Бар "Петлите"

41

Хвърлиха ези-тура и Тод спечели. Взе такси до летище „Дълес“ в събота сутринта. Плати седемстотин и четирийсет долара за двупосочен билет до Барбадос с „Делта“. Фалшивият му паспорт свърши работа безпроблемно и на гишето на авиокомпанията, и при проверките. Тод летя два часа до Маями, като през повечето време похъркваше. Поразтъпка се в залата на летището по време на тричасовия престой и за малко да изпусне полета си на юг. Пристигна в столицата Бриджтаун по тъмно и взе такси до малък хотел на брега. Чу музика, събу си обувките, нави си крачолите на панталона и закрачи по топлия пясък към партито в близкия курорт. Само след един час вече флиртуваше с привлекателна жена на петдесетина години от Хюстън, чийто съпруг беше сдал багажа и дремеше в хамака наблизо. Засега Барбадос му понасяше.

Марк се качи на влака от Юниън Стейшън и завинаги напусна Вашингтон. Пристигна в Ню Йорк към пет следобед, отиде с метрото до Бруклин и завари квартирата им точно както я бяха оставили в четвъртък.

Съботният ден на Зола беше по-паметен. Късно сутринта високопоставен полицай със сако и вратовръзка пристигна в хотела, придружаван от двама униформени.

Остави ги във фоайето и се качи с нея до стаята й на четвъртия етаж. С помощта на Фанта като преводач Зола му предаде дебел плик, пълен със западноафрикански франкове, равностойността на 26 000 американски долара. Полицаят бавно преброи парите и остана доволен от сделката. От единия джоб на сакото си извади картите й. От другия измъкна по-тънък плик и каза:

— Ето ви парите.

— Какви пари? — попита тя, видимо изненадана.

— От хотелския сейф. Около шест хиляди долара. Хотелът има опис.

Почтени крадци, помисли си тя, но нищо не каза. Взе плика си, мъжът взе своя и го пъхна в джоба си.

— Ще се върна след час — осведоми я той и излезе от стаята.

Точно час по-късно пред хотела спря полицейски микробус. Абду и Бо слязоха отзад без белезници и влязоха във фоайето като туристи. Разридаха се, когато видяха Зола и Фанта, всъщност цялото семейство си поплака. Отидоха в кафенето и си устроиха пиршество с яйца и мъфини.

Идина Санга ги завари там и им нареди да си събират багажа. Трябваше да напуснат хотела. Зола плати сметката, а Идина повика две таксита. Излязоха от хотела, без да поглеждат назад, и потеглиха. Четирийсет и пет минути по-късно спряха пред няколко модерни небостъргача. Идина се обади по телефона и някакъв служител ги посрещна във фоайето на най-високата сграда. Временният им апартамент се намираше на седмия етаж. Беше обзаведен оскъдно, но на кого му пукаше? След месеци в центъра за задържане и една седмица в дакарския затвор мястото беше същински замък в очите на Абду. Всички от семейството бяха заедно, свободни и в безопасност.

Идина им обясни как стоят нещата. Апартаментът беше нает за деветдесет дни. В понеделник тя щеше да се заеме със задачата да им подсигури документи. Бързо щяха да си върнат сенегалското гражданство — в крайна сметка бяха родени тук, — а Зола щеше да бъде натурализирана. Ако се съдеше по новините от партньорите й, нямаше основание да бърза да се връща в Съединените щати.

За втора поредна сутрин Тод се събуди с главоболие и пресъхнала уста. Поразмота се с чаша силно кафе край басейна и към обед беше готов да пазарува. Взе такси до нов комплекс в северните покрайнини на Бриджтаун. Безредно разположените сглобяеми къщи изглеждаха много по-привлекателни на уебсайта, отколкото в действителност. Ах, тези уебсайтове! Без ясна причина Тод все още отваряше уебстраницата на „Фоги Ботъм“, когато беше в лошо настроение и проклинаше усмихнатите лица на хубавите студенти, които предоволно се справяха с предизвикателствата на обучението по право. Кой се доверява на уебсайт?

Тод се срещна с брокер, който го разведе из два апартамента, свободни за купуване или наем на унищожителни цени. Избра по-малкия и след като се попазари малко за капарото, подписа договор за покупка и подаде чек на фирма „Лусеро и Фрейзиър“ за пет хиляди долара, който по-късно банката щеше да отхвърли със страшна сила. С договора в ръка той се върна в хотела, свърза се е партньорите си, обу си къси гащета и отиде на басейна, където си купи ледено дайкири на екзотичния бар и се излегна на слънце.

Късно следобед в неделя Бари Стрейхан беше привикан в дома на Хайндс Ракли на Пето Авеню. Отвориха бутилка вино и седнаха на терасата, под която се намираше Сентрал Парк. Дъг Брум и хората му наистина бяха тръгнали по следите на Марк и Тод и все още сглобяваха парчетата. Новината за самоубийството на Горди ги отведе до училището по право „Фоги Ботъм“, където техен представител бе присъствал на унилата церемония по дипломирането. Благодарение на списък на завършващите програмата и малко лесна работа по телефона стигнаха до имената Фрейзиър и Лycepo — третокурсници, близки с починалия, които бяха прекъснали следването си през януари. Техен състудент дори ги беше осведомил, че двамата са арестувани за незаконна адвокатска практика. Кратка статия в броя на „Поуст“ от предишния ден описваше появата им в съда в петък. Ракли не беше единственият, който ги търсеше. Явно двамата оставяха след себе си многобройни недоволни клиенти и хора, изпълнени с желание да ги съдят. Страниците им във Фейсбук бяха затворени два месеца по-рано, но нает от Брум хакер успя да възстанови няколко снимки. Извън всякакво съмнение Фрейзиър и Лусеро бяха младежите, представили се за журналисти на срещата с Ракли и Стрейхан пет дни по-рано в Бруклин.

Ракли разгледа поредица снимки и ги сравни с онези от фалшивите шофьорски книжки на двамата. Хвърли ги на масата и попита:

— Е, каква игра играят?

— Преди два месеца и половина Марк Фрейзиър се е включил в колективен иск в Маями като ощетен клиент на банка „Суифт“. Открил си е сметка в клон на банката във Вашингтон през януари.

— Голяма работа. Ще получи малко пари от споразумението. Има още нещо.

— Тод Лусеро се присъединява към колективния иск в Ню Йорк, а партньорката им Зола Мал — към онзи във Вашингтон. Не съм сигурен какви са ги вършили, но явно са искали да разберат как стават нещата.

— Има още нещо. Не биха си направили толкова труд за такива незначителни суми по споразумението. Какво знаем за колективния иск на „Коен-Кътлър“?

— Той е най-голям от шестте. Двеста и двайсет хиляди клиенти, пренасочени от десетки по-малки фирми. Повечето ищци могат да бъдат открити онлайн с помощта на едно от приложенията за проследяване на съдебни дела, но не всички. Както можеш да допуснеш, при толкова много хора и при толкова бързо договорено споразумение цари известен хаос. „Коен-Кътлър“ не са длъжни да предоставят списък на фирмите, които са пренасочили клиенти към тях. Но Брум продължава да търси.

— Можем ли да проникнем в „Коен-Кътлър“?

— Не можем. Поверително е. Но ФБР със сигурност може да поразпита.

— Не искам ФБР да души наоколо.

— Ясно. Има обаче начини да им се подшушне.

— Измисли как и го направи бързо. Кога ще се превеждат парите?

— Скоро. Тази седмица съгласно споразумението и съдебната заповед.

— Притиснат съм натясно, Бари, и това не ми харесва. Искам споразумението да се осъществи, при това бързо, за да може банката да загърби този кошмар. В същото време не мога да понеса да ме крадат. И двамата знаем, че не може да се има вяра на адвокатите по колективните искове, а тъй като има още един милион потенциални ищци, това е пълно безумие. Ще има измами, при това много.

В понеделник сутринта Тод се издокара и взе такси до Втора кралска банка, която се намираше на централната улица в деловия квартал на Бриджтаун. В десет часа имаше среща с някой си господин Рудолф Ричард, елегантен възрастен човек, който посрещаше приветливо чуждестранните клиенти. Тод щеше да пробута историята, че заедно с партньорите си у дома са ударили десетката в съдебните войни и на солидната възраст от двайсет и седем той вече може да осребри жетоните си и да се премести на Карибите. Възнамеряваше да закрие правната си кантора и през следващите няколко години да управлява новия си хедж фонд „Йорк и Ориндж Трейдърс“, седнал край басейна с изглед към океана. Представи фалшивия си паспорт, договора си за къщата, която повече нямаше да види, и доста прочувствена препоръка от акаунт мениджърката в Ситибанк в Бруклин. Господин Ричард искаше 10 000 долара, за да открие сметка по правилата, но Тод нямаше да му даде нито цент. Големите пари щяха да пристигнат след около седмица и той обясни на правен език, който господин Ричард трудно проумяваше, че в момента може да даде най-много две хиляда долара в брой. Ако не са достатъчно, Тод щял просто да се разходи по-нататък по улицата, където поне сто други банки очакваха клиентите си. След като Тод се усмихва, лъга и увещава цял час, сметката беше открита.

Той излезе от банката, намери празно кафене на открито и от там изпрати на партньорите си радостната новина, че фирмата вече действа в Барбадос.

У дома Марк затрупваше Джени Валдес от „Коен-Кътлър“ със съобщения. Споразумението с банка „Суифт“ беше одобрено на всички нива, къде са проклетите пари? Тя не беше сигурна. Обясни му, че тези неща отнемат време, но очаквали паричния превод. Той не пристигна в понеделник. Марк кръстосваше централните бруклински улици под надвисналите сиви облаци и се опитваше да не мисли за партньора си, който се печеше на слънце и мариноваше черния си дроб. Положението се влошаваше през около един час, защото Тод изпращаше поредната снимка на готина мадама по изрязани бански.

Късно следобед във вторник двама агенти на ФБР влязоха в кантората на „Коен-Кътлър“ в центъра на Маями и бързо бяха отведени в кабинета на Иън Мейуедър, управляващ партньор на фирмата. Говореше предимно специален агент Уин и срещата беше напрегната още от самото начало. Федералните искаха поверителна информация, която не подлежеше на разкриване.

— Колко правни кантори насочиха клиенти към вашия колективен иск? — попита Уин.

— Няколко десетки и само толкова мога да ви кажа — отговори Мейуедър малко рязко.

— Молим да ни дадете списък на тези кантори.

— Чудесно. Покажете ми съдебна заповед и ще се подчиним. Искате поверителна информация, господа, а при отсъствието на съдебна заповед не мога да ви я предоставя.

— Подозираме, че има измама, свързана с колективния ви иск.

— Това не би ме учудило. При искове с толкова много ищци измамата не е нещо необичайно, както ви е известно. И преди се е случвало, а ние се стараем да го избегнем. Имаме работа с повече от двеста хиляди човека обаче и с десетки правни кантори. Не е възможно да проверяваме всичко.

— Кога ще изплащате парите?

— Екипът ни, който се занимава с изплащането, работи денонощно. Първият транш пристигна от „Суифт“ днес сутринта. Още утре сутринта започваме изплащането на сумите. Както можете да допуснете, парите са толкова много, че телефоните прегряха. Съдът ни инструктира да се разплатим по най-бързия начин.

— Може ли да го забавите с ден-два? — попита Уин.

— Не — гневно отсече Мейуедър. — Имаме съдебна заповед за бързо изплащане. Доколкото разбирам, господа, ФБР е на ранен етап от разследването, така че в момента просто опипвате почвата. Покажете ми съдебна заповед и фирмата ще я изпълни.

Никога не заставай между адвокат по колективните искове и парите му съгласно постигнатото споразумение. ФБР знаеше, че се очаква от колективния иск срещу банка „Суифт“ фирма „Коен-Кътлър“ да получи около осемдесет милиона.

Уин се изправи и каза:

— Добре, ще се върнем със съдебна заповед.

И двамата с партньора му напуснаха кантората без нито дума повече.