Бар "Петлите"

27

В петък, 21 март, два дни след началото на края на АПЛ, Едуин Мосбърг се обади два пъти преди обед. Марк не отговори и на двете обаждания. Криеше се в кафенето на горния етаж на стара и възтясна антикварна книжарница край Фарагът Скуеър, четеше безплатно предоставените ежедневници и убиваше време. Тод би трябвало да обикаля фоайетата на съда, а Зола сигурно беше заседнала в някой болничен параклис, където семействата се усамотяваха със свещеника. Марк обаче сериозно се съмняваше някой от двамата му партньори да работи усърдно. Мечтата им за голяма и лесна печалба беше снела напрежението и беше породила у тях измамно усещане за сигурност.

Сега, когато мечтата се бе изпарила толкова драматично, те бяха зашеметени. Бяха се договорили, че непременно трябва да вложат огромни усилия и да съберат колкото се може пари в брой, преди небето да се продъни, само че провалът беше съсипал мотивацията им.

Имейлът на Едуин Мосбърг дойде като гръм от ясно небе:

Господин Апшоу,

Търсих Ви два пъти, но без успех. Следите ли давността?? Клиентката ми не е сигурна за датата на раждане, но смята, че е някъде по това време — в края на февруари или в началото на март 2012 г. Ние не разполагаме с медицинските документи. Давността във Вирджиния е две години заради реформата, свързана с исковете, но съм сигурен, че Вие го знаете. Моля, обадете ми се при първа възможност.

Като се включат парите за режийни, щедро отпуснати от Министерството на образованието, плюс хонорарите, които бяха прибрали за близо двата месеца адвокатска практика без лиценз, и се извадят разходите за нов компютър с принтер, нови дрехи, стари мебели и храна, балансът на „Апшоу, Паркър и Лейн“ показваше почти 52 000 долара. Тримата партньори бяха единодушни, че фирмата може да си позволи двупосочен самолетен билет до Чарлстън.

Марк купи билета на летище „Рейгън Интернешънъл“ и отлетя първо до Атланта, после до Чарлстън. Взе такси от летището до стария склад в центъра на града, който господин Мосбърг и съдружниците му бяха превърнали в прекрасна кантора с изглед към пристанището. Фоайето беше музей, посветен на героичните подвизи на асовете на съдебните процеси от фирмата. Стените бяха пълни с поставени в рамка статии от вестници, които разказваха за извоюваните победи и огромни обезщетения. В единия ъгъл беше изложен бойлер, който избухнал и убил няколко човека. До прозореца ловна пушка беше показана до рентгенова снимка на куршум в нечия глава. Автоматичен трион в единия край, косачка в другия.

След десетина минути в тази касапница Марк беше убеден, че няма безопасен уред.

Както кантората на Корбет, и тази на Мосбърг вонеше на лесно спечелени милиони и на феноменален успех.

Как някои адвокати съумяваха да забогатеят толкова? Къде се обърка правната кариера на Марк и изпадна от релсите?

Асистентка го посрещна и го поведе нагоре по стълбите до просторен кабинет, където Едуин Мосбърг стоеше прав пред висок прозорец, съзерцаваше пристанището и слушаше какво му говорят по телефона. Той се смръщи срещу Марк и му даде знак да седне на масивното кожено канапе. Кабинетът му беше по-голям от целия четвърти етаж, на който се криеха Марк и Тод в момента.

Най-сетне Мосбърг пъхна телефона в джоба си, протегна ръка и без да се усмихва, каза:

— Приятно ми е да се запознаем. Къде са медицинските документи?

Марк беше пристигнал с празни ръце, не носеше дори куфарче.

— Не ги нося. Трябва да поговорим.

— Пропуснали сте давността, нали?

— Да.

Мосбърг седна в другия край на ниската масичка и гневно се вторачи в него.

— Така и предположих. Какво каза вещото лице?

— Че стискаме лекарите за топките. Престъпна небрежност, пълна програма. И той не обърна внимание на датата, а Корбет го нарече шарлатанин. Давността е изтекла шест дни по-късно — два дни преди да се обадя за пръв път в кантората на Корбет.

— Джефри Корбет ли?

— Да. Познавате ли го?

— И още как. Той е чудесен адвокат. Значи чисто и просто изпуснахте два милиона долара.

— Така изглежда.

— За каква сума сте застраховани?

— Нямаме застраховка.

— Практикувате право без застраховка „Професионална отговорност“, така ли?

— Точно така. Освен това нямаме право на адвокатска практика.

Мосбърг си пое дълбоко дъх и издиша дрезгаво, почти като ръмжене.

Разпери ръце и подкани Марк:

— Просто ми разкажи всичко.

Марк му разказа историята за няма и десет минути. За трима добри приятели в лошо училище по право. За огромни задължения, свит пазар на труда, за Горди и моста, за ужаса от адвокатския изпит, за безумното изплащане на заемите, за налудничавата идея да обикалят наказателните съдилища и да събират клиенти, за приятната лудория с готината прокурорка, помогнала много на Бенсън, което пък довело до препоръката им пред Рамон. И ето докъде бяха стигнали.

— И си въобразявахте, че няма да ви пипнат, така ли? — попита Мосбърг.

— Не са ни пипнали. Сам го знаете, но защо да ви пука? Имате си предостатъчно дела. Имате повече пари, отколкото можете да похарчите. Далече сте от Вашингтон и всъщност не ви вредим на джоба.

— Като изключим това малко дело за лекарска небрежност.

— Така е. Оплескахме работата. Но да не забравяме, че вашата клиентка и моят клиент са протакали чак до края.

— Какво ще кажете на клиента си?

— Че няма проявена небрежност и толкова. Може би ще се откаже, а може би ще ни докара проблеми. Ще видим. Изглежда, и вие имате същия проблем.

— Не съвсем. Нямам подписан договор с Ейша. При делата за лекарска небрежност, синко, никога не подписвай договор с клиента, докато не си прегледал медицинската документация. Отбележи си и това до другите неща, които още не си научил.

— Благодаря. Какво ще й кажете?

— Не знам. Не съм мислил. Тя не е най-стабилният човек на света.

— Бихте могли да й кажете истината й да ме съдите от нейно име, но защо да си правите труда? Нямам пукната пара и каквато и да е присъдата, ще обявя несъстоятелност. Честно казано, дори да искате, няма да ме откриете във Вашингтон. И други ме търсят.

— Марк Апшоу истинското ти име ли е?

— Не.

— А Паркър и Лейн?

— Също фалшиви.

— Нищо чудно. Не открихме никакви данни за теб и фирмата ти в указателя на адвокатите във Вашингтон. Оставяш доста широка диря, синко.

— Обадихте ли се на някого там?

— Не мисля. Само една от помощничките ми се поразтърси.

— Ще съм ви признателен, ако не ровите повече. Казах ви истината.

— Е, позволи ми да обобщя. Прекъснали сте следването си в последния семестър, приели сте други имена и сте практикували адвокатската професия без правоспособност, вземали сте хонорарите си в брой, без да декларирате приходите, което също е нарушение, а сега съсипахте чудесно дело за лекарска небрежност, като лишихте своя клиент и моята клиентка от повече пари, отколкото някога ще видят през живота си. Да не забравяме и отказа да изплащате студентските си заеми. Пропуснах ли нещо?

— Едно-две неща може би.

— Разбира се. И какво да правя сега?

— Нищо. Затворете си очите. Не ми обръщайте внимание. Какво ще спечелите, ако съобщите за мен пред адвокатската колегия на Вашингтон?

— Ами, първо, ще е стъпка по посока на прочистването на професионалното ни съсловие. Имаме предостатъчно проблеми и без мошеници като вас да компрометират системата.

— Мога да възразя, че осигуряваме ценни услуги на клиентите си.

— На Рамон Тейпър ли?

— Не, не на него. На другите. Рамон е първият ни опит на минното поле в случаите, свързани с тежки телесни повреди, и, честно казано, ни е предостатъчен. Ще се придържаме към шофирането в нетрезво състояние и ще оставим катастрофите на специалистите от билбордовете.

— Радвам се да го чуя.

— Моля ви за една услуга, господин Мосбърг. Просто не ни закачайте. И бездруго ни е достатъчно трудно.

— Напусни кабинета ми — нареди Мосбърг и се изправи.

Марк завъртя очи и раменете му увиснаха. Промърмори едва чуто:

— Не го чувам за пръв път.

Мосбърг се приближи до вратата и рязко я отвори:

— Вън!

Марк излезе, без да го поглежда, и се запъти към стълбите.

Обратният му полет закъсня в Атланта и той се върна в апартамента почти в полунощ. Благодарение на закъснението вероятно не го простреляха или нещо подобно.

Към девет вечерта Рамон намери бар „Петлите“ и се настани на дългия бар. Тод забъркваше коктейли зад бара. Обичайните посетители след работа и пет-шест редовни клиенти гледаха баскетбол. Рамон си поръча водка с тоник и Тод му я поднесе с купичка с фъстъци.

— Познаваш ли този тип? — попита Рамон и показа на Тод визитката на Марк Апшоу от правна кантора „Апшоу, Паркър и Лейн“.

Адресът беше този, на който се намираха: Флорида Авеню № 1504.

Тод погледна визитката и поклати глава. Двамата с Марк бяха убедили другите бармани да се правят на ударени, ако някой започне да разпитва за тях, за фирмата или за кантората им. Засега схемата им издържаше на ударите.

— Той е адвокатът ми и на визитката му пише, че кантората е на този адрес — поясни Рамон, — обаче това е бар, нали? — Плетеше език, някои от думите му не бяха съвсем разбираеми.

Изведнъж Тод силно се заинтригува от клиента си и настоя да узнае повече.

— Може да е горе. Не знам какво има там, но няма да намерите адвокат, който да работи по това време.

— Този тип се крие от мен, ако ме разбираш. Звъня му от три дни, а той не вдига.

— Сигурно е зает. За какво дело става дума?

— За голямо.

Рамон затвори очи и кимна, а Тод осъзна, че човекът е по-пиян, отколкото бе допускал.

— Е, ако го срещна, какво да му предам? — попита Тод. — Защо го търсиш?

— Казвам се Рамон — отговори мъжът и едва повдигна глава. А още не беше докоснал питието си.

Тод пое дълбоко дъх и се отдалечи. Влезе в кухнята и изпрати есемес на Марк.

„Нашият клиент Рамон е тук. Не се появявай. Къде си?“

„На летището в Атланта. Има закъснение.“

„Обади му се и му пробутай нещо. Каквото и да е.“

„Добре.“

Тод се върна на бара и застана близо до Рамон, който не понечи да си извади телефона. И да му звънеше Марк, Рамон не вдигаше.

Все още с визитката в ръка, той махна на Тод да се приближи и попита:

— Нали това е Флорида Авеню? Къде е кантората?

— Не знам, господине.

— Според мен лъжеш — изтърси Рамон по-силно.

— Не, господине. Прав сте, това е Флорида Авеню, но не знам тук да има правна кантора.

Рамон заяви още по-силно:

— В колата си имам пистолет, така да знаеш. Ако не получа възмездие по един начин, ще го потърся по друг. Чат ли си?

Тод кимна на друг барман и пристъпи още по-близо до Рамон.

— Господине, ако ще заплашвате хората, нямам друг избор, освен да извикам полиция.

— Трябва да намеря този тип, ясно? Господин Апшоу, адвокат. Той пое случая ми, а подозирам, че се крие от мен. И да не си посмял да викаш полиция, чу ли?

— Какво ще кажете да си допиете питието и да ви извикам такси?

— Не ми трябва такси. Колата ми е отвън. Имам пистолет под седалката.

— За втори път споменавате оръжие. А тук това много ни напряга.

— Само не звъни в полицията.

— Вече ги повикахме, господине.

Гърбът на Рамон се скова и очите му се ококориха.

— Какво? Ама защо? На никого нищо не съм направил.

— Господине, в този град приемаме много сериозно заплахите за оръжие.

— Колко струва питието?

— За сметка на заведението е, ако побързате и си тръгнете.

Рамон се плъзна от столчето и подметна на път за вратата:

— Не разбирам защо трябваше да викате полиция.

Тод го последва отвън и го следи с поглед, докато Рамон не се скри зад ъгъла. И да имаше кола, Тод не я видя.