Бар "Петлите"

8

Отведоха Зола в апартамента й и я настаниха на канапето. Марк я зави, седна в единия край и прегърна краката й. Тод сложи кафе и докато го чакаше да стане, се настани на пода с гръб към канапето. Зола сложи длан на рамото му. Умълчаха се за дълго, чуваха само съскането и тракането на кафеварката.

Телефонът на Марк завибрира и той го измъкна от джоба си.

— Пак е бащата на Бренда. — Той чукна дисплея, включи разговора на високоговорител и каза: — Да, доктор Карви.

— Марк, вече пътуваме, ще пристигнем след около час. Запазили сме стая в „Мариот“ в Пентагон Сити. Може ли да се видим към седем? — Гласът звучеше спокойно и уверено.

— Разбира се, доктор Карви. Ще бъда там.

— Благодаря. Свързах се с разследващ полицай Суейз и му дадох номера си.

— Добре. Ще се видим в седем. — Марк приключи разговора и каза: — Точно това ми трябваше — да се разправям с жена в истерия!

— Ще дойда с теб, но няма да позволяваме да ни нападат.

— Със сигурност ще ни нападнат. Тя вече два пъти ми се разкрещя. Вината била изцяло наша, защото съм я бил излъгал, защото съм допуснал той да се измъкне скришом, защото не сме се обадили на семейството, защото не сме го завели на лекар — въобще за всичко.

— Аз съм виновна — промърмори Зола, без да отваря очи.

— Не си виновна и никой не споменава името ти — каза Марк. — Най-добре така да си остане.

— Ако онази се разкрещи, аз си тръгвам — предупреди Тод. — Достатъчно ми е гадно и без драмите на Бренда и двете семейства.

— Вчера, докато пътувахме от наказателния паркинг, Горди заплаши да ме убие, ако й се обадя. Не беше сериозна заплаха, струва ми се, но нагласата му беше такава. Не искаше тя да разбира. И отказа да говорим за лекар. Какво можехме да направим?

— Вече го обсъдихме, Марк.

Тод се изправи и наля три чаши кафе. Беше почти четири сутринта и всички бяха физически и емоционално изтощени. Зола се надигна, пое чашата си и се опита да се усмихне. Очите й бяха зачервени и подути, изглеждаше на ръба на нов нервен срив.

— Аз няма да дойда с вас, момчета.

— Не, трябва да останеш тук и да си почиваш — съгласи се Марк.

— Добра идея — додаде Тод. — Не бива да си край Бренда.

— Виждала съм я веднъж. Мисли, че сме просто добри приятели. Според Горди тя не знае нищо за нас.

— Не се съмнявам, но въпреки това може да изревнува — каза Марк. — Никак не й харесваше, че Горди е в големия град без нея.

Настана поредното дълго мълчание, докато си пиеха кафето. Накрая Марк наруши тишината:

— О, забравих, че трябва да потърсим предсмъртно писмо. Разследващият ми поръча.

— Ще бъде забавно — отбеляза Тод.

Тримата пресякоха коридора, влязоха в апартамента на Горди и запалиха лампите. Нищо не се беше променило, откакто бяха излетели от тук в паника. Бележката би трябвало да бъде в спалнята, но не намериха нищо.

— Много е мръсно — каза Марк и се озърна.

Чаршафите бяха събрани на топка и половината дюшек се беше показал. По пода бяха натрупани купчини дрехи. Две празни бутилки от алкохол се мъдреха върху тоалетката.

— Ще почистя, докато ви няма — обади се Зола. — Сигурно близките му ще искат да видят апартамента.

Върнаха се в дневната и се вторачиха в стената, на която Горди беше разобличил заговора.

— Някакви идеи? — попита Тод.

— Да свалим всичко и да го запазим. На близките му не им трябва.

Зола напълни един кош с мръсни чаршафи, кърпи и дрехи и го отнесе в пералното помещение в мазето, докато Марк и Тод внимателно свалиха картоните и листовете от стената. Подредиха снимките на Ракли и съучастниците му на спретната купчина, която щяха да занесат другаде. До компютъра на Горди Марк забеляза две флашки и инстинктивно ги пъхна в джоба си, без да каже нито дума.

В шест часа двамата с Тод излязоха от сградата и се запътиха към Пентагон Сити. Нямаше движение, затова пристигнаха в хотел „Мариот“ за двайсет минути. Седнаха в барчето на кафе и бисквити и се помъчиха да се подготвят за срещата.

— Тя сигурно ще наговори ужасни неща — обади се Тод.

— Вече ги наговори.

— Не бива да позволяваме да ни оскърбяват, Марк.

— Трябва да проявим търпение, Тод, и симпатия. Горкото момиче току-що е изгубило годеника си.

— Е, той не я обожаваше. Вече не.

— Но тя никога няма да го узнае. Или пък греша?

— Кой знае? Според Зола Горди и Бренда се карали много по Коледа. Кой знае какви й ги е наговорил? Може би дори е отложил сватбата.

— Щеше да ни каже. Бяхме най-добрите му приятели, Тод, поне тук, във Вашингтон. Обзалагам се, че сватбата още е била на дневен ред и Бренда е мечтаела за своя голям ден. А сега човекът, когото обича още от дете, е мъртъв.

— Какво трябваше да направим по друг начин? — попита Тод.

— Не знам, но не съм сигурен, че бих се обадил на Бренда. Горди щеше да се вбеси и нещата да се влошат още повече.

— Те се влошиха.

— Така е. По-добре да вървим.

Качиха се с асансьора на третия етаж и почукаха на вратата. Д-р Карви ги очакваше и им отвори бързо. Тихо им се представи, последваха здраво ръкостискане и напрегната усмивка, което при дадените обстоятелства им се стори забележително. Докторът ги покани с жест да влязат в дневната на апартамента. Предложи им кафе, те отказаха. Нито следа от Бренда или някой друг.

Горди няколко пъти беше разказвал за бъдещия си тъст, затова двамата знаеха, че семейство Карви е богато благодарение на земите си и на една банка. Д-р Карви беше много уважаван кардиолог в Мартинсбърг. Беше петдесетинагодишен, с гъста прошарена коса и волева брадичка. Носеше сако без вратовръзка, дрехите му бяха видимо скъпи. Горди, който имаше навика да подмята заядливи забележки за всички, не беше казал лоша дума за този човек.

Настаниха се край ниската масичка и поведоха приглушен разговор. Бренда беше в спалнята с майка си. Д-р Карви й беше дал успокоително и сега тя си почиваше. Полицаите тъкмо си бяха тръгнали, след като разпитали семейството. Родителите на Горди пътуваха за Вашингтон и щяха да пристигнат до час.

— Моля ви, разкажете ми, каквото знаете — подкани ги д-р Карви.

Марк кимна към Тод, който преглътна измъчено и се зае да обобщи последните няколко дни. Техен приятел, който живее в същата сграда, се разтревожил от поведението на Горди и отишъл в бара, където работи Тод, за да потърси помощ. Намерили Горди в апартамента му, откъдето не бил излизал през последните няколко дни. Бил развалина, пиел, мислите му блуждаели и очевидно се нуждаел от вниманието им. Страхували се да го оставят сам, но той се измъкнал тайно. Когато Тод разказа за случая с шофирането в нетрезво състояние двайсет и четири часа по-рано, д-р Карви се смръщи и поклати глава — първата му видима реакция. Марк продължи и описа как се е постарал да осигури безопасността на Горди предишния ден. Разказа как той отказал да обсъжда състоянието си и не искал да даде на Марк името на лекаря си. Предупредил го да не звъни на Бренда или на родителите му. Спал дълго, престанал да пие и като че ли започвал да се съвзема. Останали при него и миналата нощ, но Горди пак успял да се измъкне. Когато открили, че го няма, изпаднали в паника и се опитали да го намерят. Не вдигал телефона си. Втурнали се да обикалят града и тогава видели светлините на полицейските коли и линейките на моста.

Марк приключи и погледна към Тод, който кимна. Разказали бяха почти всичко, предостатъчно засега.

— Благодаря ви — каза д-р Карви. — Когато Горди се прибра за празниците, с Бренда проведоха сериозен разговор за бъдещето си, както правят всички двойки. Моментът определено беше труден, но според Бренда нещата се уталожили. След това обаче той замина, без да се сбогува, и се върна тук.

— Сподели с нас част от тези неща — призна Марк.

— Бренда знаеше ли, че е престанал да си пие лекарствата? — попита Тод.

— Допреди няколко месеца изобщо не подозирахме, че Горди има биполярно разстройство. Това беше една от причините за споровете им. Той не искаше да го разгласява, което е съвсем разбираемо.

Марк и Тод поклатиха невярващо глави.

— Вижте, знам, че Бренда наговори доста остри неща преди няколко часа — поде д-р Карви, — и ви се извинявам. Тя не е на себе си от скръб и е съкрушена. И ние като вас сме изумени. Познаваме Горди от дете, беше като член на семейството ни.

— Няма нищо — увери го Марк.

— Много съжаляваме, доктор Карви. Не бяхме сигурни как да постъпим. Не подозирахме, че е способен на такова нещо.

— Направили сте всичко по силите си при тези обстоятелства — отговори д-р Карви с характерния си успокоителен, дори приспивен тембър.

Марк и Тод си отдъхнаха за пръв път, откакто бяха влезли в апартамента, и точно в този момент д-р Карви още по-тихо ги застреля с въпроса:

— Имаше ли друго момиче?

Двамата леко се размърдаха и забиха очи в ръцете си. Марк запази присъствие на духа и попита:

— Добре де, ако е имало, ще кажете ли на Бренда?

— Не, това само би влошило нещата допълнително.

— Тогава защо питате? — попита Тод.

Докторът се замисли.

— Да оставим това.

— Добра идея.

Марк и Тод изгаряха от нетърпение да си тръгнат, преди да се появи някой от спалнята, затова приключиха разговора и се сбогуваха. Изхвърчаха от апартамента и от хотела и подкараха безцелно покрай летище „Рейгън“. Тревожеха се за Зола, но не им се връщаше в апартамента на Горди, поне не веднага. Прекосиха Александрия, отправиха се на юг, по едно време завиха на изток, пресякоха реката по Удроу Уилсън Бридж и паркираха на кея на пристанището. Пред тях бе река Потомак. Широка километър и половина, тя се носеше величествено на юг. Всичко изглеждаше наред. Никакви признаци за издирване на тялото. До летището имаше две корабчета на бреговата охрана и полицейски моторници, но тук, под Арлингтън Мемориъл Бридж, нямаше нищо.

— Според теб могат ли да предскажат с каква скорост се носи едно тяло по реката и колко далече би могло да стигне? — попита Марк.

— Мен ли питаш? — отговори Тод.

— Мислех, че разбираш от тези неща. Нали твой приятел се бе удавил в гимназията?

— Да, Джоуи Барне. Беше на петнайсет. — Тод забарабани с пръсти по волана и се замисли за стария си приятел. — Удавниците потъват чак до дъното независимо от дълбочината. Ако водата е студена, отнема повече време. Озоват ли се на дъното, се осъществяват химически реакции, които принуждават тялото да изплува нагоре. Почти всички удавници изплуват, обикновено недалече от мястото на потъването си. Но е възможно тялото да се закачи за нещо и да остане долу.

Замислиха се над това, докато парното духаше.

— Той ще изплува, нали? — попита Марк.

— Ще го намерят. Имаме нужда от погребение и край на цялата бъркотия. Не мога да си представя погребална служба без тяло.

— Ще го намерят. И ще го погребем. А след това ще трябва да се върнем на лекции и да завършим последния си семестър.

— В момента дори не мога да мисля за това.

— Следването ни е причината за смъртта на Горди, Тод. Ако не се беше записал да учи право, сега щеше да си е добре.

— Това не се ли отнася за всички нас?

— Не мога да се върна на лекции.

— Ще поговорим после. В момента имаме нужда от сън.

Рано следобед д-р Карви се обади на Марк и го попита дали двамата с Тод могат да вземат колата на Горди, да я докарат в хотела и да се срещнат с господин и госпожа Танър. Това беше последното, които им се искаше да направят, но в момента семейството се нуждаеше от тях и нямаше друг на разположение. И така, за втори път през последните два дни отидоха на наказателния паркинг за малката синя мазда на Горди. Секунди преди да скочи, той беше изключил двигателя и явно беше пъхнал резервния ключ в джоба си. За късмет, връзката с ключовете му още беше у Марк. Общината любезно отмени таксата за вдигането на колата и за престоя на паркинга и им спести двеста долара.

В апартамента на Карви беше по-злокобно от морга. Бренда седеше на канапето между майка си и госпожа Танър — две жени, които уж се мразеха и все се караха около плановете за сватбата. Сега обаче бяха загърбили всичко това и заедно бяха потънали в скръб.

Тод и Марк отново се изредиха да разкажат болезнената история на изминалите няколко дни, като се помъчиха да отклонят вината от себе си, доколкото е възможно. С благосклонността, проявена от д-р Карви рано сутринта, беше свършено — сега той се опитваше просто да запази положението що-годе спокойно.

Госпожа Танър задаваше многобройни остри въпроси относно това какво са направили и какво не са направили Марк и Тод. Защо Марк е излъгал, че Горди е болен от грип? Защо просто не са се обърнали към семейството му за помощ? Как са допуснали Горди да се измъкне тайно от апартамента — и то не веднъж, а два пъти? Какво са предприели, за да контролират пиянството му? И така нататък. Бренда почти не се обаждаше. Или беше забола поглед в пода, или триеше очи, или ги гледаше гневно, все едно те двамата бяха бутнали Горди от моста.

Беше мъчителна и трудна среща и по едно време всички в стаята, включително Тод и Марк, бяха облени в сълзи. Когато стана нетърпимо, Марк най-накрая вдигна ръце, извика: „Стига толкова!“, и изхвърча от апартамента, следван от Тод.

В колата мълчаха, дълбоко натъжени, че семействата ги държат отговорни за смъртта на Горди, но и вбесени, че ги обвиняват. На околните им беше много лесно сега да обърнат поглед назад, прецизно да анализират какво са предприели двамата или какво не са предприели и да заклеймяват техните решения. Истината е, че Горди беше болен и те бяха направили всичко по силите си да му помогнат.

Името на Зола изобщо не беше споменато.