Бар "Петлите"

43

Съгласно инструкциите на Тод Зола отиде в Сенегалската пощенска банка рано във вторник заедно с адвокатката си. Идина Санга се съгласи, срещу хонорар, разбира се, да й помогне да си открие сметка. Имаха уговорена среща при заместник-директора на банката — приятна жена, която не говореше английски. Идина обясни на френски, че клиентката й е американка, която се мести в Дакар при семейството си. Зола извади паспорта си, шофьорската си книжка от Ню Джързи и копие от договора за наем на апартамента. Измислената й история беше, че има богат приятел американец, който е настоял да й изпрати малко пари за издръжка и за да купи къща. Той обикалял целия свят заради сделките си и смятал да прекара известно време в Сенегал. Имало дори вероятност да открие офис тук. Историята бе поднесена уверено и заместник-директорката й повярва. От огромна помощ беше фактът, че Зола е придружена от адвокат с хубава репутация. Идина подчерта нуждата от пълна поверителност и обясни, че скоро ще бъде преведена доста солидна сума. Уточниха се за първоначален депозит с равностойност хиляда американски долара и Идина прегледа документите. Банковите карти скоро щяха да пристигнат по пощата. Операцията отне по-малко от час.

Когато се върна в апартамента, Зола изпрати банковите данни на Тод.

Когато Марк кацна в Бриджтаун в един и двайсет, Тод го посрещна на изхода.

— Хубав тен — отбеляза Марк.

— Благодаря, но съм готов да изчезвам от тук.

— Казвай.

Шмугнаха се в бара и си поръчаха бири. Настаниха се на масичка в единия ъгъл и отпиха жадно. Марк избърса уста и каза:

— Изглеждаш доста неспокоен.

— Така е. Знам, че си мечтаеш за няколко дни на плажа, но вече сме бегълци. Съвсем истински. ФБР може да проследи паричния превод до банката ни.

— Обсъждали сме го вече десетки пъти.

— Така е, и не могат да стигнат по-далече — поне с парите. Като не намерят нас обаче, може би ще ни потърсят тук. Нищо не печелим, ако останем на острова. Зола без никакви проблеми е открила сметката в Дакар днес сутринта. Забавянето на изплащането на хонорарите може да е свързано с нас, може и да не е, но защо да рискуваме? Доколкото ни е известно, федералните може и да са на крачка зад нас. Дай да се омитаме, докато те още се мотаят.

Марк отпи още глътка и сви рамене.

— Защо не? Ще хвана тен и в Дакар.

— Там има превъзходни плажове с курорти, които съперничат на тукашните. И явно ще имаме предостатъчно свободно време да се забавляваме край басейна.

Пресушиха бирите си, излязоха навън на ослепителното слънце и взеха такси до Втора кралска банка, където почакаха един час за среща с господин Рудолф Ричард. Тод представи Марк като своя партньор от „Йорк и Ориндж“ и обясни, че биха желали да прехвърлят три милиона долара в банка в Дакар. Господин Ричард се заинтригува, но не любопитства. Желанията на клиентите бяха закон за него. Двамата изтеглиха двайсет хиляди долара в брой и напуснаха банката. На летището проучиха полетите и установиха, че почти всички са с прехвърляне в Маями или на летище „Кенеди“, а предпочитаха да избягват тези места. Платиха пет хиляди и двеста долара в брой за два пакета от еднопосочни билети и напуснаха Барбадос в пет и десет следобед с полет за лондонското летище „Гетуик“, отдалечено на единайсет часа и на шест хиляди и седемстотин километра. Пътьом Марк провери имейлите си. Този от акаунт мениджърката на фирмената им сметка в Ситибанк в Бруклин ги осведомяваше, че вторият паричен превод не е пристигнал.

— Може да забравим за един милион в адвокатски хонорари — промърмори той на Тод.

— И бездруго не го заслужаваме — отговори бодро Тод.

На „Гетуик“ два часа се наливаха с бира, преди да отлетят за Алжир, който се намираше на хиляда и шестстотин километра. Имаха престой от осем часа, които им се сториха безкрайни на горещото и претъпкано летище. Докато километрите се нижеха и културите под тях се променяха, двамата почувстваха, че лошите спомени остават все по-далече зад гърба им. След три хиляди и двеста километра и още пет часа път кацнаха в Дакар в единайсет и половина през нощта. Въпреки късния час на летището гърмеше силна музика и агресивни търговци предлагаха бижута, кожени стоки и пресни плодове. Пред главния вход просяците наобикаляха пристигналите пътници с по-светла кожа — бели и азиатци. Наложи се Марк и Тод да се посбутат, но успяха да си хванат такси. Двайсет минути по-късно пристигнаха в хотел „Радисън Блу“ на Сий Плаза.

Зола беше запазила две стаи край басейна на свое име и беше платила за една седмица. Явно добре ги беше забаламосала, защото в хотела посрещнаха Марк и Тод като знаменитости. Никой не им поиска паспорти.

За пръв път идваха в Африка и нито един от двамата не се осмеляваше да предположи колко дълго ще остане. Миналото им беше пълна каша. Бъдещето — несигурно. По някое време просто бяха решили да живеят за мига и да не съжаляват за нищо. Животът им можеше да бъде къде-къде по-лош. Ами ако сега зубкаха за адвокатския изпит?

Към обед в събота, докато обедното слънце прежуряше над пътеките от керамични плочки край басейна и над терасите, Марк излезе от стаята си. Залитна, примижа на ослепителната светлина, разтърка очи, приближи се към водата и се хвърли в нея. Солена вода, приятна и топла. Той преплува кучешката няколко дължини, после се отказа. Седна откъм плиткия край, като брадичката му докосваше водата, и се опита да си спомни къде е бил преди седмица. Във Вашингтон. Сутринта след запоя с приятелите от университета. Денят след явяването им пред съда заедно с Фил Сарано и всички онези разгневени хора, които ги бяха погнали. Денят, когато трябваше да се дипломира във „Фоги Ботъм“, после да тръгне да завладява света.

Е, светът не беше завладян, но със сигурност беше променен. Някои седмици се влачат, без да се случва нищо. Други, като онази, бурната, направо не смогваш да следиш кой ден е. Преди няма и десетина дни си мечтаеха да имат пари. Сега ги бяха скътали на сигурно в сенегалска банка, където никой не можеше да ги намери.

Тъй като биологичните им часовници се бяха синхронизирали, Тод също скоро се появи и скочи във водата. Дори не направи опит да поплува, а само махна на бармана и поръча питиета. Изпиха по две, взеха душ и облякоха старите си дрехи. Пазаруването беше на челно място в списъка им.

Партньорката им обаче беше облечена с нещо, което виждаха за пръв път. Зола пристигна в ресторанта на хотела с рокля в яркочервено и жълто, която се спускаше до пода. Изглеждаше много африкански с гердана си от едри пъстри мъниста и топчета и цвете в косата. Прегърнаха се, но внимаваха да не привличат твърде много внимание. Ресторантът беше наполовина пълен и почти всички посетители бяха европейци.

Докато се настаняваха, Тод отбеляза:

— Изглеждаш прекрасно.

— Зола, хайде да се оженим — заприглася и Марк.

— Ей, тъкмо се канех аз да й предложа — възрази Тод.

— Съжалявам, приключих с белите момчета. Само неприятности с тях. Ще си намеря свестен африканец и ще се разпореждам с него.

— С нас се разпореждаш вече три години — изтъкна Марк.

— Да, обаче вие ми отговаряте и много лъжете. Искам мъж, който няма да се обажда без покана и винаги ще казва истината.

— Късмет — пожела й Тод.

На масата им спря сервитьорка и те си поръчаха питиета. Бира за момчетата, чай за Зола. Разпитаха я как са близките й. Бяха на сигурно място, щастливи. След кошмара със затвора нещата се бяха успокоили. Не бяха имали срещи с полицията, властите не ги безпокояха. Зола и Бо възнамеряваха да си наемат малък апартамент близо до родителите си — нуждаеха се от повече пространство. Абду отново си беше у дома в Сенегал, на мюсюлманска земя, и възобновяваше патриархалното си господство. Но двамата с Фанта вече скучаеха, защото не работеха. След четиримесечно бездействие в затвора имаха нужда да вършат нещо. Общо взето, живееха добре, макар още да не се бяха установили съвсем. Адвокатката им действаше по възобновяване на поданството им и набавянето на нужните документи.

Зола настоя да узнае подробностите от последните две седмици, като се започне от ареста им, бягството им в Бруклин и после на Барбадос. Разказите на Марк и Тод се редуваха — до един смешни. Сервитьорката се върна с питиетата и Зола настоя да си поръчат пилешко яса — традиционно сенегалско ястие от печено пиле с лучен сос. Когато сервитьорката се отдалечи, Тод и Марк продължиха да разказват. За сцената в съдебната зала на съдия Абът — когато половината присъстващи изглеждаха готови всеки момент да прескочат преградата и да им се нахвърлят — се наложи двамата да обединят усилия, защото дружно се заливаха от смях.

Привлякоха погледи от околните маси и се постараха да бъдат по-тихи. Пилешкото много им хареса и преминаха към десерта. На чаша силно кафе поведоха тихо сериозен разговор.

— Проблемът е ясен — каза Марк. — Тук сме на почивка за няколко дни и пътуваме с фалшиви паспорти. Ако ни спипат, ще ни отведат в затвора на баща ти и на Бо. Две бели момчета в адски опасен затвор.

Зола поклати глава

— Не, тук сте в безопасност. Може да останете колкото пожелаете и никой нищо няма да каже. Само се придържайте към белите квартали и не се отдалечавайте от плажовете. Не правете нищо, с което да привличате внимание.

— Какво е отношението към хомосексуалните? — попита Тод.

Тя се намръщи и каза:

— Ами не съм питала. Сега гейове ли сте? Оставям ви за две седмици и…

— Не сме, но снощи, докато се настанявахме, някои служители ни гледаха странно. Двама сме и хората сигурно правят догадки.

— Четох, че в повечето африканските страни, особено в мюсюлманските райони, не одобряват хомосексуалния начин на живот.

— Не е така широко приет като в Щатите, но никой няма да ви тормози. Има десетки западняшки хотели на брега и многобройни туристи със светла кожа, предимно от Европа. Ще се впишете.

— Някъде четох, че ченгетата са много строги — каза Тод.

— Не и по крайбрежието. Заради значението на туризма. Но не забравяйте, че могат да ви спрат по каквато и да било причина и да ви проверят документите за самоличност. Двама бели в неподходяща част на града може да привлекат вниманието им.

— Звучи като расово профилиране — отбеляза Марк.

— О, да, но положението се е променило.

Разговаряха почти два часа. След кратко умълчаване Зола се приведе малко по-близо и попита:

— Колко сериозно сме загазили всъщност?

Марк и Тод се спогледаха. Тод заговори пръв:

— Зависи от споразумението. Ако бъде изпълнено и никой нищо не заподозре, може да се окаже, че сме извършили идеалното престъпление. Ще се помотаем тук няколко седмици, може би ще прехвърлим и останалите пари от Барбадос и ще се погрижим да ги приберем на сигурно място.

— После ще се приберем тихомълком, ще страним от Вашингтон и Ню Йорк и много дълго ще гледаме и слушаме. Ако историята със „Суифт“ най-сетне отшуми, ще бъдем свободни и чисти.

— От друга страна, ако някой заподозре, може да сме принудени да прибегнем до план Б — уточни Тод.

— Какъв е той?

— Още го обмисляме.

— Ами бъркотията във Вашингтон? — попита Зола. — Да ви кажа, момчета, никак не ми харесва, че има повдигнато обвинение към мен, дори за нещо толкова тривиално като адвокатска практика без правоспособност.

— Още не са ни подвели под отговорност — уточни Марк. — Не забравяй, че сме платили тлъст хонорар на адвокат да протака и да ни издейства споразумение. Аз не се тревожа за Вашингтон.

— А за какво?

Марк се позамисли и каза:

— За „Коен-Кътлър“. Забавиха плащането на адвокатските хонорари. Това може би е предупредителен сигнал.

След обяда Зола си тръгна, а двамата млади мъже дремнаха, плуваха и пиха край басейна. С напредването на следобеда гледката съществено се подобри след пристигането на няколко млади двойки от Белгия. Музиката се усили, посетителите не спираха да прииждат, а Марк и Тод се любуваха на действието отстрани.

В седем часа Зола се върна с два големи сака, пълни с хубави неща — нови лаптопи и нови мобилни телефони с предплатени СИМ карти. Тримата си откриха имейли. Обмислиха различни сценарии с оглед на сигурността и поговориха за парите, но не взеха сериозни решения. Умората от часовата разлика ги връхлетя и Марк и Тод изпитаха остра нужда от сън. Зола ги остави малко след девет и се върна в апартамента си.