Бар "Петлите"

21

Уилсън Федърстоун също беше третокурсник във „Фоги Ботъм“ и отначало беше член на бандата. През втората година двамата с Тод се скараха заради момиче, затова все по-рядко купонясваха заедно. Въпреки това Уилсън остана близък приятел, поне на Марк, и упорито му звънеше. Нямаше да се откаже и накрая Марк се съгласи да се видят да пийнат по нещо.

Избегна стария им квартал обаче и избра заведение близо до Капитолия. В четвъртък вечерта, докато Тод работеше в „Петлите“, а Зола неохотно обикаляше болница „Джордж Уошингтън“, Марк влезе със закъснение и завари Уилсън на бара, вече преполовил бирата си.

— Закъсня — посрещна го Уилсън с усмивка и сърдечно ръкостискане.

— Радвам се да те видя, човече — каза Марк и се настани на високото столче до него.

— Каква е тая брада?

— Не мога да си намеря бръснача. Ти как си?

— Добре. Въпросът е ти как си.

— И аз съм добре.

— Не, не си. Пропусна първите три седмици лекции и всички говорят за теб. За Тод също. Какво става с вас двамата?

Барманът се доближи към тях и Марк си поръча наливна бира. После вдигна рамене и отговори:

— Просто си почивам, това е. Имам достатъчно сериозни проблеми с мотивацията. Много се разстроих заради Горди, нали разбираш?

— Изнесъл си се от апартамента си. Тод също. Никой не е виждал Зола. Да не сте мръднали?

— Не знам какво правят те. Бяхме с Горди накрая и сигурно и на тях им е трудно.

Уилсън отпи от халбата си, докато барманът поднасяше бирата на Марк.

— Какво се случи с Горди? — попита Уилсън.

Марк се взря в бирата си и се зачуди как да отговори. Няколко секунди по-късно обясни:

— Имаше биполярно разстройство, беше спрял лекарствата и наистина не беше на себе си. Пипнаха го да шофира в нетрезво състояние, измъкнахме го под гаранция, заведохме го в апартамента му и останахме при него. Не знаехме какво да правим. Чудехме се дали да не се обадим на близките му, може би на годеницата му, но от това той откачи още повече. Заплаши ме, когато споменах, че се каня да звънна у тях. Някак е успял да се измъкне онази нощ и да отиде с колата си на моста. Обиколихме града в паника, опитахме се да го намерим, но закъсняхме.

Уилсън асимилира думите му и отпи отново.

— Ама това е ужасно! Говореше се, че вие сте били с него накрая, но не подозирах, че е било толкова зле.

— Държахме го под око. Беше се заключил в спалнята. Зола спеше на канапето, а Тод — в отсрещния апартамент. Ключът на колата му беше в джоба ми. Опитахме се да го заведем на лекар. Не знам какво друго можехме да направим. Така че, да, Уилсън, може да се каже, напоследък никак не сме добре.

— Мамка му, човече. Не ви видях на погребението.

— Там бяхме, но се скрихме на балкона. С Тод се видяхме с близките му, след като Горди скочи, и имаше много незаслужени обвинения. Към нас, разбира се. Трябва да има виновник, нали така? Затова искахме да избегнем среща с тях на погребението.

— Вие нямате вина.

— Е, те не мислят така и да ти кажа, Уилсън, в момента се чувстваме доста виновни. Трябваше да се обадим на Бренда и на родителите на Горди.

Уилсън се замисли и поръча още една бира.

— Не и според мен. Не бива да поемате вината за самоубийството му.

— Благодаря ти, но просто не мога да се отърся от тази мисъл.

— А ти какви ги вършиш, защо прекъсваш точно преди последния семестър? Голяма глупост, Марк. Наесен започваш работа, ако не греша?

— Грешиш. Уволниха ме още преди да ме назначат. Фирмата се сля с друга, направиха промени и мен ме изхвърлиха. Непрекъснато се случва в тази чудесна професия.

— Съжалявам, не знаех.

— Няма нищо. И бездруго не беше обещаваща кариера. Ами ти, провървя ли ти на юридическия фронт?

— В известен смисъл. Намерих си работа в неправителствена организация, така че ще приложа номера с общественополезния труд и ще ми опростят по-голяма част от заема.

— За десет години?

— Те така си мислят. Възнамерявам да поработя три-четири години, колкото да усмиря акулите, и да си намеря истинска работа. Рано или късно пазарът трябва да се оправи.

— Наистина ли го вярваш?

— Не знам какво да вярвам, но трябва да отида някъде.

— След като издържиш адвокатския изпит, разбира се.

— Знаеш ли какво мисля за адвокатския изпит, Марк? Миналата година са го издържали половината възпитаници на „Фоги Ботъм“, другата половина са се провалили. Аз мисля, че съм в първата група, и ако си седна на задника и уча, ще го издържа. Като се огледам на лекции, виждам много идиоти, но аз не съм от тях. Ти също не си, Марк. Адски си умен и не се плашиш от работа.

— Вече ти казах, имам проблеми с мотивацията.

— Тогава какво смяташ да правиш?

— Нямам план. Оставил съм се на течението. Сигурно накрая ще се появя на лекции, макар че ми призлява само като си помисля за онова място. Може би ще прекъсна за един семестър и ще наваксам после. Не знам.

— Не може да го направиш, Марк. Ако прекъснеш, ще те обявят за неплатежоспособен.

— Мисля, че вече съм неплатежоспособен. Като гледам извлечението по кредита си, дължа четвърт милион долара, а не се очертава да си намеря работа. За мен това си е чиста неплатежоспособност. И какво толкова? Ще ме съдят, но не могат да ме убият, нали така? Миналата година един милион студенти са обявили неплатежоспособност и доколкото ми е известно, още са си живи и здрави.

— Знам, знам. Чета блоговете. — Двамата отпиха от бирата си и се огледаха в огледалото над редиците бутилки с алкохол. — Къде живееш сега? — попита Уилсън.

— Ти да не ме следиш?

— Не, просто се отбих в апартамента ти и един съсед ми каза, че си напуснал. Тод също. Виждал ли си го? Вече не работи в бара.

— Напоследък не съм. Мисля, че се върна в Болтимор.

— Прекъсна ли?

— Не знам, Уилсън. Спомена, че иска да си вземе почивка. Мисля, че е по-объркан от мен. С Горди бяха много близки.

— Не си вдига телефона.

— Е, вие двамата не бяхте големи приятели.

— Оправихме се. По дяволите, Марк, тревожа се, ясно? Вие сте ми приятели, а просто се изпарихте.

— Благодаря ти, Уилсън, това означава много за мен. Но аз ще се оправя в края на краищата. Не съм сигурен за Тод обаче.

— Ами Зола?

— Какво за нея?

— И тя изчезна безследно. Никой не я е виждал. Изнесла се е от жилището си.

— Поддържам връзка с нея, но е съсипана. Тя последна видя Горди жив и приема случилото се много тежко. Освен това ще депортират родителите й обратно в Сенегал. Никак не е добре.

— Горкото момиче. Глупаво беше от страна на Горди да се обвърже с нея.

— Може би, не знам. Вече в нищо не виждам смисъл.

Доста време пиха мълчаливо. В огледалото Марк видя познато лице на маса в другия край на помещението. Красиво лице, което беше виждал в съда. Хадли Кейвинес, помощник-прокурорката по делото на Бенсън Тейпър за превишена скорост. Очите им се срещнаха за кратко и тя отмести поглед.

Уилсън си погледна часовника и каза:

— Виж, това е много потискащо. Трябва да тръгвам. Моля те, Марк, обаждай се и ми кажи, ако мога да ти помогна с нещо.

Той пресуши бирата си и остави банкнота от десет долара на бара.

— Дадено, Уилсън. Благодаря.

Уилсън стана, потупа го по рамото и си тръгна. Марк погледна в огледалото и установи, че Хадли е с още три млади жени. Очите им отново се срещнаха и двамата се гледаха втренчено няколко секунди.

Половин час по-късно момичетата приключиха и платиха сметката си. На излизане Хадли заобиколи и се отби на бара.

— Чакаш ли някого? — попита тя.

— Да, теб. Заповядай.

Тя протегна ръка и каза:

— Хадли Кейвинес, Десето отделение.

Марк пое ръката й.

— Знам. Марк Апшоу. Може ли да те почерпя?

Тя се настани на столчето и каза:

— Разбира се.

Марк махна на бармана и я попита:

— Какво да бъде?

— Шардоне.

— А за мен още една бира.

Барманът се отдалечи и двамата се обърнаха един към друг.

— Не съм те виждала напоследък — отбеляза тя.

— Ами, там съм всеки ден. Цедя системата.

— Нов си.

— От няколко години. Работех във фирма, но ми доскуча в мелачката. Сега работя самостоятелно и се забавлявам. А ти?

— Първа година в прокуратурата, затова ме набутаха в пътнотранспортните. Адска скука. Не е много приятно, но си плащам сметките. Къде завърши право?

— В Делауер. Дойдох в големия град да променя света. А ти?

Надяваше се да не отговори, че е следвала във „Фоги Ботъм“.

— В Кентъки. Първо колеж, после право. Дойдох да си търся работа в Конгреса, но не се получи. Провървя ми и си намерих място в прокуратурата. Дано да е само временно.

Пристигнаха питиетата им. Двамата се чукнаха леко, казаха си „наздраве“ и отпиха.

— И после какво? — попита Марк.

— Кой знае в този град? Държа под око пазара на труда, търся възможности също като хиляди други хора. В момента положението не е никак розово.

Ама сериозно ли, помисли си Марк. Само се позавърти във „Фоги Ботъм“.

— И аз така чувам.

— Ами ти? Не ми казвай, че смяташ да се препитаваш, като защитаваш пияни шофьори.

Марк се засмя, като че ли беше нещо забавно.

— Всъщност, не. Имам партньор, с когото бихме искали да се занимаваме с жертвите на катастрофи.

— Ще изглеждаш готино на билборд.

— Мечта ми е. Телевизионните реклами също.

Тя беше изпила няколко чаши и седеше съвсем близо, почти се докосваха. Беше скръстила крака и полата й се беше плъзнала високо по бедрата. Прекрасни крака. Хадли отпи от питието си, остави чашата на бара и попита:

— Имаш ли планове за по-късно днес?

— Никакви. А ти?

— Свободна съм. Съквартирантката ми работи за Службата по преброяване и постоянно отсъства. Мразя да съм сама.

— Бързо действаш.

— Защо да губим време? Ние с теб си приличаме и в момента си мислим за едно и също.

Марк плати и повика такси. Когато потеглиха, тя хвана лявата му ръка и я сложи върху оголеното си бедро. Той се засмя и прошепна:

— Обожавам този град. Има толкова много агресивни жени.

— Щом казваш.

Колата спря пред висока жилищна сграда на Петнайсета улица. Марк плати на шофьора и двамата с Хадли влязоха, хванати за ръка, все едно се познаваха от месеци. Целунаха се в асансьора, целунаха се отново в спретнатата малка дневна и единодушно решиха, че не им се гледа телевизия. Докато тя се събличаше в банята, Марк успя да изстреля есемес до Тод: „Извадих късмет. Няма да се прибера тази нощ. Сладки сънища“.

Тод отговори: „Кое е момичето?“.

Марк: „Сигурно съвсем скоро ще я срещнеш“.

Марк намери Тод пред залата на Шесто отделение в девет и половина. В коридора беше пълно с обичайната пъстра смесица от обвиняеми и неколцина адвокати, които обработваха тълпата. Тод увещаваше млада жена, която като че ли плачеше. Когато накрая тя поклати глава отрицателно, той се отдръпна и забеляза, че партньорът му го наблюдава отдалече. Тод се приближи към него и изохка:

— Трети фал. Слаба сутрин. Изглеждаш ужасно. Цяла нощ ли не спа?

— Беше страхотно. После ще ти разказвам. Къде е Зола?

— Не съм говорил с нея днес сутринта. Спи до късно, защото виси по болниците до среднощ.

— Според теб наистина ли се опитва да привлече клиенти, или просто си чете книжка? Така де, още не е довела никого.

— Не знам. Да оставим този разговор за после. Отивам пред Осмо отделение.

Тод се отдалечи с куфарче в ръка и след няколко крачки измъкна мобилния си, все едно имаше важна работа. Марк се запъти към Десето отделение и влезе в залата. Съдия Хендълфорд водеше заседанието и разговаряше с обвиняемия. Както винаги, адвокати и чиновници се тълпяха край съдийското място и разлистваха документи. Хадли беше там, говореше си с друг прокурор. Когато забеляза Марк, се усмихна и се приближи. Седнаха на масата на защитата, все едно имаха важни дела.

Броени часове по-рано се бяха строполили изтощени и бяха заспали голи и блажено преплели тела. А сега тя беше свежа, с бистър поглед, истински професионалист. Марк беше изморен.

— Знам какво си мислиш, но отговорът е „не“ — тихо каза тя. — Довечера имам среща.

— И през ум не ми е минало — отговори той с усмивка. — Имаш номера ми обаче.

— Имам много номера.

— Хубаво. Може ли да поговорим за клиента ми Бенсън Тейпър?

— Разбира се. Не го помня. Нека да взема делото.

Хадли се изправи, приближи до масата на секретарката и започна да търси в голямо чекмедже с папки. Намери делото на Бенсън и се върна при защитата. Прегледа документите и се усмихна.

— Направо е летял, нали? Сто трийсет и пет при ограничение седемдесет. Доста безразсъдно. Сигурно ще полежи малко.

— Знам. Ето какво ти предлагам. Бенсън е млад, чернокож, има хубава работа. Работи като доставчик и ако изгуби книжката си, ще изгуби и работата си. Можеш ли да посмекчиш обвинението?

— За теб ще направя всичко. Съгласен ли си на обикновено превишаване на скоростта? Ще плати малка глоба и ще го предупредиш да кара по-бавно.

— Просто така? — попита усмихнат Марк.

Тя се приведе към него и отговори:

— Ами, да. Щом задоволяваш прокурора, получаваш добри споразумения. Поне при мен е така.

— Не трябва ли шефът ти да одобри?

— Марк, това е съдът за пътнотранспортни произшествия, ясно? Не говорим за обвинение в убийство. Ще го пробутам на стария Хендълфорд и той няма да гъкне.

— Обичам те, бейби.

— Всички така казват.

Хадли се изправи с папката и протегна ръка, за да скрепят споразумението. Двамата се ръкуваха като истински професионалисти.