Бар "Петлите"

33

В единайсет сутринта Зола взе решение да отиде в Сенегал. Тримата приятели седяха в кафенето на „Креймър Букс“ на Дюпон Съркъл с отворени лаптопи и пръснати листове върху масата, все едно всеки ден работеха тук. Всъщност не работеха, не и като фалшиви адвокати.

Цяла сутрин обсъждаха сценарии. Марк и Тод прекрасно разбираха нуждата й да замине, но имаха сериозни опасения, че ще бъде задържана и няма да й разрешат да се върне. Баща й вече беше в затвора. Имаше вероятност Фанта и Бо скоро да се присъединят към него. Ако Зола се появеше там и започнеше да създава неприятности, всичко би могло да се случи. Тя възрази, че е американска гражданка с редовен паспорт и тъй като вече не се изискваше виза за престой, по-кратък от деветдесет дни, можеше да замине незабавно. Зола обясни, че ще уведоми сенегалското посолство във Вашингтон за плановете си и ако някой в Дакар се опита да попречи на прибирането й у дома, ще се свърже с американското посолство там. Виждаше нищожен риск да се окаже задържана и при дадените обстоятелства беше склонна да го поеме.

Марк й предложи да почака ден-два и да се опита да намери друг адвокат в Дакар. Онлайн попадаха на много, и то в наглед стари и благонадеждни фирми. Всъщност някои от фирмите изглеждаха толкова обещаващи, че Тод дори се пошегува дали да не си отворят офис там, когато и те се окажат принудени да напуснат САЩ.

— Има ли бели в Сенегал? — попита.

— Разбира се — отговори Зола. — Двама-трима.

— Харесва ми — изтърси Марк в опит да разведри нещата. — Чуждестранен офис на „Апшоу, Паркър и Лейн“.

— Приключих с тази фирма — направи опит да се усмихне Зола.

Не й допадаше обаче идеята отново да изпрати пари на някой непознат. Тод и Марк я увериха, че парите не са проблем. Във фирмената си сметка имаха петдесет хиляди долара и те бяха на нейно разположение. Зола се трогна от щедростта им и от желанието да й помогнат и за пръв път сподели с тях за малката сума за черни дни, която пазеше точно за подобно положение. Двамата се впечатлиха, че е успяла да спести повече от шестнайсет хиляди долара по време на следването си. Беше нечуван подвиг.

Не можеха да я винят, че иска да напусне града. В момента ги съдеха хазяите им, защото се бяха изнесли тайно през януари. Даръл Кромли беше завел срещу тях дело за двайсет и пет милиона долара за професионална небрежност. Федералното правителство скоро щеше да се присъедини със сума от порядъка на шестстотин хиляди долара общо. Десетки гневни клиенти ги търсеха. Съдебните секретари им звъняха. Мейнард ги уволни, така че наистина бяха без работа. А най-неотложният им проблем беше разследването на адвокатската колегия във Вашингтон. Беше само въпрос на време да открият истинската им самоличност и тогава щеше да се наложи да напуснат града.

Тримата отидоха с колата до бар „Петлите“. Момчетата пазеха вратата, а Зола изтича на горния етаж и си приготви една чанта. Отбиха се в банката й, откъдето тя изтегли десет хиляди долара от сметката си. В банката не можеха да ги обърнат в западноафрикански франкове, затова намериха чейндж бюро близо до Юниън Стейшън. В магазин за мобилни телефони платиха триста и деветдесет долара за четири джиесема, некодирани, така че да се използват и в чужбина, заедно със СИМ карти, камери, блутут, пълна клавиатура и достъп до социалните мрежи. Щяха да задържат три апарата, а четвъртият щеше да бъде оставен при Бо при възможност.

В четири и половина отидоха на летище „Дълес“ и се запътиха към гишето на Брасълс Еърлайнс. Със старата си кредитна карта Зола плати хиляда и петстотин долара за двупосочен билет до Дакар с четиричасов престой в Брюксел. Ако нямаше закъснение, щеше да бъде в Дакар в четири на следващия ден следобед след осемнайсетчасово пътуване.

Преди проверката за сигурност на излитащите полети тримата се прегърнаха и хубаво си поплакаха. Момчетата я проследиха с очи, докато тя не изчезна сред другите пътници. После Тод и Марк се върнаха в града и просто ей така решиха да отидат на мач на „Нешънълс“.

В девет на следващата сутрин Зола беше някъде между Белгия и Сенегал, а Марк и Тод влязоха в студентския център на кампуса на Американския университет и седнаха в полупразното заведение. С джинси и раници, по нищо не се отличаваха от другите. Купиха си кафе и се настаниха удобно, все едно се готвеха да учат сериозно. Марк извади един от телефоните си и застана пред стената от прозорци към кампуса. Звънна в Маями във фирма „Коен-Кътлър“ и помоли да разговаря с адвокат Руди Стасън. Според уебсайта на фирмата Стасън беше един от няколкото партньори в „Коен-Кътлър“, които движеха иска срещу банка „Суифт“. Секретарка му отговори, че господин Стасън има среща. Марк отговори, че е важно и че ще почака. Десет минути по-късно се обади Стасън.

Марк се представи като адвокат от Вашингтон и го увери, че има хиляда и сто клиенти на „Суифт“, подписали иск и готови да се присъединят към някой от шестте заведени колективни иска.

— Идвате точно където трябва — засмя Стасън. — Съдим като обезумели. Двеста хиляди ищци по последни изчисления. Къде са вашите клиенти?

— Всички са около Вашингтон — каза Марк, остави телефона на масата и седна срещу Тод. Натисна копчето за микрофона и намали силата на звука. — Просто проверявам фирмите, търся най-доброто предложение. Какви са таксите ви?

— Не съм сигурен. Смятаме адвокатските хонорари да бъдат договорени отделно. Засега имаме договори за двайсет и пет процента с клиентите си и вземаме още осем процента от сумата на общото споразумение. Разбира се, всичко подлежи на обжалване. Как казахте, че ви е името? Апшоу? Не намирам уебсайта ви.

— Нямаме — отговори Марк. — Работя с директен имейл.

— Добре. Малко е странно.

— Върши работа. Какво ще ми кажете за преговорите?

— В момента са в застой. „Суифт“ твърдят — в пресата, разбира се, — че искат споразумение, за да оставят всичко зад гърба си, но адвокатите им протакат. Раздуват документацията като луди, прибират милиони, обичайната практика. Въпреки това смятаме, че банката ще се огъне и ще се споразумее. Искате ли да се включите? Споменахте, че проучвате фирмите.

— Осем процента звучи добре. Ще се включа. Изпратете ми документите.

— Умен ход. Ще ви прехвърля към съдружничката ни Джени Валдес и тя ще ви обясни подробностите.

— Искам да ви попитам нещо — каза Марк.

— Разбира се.

— Как успява фирмата ви да се справи с двеста хиляди клиенти?

Стасън се засмя и отговори:

— С много допълнителна помощ. В момента десет опитни юристи контролират трийсет правни асистенти и секретари. Трудно е наистина, това е най-големият колективен иск, който сме подавали, но ще се справим. На вас за пръв път ли ви е?

— Да. Струва ми се откачена работа.

— „Откачена“ е подходяща дума, но повярвайте ми, струва си. Ще се справим, господин Апшоу.

— Просто Марк.

— Благодаря за клиентите, Марк. Ще ви включим, можете да съобщите на клиентите си, че това ще стане до двайсет и четири часа. След това започва играта на изчакване. Ето ви номера на Джени Валдес. Имате ли химикалка?

— Да.

Марк си записа номера и затвори. Затрака на лаптопа си, докато Тод отиде да вземе нещо за ядене. Не говориха много, докато дъвчеха мъфините и пиеха кафе. Мислеха за Зола, която им беше изпратила есемес, че е кацнала благополучно.

Накрая Марк пое дълбоко дъх и се обади на Джени Валдес. Говори с нея петнайсетина минути, нахвърли си бележки и я увери, че документите са наред. Беше готов да изпрати информацията за техните хиляда и сто клиенти на „Суифт“. Остави телефона на масата, погледна към Тод и каза:

— Натисна ли това копче за изпращане, ще извършим хиляда и сто углавни престъпления. Готов ли си?

— Нали вече взехме това решение?

— Без колебания?

— Винаги има колебания. И не едно и две. Обаче това е единственият ни шанс да избягаме. Да го направим.

Марк леко натисна клавиша „Изпрати“.

Таксито се провираше през улично движение, което за Зола бе най-хаотичното на света. Шофьорът обясни, че климатикът е повреден, но според нея не го беше пускал от години. Прозорците бяха отворени, а въздухът беше плътен и вонлив. Тя изтри потта от челото си и усети, че блузата й е мокра от пот и залепнала за кожата. Малки автомобили, камиони и микробуси пъплеха плътно един до друг, пищяха клаксони, шофьорите си подвикваха. Скутери и мотоциклети, повечето с по двама пътници, а някои дори с по трима, минаваха напряко и лъкатушеха през задръстването, като се разминаваха на сантиметри. Пешеходци търчаха между такситата и продаваха вода, други просеха дребни монети.

Два часа след като потегли от летището, таксито спря пред хотела и Зола плати в западноафрикански франкове равностойността на шейсет и пет долара. Тя влезе във фоайето, където за нейно облекчение я посрещна по-хладен въздух. Служителят на рецепцията говореше лош английски, но успя да разбере молбата й. Обади се в стаята и след броени минути Бо изхвърча от асансьора и прегърна сестра си. Нямаха вест от Абду, цял ден не беше идвала и полицията. Беше им наредено да останат в хотела, затова се бояха да го напуснат. Бо беше разбрал, че полицията използва хотела да държи под око пристигналите депортирани.

Разбира се, нямаше и следа от Диало Нианг. Зола му беше звънила, докато чакаше в задръстването, но не бе получила никакъв отговор.

С помощта на Бо като преводач Зола плати в брой за две свързани по-големи стаи и се качи горе да види майка си. След като се преместиха, тя се зае да звъни на различни адвокати. По време на полета беше прекарала часове онлайн, за да намери подходящия човек. Не беше сигурна, че е успяла, но имаше план.