Бар "Петлите"

26

Кантората на Джефри Корбет заемаше горните два етажа на красива стъклена постройка близо до Томас Съркъл.

В елегантното фоайе униформен портиер придружи Марк и Тод до „асансьора на господин Корбет“ — обслужваше само него на седмия и осмия етаж. Когато вратата се отвори, двамата се озоваха във впечатляваща рецепция, пълна с минималистични мебели и съвременно изкуство. Млада жена с приятна външност се ръкува с тях и ги попита искат ли кафе. И двамата я проследиха с поглед, докато се отдалечаваше. Когато се върна с кафето в хубави порцеланови чаши, те я последваха и завиха по коридора към заседателна зала, от която се откриваше зашеметяваща гледка към центъра на града. Тя ги остави там, а Марк и Тод за втори път я проследиха с поглед, докато се отдалечаваше.

Масата беше дълга и широка и беше покрита с тъмночервена кожа. Край нея имаше шестнайсет елегантни кожени стола. По стените висяха още картини. Засега кантората примамливо внушаваше сериозен успех и богатство.

— Да, ето така се практикува право — отбеляза Тод, възхищавайки се на обзавеждането.

— Е, никога няма да разберем.

Господин Корбет вършеше нещата по свой начин. В три следобед Марк и Тод щяха да се срещнат със сътрудник на име Питър и с правна асистентка на име Орилия. Около час щяха да преглеждат дебелата папка с медицински документи на Рамон и доклада на д-р Кунс. Документите и докладът още бяха в куфарчето на Марк. Беше предложил да ги изпрати, но те нямали такава практика.

Ако предварителната среща минеше добре, едва тогава господин Корбет щеше да се откъсне от графика си и да приключи сделката. Питър влезе и се представи. Беше около трийсет и пет годишен, все още обикновен сътрудник, ако се съди от уебсайта. Във фирмата работеха петнайсет адвокати, около половината бяха партньори, но ставаше ясно — поне онлайн, — че шефът е само един. Питър беше облечен ежедневно със скъп кашмирен пуловер и панталон в цвят каки. Орилия беше по джинси. Всички се запознаха. Питър прояви любопитство към фирмата им и след броени секунди Марк и Тод доста се поизпотиха. Представиха обичайната версия: трима приятели, на които им е дотегнало от големите фирми и са решили да опитат сами. При първа възможност Марк каза:

— Поемате много дела за несполучливи раждания, нали?

— Само това правим — самодоволно отговори Питър, докато Тод им подаваше копия от доклада на д-р Кунс.

Орилия още не беше казала нищо и стана очевидно, че ще се обажда колкото се може по-малко.

— Може ли да видя медицинската документация? — попита Питър, вперил поглед в папката на масата пред Марк.

— Разбира се.

— Колко копия носите?

— Само едно.

— Добре. Имате ли нещо против да направим още едно, ще стане бързо. С Орилия ще прегледаме документите и ще си водим бележки. Става по-бързо, ако и двамата имаме екземпляр.

Марк и Тод кимнаха. Както искате.

Орилия излезе с документите. Питър също излезе да се погрижи за неотложните проблеми в кабинета си. Марк и Тод проверяваха телефоните си за съобщения и се наслаждаваха на гледката към града. Рамон вече им беше оставил две гласови съобщения.

Петнайсет минути по-късно Орилия се върна с два комплекта документи. Питър също дойде и всички се върнаха по местата си.

— Първият прочит може да отнеме около час. Ако искате, останете, а ако предпочитате, може да излезете да се поразходите.

На Тод му се искаше да попита може ли да поседне навън и да се наслади на гледката, но се въздържа. Марк отговори:

— Ще останем.

Питър и Орилия се заеха да разглеждат документите. Нахвърляха си десетки бележки. Тод излезе в коридора да се обади на някого. Марк изпращаше имейли през телефона си. Минутите се нижеха бавно. Ясно беше, че Питър и Орилия разбират от медицинска документация.

Половин час по-късно Питър излезе от заседателната зала. Върна се с Джефри Корбет, слаб, с прошарена коса, на около петдесет години. Марк и Тод бяха изчели толкова много за него, че все едно вече го познаваха. Той говореше с мелодичен кадифен глас, който съдебните заседатели вероятно намираха за хипнотизиращ. Усмивката му беше сърдечна и обаятелна. Човек, на когото можеш да се довериш.

Той седна начело на масата и спря да се усмихва. Погледна смръщено Марк и Тод и отсече:

— Здравата сте оплели конците.

Марк и Тод също спряха да се усмихват.

— Подписали сте договор с господин Рамон Тейпър на десети февруари. Наели сте доктор Кунс два дни по-късно и на деветнайсети февруари той ви е предал доклада си с дата от същия ден. Шест дни по-късно, на двайсет и пети февруари, е изтекла давността. Делото е от щата Вирджиния, а там има двугодишен срок за давност. Три в Мериленд и пет тук, във Вашингтон. Във Вирджиния обаче са само две години.

— Извинете, но датата на подаване на документите е от миналата година — двайсет и пети февруари две хиляди и тринайсета година. Пише го на първа страница от справката от регистъра.

Питър отговори надменно:

— Да, обаче датата е сгрешена. Това е първата дата, която виждаш, когато погледнеш медицинските документи, и явно единствената, която сте забелязали. Вие и доктор Кунс, допускам. Някой е написал две и тринайсета вместо две и дванайсета година. И това е краят. Бебето е родено на двайсет и пети февруари две хиляди и дванайсета година.

Корбет добави, при все че едва ли имаше някаква полза:

— Кунс е шарлатанин, между другото, професионален свидетел, защото не е успял да стане истински лекар.

Е, той ни даде вашето име, за малко да се изпусне Марк, но беше твърде стреснат, за да каже каквото и да било. Тод се вторачи в Корбет и попита, изумен и невеж като първокурсник:

— Какво искате да кажете?

Корбет изпъна пръст към него.

— Искам да кажа, синко, че вие и фирмичката ви сте се забавили и давността е изтекла, така че няма как това дело да бъде възобновено. Проявили сте непростима небрежност. Точка. Да, клиентът ви не е предприел нищо почти две години, но това не е необичайно. Вие обаче сте разполагали с предостатъчно време да се подготвите и бързо да заведете дело, за да спрете хронометъра. Обаче не сте го направили. — Корбет се изправи, все още изпънал пръст. — Искам двамата да приберете тези документи и да напуснете кантората ми. Не желая да имам нищо общо с това. Имам неопровержими данни, че сте се свързали с кантората ми на двайсет и седми февруари, след изтичане на давността. Когато бъде заведено дело срещу вас, няма да има никакво съмнение, че тези документи тук са стигнали до моята фирма твърде късно.

Питър и Орилия се изправиха. Марк и Тод ги погледнаха, после бавно също се изправиха. Марк успя да смотолеви:

— Но според приемния регистър датата е от миналата година, две хиляди и тринайсета.

Корбет не прояви никакво снизхождение:

— Ако си бяхте проучили документите, господин Апшоу, щяхте да установите, че се е случило през две хиляди и дванайсета, преди повече от две години.

Питър побутна оригиналните документи леко театрално през масата, все едно бяха димящо оръжие. Марк ги изгледа смутен и попита:

— И какво да направим сега?

— Не мога да ви посъветвам — отговори Корбет, — за пръв път ми се случва. Но вероятно трябва да уведомите фирмата, където е застраховката ви „Професионална отговорност“. Предупредете ги. С какво покритие сте?

Професионална какво? Покритие ли? Марк погледна към Тод, който вече се беше вторачил в него. И двамата се бяха втрещили.

— Трябва да проверя — заекна Марк.

— Направете го — каза Корбет. — А сега, моля, напуснете и вземете документите със себе си.

Питър отиде до вратата и я отвори. Марк вдигна папката и излезе след Тод от залата. Някой затръшна вратата зад гърба им.

На излизане не завариха хубавата секретарка на мястото й. Портиерът не беше толкова дружелюбен, докато излизаха от сградата.

Не размениха нито дума, докато не се заключиха на сигурно място в колата на Тод заедно с медицинските документи на Рамон на задната седалка.

Тод стисна волана и каза:

— Е, това е последното дело, което препращаме към този нахалник.

Един бог знае откъде, Марк изнамери чувството си за хумор и се разхили. За да не се разплаче, Тод също се разсмя и продължиха така, докато не паркираха зад бар „Петлите“.

Зола ги завари в обичайното сепаре с празни халби на масата. Само като ги погледна в очите, разбра, че са там от доста време. Настани се до Марк и погледна към Тод отсреща. И двамата мълчаха. Накрая тя попита:

— Добре, как мина?

— Някога да си чувала за застраховка „Професионална отговорност“ за адвокати?

— Май не, защо?

— Ами оказва се, че всеки правоспособен адвокат си прави застраховка в случай на грешка, която наричат застраховка за професионална отговорност. Която е много полезна, когато адвокатът оплете конците и направи нещо много лошо, например забави дело до изтичане на давността му и то се стопи за вечни времена. Клиентът се вбесява и дава адвоката под съд, а застрахователната компания на адвоката му се притича на помощ. Много умна застраховка.

— Жалко, че ние нямаме — подметна Тод.

— Със сигурност щеше да ни е от полза. Пропуснали сме давността на делото на Рамон, Зола. Изтекла е на двайсет и пети февруари, две години след смъртта на бебето. Във Вирджиния е две години. Учила ли си това по време на следването ни?

— Не.

— Значи ставаме трима. Давността е изтекла шест дни след като се срещнах с Кунс, и два дни преди да се обадя за пръв път на Корбет. Няма какво да се направи и единственият виновник съм аз.

— Ние — поправи го Тод. — Фирмата. Един за всички, всички за един, нали?

— Не бързай толкова — спря го Зола, а Марк додаде:

— Всъщност двама лакеи на Корбет го забелязаха, докато преглеждаха документацията. Извикаха го и той ни изгони. По едно време ми се струваше, че може да извика охраната да ни изведе от сградата.

— Голям чаровник, а?

— Не го виня — каза Тод. — Просто се грижи фирмата му да не пострада. Не всеки ден двама глупаци цъфват в кантората ти с голям случай, във връзка с който вече не може да се заведе дело, ама са толкова тъпи, че не го знаят.

Тя кимна и се опита да осмисли нещата. Марк махна на сервитьор и поръча по още едно питие.

— Е, как прие новината Рамон?

Марк изсумтя и се усмихна:

— Още не съм му се обадил. Мисля, че ти трябва да го направиш.

— Аз ли?! Защо?

— Защото съм страхливец. А ти ще се справиш. Вижте се на питие. Пусни чара си в действие. Той ще се впечатли и може би няма да ни съди за пет милиона долара.

— Шегуваш се!

— Да, Зола, шегувам се — каза Марк. — Вината е моя. В даден момент ще се срещна с Рамон и някак ще се справя. Истинският проблем обаче е Мосбърг. Той чака на телефона да чуе мнението на нашия експерт. Рано или късно трябва да му кажа истината. Делото вече го няма. Той ще ни съди от името на Ейша и край с прикритието ни. Така стоят нещата.

— Защо ще ни съди, ако нямаме застраховка за професионална отговорност? — попита Зола.

— Защото е адвокат. Съди наред.

— Чакай малко — намеси се Тод. — Въпросът й е много основателен. Ами ако просто отидем при Мосбърг и му кажем истината? Той е чак в Чарлстън и не дава пет пари какво става тук. Казваме му, че сме прекъснали следването си и се мъчим да припечелим по нещо на улицата, без да сме правоспособни адвокати. Вярно, оплескахме този случай и много съжаляваме. Истински глупаци, какво да се прави! Обаче защо да ни съди, след като нямаме нищо? Защо да хаби хартия? По дяволите, има си предостатъчно други дела.

— Добре, ти ще караш до Чарлстън — каза Марк. — Моето бронко няма да стигне до там.

— А какво ще кажеш на Рамон? — попита Зола.

Сервитьорът поднесе две бири и безалкохолно. Марк отпи дълга глътка и изтри уста.

— На Рамон ли? Ами предполагам, че истината ще го сломи, затова предлагам засега да продължим да лъжем. Ще му кажа, че фактите не са допаднали на нашия експерт и че той лично не вижда престъпна небрежност, затова ще потърсим друго вещо лице. Трябва ни малко време, така че ще протакаме пред него. Нека да минат няколко месеца. Не забравяйте, че той две години не предприема нищо и се люшка между две крайности. Не може да се реши.

— Вече няма да отстъпи — каза Тод. — Ти съумя да го навиеш.

— Имаш ли по-добра идея?

— В момента не. Най-добре е да продължим да лъжем. Ето какво ще ви кажа с оглед на практиката ни: съмняваш ли се, продължавай с лъжите.