Бар "Петлите"

2

Подобно на Марк, Тод Лусеро се вдъхнови да стане адвокат от пиянски разговори, които беше дочул в един бар. През последните три години забъркваше коктейли в „Олд Ред Кат“, приличащото на стара кръчма любимо заведение на студентите от „Джордж Уошингтън“ и „Фоги Ботъм“. След като завърши щатския колеж „Фростбърг“, той напусна Болтимор и се премести във Вашингтон да гради кариера. И тъй като не успя, се хвана на почасова работа в „Олд Ред Кат“ и скоро установи, че му харесва да налива бира и да бърка силни коктейли. Заобича живота в кръчмата, а и се оказа, че умее да си говори със сериозните пиячи и да успокоява по-буйните. Тод беше всеобщ любимец и се обръщаше на малко име към стотици редовни клиенти.

Много пъти през последните две години и половина си бе мислил да прекъсне следването си по право и да осъществи мечтата си да притежава бар. Баща му обаче беше категорично против. Господин Лусеро беше полицай в Болтимор и открай време притискаше сина си да завърши образованието си. Едно е да притискаш, друго е да плащаш обаче. Затова Тод беше попаднал в същия капан на лесните заеми, парите от които отиваха в ръцете на алчните типове от „Фоги Ботъм“.

Двамата с Марк Фрейзиър се запознаха още първия ден по време на опознавателната обиколка, когато с грейнал поглед си представяха солидна кариера с тлъста заплата. Какви наивници заедно с още триста и петдесет като тях! Той си обеща да напусне след първата година, но баща му се разкрещя. Заради ангажимента си към бара Тод така и не намери време да обикаля канторите във Вашингтон и да си търси летен стаж. Обещаваше си да напусне и след втората година и да прекрати заема, но консултантът му настойчиво го посъветва да не го прави. Докато следваше, нямаше да бъде принуден да изпълнява почти непосилния план за погасяване, затова беше разумно да продължи със заемите, да завърши и да си намери доходоносна работа, благодарение на която поне на теория щеше накрая да погаси дълговете си. Сега обаче, преди последния семестър, Тод прекрасно знаеше, че такава работа няма.

Как не взе сто деветдесет и пет хиляди долара от някоя банка и не си отвори бар! Вече щеше да печели като бесен и да се радва на живота.

Марк влезе в „Олд Ред Кат“ малко след като се стъмни, и се настани на любимото си място в края на бара. Удари леко с юмрук юмрука на Тод за поздрав и каза:

— Радвам се да те видя, човече.

— И аз — отговори Тод и плъзна към него заскрежена халба светла бира.

Тод беше толкова добре поставен, че можеше да черпи когото си пожелае, затова Марк не беше плащал от години.

Студентите бяха заминали и в бара беше тихо. Тод се облегна на лакти и попита:

— Е, как са нещата?

— Ами цял следобед бях в „Нес Скелтън“ и подреждах в копирния център документи, които никой няма да прочете. Тъпа работа. Дори правните асистенти си вирят носа пред мен. Мразя това място, а още дори не са ме взели на работа.

— Още ли нямаш договор?

— Не, и с всеки изминал ден ситуацията става по-неясна.

Тод отпи набързо от халбата си, която държеше под барплота. Въпреки добрата си позиция не биваше да пие по време на работа, но шефа му го нямаше.

— Е, как беше Коледа в дома на семейство Фрейзиър?

— Хо-хо-хо. Издържах десет нещастни дни и си плюх на петите. Ами ти?

— Три дни, после дългът ме призова и се върнах на работа. Как е Луи?

— Сериозните обвинения остават, вероятността да влезе в затвора също. Би трябвало да ми е жал за него, но е трудно да съчувстваш на човек, който половин ден спи и половин ден се излежава на канапето, гледа „Съдия Джуди“ и се оплаква от електронната гривна на глезена си. Горката ми майка!

— Много строго го съдиш.

— Недостатъчно. И там е проблемът. Никой никога не е бил строг с Луи. Пипнаха го с трева, когато беше на тринайсет, той натопи приятел, а родителите ми се втурнаха да го защитават. Никога за нищо не са му търсили отговорност. За пръв път сега.

— Мамка му, човече. Не мога да си представя брат ми да влезе в затвора.

— Да, гадост. Иска ми се да му помогна, но няма как.

— За баща ти дори няма да питам.

— Не го видях, не се обади. Дори картичка не прати. На петдесет години е горд татко на тригодишно дете, така че сигурно се е правил на Дядо Коледа. Пъхнал е няколко играчки под елхата и се е хилел като кретен, когато хлапето се е втурнало по стълбите, врещейки от радост. Ама че нещастник!

Двама студенти влязоха в бара и Тод отиде да ги обслужи. Марк извади телефона си и провери за съобщения. Когато Тод се върна, го попита:

— Видя ли вече оценките?

— Не. На кого му пука? Всички сме отличници.

Резултатите във „Фоги Ботъм“ бяха пълна смешка.

Студентите на всяка цена трябваше да завършат с блестящ успех, затова преподавателите раздаваха високи оценки като бонбони. И не късаха никого. Разбира се, по тази причина обучението беше доста вяло и напълно лишаваше завършващите от шанс за здравословна конкуренция. Посредствените студенти ставаха още по-посредствени. Нищо чудно, че изпитът за адвокатската колегия беше толкова огромно предизвикателство за тях.

— Не може да се очаква от свръхдобре платени преподаватели да преглеждат тестове през празниците, нали? — додаде Марк.

Тод отпи от бирата си, наведе се още по-близо до него и каза:

— Имаме по-голям проблем.

— Горди ли?

— Горди.

— Точно от това се страхувах. Пратих му няколко есемеса и се опитах да му звънна, но телефонът му е изключен. Какво става?

— Кофти работа — отговори Тод. — Прибрал се за Коледа, но през цялото време се карали с Бренда. Тя настоява за голяма сватба в църква с хиляда гости. Горди обаче не иска да се жени. Майка му има какво да каже по въпроса. Двете майки престанали да си говорят и работата се развалила.

— Те ще се женят на петнайсети май, Тод. Доколкото си спомням, с теб ще бъдем шафери.

— Не се надявай много. Горди вече се е върнал в града и е зарязал лекарствата. Зола се отби днес следобед и ми каза.

— Какви лекарства?

— Дълга история.

— Какви лекарства?

— Горди има биполярно разстройство, Марк. Открили са му го преди няколко години.

— Майтапиш се!

— Как ще се майтапя с такова нещо? Има биполярно разстройство, а според Зола е спрял да си пие лекарствата.

— Защо не ни е казал?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

Марк отпи голяма глътка от бирата си и поклати глава.

— И Зола ли се е върнала? — попита той.

— Да, явно с Горди са долетели обратно, за да се позабавляват няколко дни, но не съм сигурен, че им е много весело. Според нея той е зарязал лекарствата преди около месец, докато учехме за последните изпити. Ту се държи като шантав и не го свърта на едно място, ту изпада в ступор, след като обърне няколко текили и дръпне малко трева. Говори откачени работи: щял да зареже следването и да замине за Ямайка — със Зола, разбира се. Тя се притеснява да не би Горди да направи глупост и да си посегне.

— Горди е тъпак. Сгоден е за гаджето си от гимназията — сладурана, която по една случайност има и пари, а сега движи с африканка, чиито родители и братя са в страната без редовни документи. Глупак и още как.

— Горди е загазил, Марк. От няколко седмици се е пуснал по пързалката и се нуждае от помощта ни.

Марк бутна бирата леко напред и сключи ръце на тила си.

— Като че ли си нямаме достатъчно грижи. И как точно се очаква да му помогнем?

— Ти ми кажи. Зола се старае да не го изпуска от очи и иска да се видим довечера.

Марк се разсмя и отпи глътка.

— Какво смешно има? — попита Тод.

— Нищо, само си представи какъв скандал ще избухне в Мартинсбърг, Западна Вирджиния, ако се разчуе, че Гордън Танър, чийто баща е църковен настоятел и чиято годеница е дъщеря на известен лекар, е мръднал, прекъснал е следването си в юридическия и е заминал за Ямайка с мюсюлманка от Африка.

— Не виждам нищо смешно.

— Ами постарай се, де. Адски е смешно.

Само че не им беше до смях.

— Виж, Тод, не можем да го принудим да си пие лекарствата. Ще ни пребие и двамата, ако се опитаме.

— Той се нуждае от помощта ни, Марк. Приключвам довечера в девет и отиваме.

Мъж с хубав костюм седна на бара и Тод отиде да вземе поръчката му. Марк се посвети на бирата си и потъна в още по-дълбоко униние.