Бар "Петлите"

31

Вашингтонската адвокатска колегия имаше около сто хиляди членове, почти половината от които работеха в града. Другата половина бяха пръснати в петдесетте щата. Тъй като членството и плащането на членския внос бяха задължителни, административното управление си беше истинско предизвикателство. Петдесет служители се трудеха усърдно в централата на колегията на Уисконсин Авеню, поддържаха актуална база данни с имената и адресите на членовете, планираха образователни курсове и семинари, разпространяваха стандарти за професионална отговорност, издаваха месечно списание и разглеждаха дисциплинарни въпроси. Оплакванията от съдии и адвокати се адресираха до Дисциплинарния съвет, където Маргарет Санчес ръководеше група от петима адвокати, трима разследващи и шест секретарки и асистенти. За да се разгледа конкретен случай, най-напред бе нужно да се подаде писмена молба. Често обаче първият сигнал за проблем идваше по телефона и обикновено го подаваше друг адвокат, който не желаеше да се замесва прекалено.

След няколко опита Едуин Мосбърг от Чарлстън успя да се свърже с госпожа Санчес. Разказа й за срещата си с Марк Апшоу, млад мъж, който се представя за адвокат и явно използва псевдоним. Мосбърг беше проверил и не беше открил данни за такъв човек в регистъра. Нито в телефонния указател, нито онлайн, нито където и да било. Той описа най-общо безотговорността на Апшоу, който беше допуснал да изтече важен срок на давност, и последвалото му пътуване до Чарлстън, за да умолява Мосбърг да си мълчи.

Госпожа Санчес беше запленена от историята. Рядко получаваха оплаквания за неразрешена адвокатска практика и най-често ставаше дума за правни асистенти, които или неволно, или преднамерено престъпваха границите на правомощията си и правеха неща, които би трябвало да свършат началниците им. След бърз укор обикновено положението се оправяше, без клиентите да бъдат сериозно ощетени.

Мосбърг не искаше да подава официално оплакване — заяви, че няма време да се занимава с глупости, а просто искал да уведоми асоциацията за проблема. Изпрати копие от визитката на Апшоу с името на фирмата му, адреса на Флорида Авеню и телефонния номер. Госпожа Санчес му благодари за отделеното време.

Историята ставаше още по-интересна поради факта, че това беше второто телефонно обаждане по повод на „Апшоу, Паркър и Лейн“. Миналата седмица Франк Джеперсън, местен адвокат, който се занимаваше с обезщетения при катастрофи, неофициално я информира, че Зола Паркър се опитала да му открадне клиент в болнично кафене. Госпожа Санчес познаваше Джеперсън от предишни две негови оплаквания за подобно неетично поведение. Джеперсън й изпрати копие от визитната картичка на Зола Паркър.

Седнала на бюрото си, госпожа Санчес сравни копията от двете визитки. Същата фирма, същият адрес, различни телефонни номера. След бърз преглед на регистъра на колегията установи, че нито Марк Апшоу, нито Зола Паркър са нейни членове. Тя повика свой служител, Чап Гронски, който официално се водеше дисциплинарен помощник-съветник, и му даде двете копия от визитните картички. Час по-късно Гронски се върна с нови данни.

— Проверих графиците на наказателните дела и намерих четиринайсет, в които като адвокат е вписан Марк Апшоу. Нищо за Зола Паркър. Има и един Тод Лейн, който е активен през последните три месеца — неговото име открих в седемнайсет дела. Сигурно има и още. Странното е, че не намирам нищо преди януари тази година.

— Изглежда, е нова фирма в града — каза тя. — Точно каквото ни трябва.

— Да отворя ли досие? — попита Гронски.

— Още не. Няма официално оплакване. Кога трябва отново да се явят в съда?

Гронски разлисти някакви разпечатки.

— Апшоу има изслушване за присъда за шофиране в нетрезво състояние в Шестнайсето отделение в десет сутринта.

— Отиди и хвърли едно око. Поговори си с Апшоу, да видим какво ще каже.

В десет на следващата сутрин Чап Гронски седеше в съдебната зала и наблюдаваше парада. След третото признание за вина и издаване на присъда съдебният секретар извика Джереми Планкмор. Млад мъж се изправи напрегнато на последния ред, озърна се за помощ и неуверено пристъпи на пътеката. Докато се приближаваше към съдийското място сам, съдия Канту го попита:

— Вие ли сте господин Планкмор?

— Да, господине.

— Тук пише, че адвокатът ви е Марк Апшоу. Не го виждам в залата.

— И аз не го виждам, господин съдия. От три дни му звъня, но не си вдига телефона.

Съдия Канту погледна надолу към секретарката, която вдигна рамене, сякаш нищо не знаеше. Погледна и към помощник-прокурора, който също вдигна рамене.

— Много добре, отдръпнете се, господин Планкмор, ще се занимая с делото ви по-късно. Да видим дали ще успеем да се свържем с господин Апшоу по телефона. Не бива да обърква графика си така.

Планкмор седна този път на предния ред, уплашен и объркан. Друг адвокат се приближи към него, надушил жертва.

Гронски докладва на госпожа Санчес. Решиха да изчакат два дни до датата на следващото явяване на господин Лейн в съда.

Джереми Планкмор си науми да поразрови по-надълбоко. Взе свой приятел за подкрепление, изчака до по-късно следобед и посети адреса от визитката на адвоката. Апшоу му беше поискал хонорар от хиляда долара, осемстотин от които беше платил в брой. Остатъкът беше в джоба му, но не възнамеряваше да ги дава на адвоката си. Всъщност щеше да поиска сметка на господин Апшоу и да настоява да му върне парите. На адреса на Флорида Авеню не намери адвокатска кантора. В бар „Петлите“ той и приятелят му си купиха бира и пофлиртуваха с барманката, млада жена с многобройни татуировки, която се казваше Пами. Тя не беше разговорлива, особено когато Джереми започна да разпитва за Марк Апшоу и за правната кантора в сградата. Твърдеше, че не знае нищо, и въпросите му видимо я подразниха. Джереми остана с впечатлението, че Пами увърта, затова написа името и телефонния си номер на гърба на хартиена салфетка. Подаде й я и каза:

— Ако се натъкнеш на Марк Апшоу, предай му да ми се обади. Иначе ще го докладвам на адвокатската колегия.

— Вече ви казах, че не го познавам — отговори Пами.

— Да бе, но ако случайно го видиш.

Джереми и приятелят му си тръгнаха от бара.

Надушил джакпота, Даръл Кромли се задейства светкавично. Плати три хиляди и петстотин долара на пенсиониран лекар за „експедитивно становище“ относно медицинската документация на Рамон. Заключението на експерта, написано много по-безцеремонно от това на д-р Кунс, гласеше, че „действията на болничния персонал и на дежурните лекари са много под нивото на приемливите стандарти за медицински грижи и представляват груба небрежност“.

Даръл грабна резюмето от две страници, прикрепи го към своето съдебно дело от две страници и го заведе от името на клиента си Рамон Р. Тейпър срещу адвокат Марк Апшоу и неговата фирма пред съда на окръг Колумбия. Същината на делото беше от ясна по-ясна: адвокат Апшоу беше забавил безспорно дело за лекарска небрежност и беше допуснал да изтече давността му, с което беше унищожил всякакъв шанс за компенсация от страна на лекарите или на болницата. Рамон настояваше за обезщетение за действителни и наказателни вреди, възлизащо на двайсет и пет милиона долара.

Даръл изпрати копие от съдебното дело на адреса на бар „Петлите“ и плати сто долара на разносвач на призовки, за да връчи призовката лично на господин Апшоу, както изискваше законът. В бара обаче разносвачът се беше затруднил с намирането на фирмата. Допуснал беше, че се намира някъде над бара — преброи поне три етажа, — но единствената видима врата се оказа заключена.

В бара поразпита и управителят му каза, че в сградата няма такава правна кантора. Никой не знаеше нищо за Марк Апшоу. Разносвачът се опита да остави призовката при управителя, но той разпалено отказа да я вземе. През следващите три дни разносвачът се мъчеше да намери или адвокатската фирма, или Марк Апшоу, но без успех.

На Даръл Кромли изобщо не му хрумна да провери в адвокатската колегия дали Марк Апшоу е неин член.

Фирмата възприе стратегия на мобилност. Партньорите излизаха от сградата всяка сутрин и обикаляха града, кафенетата, библиотеките и книжарниците, откритите заведения — ходеха навсякъде, където можеха да извадят лаптопите си и да преглеждат указателя за още клиенти. Страничен наблюдател би се учудил над какво работят тримата толкова усърдно, какво обсъждат тихо помежду си, какви имена и адреси предлагат, докато мобилните им телефони вибрират в приглушен хор от неприети повиквания. Тримата определено бяха много търсени, но рядко вдигаха телефоните си. Всичко това би било необяснимо за страничния наблюдател, но такъв всъщност нямаше.

Тод беше зад бара късно една нощ и почистваше, след като и последните клиенти платиха бирите си и си тръгнаха. Мейнард, който рядко идваше в бар „Петлите“, се показа от кухнята и попита:

— Къде е Марк?

— Горе.

— Кажи му да слезе. Трябва да поговорим.

Тод тутакси усети, че това вещае проблеми. Звънна на Марк, който беше два етажа над него в офиса на фирмата и заедно със Зола издирваше от указателя имена, които да добавят към колективния си иск. След броени минути Марк слезе в бара. Последваха Мейнард до едно празно сепаре. Шефът им беше начумерен, в отвратително настроение и искаше отговори.

Мейнард подхвърли визитката на масата и попита:

— Да сте чували за някой си Чапман Гронски? Викат му Чап.

Марк взе визитката и му призля.

— Кой е той? — попита Тод.

— Служител от адвокатската колегия. Вече два пъти идва да ви търси. Господин Марк Апшоу, господин Тод Лейн. Не познавам такива хора. Познавам Марк Фрейзиър и Тод Лусеро. Е, какво става, по дяволите?

И двамата не знаеха какво да кажат, затова Мейнард продължи. Подхвърли на масата салфетка и каза:

— Някой си Джереми Планкмор оставил това вчера, казал, че е клиент и търси адвоката си, господин Марк Апшоу. — Той подхвърли още една визитка на масата. — А този тип идва вече три пъти, дребничък, казва се Джери Колман. Иска да връчи призовка от някакъв адвокат, тръгнал да търси вас и фирмата ви. — Още една визитка падна на масата. — А това е от един баща, който твърди, че синът му наел теб, Тод, да водиш делото му. Според човека не си се явил в съда.

Мейнард се вторачи в тях и зачака. Накрая Марк заяви:

— Ами дълга история, но малко сме загазили.

— Не можем да работим тук повече, Мейнард — намеси се Тод. — Налага се да изчезнем.

— Напълно си прав и аз ще ви помогна. Уволнени сте. Не мога да допусна тези хора да тормозят барманите. И бездруго им е писнало да ви прикриват. Току-виж, и ченгетата се домъкнали да разпитват, а да не ви казвам колко ме напрягат. Не знам какви ги вършите, но купонът тук приключи. Да ви няма.

— Разбирам — увери го Тод.

— Може ли да задържим помещенията горе за един месец? — попита Марк. — Трябва ни малко време да си приключим нещата.

— Какви неща? Въртите фалшива правна кантора и вече половината град ви издирва. Какви ги вършите?

— Не се тревожи за ченгетата — успокои го Тод. — Те не са замесени. Да кажем просто, че имаме няколко недоволни клиенти.

— Клиенти ли? Ама вие не сте адвокати! Доколкото знам, следвате и предстои да се дипломирате.

— Прекъснахме — осведоми го Тод. — И събираме клиенти по наказателните съдилища, които ни плащат в брой.

— Голяма глупост, ако питате мен.

Никой не те пита, помисли си Марк, но си замълча. Наистина, в този момент всичко изглеждаше доста глупаво.

— Ще ти платим хиляда долара в брой за още трийсет дни и повече няма да ни видиш.

Мейнард отпи глътка вода и ги измери гневно с поглед.

— Виж, Мейнард — поде Тод, — работя за теб от колко — вече три години. Не може да ме уволниш просто ей така.

— Уволнен си, Тод. Ясно? И двамата сте уволнени. Не желая барът да гъмжи от ченгета и ядосани клиенти. Имате късмет, че не е влязъл някой, който да ви разпознае.

— Само трийсет дни — настоя Марк. — И ще забравиш, че изобщо сме били тук.

— Едва ли. — Мейнард продължи да ги гледа ядосано. Накрая попита: — Защо искате да останете тук, въпреки че хората явно знаят адреса ви?

— Трябва да нощуваме някъде и да приключим работата си — отговори Марк. — Освен това не могат да стигнат до нас. Вратата горе винаги е заключена.

— Знам. Точно затова се мотаят в бара и досаждат на другите бармани.

— Моля те, Мейнард — каза Тод. — На първи юни се изнасяме.

— Две хиляди долара в брой — отсече Майнард.

— Дадено. И ще ни пазиш, нали? — попита Марк.

— Ще се постарая, но цялото това внимание никак не ми харесва.