Бар "Петлите"

11

Рано във вторник сутринта полицейска моторница обикаляше близо до Тайдъл Бейсин на източния бряг на Потомак, когато един от полицаите забеляза нещо необикновено. При по-близък оглед беше установено, че е тяло, побеляло, подуто и заплетено в растителност на брега на реката, на един хвърлей място от Джеферсън Мемориъл.

Марк още спеше, когато му се обади полицай Суейз. Описа му какво са намерили и обясни, че са говорили с господин Танър, който вече си бил у дома в Мартинсбърг заедно с майката на Горди и семейство Карви. Нито Тод, нито Марк бяха говорили с Бренда или баща й след неприятната им среща в събота следобед. Явно в даден момент в понеделник семействата бяха решили, че няма смисъл да останат да чакат във Вашингтон.

Марк се обади на Тод и на Зола и им съобщи новините. Уговориха се да се срещнат в апартамента на Зола след около час. Десет минути по-късно Марк седеше на канапето в тъмното и пиеше кафе, когато звънна телефонът му. Беше бащата на Горди. Марк се вторачи в дисплея и от състрадание вдигна неохотно. Изказа съболезнованията си и не знаеше как да продължи, когато господин Танър попита:

— Марк, ще ни направиш ли една услуга?

Едва не отказа по инерция, но просто не можа.

— Ами… разбира се.

— Можете ли с Тод да разпознаете тялото в моргата? Просто не мога да пътувам до града, не и за нещо такова.

Марк се стъписа. Преди три дни семействата го обвиняваха за смъртта на Горди, а сега го молеха за най-ужасната услуга! Марк не отговори и господин Танър продължи:

— В момента сме невъобразимо разстроени, Марк, а вие с Тод сте в града. Моля те. Съзнавам, че е жестоко да го искам, но ще бъде огромна помощ.

Марк някак си се застави да отговори:

— Ами добре.

Тялото беше откарано в патологията, където се намираше и моргата. Тод паркира на улицата до модерна стъклена сграда. Лесно намериха входа. Разследващ полицай Суейз ги посрещна във фоайето и им благодари, че са дошли. Погледна Зола и каза:

— Според мен не е добре да го виждате.

— Няма да го видя. Ще чакам.

— Добре, ето там има чакалня — кимна той и Зола се запъти нататък.

Тод и Марк го последваха надолу по стълбите до широк коридор. Спряха пред метална врата с табела: „Съхранение на телата“.

— Вътре е студено, но няма да отнеме много време — каза Суейз.

— Колко често правите това? — попита Марк.

— Два пъти седмично. Помещението побира двеста тела. В нашия район никога не е имало недостиг на мъртъвци.

Жена с бяла престилка ги посрещна на вратата и отвори.

— Танър, нали? — попита тя.

— Да — потвърди Суейз.

Влязоха в голямо и стерилно хладилно помещение с подредени метални стелажи с десетки чували за трупове, тъмносини и с плътно дръпнати ципове от темето до под стъпалата. Завиха, минаха покрай още стелажи и рязко спряха. Пред етикетче на чувал с надпис „Г. Танър?? Удавяне“.

Марк се озърна и забеляза още един етикет. „Неизвестен. Огнестрелна рана“.

Жената хвана ципа на темето и бавно го дръпна. Спря до гърдите и разтвори чувала. Очите на Горди бяха широко отворени, безжизнени, сякаш беше крещял от ужас, когато бе паднал във водата. Кожата му беше бяла като току-що навалял сняг. Най-отблъскващ беше езикът му, подут, извит и противно щръкнал от устата. По бузите му имаше ожулвания. Гъстата му руса коса изглеждаше мокра.

Марк се облегна на стелажа, за да запази равновесие. Тод промърмори: „Мамка му“, и се приведе, сякаш щеше да повърне.

— Това Гордън Танър ли е? — попита спокойно Суейз.

Марк кимна, а Тод отстъпи назад. Жената отново дръпна ципа и взе малък найлонов плик.

— Нямаше обувки, чорапи, панталон, бельо, нищо такова. Ето това е останало от ризата му. Друго няма.

— Затова не можахме да го идентифицираме с абсолютна сигурност. Допускахме, че е той, но нямаше портфейл, ключове, нищо нямаше — поясни Суейз. — Много съжалявам.

Марк затвори очи и каза:

— Аз също. — Кой знае защо, докосна глезена на приятеля си и го потупа. — Аз също.

Жената ги изведе от хладилното помещение. В коридора Марк попита Суейз:

— Е, какво ще стане сега?

— Семейството трябва да оправи документите и от погребалното бюро, което са ангажирали, ще дойдат за тялото. Ще го транспортират след няколко часа.

— И не искате нищо друго от нас?

— Не. Благодаря и отново ти поднасям съболезнования.

— Благодаря.

Дълго седяха със Зола в чакалнята. Мълчаха мрачно, докато накрая Тод ги подкани:

— Хайде, да се махаме от тук.

Навън Марк спря и каза:

— Май трябва да се обадя на господин Танър.

До края на деня във вторник и цялата сряда Тод и Марк останаха при Зола. Тя не беше в състояние да отиде в счетоводната фирма и изгуби работата си. И бездруго беше временна. Докато Тод отиваше за няколко часа в бара, Марк стоеше при нея. Правеха си дълги разходки из града, мотаеха се по книжарниците, разглеждаха витрините и влизаха да се стоплят в някое кафене. А когато Марк се отбиваше в „Нес Скелтън“, Тод я водеше на кино. Всяка нощ бяха в апартамента й, колкото и Зола да ги уверяваше, че е добре. Не беше. Никой от тях не беше. Преживяваха истински кошмар и имаха нужда един от друг.

Когато се върнаха в града, другите студенти питаха за Горди, но тримата предпочитаха да избягват тези разговори. В четвъртък вечерта няколко души заминаха за Мартинсбърг, за да посетят погребалното бюро, но Марк, Тод и Зола решиха да пропуснат. По-късно през нощта се оформи парти в един от популярните барове и тримата отидоха да прекарат един час с приятели. Тръгнаха си, докато бирата се лееше и състудентите им започнаха да вдигат тостове за Горди.

Марк посрещна с облекчение факта, че Бренда не се обажда. Не искаше да говори на погребението, пък и знаеше, че надали ще го помолят. Не помолиха нито него, нито Тод да носят ковчега, което също бе облекчение. Службата щеше да е достатъчно трудно изпитание. Смятаха да стоят далече от семействата и да гледат от разстояние, ако е възможно. Дори обсъдиха възможността изобщо да не ходят, но нямаше да е редно.

В петък Марк и Тод облякоха най-хубавите си костюми, бели ризи, вратовръзки в убити цветове, кожени обувки — най-представителните си „униформи за интервюта“ — и взеха Зола, която носеше дълга черна рокля и изглеждаше като модел. Пътуваха деветдесет минути до Мартинсбърг и огледаха църквата — красива постройка от червени тухли е много стъклописи. На стълбите отпред вече се събираха хора. До тротоара беше паркирана катафалка. В един и половина влязоха вътре и си взеха програми от разпоредителя. На корицата имаше красива снимка на приятеля им. Марк попита разпоредителя къде е балконът и той им посочи стълбите. Беше още празно, когато тримата седнаха на последния ред, отделени в усамотен ъгъл, възможно най-далече от амвона.

Зола седеше между двамата и бършеше очи с хартиена кърпичка.

— Аз съм виновна — каза тя и се разплака.

Не й се скараха и не оспориха думите й. Оставиха я да скърби по своя си начин. Щяха да имат предостатъчно време да обсъдят нещата после. Марк и Тод също щяха да се разплачат, но съумяха да се овладеят.

Църквата беше красива, с хубава галерия с дървена ламперия за хора малко над амвона и огромен орган отстрани. Зад галерията за хора имаше картина — Христос на кръста. През стъклописите влизаше обилна светлина. Четири сектора с пейки образуваха полукръг край централната пътека. Докато чакаха, мъже в тъмни костюми подредиха десетки кошници с цветя от двете страни на амвона.

Пейките бързо се пълнеха с хора и не след дълго посетители дойдоха и на балкона. Семействата Танър и Карви живееха в Мартинсбърг от поколения и се очакваше да присъстват много опечалени. Марк си спомни сюжета, който беше разигравал наум — как градчето научава, че един от любимците му е избягал с мюсюлманка от африкански произход и е зарязал своята любима от детството. Зарязал е познатите си. Преди няколко дни историята му се струваше почти смешна, но в момента — не толкова. За щастие, градчето никога нямаше да узнае. Ако нещата се бяха развили по план, след около четири месеца Марк и Тод щяха да стоят там долу и да гледат как Бренда пристъпва по пътеката като булка. А сега гледаха от балкона, оказваха последна почит и се опитваха да избегнат среща със семейството.

Органистката зае мястото си и засвири тиха погребална песен, много подходящ избор. Няколко минути по-късно хористите влязоха през странична врата и запълниха галерията. Явно бяха предвидили пълна програма за сбогуването с Горди. Опечалените продължаваха да се стичат, скоро покрай стените се подредиха правостоящи. Балконът беше претъпкан и се наложи тримата да се сместят и да направят място за възрастна двойка. В два часа излезе пасторът и застана на амвона. Според програмата това беше преподобният Гари Честър. Той вдигна ръце и присъстващите се изправиха. Внесоха ковчега по централната пътека, съпроводен от четирима човека от двете страни. Зад него крачеше Бренда сама, с изпънат гръб, непоколебима. Господин и госпожа Танър бяха зад нея, следвани от останалите от семейството.

Горди имаше по-голям брат и сестра тийнейджърка, която трудно се владееше. Брат й беше обгърнал раменете й с ръка и я придържаше. Когато ковчегът — милосърдно затворен — бе поставен под амвона и близките заеха местата си, преподобният Честър даде знак на събралите се да седнат.

Марк погледна часовника си: два и дванайсет. Колко щеше да продължи?

Преподобният прочете дълга молитва, а хорът изпя четири куплета от някакъв химн. След тях органистката изпълни нещо невъобразимо потискащо. Когато и тя приключи, няколко жени вече ридаеха. Братът на Бренда стана, застана до аналоя близо до пианото и прочете псалм 23. Преподобният Честър се върна на амвона и поде проповедта си. Явно отдавна беше тук, защото познаваше Горди добре. Разказа как го е гледал да играе футбол и бейзбол като дете. Без да използва думата „самоубийство“, свещеникът говори за тайнството на смъртта и нейните нерядко озадачаващи прояви. Заяви, че Бог направлява всичко, че следва своя промисъл. И макар трагедиите и най-вече смъртта да ни изпълват с недоумение, Бог си знае работата. Може би някой ден сме щели да разберем защо Горди е постъпил така, а може и никога да не разберем, но върховният замисъл за живота и смъртта е на Господ и вярата ни в него е неизчерпаема.

Честър вдъхваше утеха, истински професионалист. Понякога гласът му глъхнеше — човекът видимо страдаше. Предвид непосилната си задача той храбро сипеше утешителни слова.

Джими Хасбро беше най-близкият приятел на Горди, а Марк и Тод няколко пъти бяха купонясвали с него, докато следваха. Той произнесе първото слово. Разказа как като малък Горди обожавал змии и ги колекционирал. Майка му напълно основателно му забранила да ги внася в къщата. Симпатичното му хоби било прекратено рязко, когато отровна змия го ухапала по дясното коляно. Лекарите обмисляли дори ампутация.

Джими разказа хубаво историята и дори внесе хумористична нотка. Като тийнейджъри любимото им ченге бил възрастен полицай на име Дърдин, вече покойник. Късно една нощ патрулката на Дърдин изчезнала. Намерили я на следващия ден в езеро извън града. Загадка било как се е озовала там. Досега. Донякъде драматично, донякъде с хумор Джими разказа как Горди взел колата „назаем“ и я вкарал в езерото пред очите на Джими. Църквата избухна в няколкоминутен смях. Идеалният момент случилото се преди години да излезе на бял свят.

Когато смехът утихна, Джими отново стана сериозен. Гласът му трепна, докато описваше лоялността на Горди. Нарече го еталон за „събрат“, човек, когото всеки би искал да има до себе си в битка. Човек, който винаги ти пази гърба. За жалост обаче, някои приятели на Горди не проявили същата лоялност. Когато той най-силно се нуждаел от тях, когато страдал и имал нужда от помощ, някои от приятелите му не се оказали на нужната висота.

Марк се размърда и Зола стисна ръката му. Тод ги погледна. И тримата го усетиха като изненадващ удар под кръста.

Значи тази версия бяха пробутали в Мартинсбърг! Че Горди не е отговорен за действията си. Бренда не е допринесла за нервния му срив. Нищо подобно. Виновни са негови приятелчета във Вашингтон, негови състуденти, които не са му обърнали достатъчно внимание. Тримата се вцепениха от гняв и изумление.

Накрая Джими се задави и не бе в състояние да завърши словото си. Изтри очи, оттегли се от амвона и се върна на мястото си на третия ред. Хорът отново запя. В църквата дете изсвири нещо на флейта. Приятел на Горди от гимназията изнесе второто слово, в което нямаше обвинения. След петдесет и пет минути преподобният Честър произнесе последната молитва и започна траурното шествие. Под мощния съпровод на органа паството стана на крака, докато носачите поеха с ковчега по пътеката. Бренда, вече разридана, го последва предано. На много места се чуваше силен плач, дори от балкона.

Марк реши, че мрази погребенията. Какъв бе смисълът от тях? Имаше много по-удачни начини да утешиш близките от това да събираш хората в претъпкана църква, да говориш за покойника и да се наревеш на воля.

— Хайде да поседим още малко, става ли?

И Марк си мислеше същото. Бренда и двете семейства бяха отвън, надаваха вопли и се прегръщаха, докато служители качваха ковчега на Горди в катафалката, която щяха да последват до гробището. Там отново щяха да се съберат за погребението — поредната мъчителна церемония, която тримата не възнамеряваха да гледат. А Джими Хасбро щеше да е в центъра на събитията. Ако Марк успееше да привлече погледа му, като нищо щеше да му фрасне един и да провали всичко.

Когато балконът се изпразни, тримата наблюдаваха как същите костюмирани служители вдигнаха цветята и най-вероятно ги отнесоха на гробището. Когато църквата се изпразни от цветя и опечалени, тримата приятели останаха още малко.

— Не мога да повярвам — тихо се обади Марк. — Всички обвиняват нас.

— Кучи син! — възкликна Тод.

— Моля ви, не в църквата — намеси се Зола.

Наблюдаваха как пазач прибира сгъваемите столове край пианото. Човекът вдигна поглед, видя тримата сами на балкона и присъствието им видимо го заинтригува. Но после той се върна към задачата си и излезе от църквата.

— Да се махаме — каза Марк най-после.