Бар "Петлите"

20

Царят на билбордовете във Вашингтон беше колоритният Ръсти Савидж, специалист по колективните искове. Девизът му беше „Ръсти Чевръсти“ и бе невъзможно да минеш по околовръстното, без да се натъкнеш на ухилената му физиономия, която призоваваше всички, претърпели някаква вреда, да му се доверят. Умелата му телевизионна реклама показваше хора, които бяха претърпели най-различни физически травми, но ги бяха преодолели, след като бяха проявили далновидността да се обадят на 1-800-Довери-ми-се.

Тримата партньори от АПЛ бяха проучили фирмите, занимаващи се с телесни повреди, и се бяха спрели на Ръсти. Кантората му имаше осем адвокати, някои от които явно бяха способни да влязат в съдебната зала. Зола се обади и обясни на жената отсреща, че съпругът й е пострадал сериозно в катастрофа с огромен тир и тя иска да се срещне с Ръсти. Жената отговори, че той бил „ангажиран с голям процес във федералния съд“, но един от сътрудниците му с радост щял да се срещне с нея.

Ако не познаваш правото, намери някой, който разбира. Зола си уговори среща, като се представи с име от телефонния указател.

Кантората се намираше в стъклена сграда близо до Юниън Стейшън. С Тод влязоха във фоайето, което приличаше на оживена чакалня пред лекарски кабинет, със столове и рафтове за списания покрай стените. Десетина клиенти, някои с патерици и бастуни, седяха повече или по-малко неудобно. Изглежда, безмилостният рекламен щурм на Ръсти даваше резултат. Зола се записа при служителката на рецепцията и получи клипборд с въпросник. Попълни го с фалшива информация, но даде истински телефонен номер — стария си мобилен. Петнайсет минути по-късно правна асистентка ги взе и ги отведе в голямо открито помещение с кабинки и компютри. Многобройни служители се трудеха трескаво на телефоните и компютрите и бълваха документи. Адвокатите имаха отделни кабинети отстрани с изглед към града. Правната асистентка почука на една от вратите и двамата влязоха във владенията на Брейди Хъл.

Знаеха от уебстраницата, че господин Хъл е около четирийсетгодишен и е завършил право в Американския университет. Разбира се, той беше „всеотдаен борец за правата на клиентите си“ и се гордееше с впечатляваща поредица „солидни споразумения“. Правната асистентка ги остави и тримата се запознаха. Тод и Зола седнаха на кожени столове срещу господин Хъл, върху чието бюро цареше безпорядък като на бунище.

Том (Тод) обясни, че съпругът на Клодия Толивер (Зола) е най-добрият му приятел и че е дошъл просто да окаже морална подкрепа. Съпругът Дони помолил Том да придружи жена му и да си записва, докато той, Дони, лежи прикован към болничното легло заради нараняванията си.

Господин Хъл отначало беше скептичен и каза:

— Ами обикновено не постъпвам така. Може да се наложи да обсъждаме лични и поверителни неща.

— Моля ви, всичко е наред — увери го Клодия. — Том е близък приятел.

— Много добре — кимна господин Хъл.

Имаше изтощения вид на човек, затрупан с работа: твърде много телефонни разговори, които трябва да проведе, твърде много папки, които трябва да прегледа, и недостатъчно часове в денонощието.

— Значи съпругът ви е бил премазан? — попита той, като хвърли поглед на някакъв лист. — Разкажете ми.

— Ами случи се преди три месеца — подхвана Клодия. Поколеба се, погледна към Том и съумя да си придаде разтревожен и отчаян вид. — Прибирал се към къщи от работа по Кънектикът Авеню, близо до Кливланд Парк, когато го блъснал огромен тир. Дони се движел на север, тирът — на юг, и по някаква причина свърнал наляво, прекосил разделителната линия и го блъснал. Челно, просто ей така.

— Значи е ясно чия е вината? — попита Хъл.

— Да, според полицията. Шофьорът не казва нищо, така че и досега не знаем защо е пресякъл линията.

— Трябва да видя протокола от местопроизшествието.

— При мен е, у дома.

— Не го ли носите? — рязко попита Хъл.

— Извинете, за пръв път правя това. Не бях сигурна какво да нося.

— Изпратете ми копие при първа възможност. А медицинският му картон? Него носите ли?

— Не, господине, не знаех какво ще трябва.

Хъл завъртя очи с досада, когато телефонът му иззвъня. Погледна към него и за секунда като че ли беше склонен да приеме обаждането.

— Колко сериозни са травмите му?

— Едва не умря. Силно мозъчно сътресение, беше в кома цяла седмица. Счупена челюст, счупена ключица, шест счупени ребра, едно от които проби белия му дроб. Счупен крак. Направиха му две операции и сигурно ще се наложи най-малко още една.

Хъл видимо се впечатли и каза:

— Ау, наистина е сериозно потрошен. На колко възлизат болничните разходи досега?

Клодия сви рамене и погледна към Том, който също сви рамене, все едно няма ни най-малка представа.

— Може би към двеста хиляди. Вече е в рехабилитацията, но не се подобрява особено. Вижте, господин Хъл, не знам как да постъпя. Адвокатите ми звънят денонощно след случилото се. Накрая престанах да вдигам телефона. Занимавам се със застрахователната компания, но не съм сигурна, че са благонадеждни.

— Никога не се доверявайте на застрахователната компания в такива случаи — строго каза адвокатът, като че ли Клодия вече беше оплела конците. — Не говорете с тях. — Вече нищо не разсейваше Хъл и той се съсредоточи. — Какво работи Дони?

— Кара електрокар в един склад. Има си хубава работа. Печели около четирийсет и пет хиляди годишно. Не е работил след катастрофата и на мен парите ми свършват.

— Ние предлагаме заеми за попълване на дефицита — самодоволно я осведоми Хъл. — Постоянно го правим. Не искаме клиентите ни да се притесняват за пари, докато договаряме споразумение. Ако вината е безспорна, както твърдите, ще сключим споразумение, без да стигаме до съд.

— Какъв е хонорарът ви? — попита тя.

Тод още не беше продумал.

— Не вземаме нищо — гордо отговори Хъл. — Няма ли обезщетение, няма и хонорар.

„Боже, виждал съм го на поне петдесет билборда“, искаше да възкликне Тод, но се сдържа, разбира се. Хъл продължи:

— Ще платят на нас, когато платят и на вас. Таксата ни зависи от обстоятелствата и обикновено е двайсет и пет процента от сумата по споразумението. Ако се стигне до съд, естествено, ще имаме много повече работа, затова повишаваме сумата до една трета.

Клодия и Том кимнаха. Най-сетне нещо, което бяха научили по време на следването си.

— Ето какво, господин Хъл — каза тя. — Застрахователите обещават да платят изцяло разходите по лечението, неполучените заплати и разходите за рехабилитация, а освен това да ни дадат и сто хиляди долара обезщетение.

— Ха, сто хиляди долара ли?! — невярващо възкликна Хъл. — Напълно в стила на застрахователите. Опитват се да минат тънко, защото нямате адвокат. Вижте, Клодия, ако го поверите на мен, делото е за един милион. Кажете на застрахователите да се разкарат или пък не… почакайте, нищо не им казвайте. Не казвайте нито дума на преговарящия. Между другото, коя е застрахователната компания?

— „Клинч“.

— А, разбира се. Напълно в техен стил. Непрекъснато ги съдя тези смешници, добре ги познавам.

Клодия и Том се поуспокоиха. Проучването им ги беше отвело до „Клинч“, един от най-големите фирмени застрахователи в областта. Уебсайтът им се хвалеше с установена традиция в защитата на фирмите превозвачи.

— Един милион долара? — повтори Том.

Хъл въздъхна, после дори успя да се засмее. Сключи ръце на тила си, като че ли се налагаше старият учител да просветли учениците си.

— Не давам гаранции, нали разбирате? Не съм в състояние точно да оценя случая, докато не разполагам с всички факти. Полицейски доклади, медицински картони, неполучени заплати, данни за поведението на пътя на другия шофьор и тем подобни. После идва ред на големия проблем с трайната нетрудоспособност, която, ако ми позволите да съм жестоко откровен, носи много повече пари. Да се надяваме Дони да се възстанови изцяло, да се върне на работа и скоро да функционира, все едно нищо не се е случило. Ако стане така, въз основа на медицинските данни, които ми съобщихте, бих могъл да поискам около милион и половина от „Клинч“ и да се попазарим няколко месеца.

Том зяпна слисан.

— Ау! Как определихте тази сума? — попита Клодия.

— Ами всъщност е голямо изкуство, но не е чак толкова сложно. Умножавате медицинските разходи по пет или шест. „Клинч“ ще отговорят с предложение за три, може би три и половина. Компанията обаче познава моята репутация, затова не искат да се срещаме в съдебната зала, повярвайте ми. Това ще бъде изключително важен фактор в тези преговори.

— Значи и преди сте ги поставяли на тясно? — попита Том.

— О, много пъти. Нашата правна кантора всява страх и у най-големите застрахователи.

Поне според телевизионната ви реклама е така, помисли си Том.

— Нямах представа — призна Клодия, уж изумена.

Телефонът върху бюрото на адвоката звънна и той устоя на импулсивното си желание да вдигне. Наклони се напред, вдигна лакти върху бюрото и заяви:

— Ето какво ще направим. Моята асистентка ще се погрижи за документите. Вие с Дони ще подпишете договора за правни услуги — там пише всичко черно на бяло, без изненади. След като го имаме, ще се свържа със застрахователната компания и ще им скапя деня. Ще започнем да събираме медицинската документация и да действаме. Ако е безспорно чия е вината, до шест месеца ще постигнем споразумение. Други въпроси?

Хъл очевидно беше готов да се заеме със следващия си случай.

Клодия и Том се спогледаха объркано и кимнаха.

— Не, струва ми се. Благодаря, господин Хъл.

Хъл се изправи, протегна ръка и каза:

— Добре дошли на борда. Току-що взехте чудесно решение.

— Благодаря ви — повтори тя, докато се ръкуваше с него.

Том също стисна ръката му. После двамата излязоха от кабинета. Асистентката подаде на Клодия някаква папка, на чиято корица се мъдреше надпис: „Нов клиент: Доверете се на Ръсти Чевръсти“, и ги заведе до изхода.

Щом вратата на асансьора се затвори, двамата избухнаха в смях.

— Чудесен нагледен урок — отбеляза Зола.

— Причинени телесни повреди в сто прости стъпки — отбеляза в отговор Тод. — Ускорен курс, който във „Фоги Ботъм“ би отнел четири месеца.

— Да, и при това щеше да го чете някой смешник, който никога не се е рекламирал на билборд.

— Сега ни трябват само един-двама клиенти.

Тод подкара, а Зола погледна телефона си и се разсмя.

— Забогатяваме. Марк е привлякъл още един пиян шофьор срещу шестстотин в брой. Четвърто отделение.

Изборът на подходящата болница се оказа труден. В града имаше толкова много. „Потомак Дженеръл“ беше огромно и хаотично държавно здравно заведение и се оказа предпочитаното място, където караха пострадалите при улично насилие. В другия край на спектъра болница „Джордж Уошингтън“ беше мястото, където бяха откарали президента Рейгън, след като беше прострелян. А между двете имаше поне още осем.

Трябваше да започнат отнякъде и решиха да е от „Потомак“. Тод остави Зола на главния вход и отиде да търси къде да паркира. Вече като адвокат, госпожица Паркър носеше фалшиво дизайнерско сако и пола над коляното, но не прекалено къса. Кафявите й обувки бяха доста елегантни и с убийственото си делово куфарче „Гучи“ тя изглеждаше като истински професионалист. Табелите я отведоха в кафенето на приземния етаж. Зола си купи кафе, седна на метална масичка и зачака Тод. Недалече от нея младеж в инвалиден стол седеше с някаква жена, вероятно майка му, и ядеше сладолед. Единият му крак беше в дебел гипс, от който стърчаха метални пръчки. Ако се съдеше по външността на майка му, семейството не беше заможно.

Партньорите в АПЛ бяха решили да избягват богатите клиенти. Хората с пари най-вероятно щяха да разпознаят кой е истински адвокат. По-бедните — едва ли, или поне така смятаха тримата. Мъж на петдесетина години, седнал до стената в ъгъла, имаше гипс и на двата си глезена и очевидно изпитваше болка. Беше сам и се мъчеше да изяде сандвича си.

Тод влезе в кафенето, спря и се огледа. Срещна погледа на Зола и отиде да си купи кафе. Накрая седна на нейната маса, където тя разглеждаше пакета за нови клиенти на АПЛ, откраднат от фирмата на Ръсти.

— Има ли жертви? — попита той тихо и взе един лист.

Тя си драскаше някакви ненужни неща.

— Хлапето ей там със счупения крак. И мъжът в ъгъла е потрошените глезени.

Тод бавно се озърна, отпивайки от кафето си.

— Не съм сигурна, че мога да го направя — призна Зола. — Струва ми се нередно да се възползвам така от нищо неподозиращи хора.

— Стига, Зола. Никой не гледа. Тези нещастници може би се нуждаят от услугите ни и ако не им ги предоставим ние, ще го направи Ръсти Чевръсти. Ако ни разкарат, нищо не губим.

— Ти върви пръв.

— Добре, поемам бялото хлапе. На теб оставям чернокожия.

Тод се изправи и извади мобилния си. Отдръпна се, уж потънал в разговор, и закрачи из кафенето. Върна се и докато минаваше покрай хлапето със счупения крак, заяви делово:

— Виж, делото е следващата седмица. Няма да приемем петдесетте хиляди, защото застрахователната компания се опитва да те прецака, ясно? Ще осведомя съдията, че сме готови за съд. — Прибра телефона в джоба си и се обърна с широка усмивка към момчето. — Ей, кракът ти май е сериозно пострадал. Какво се случи?

— Счупен е на четири места — гордо обясни майката. — Вчера му направиха операция.

Хлапето се усмихна, видимо доволно от вниманието към себе си. Тод погледна към гипса, продължи да се усмихва и каза:

— Уха! Браво на теб. Как стана?

— Карах си скейта и попаднах на лед — гордо обясни хлапето.

Скейтборд = допустим риск, вреда по собствена вина. Лед = естествени условия.

Докато делото се топеше пред очите му, Тод попита:

— Сам ли беше?

— Аха.

Лична небрежност = липса на друг обвиняем.

— Е, късмет. — Той извади телефона си, уж за да отговори на обаждането, и се отдалечи. Докато минаваше покрай Зола, прошепна: — Фалстарт. Ти си на ход.

Тод излезе от кафенето, все още с телефон в ръка. Имаше право — никой не ги гледаше, никой не се интересуваше от тях.

Зола бавно се изправи и намести фалшивите си очила. С лист в едната ръка и мобилен в другата тръгна да обикаля кафенето. Висока, слаба, добре облечена, привлекателна. Мъжът с пострадалите глезени нямаше как да не я забележи, когато тя се приближи към него, все още говорейки по телефона. Зола му се усмихна и той отвърна със същото. После тя любезно го попита:

— Вие ли сте господин Кранстън?

— Не — отговори й мъжът с усмивка. — Аз съм Макфол.

Тя застана до него и погледна глезените му.

— Аз съм адвокат и имам среща тук в два часа с господин Кранстън — представи се тя.

— Съжалявам, не съм аз.

Явно господин Макфол не беше много разговорлив.

— Катастрофата трябва да е била сериозна — отбеляза Зола.

— Не беше катастрофа. Подхлъзнах се на лед и паднах от площадката. Счупих си и двата глезена.

Ама че си спънат, помисли си Зола, когато и второто евентуално дело се изпари.

— Е, късмет — усмихна се вяло тя.

— Благодаря.

Тя се върна на масата си и се зарови в документите. Тод се появи след няколко минути и прошепна:

— Привлече ли го?

— Не. Паднал на леда.

— Ех, този лед. Къде е глобалното затопляне, когато му трябва на човек?

— Ох, Тод, просто не ставам за тази работа. Чувствам се като лешояд.

— Ами ние сме точно такива.