Бар "Петлите"

23

Франк Джеперсън седеше зад огромното си бюро и се взираше във визитката на Зола. Ветеран във вашингтонските адвокатски войни, той прекрасно знаеше каква игра играе тя. В началото на практиката си и той ореше нивата на градските болници и преследваше потенциални клиенти. Владееше всякакви номера. Плащаше на шофьорите на паяците, които работеха по местата на катастрофите. Бутваше по нещичко и на пътните полицаи, които му изпращаха клиенти. Всяка сутрин преглеждаше полицейските доклади в търсене на най-обещаващите катастрофи. Когато позабогатя, си нае човек да му върши тази работа — бивше ченге на име Кийф, и тъкмо Кийф беше привлякъл семейството, с което Зола беше разговаряла в кафенето на болница „Джордж Уошингтън“. Джеперсън беше сключил с тях договор по всички правила, а сега някаква новачка се опитваше да му открадне клиентите.

Територия на Джеперсън бяха опасните улици на Вашингтон, където имаше малко правила и много съмнителни играчи. Когато беше възможно обаче, той се стараеше да си пази територията, особено ако някой новак му се стореше съмнителен.

Кийф седеше срещу него, вдигнал ботуша си от щраусова кожа върху коляното, и си подрязваше ноктите.

— И намери това място? — попита Джеперсън.

— Аха. На приземния етаж има заведение, което се казва „Бар „Петлите“. Кантората е два етажа над него и няма начин човек да се качи там. Пийнах няколко питиета и си поговорих с бармана, който твърдеше, че не знае нищо. Съвсем се затвори, когато попитах за Зола Паркър.

— А в адвокатската колегия?

— Проверих. Няма такава адвокатка. Има много Паркър, но нито една не е Зола.

— Интересно. А фирмата — „Апшоу, Паркър и Лейн“?

— Нищо за тях, но както знаеш, тези фирми се променят толкова бързо, че не е възможно да следиш кой къде практикува. От адвокатската колегия твърдят, че трудно смогват да следят имената им.

— Интересно.

— Искаш ли да подадеш оплакване?

— Ще си помисля. Да видим дали отново ще се натъкнем на тези смешници.

На осмия етаж на „Фоги Ботъм“ служителка в администрацията на учебното заведение забеляза оплакването на трима преподаватели, че двама третокурсници — Марк Фрейзиър и Тод Лусеро, са пропуснали занятията през първите четири седмици на пролетния семестър. И двамата бяха получили траншовете от заемите си за последния семестър, но явно не си правеха труда да ходят на лекции. Не беше необичайно за завършващите да занемарят обучението си, но съвсем да не се появяват повече от месец беше доста крайно.

Служителката изпрати имейл до г-н Фрейзиър, който гласеше:

Драги Марк,

Добре ли сте? Забелязахме постоянното Ви отсъствие този семестър и сме разтревожени. Моля, информирайте ме при първа възможност.

Фей Докси,

помощник-инспектор

в „Студентски отдел“

Имейл със сходно съдържание получи и Тод Лусеро. Два дни по-късно нито един от двамата не беше отговорил.

На 14 февруари Зола влезе в съдебната зала на почитаемия Джоузеф Канту, за да наблюдава как върви процедурата. Почти час по-късно съдебен секретар повика Гордън Танър. Адвокатът му Престън Клайн се изправи пред съдия Канту и каза:

— Господин съдия, от един месец нямам връзка с клиента си. Мога само да предположа, че е избягал.

Секретарят подаде бележка на съдията. Той я прочете два пъти и каза:

— Господин Клайн, изглежда, клиентът ви е мъртъв.

— О, сигурен ли сте? Нямах представа.

— Потвърдено е.

— На мен не ми е съобщено. Допускам, че това обяснява нещата.

— Един момент — каза съдия Канту, разглеждайки документите. — Според тези данни той е починал на четвърти януари, самоубийство. Имаше дори материал в „Таймс“, но виждам, че се е явил в тази зала заедно с вас на седемнайсети януари. Можете ли да го обясните?

Клайн се почеса по челюстта и погледна своето копие от графика на съда.

— Ами, не, господин съдия, наистина бяхме тук на седемнайсети, но честно казано, оттогава не съм влизал във връзка с него.

— Сигурно защото е мъртъв.

— Всичко това е много объркващо, господин съдия. Не разбирам.

Канту вдигна безсилно и двете си ръце и каза:

— Ами, ако момчето е мъртво, нямам друг избор, освен да прекратя делото.

— Да, господин съдия, така е.

— Следващият.

Зола си тръгна няколко минути по-късно и докладва на партньорите си.

Марк влезе в административната сграда на Шестнайсета улица и се качи с асансьора до третия етаж. Намери вратата на „Вещи лица „Потомак“ и влезе в малката рецепция.

Секретарката кимна към няколко стола и той седна. Пет минути по-късно д-р Уилис Кунс излезе и се представи. Марк го последва в малък кабинет надолу по коридора.

Кунс беше пенсиониран гинеколог, който преди години бе практикувал във Вашингтон. Според уебсайта през последните двайсет години той работеше като вещо лице, тоест като професионален свидетел. Твърдеше, че е анализирал хиляди случаи и е свидетелствал над сто пъти в двайсет и един щата. Винаги работеше за ищците.

Марк седна и Кунс веднага започна:

— Държиш ги за топките, синко. Прикриват се като луди. Ето доклада ми. — Предаде му документ от две страници, на единична разредка. — Тук са професионалните подробности. Ще ти спестя време и ще ти обясня на човешки език. Майката, Ейша Тейпър, е била оставена без лекарски надзор през повечето време, и то в критичен момент. Трудно е да се прецени колко добросъвестно е следено състоянието й, защото има липсващи документи, но е достатъчно, че сърдечният ритъм на ембриона е отслабнал, матката се е разкъсала и цезаровото сечение е извършено със значително закъснение. Без забавянето бебето сигурно е щяло да бъде добре. Вместо това е преживяло така наречения исхемичен инсулт — масирана мозъчна увреда — и както знаем, е починало два дни по-късно. И това е по-добрият изход, в противен случай детето щеше да живее десетина години, но на практика щеше да вегетира, нямаше да може да ходи, да говори или да се храни самостоятелно. Всичко това е можело да бъде предотвратено с добросъвестно следене на състоянието на родилката и бързо секцио. Бих определил това като огромна небрежност и както добре знаете, така ви улеснявам да сключите споразумение.

Марк не знаеше, но въпреки това кимна.

— Както знаете също така обаче, щатът Вирджиния сключи споразумение с лекарите преди двайсет години по време на голямата реформа в областта на исковете и има горна граница на обезщетението. Максимумът, който можете да се надявате да получите, е два милиона долара. Жалко, но е така. Ако детето беше оживяло, сумата по споразумението щеше да е много по-голяма. Случаят е във Вирджиния.

— Значи не може да вземем повече от два милиона? — попита Марк, уж разочарован от тази нищожна сума.

— Опасявам се, че да. Имате ли разрешение да практикувате във Вирджиния?

— Не, нямам.

Нито за където и да било другаде.

— Досега водили ли сте медицинско дело? Доста млад ми се струвате.

— Не. Ще го насоча към колеги. Някакви предложения?

— Разбира се. — Кунс грабна лист хартия и му го подаде. — Това е списък на най-добрите вашингтонски фирми за такива дела. Всички практикуват във Вирджиния, всички са чудесни адвокати. Работил съм с всеки един.

Марк огледа имената.

— Някой по-конкретно?

— Бих започнал отгоре с Джефри Корбет. Той е най-добрият според мен. Поема само акушеро-гинекологични случаи. Ще уплаши лекарите до смърт и те ще побързат да се споразумеят.

Два милиона. Бързо споразумение. Касичката в главата на Марк дрънчеше ли, дрънчеше.

Кунс беше зает човек. Погледна часовника си и каза:

— Хонорарът ми за цялата работа е четирийсет хиляди долара, което покрива и свидетелските показания в съда. Ако с Корбет искате да ме използвате, предупредете ме колкото се може по-скоро. Имам много случаи.

Докторът бавно се изправи.

— Разбира се, господин Кунс.

Ръкуваха се. Марк прибра медицинската документация на Рамон и побърза да излезе.

Късно следобед Зола седеше сама в бара в очакване на ежедневното съвещание на АПЛ. Не беше стъпвала в болница този ден и се чувстваше много по-добре. След няколкоседмично издирване най-накрая беше намерила подходящ адвокат в Дакар. Според уебстраницата му Диало Нианг работеше в адвокатска фирма с трима адвокати и говореше английски, макар че по телефона трудно се разбираше какво казва. Занимаваше се с наказателни и имиграционни дела и със семейни проблеми. Срещу хонорар от пет хиляди долара господин Нианг щеше да защитава интересите на родителите и брата на Зола, когато пристигнат, макар че никой не знаеше кога ще се случи това. Зола се притесняваше да изпрати такава сума в банка в Сенегал, но при дадените обстоятелства нямаше избор. Господин Нианг твърдеше, че има много контакти с важни хора в правителството и може да помогне на семейството да се върне в страната. Зола беше чела предостатъчно ужасяващи истории за премеждията на депортираните, когато се върнат нежелани.

Тя отвори лаптопа и провери имейлите си. Не се изненада от съобщението от администрацията на „Фоги Ботъм“. Фей Докси беше написала:

Скъпа г-це Мал,

Проф. Абернати и проф. Заран съобщиха, че не сте посещавали занятия този семестър. Загрижени сме. Бихте ли се обадили или писали, за да ни осведомите какво става?

Фей Докси,

помощник-инспектор

в „Студентски отдел“

Разбира се, тя знаеше, че Марк и Тод са получили подобни съобщения и не са ги удостоили с отговор. Партньорите бяха изненадани, че някой във „Фоги Ботъм“ е проявил прилежанието да забележи. Поразмисли над имейла за момент и отговори:

Г-жо Докси,

Имам пневмония и лекарите ми настояват да не ставам от леглото и да не се срещам с никого. Следя занятията си и очаквам да се възстановя напълно. Благодаря за загрижеността Ви. Скоро ще се върна.

Зола Мал

За Зола лъжата вече беше станала начин на живот. Напоследък буквално целият й живот беше измама: фалшиво име, фалшива фирма, фалшиви визитки и фалшива самоличност на загрижен адвокат, който хищно се възползва от злополучните жертви. Не можеше да продължава така. По-тежък ли щеше да е животът й, ако все още ходеше на лекции, опитваше се да си намери истинска работа и се тревожеше за адвокатския изпит и за заемите си?

Да, може би щеше да е пo-тежък. Сега поне се чувстваше в безопасност и недосегаема за имигрантските служби.

Лъжата продължи и със следващия имейл. Беше от Тилди Карвър от „Лоун Ейд“.

Скъпа госпожице Мал,

В последната ни кореспонденция споменахте, че се явявате на интервю в Министерството на правосъдието. Някакви новини? Смятахте да се ориентирате към публичния сектор по сила на програмата за опрощаване на заеми към Министерството на образованието. Не съм сигурна, че това е най-добрата възможност за Вас. Изисква десетгодишно обвързване, а това е много време. Решението обаче е Ваше. Така или иначе, ще съм признателна да ме осведомите при първа възможност за положението с работата си.

Последен транш: 13 януари 2014 г.: 32 500 долара. Обща дължима сума, главница и лихви: 191 000 долара.

Поздрави,

Тилди Карвър,

старши консултант по заемите

Както обикновено, Зола невярващо се взря в цифрите. Винаги се изкушаваше да пренебрегне имейлите за ден-два, но с този реши да действа в упор.

Скъпа госпожо Карвър,

Не получих работата в Министерството на образованието и в момента не мога да се явя на интервю другаде. Неочаквано се оказах на легло, боледувам от пневмония и съм под лекарски грижи. Надявам се да се върна на занятия до няколко дни и тогава ще Ви пиша.

Искрено Ваша,

Зола Мал

Марк пристигна с широка усмивка и си поръча бира. Тод също влезе в бара, спря, колкото да си налее бира, и се присъедини към тях. Изглеждаше изморен след дългия ден в окопите и беше в лошо настроение. Поздрави ги с:

— Осем часа се мъчих да убеждавам загубеняците в съда и нищо не постигнах. Едно голямо нищо. А вие двамата какви ги свършихте?

— Спокойно, приятел — каза Марк. — Има и лоши дни.

Тод отпи жадно от бирата си.

— Спокойно, друг път! Вече цял месец вършим тази щуротия и имам чувството, че нося огромно бреме. Да си го кажем честно, две трети от хонорарите ни са от дела, които аз съм привлякъл.

— Така, така — развеселено отбеляза Марк, — ето я първата ни караница. Сигурно се случва във всяка адвокатска фирма.

Зола затвори лаптопа си и се вторачи гневно в Тод.

— Не се карам — обясни той. — Просто имах лош ден.

— Доколкото си спомням, посъветвахте ме да не припарвам до наказателните съдилища, защото е мъжка игра. Моята част от сделката е да се навъртам из болниците и да преследвам пострадалите, защото на теория едно от моите дела може да ни донесе колкото няколко от твоите. Нали така?

— Да, обаче ти не носиш никакви дела — подигравателно отбеляза Тод.

— Старая се, Тод — студено отговори Зола. — Ако имаш по-добра идея, ще се радвам да я чуя. Наистина не ми харесва какво правя.

— Деца, деца — усмихна се широко Марк. — Хайде да се успокоим и да си преброим парите.

Тримата отпиха и зачакаха. Накрая Марк каза:

— Днес се срещнах с нашето вещо лице — онзи, на когото платихме две хиляди долара. Според него става дума за безспорна небрежност от страна на лекарите и на болницата. Нося копия от доклада му да си ги прочетете, когато искате. Красота, струва си всеки цент. Според него — а този тип е професионалист — в ръцете на подходящия адвокат делото е за максималното обезщетение според закона във Вирджиния: два милиона. Съветва ни да наемем Джефри Корбет, истински ас в делата за лекарска небрежност, натрупал е състояние от даване под съд на акушер-гинеколози. Кантората му е на четири преки от тук. Проверих го онлайн, напълно законен е. Според статия в едно медицинско списание, и то не съвсем благосклонна, господин Корбет печели между пет и десет милиона годишно. — Марк отпи още глътка. — Това няма ли да подобри отвратителното ти настроение, Тод?

— Да.

— Така си и мислех. Ако се съгласите, да взема да се обадя на господин Корбет и да уговоря среща.

— Не може да е толкова лесно — каза Зола.

— Просто сме късметлии, ясно? Според моето проучване над две хиляди акушер-гинеколози отиват на съд всяка година за най-различни видове лекарска небрежност. Има страшно много дела за завършили зле раждания и ние по една случайност се натъкнахме на такова.

Тод махна на един сервитьор и поръча още по едно питие.