Бар "Петлите"

5

В два през нощта Тод се шмугна безшумно в апартамента на Горди и завари Марк и Зола заспали. Той разтърси Марк и прошепна:

— Мой ред е.

Марк стана, протегна схванатите си мускули и стави, прекоси коридора и се строполи на канапето на Зола.

Преди зазоряване Горди се надигна от леглото и си навлече джинсите, суичъра, чорапите и джинсовото яке. Взе туристическите си обувки, застана до вратата и се ослуша. Знаеше, че другите са в дневната и го дебнат да се размърда. Тихо отвори вратата на спалнята, пристъпи в дневната, различи силуетите им на канапето и стола, чу ги как дишат тежко и тихо се запъти към входната врата. В края на коридора обу обувките си и излезе от сградата.

Зола се събуди с първите слънчеви лъчи и се надигна. Щом видя вратата на спалнята отворена, светна лампата и установи, че Горди е успял да избяга.

— Няма го! — извика тя. — Изчезнал е!

Тод скочи от стола и влетя покрай нея в спалнята — малко квадратно пространство, където никой не можеше да се скрие. Прерови дрешника му, надникна в банята и се провикна:

— Мамка му! Какво стана?

— Станал е и е излязъл — отговори тя.

Двамата се спогледаха невярващо, после отидоха да съобщят новината на Марк. Тримата бързо слязоха по стълбите и притичаха по коридора на първия етаж към задната врата на сградата. На паркинга имаше десетина коли, но нито една не беше на Горди. Малката му мазда беше изчезнала точно както се опасяваха. Зола звънна на мобилния на Горди, но той не вдигна. Върнаха се да заключат апартаментите и отидоха в кафене през три преки, където се настаниха в едно сепаре и се опитаха да набележат план за действие.

— Няма как да го намерим в този град — каза Марк.

— Той не иска да го намерим — изтъкна Тод.

— Да извикаме ли полиция? — попита Зола.

— И какво да им кажем? Че приятелят ни е изчезнал и може да се нарани? Ченгетата ще са заети с убийствата и изнасилванията от предишната нощ.

— Ами родителите му? — попита Тод. — Те сигурно нямат представа за състоянието му.

— Не — поклати глава Марк, — Горди ще ни намрази завинаги. Пък и какво могат да направят техните? Да пристигнат светкавично в големия град и да започнат да го издирват?

— Съгласен съм, но Горди има лекар някъде — или тук, или у дома. Специалист, който го познава, който го е лекувал, предписал му е лекарствата, някой, който знае, че той е зле. Ако кажем на родителите му, поне ще осведомят лекаря. Няма значение, че ще ядосаме Горди, ако успеем да му осигурим някаква помощ.

— Звучи логично — съгласи се Зола. — Освен това лекарят му е тук. Горди ходи веднъж месечно.

— Знаеш ли как се казва?

— Не. Опитах се да разбера, но ударих на камък.

— Добре, може би по-нататък, но най-напред трябва да намерим Горди.

Пиха кафе и размишляваха над възможностите да го открият в големия град. Сервитьорката им предложи закуска. Отказаха. Никой нямаше апетит.

— Хрумва ли ти нещо? — попита Марк Зола.

— Ами, не — поклати глава тя. — През последната седмица той изчезна два пъти. Първия път ходил с влак до Ню Йорк. Нямаше го три дни. Когато се върна, не каза много, само че бил по дирите на Върховния сатана. Мисля, че беше говорил с няколко души там. Остана ден-два, през повечето време бяхме заедно. Пиеше и спеше много. А после, когато се прибрах от работа, отново го нямаше. Два дни никаква вест. Тогава намерил онзи преподавател, уволнения от „Фоги Ботъм“.

— Ти знаеше ли с какво се е захванал? — попита Тод.

— Не. Преди два дни Горди се заключи в апартамента си и отказа да ме вижда. Мисля, че тогава е разместил мебелите и се е заловил с тази чудесия на стената.

— Какво ти е известно за състоянието му? — попита Марк.

Тя пое дълбоко дъх и се поколеба.

— Момчета, това е поверително, нали разбирате? Закле ме да пазя тайна.

— Стига, Зола, всички сме в една лодка — подкани я Марк. — Разбира се, че е поверително.

Тя се озърна да провери дали не ги слуша някой.

— През септември намерих хапчетата му и си поговорихме. Открили биполярното му разстройство, когато бил в колежа, но не казал на никого, дори на Бренда. Споделил с нея по-късно, така че тя знае. Благодарение на психотерапията и на лекарствата досега успявал да държи положението под контрол.

— Изобщо нямах представа — каза Марк.

— Нито пък аз — обади се и Тод.

— Не е необичайно за хора с биполярно разстройство да стигат до момент, когато вече не се нуждаят от лекарства — продължи Зола. — Чувстват се прекрасно и си внушават, че могат да живеят и без хапчета. Затова спират да ги пият, не след дълго състоянието им главоломно се влошава и те често започват да се самолекуват. Точно това се случи с Горди, само че той беше изложен и на друг натиск. Цялата бъркотия в университета, невъзможността да си намери работа, заемите и отгоре на всичко го притискаха за сватбата. Още на Деня на благодарността беше зле, но се стараеше да го прикрива.

— Ти защо не ни каза?

— Защото той щеше да ме намрази. Вярваше, че ще събере сили и ще оцелее някак. Сега, като се замисля, през повечето време си беше добре. Смяната на настроенията му обаче стана по-рязка и започна да пие повече.

— Трябваше да ни кажеш — настоя Марк.

— Не знаех какво да правя. За пръв път ми се случва такова нещо.

— Няма полза от обвинения — каза Тод на Марк.

— Съжалявам.

Тод погледна дисплея на мобилния си и оповести:

— Наближава осем, а от Горди няма нищо. На обед трябва да съм на смяна в бара. Вие какво ще правите днес?

— Аз съм на работа от десет за няколко часа — отговори Зола, която беше наета временно в малка счетоводна фирма.

— Върнах се по-рано, за да се махна от къщи, и се надявах да направим план заедно да учим за адвокатския изпит, но всъщност не ми се учи. Мисля да се отбия в „Нес Скелтън“, да се подмажа на бъдещите си шефове и да се постарая да изглеждам незаменим. Безплатно, естествено. Не се съмнявам, че им трябва помощ в копирния център — каза Марк.

— Явно много обичаш правото — отбеляза Тод. — Аз ще свърша по-полезни неща в бара.

— Благодаря.

— Сега можем само да чакаме — въздъхна Зола.

Тод плати кафето и тримата излязоха. Още преди следващата пряка телефонът на Зола завибрира. Тя го извади от джоба си, погледна дисплея, спря и каза:

— Горди е. Арестували са го.

В 4:35 сутринта Горди беше спрян, след като полицай забеляза маздата му да лъкатуши по платното. Той се препъна по време на теста за алкохол на място, но накрая се съгласи да духне. Портативният дрегер показа 1,1 промила, незабавно му щракнаха белезниците и го натикаха на задната седалка на патрулката. Изтеглиха на буксир колата му до наказателния паркинг. В централното управление отново го провериха с дрегер и резултатът се потвърди. Снеха му отпечатъци, снимаха го и го вкараха в изтрезвителното заедно с още шестима души. В осем сутринта пристав го заведе в неголяма стая, подаде му мобилния и му обясни, че може да го използва само веднъж. Горди се свърза със Зола, после приставът му взе телефона и го върна в килията.

Трийсет минути по-късно тримата му приятели влязоха в централното управление, минаха през детектора за метал и бяха насочени към просторна зала, където роднините и приятелите идваха да приберат своите близки след тежката нощ. Покрай три от стените имаше столове, по които бяха пръснати списания и вестници. Зад голямо стъкло в далечния край се виждаха двама униформени чиновници, погълнати от документация. Наоколо се навъртаха ченгета, някои разговаряха с напрегнатите и замаяни посетители. Бяха десетина — родители, съпрузи, приятели, — с еднакво уплашени изражения и неспокойни жестове. Двама мъже с лоши костюми и очукани куфарчета, изглежда, се чувстваха в свои води.

Единият си говореше с полицай, който явно го познаваше добре. Другият се беше усамотил с двойка на средна възраст. Жената плачеше.

Марк, Тод и Зола си намериха места в единия ъгъл и огледаха обстановката. Няколко минути по-късно Марк се приближи до гишето и се ухили глупашки на служителката. Обясни, че е дошъл да вземе приятеля си Гордън Танър, и жената се зарови в някакви документи. Кимна му към столовете и отговори, че ще отнеме известно време. Марк се върна на мястото си между Зола и Тод.

Адвокатът, който си говореше с полицая, ги наблюдаваше внимателно и не след дълго се приближи. Костюмът му с жилетка беше от гладък и лъскав плат. Черните му обувки лъщяха и имаха остри, леко вирнати върхове. Ризата му беше бебешкосиня, а бледозелената вратовръзка с дебел възел не отиваше на нищо. На китката си носеше голям златен часовник с диаманти, а на другата имаше две дебели златни гривни. Косата му беше зализана назад и прибрана зад ушите. Без да се усмихва, човекът зададе обичайния си въпрос:

— Шофиране в нетрезво състояние ли?

— Да — отговори Марк.

Мъжът вече раздаваше визитните си картички. Даръл Кромли, адвокат. Специалист по случаи на шофиране в нетрезво състояние. И тримата получиха визитки, а Даръл попита:

— Кой е късметлията?

— Приятелят ни — отговори Тод.

— За пръв път ли му е? — доволно попита Даръл.

— Да, за пръв път — отговори Марк.

— Много съжалявам за случилото се. Мога да помогна. Само с това се занимавам — със случаи на шофиране в нетрезво състояние. Познавам всички ченгета, съдии, чиновници, пристави, знам системата на петте си пръста. Аз съм най-добрият в областта.

Марк се постара гласът му да не издава и капка интерес към евентуалното наемане на този тип, когато попита:

— Добре, какво да очакваме?

Даръл сръчно придърпа един сгъваем стол, седна с лице към тримата и незабавно изстреля въпроса:

— Име?

— Гордън Танър.

— Дрегерът явно е отчел доста над допустимото, така че нямаме много ходове. Най-напред трябва да платите двеста долара, за да го измъкнете. Лична гаранция. Ще го обработят след около час и ще го пуснат. Ще ви струва още сто да освободите колата му — на наказателния паркинг е. Предвидете си около половин час за тази работа. Ще му назначат дата за явяване пред съда след около седмица. И тогава е моята роля. Хонорарът ми е хилядарка в брой.

— Ще запази ли книжката си? — попита Тод.

— Разбира се, до произнасянето на присъдата след около месец. След това ще я изгуби за година и ще плати глоба пет хиляди долара, но аз мога да издействам отмяната й. Предлагам ви добра сделка, нали? Очакват го и пет нощи арест, но и това мога да го уредя. Ще го запишем за общественополезен труд и няма да стои в ареста. Повярвайте ми, знам си работата. Вие учите ли нещо?

— Да, студенти по право сме — отговори Марк.

Не възнамеряваше да каже къде.

— В Джорджтаунския ли?

— Не, във „Фоги Богъм“ — тихо отговори Тод.

Кромли се усмихна и каза:

— Моето училище. Завърших преди дванайсет години.

Вратата се отвори. Влязоха още двама разтревожени родители, а Кромли ги огледа като изгладняло псе. Когато отново се извърна към тримата приятели, Тод каза:

— Значи в момента ни трябват четиристотин долара в брой.

— Не, трябват ви хиляда и четиристотин. Двеста за гаранцията. Двеста за колата. И хиляда за мен.

— Хубаво, но приятелят ни сигурно е имал някакви пари в брой — обади се Зола. — Как да разберем колко?

— Аз мога да разбера. Наемете ме и ще свърша цялата работа. Приятелят ви се нуждае от закрила и точно тук е моето място. Мелачката, през която минават пияните шофьори в този град, ще го премаже.

— Вижте, приятелят ни не е съвсем добре — поясни Зола. — Има си проблеми, а престана да си пие лекарствата. Трябва да го заведем на лекар.

На Даръл това му хареса. Присви очи и се приготви да се нахвърли върху жертвата си.

— Разбира се. Щом го измъкнем, ще подадем молба за ускорено изслушване. Познавам се със съдиите и мога да задвижа нещата. Само че и хонорарът ми ще скочи, разбира се. Хайде, да не протакаме повече.

— Добре, добре, дайте ни малко време да помислим — отговори Марк.

Кромли се изправи и каза:

— Имате номера ми.

Адвокатът се отдалечи и намери друго ченге, с което да си приказва, оглеждайки се за следващата си жертва.

Докато го наблюдаваха, Марк прошепна:

— Такива ще сме и ние след няколко години.

— Ама че нищожество — изруга Тод едва чуто.

— Имам осемдесет долара. Хайде да видим колко ще съберем — каза Зола.

— Аз нямам почти нищо, може би трийсетина — намръщи се Марк.

— И аз — присъедини се Тод, — но сигурно имам достатъчно в сметката си. Ще отскоча до банкомата, докато вие чакате тук.

— Добра идея.

Тод изхвърча от залата, в която пристигаха още хора. Марк и Зола наблюдаваха как Кромли и другият адвокат подмамват наивниците. Между жертвите си Кромли или си приказваше с някой полицай, или провеждаше важни разговори по мобилния си. Няколко пъти излезе от стаята, долепил телефона до ухото си, като че ли разрешаваше и другаде сериозни правни проблеми. Но винаги се връщаше, и то целеустремено.

— Ето на какво не ни учат във факултета — отбеляза Марк.

— Той сигурно няма офис — отбеляза Зола.

— Шегуваш ли се? Тук е неговият офис.

Два часа по-късно тримата си тръгнаха с Горди. Тъй като Зола нямаше кола, а фордът на Марк беше неблагонадежден в уличното движение, четиримата се натъпкаха в малката киа на Тод и се отправиха към наказателния паркинг в Анакостия близо до „Нейви Ярд“. Горди седеше отзад до Зола със затворени очи и не обелваше нито дума. Всъщност почти никой не говореше, макар да имаха много да си кажат. На Марк му се искаше да подхване открит разговор с нещо като: „Горди, даваш ли си изобщо сметка как ще се отрази шофирането в нетрезво състояние на жалките ти шансове да си намериш работа?“. Или: „Горди, проумяваш ли, че дори да издържиш адвокатския изпит, ще ти бъде почти невъзможно да станеш адвокат, защото си шофирал пиян?“.

На Тод му се искаше да го нападне с нещо като: „Горди, накъде се беше запътил в четири сутринта с две празни бутилки от текила върху таблото?“.

Зола, много по-състрадателна от тях, би го попитала: „Кой е лекарят ти и колко скоро може да те прегледа?“.

Имаха да си кажат много неща, но мълчаха. На наказателния паркинг Марк проведе преговорите със служителя. Обясни, че господин Танър е болен и в момента не е в нормална кондиция.

Сигурно още е пиян, помисли си служителят, защото това не беше необичайно.

Марк му даде двеста долара, половината от които дойдоха от портфейла на Горди, и подписа нужните формуляри. Потеглиха. Тод откара Зола на работа, а Марк беше с Горди в неговата мазда.

Докато се провираха в градското движение, Марк се обади:

— Хайде, Горди, казвай.

— Какво искаш? — промърмори Горди, без да отваря очи.

Вонеше на алкохол и на мръсно.

— Искам да разбера кой е лекарят ти и къде се намира кабинетът му. Защото отиваме право там.

— Нищо подобно. Нямам лекар.

— Е, със сигурност ти трябва, мамка му. Хайде, Горди, престани да лъжеш. Знаем за биполярното разстройство и за лекаря или терапевта, при когото ходиш. Ясно е, че си престанал да си пиеш лекарствата и се нуждаеш от помощ.

— Кой ти каза?

— Зола.

— Кучка!

— Стига, Горди, престани. Ако не ми кажеш веднага кой е лекарят ти, ще се обадя на родителите ти и на Бренда.

— Ще те убия!

— Чудно. Спирам колата и вадим ножовете!

Горди пое голяма глътка въздух и тялото му се разтърси неконтролируемо. Той отвори очи и погледна през прозореца.

— Моля те, Марк, престани да ми крещиш. Прекарах ужасна нощ.

— Добре, ще престана да ти крещя, но ти трябва помощ, Горди.

— Моля те, откарай ме у дома.

— В Мартинсбърг ли? Идеята ми допада.

— Не, по дяволите, не там. Ще си пръсна мозъка, което май хич няма да е зле точно сега.

— Престани, Горди. Хайде да отидем в апартамента ти, за да вземеш хубав дълъг душ. После може да дремнеш. Ще купим нещо за хапване и след това ще те закарам на лекар.

— Това е дрямката ми харесва. Нищо друго.

След малко Марк разбра, че приятелят му трие сълзите си с опакото на дланта си.