеше, че заспива, давайки пример. Мъничката Анастасия допълзяваше до нея, сгушваше се до топлото майчино тяло и спокойно заспиваше. И този път Анастасия дойде до това място, където обикновено спеше през деня с майка си. Тя стоеше и го гледаше. Неизвестно е за какво си мислеше в този момент — само отново на бузката й блясна сълзичка на слънцето. И изведнъж по поляната запулсира, неравномерно мигайки, синкавото сияние. Тя повдигна глава и видя пулсиращата, светяща пара, която замря под нейния поглед! Известно време тя гледа кълбото, без да сведе поглед. После протегна към него двете си ръчички, както правеше, когато викаше при себе си някое от животинче. Кълбото изригна множество мощни, мятащи се си навъте в него мълнии и като огнена комета се и се хвърли към към детето с такава сила, че би могло да помете всичко по пътя си! За един миг то се оказа до лицето на Анастасия, завъртя се и избърса блестящата на бузката й сълза. Загаси всичките си мълнии-искри и се превърна в синкава, леко светеща топка в ръката й. Анастасия го държа известно време, разглеждайки го, след това внимателно тръгна и го остави на мястото, където спеше доскоро с майка си. Погали го. То се намести и примря като пред заспиване, както правеше и майката на Анастасия. Настася легна до него и заспа. Тя спеше на тревата, свита на кълбо, а то ту внезапно излиташе, изчезвайки в небесната шир, ту се разстилаше ниско над полянката, сякаш искайки да я я покриваше. После пак се смаляваше до малка, пулсираща топчица и се озоваваше до спящата Атастасия, милвайки я по косата. Странно, необичайно беше това галене! С тънички, светещи и трептящи лъчи-мълнии то вземаше всяко косъмче поотделно, повдигаше го и го погалваше.

При по-късните ни идвания при Анастасия на полянката, ние го видяхме още няколко пъти. Ние разбрахме, че за Анастасия то бе тъй естествено, колкото и слънцето, луната, дърветата и животните, които я заобикаляха. И както със всичко заобикалящо я, тя разговаряше и с него. Но тя все пак го отличаваше от всичко останало. Външно това предпочитание не личеше много, но се усещаше, че тя се отнася към него с по-голямо уважение, отколкото с другите и дори понякога малко капризнечеше. Тя никога и пред никого не капризнечеше, а с него, кой знае защо, си позволяваше: То реагираше на нейните настроения и изпълняваше капризите й.

Един ден, когато тя навърши четири години, на изгрев слънце на рожденния й ден, ние бяхме застанали на края на полянката и чакахме да се събуди. Искахме тихичко да наблюдаваме как тя ще се зарадва на зараждащия се пролетен ден.

Кълбото от светлинна пара се появи миг преди Анастасия да се събуди! Лекичко проблясна със своето синкаво излъчване и хем се разпръсна, хем се разтвори в цялото пространство над полянката. И тогава ние станахме свидетели на една неръкотворна и жива картина, очарователна и прекрасна. Цялата поляна, околните дървета, тревата, бубулечките — всичко се преобрази! Игличките на кедрите засветиха с невероятни, меки цветове. Скачащите по клоните катерички оставяха след себе си шлейфове от призрачна светлина като дъги. Тревата блестеше в нежно-зелени цветове. По-ярко, разноцветно сияние се излъчваше от множеството спящи в тревата бубулечки и те всички създаваха необикновената красота на един жив килим, постоянно преливащ се и сменящ прекрасни шарки. Когато се събуди, Анастасия видя тази очарователна жива картина, скочи и започна да се оглежда наоколо. Тя се усмихваше, както винаги при събуждане, и на нейната усмивка заобикалящата я действителност отреагираше с още по-ярко сияние и по-ускорени действия. След това тя предпазливо подви коленца и почна внимателно да разглежда тревата и светещите с различни цветове сновящи бубублечки. Когато повдигна глава, изражението на лицето й беше съсредоточено и малко разтревожено. Погледна нагоре и въпреки че там не се виждаше нищо, протегна към небето ръчичките си. Застиналитя въздух мигновено се раздвижи и в ръцете й се появи синкавото кълбо. Тя го подържа до лицето си, сложи го на тревата и нежно го погали. И тогава ние чухме техния диалог! Говореше само Анастасия, но имахме плътното усещане, че то разбира всяка нейна дума и беззвучно се опитва да й отговаря. Анастасия му говореше нежно и малко тъжно:

— Ти си добър. Ти си много добър! Ти искаше да ме зарадваш с тази красота. Благодаря ти. Но, моля те, моля те, върни отново всичко, както си беше преди. И повече не променяй никога нищо.

Синкавото кълбо започна да пулсира, леко се повдигна над земята и в него засвяткаха много искри. Но светещата картина не изчезна. Анастасия внимателно го погледна и отново му заговори:

— Всяка бубулечица, мравчица, бръмбърче си има майчица. Всеки си има майка! Майките обичат децата си такива, каквито са се родили, без значачение с какъв цвят са и колко крачета имат. А ти всичко измени. Как сега майките ще познаят децата си? Моля те, върни всичко както си беше!

Кълбото трепна леко и на полянката всичко стана както преди. Тогоава то отново се спусна до краченцата на Анастасия. Тя го погали и каза: «Благодаря!» — След това помълча, внимателно гледайки кълбото, а когато пак заговори, думите й ни поразиха. Тя му каза:

— Ти не идвай повече при мен. С теб ми е много добре — ти винаги се стараеш да правиш само добро, да помагаш. Но недей идва повече при мен. Аз разбрах, ти имаш своя много по-голяма поляна. Защото ти мислиш много бързо, толкова бързо, че аз не мога да разбирам всичко веднага. Само след време почвам да проумявам някои неща едва-едва. Ти се движиш по-бързо от всички и всичко. Много по-бързо от птиците и вятъра. Ти правиш всичко много бързо имного добре и аз разбрах, ч това е така, за да можеш да свършиш всичко, да правиш добро на своята много голяма поляна. Но когато ти си с мен, сигурно отсъстваш от там. Значи, когато ти си с мене, няма кой да прави добро на другата полянка. Отивай си! Ти трябва да се грижиш за другата, голямата поляна.

Синкавото кълбо се смали до лешник и излетя нагоре. Замята се в пространствово, избухна по-ярко от всеки друг път и отново се спусна като падаща комета към седящата Анастасия, притихна до нейната главица и множество трепкащи лъчи се протегнаха към дългата коса на детето и замилваха всяко косъмче поотделно, от корена до върха!

— Е, хайде, защо се бавиш? Побързай, върни се при тези, които те чакат — тихо каза Анастасия. — А аз тук сама ще се справя отлично. И ще ми бъде приятно да зная, че на голямата поляна също всичко е наред. Аз ще те усещам винаги. И ти си спомняй за мен, но само понякога си спомняй:

Синкавото кълбо започна мъчително да се издига нагоре, откъсвайки се се от Анастасия на неравномарни тласъци — и накрая изчезна в пространството. Но то остави нещо невидимо около нея. И всеки път, когато има опасност да се случи нещо неприятно и нежелано от Анастасия, околното пространство застива като парализирано. Нали и ти загуби съзнание, когато се опита да се докоснеш до нея без позволение? Когато успее, тя предотвратява това нещо с вдигане на ръце. Както и по-рано, тя иска всичко да прави сама.

Ние зададохме въпрос на малката Анастасия, попитахме я:

— Какво бе това, светещото, което се спускаше над полянката, ти как го наричаш?

Тя помълча малко и кратко отговори:

— Може да се кръсти «Добрия», деденца.

Старецът дълго мълча. Но на мен ми се искаше да узная още за това, как е живяла малката Анастасия в горать и затова го попитах:

— Какво е правила тя след това, как е живяла?

— Просто е живяла — отговори старецът — Пораснала е като всички. Ние й предложихме да се занимава с хората от местата и вилите, да им помага. Тя от шестгодишна можеше да вижда на разстояние хората, да ги усеща и да им помага. Тя се увлече по дачниците. Сега счита, че появяването им представлява единственият истински и плавен преход към осмислянето на земния живот. И ето, вече двайсет години непрестанно им свети със своя лъч! Растенията по малките места огрява. Хората лекува. Старае се да им обяснява ненатрапчиво как да се отнасят с растенията — и успява. След това започна да наблюдава и други аспекти на човешкия живот. Ето, и с тебе свърза съдбата си. Освен това тя се посвети и на следната кауза: «да пренесе хората през отрязъка време на тъмните сили».

— Защо не? Може и да успее — казах аз.

— Анастасия, Володя, познава мисловната сила на човека-творец и не би си позволила да измисля празни приказки. Щом го казва, значи в нея има такава сила. Сега тя няма да се отклони от този път и няма да отстъпи. Упорита е тя, на баща си прилича.

— Значи, тя действа. Старае се да създава свои мисъл-форми, а ние тука само си приказваме за духовното, още ни текат сополите в този свят. Някои даже ме питат дали въобще съществува Анастасия — или аз всичко съм измислил:

— Хора такъв въпрос не могат да зададат. Когато се докоснат до книгата, те веднага ще я усетят. Тя е и в книгата! Такива въпроси могат да задават само изкуствените, а не истинските хора.