Бризингър

Крилати вести

След това в паметта на Насуада зейна бездна: сетивата й бяха така притъпени, че тя си даде сметка за изминалото време едва когато усети, че Йормундур разтърсва рамото й и казва нещо на висок глас. Отне й няколко секунди да проумее смисъла на звуците, които излизаха от устата му, а после чу:

— … продължавайте да ме гледате, мътните го взели! Ето така! Не заспивайте отново. Няма да се събудите, ако заспите.

— Сега можеш да ме пуснеш, Йормундур — каза тя и успя да се усмихне слабо. — Вече съм добре.

— А чичо ми Ундест беше елф.

— Не беше ли?

— Ба! Същата сте като баща ви: винаги невнимателна, когато става дума за собствената ви безопасност. Племената могат да си гният в кървавите си древни обичаи, не ме е грижа. Нека ви види лечител. Не сте в състояние да взимате решения.

— Затова изчаках, докато се свечери. Виждаш ли, слънцето почти е залязло. Мога да си почивам тази нощ, а утре ще съм готова да се заема с належащите дела.

Фарика се появи от сенките и се засуети около Насуада.

— О, милейди, много ни изплашихте преди малко.

— А и все още се притесняваме за вас — промърмори Йормундур.

— Е, сега съм по-добре. — Тя се поизправи на стола, без да обръща внимание на паренето в ръката си. — И двамата можете да си вървите; всичко ще бъде наред. Йормундур, прати вест на Фадауар, че може да остане вожд на собственото си племе, стига да ми се закълне във вярност като на свой военачалник. Твърде опитен водач е, за да го загубя. Фарика, докато се връщаш към палатката си, моля те, уведоми билкарката Анджела, че се нуждая от услугите й. Тя се съгласи да ми приготви няколко отвари и мехлеми.

— Няма да ви оставя сама в това състояние — обяви Йормундур.

Фарика кимна.

— Моля за извинение, милейди, но съм съгласна с него. Не е безопасно.

Насуада хвърли поглед към входа на шатрата, за да се увери, че никой от Нощните ястреби не е достатъчно близо, за да я чуе, а после снижи гласа си до тих шепот:

— Аз няма да съм сама.

Веждите на Йормундур се вдигнаха учудено, а по лицето на Фарика се появи тревога.

— Аз никога не съм сама. Разбирате ли?

— Взели сте някакви… предпазни мерки, милейди? — попита военачалникът.

— Да.

И двамата й служители, изглежда, не се успокоиха от това уверение и Йормундур каза:

— Насуада, аз съм отговорен за вашата безопасност. Трябва да знам с каква допълнителна защита разполагате и кой точно има достъп до вас.

— Не — отвърна тя меко. После, виждайки болката и обидата, които се появиха в очите му, продължи: — Причината не е, че се съмнявам във верността ти, точно обратното. Ала това трябва да е нещо само мое. За да съм спокойна, искам да имам кинжал, който никой друг не вижда: скрито оръжие в ръкава ми, ако искаш така да го наречеш. Приеми го като мой недостатък, но не се измъчвай с мисълта, че изборът ми е някаква критика към начина, по който изпълняваш задълженията си.

— Милейди — Йормундур се поклони — официалност, която почти никога не използваше при нея.

Насуада вдигна ръка, давайки им позволение да напуснат, и двамата с Фарика побързаха да излязат от червената шатра.

В продължение на една дълга минута, а може би и две, единственият звук, който достигаше до нея, бе грубото грачене на гарваните, виещи се над лагера на Варден. После зад гърба й се чу леко шумолене, като от мишка, душеща за храна. Като обърна глава, Насуада видя Елва да се измъкна от скривалището си, появявайки се между двете завеси в основната част на шатрата.

Младата жена я огледа внимателно.

Неестественият растеж на момичето продължаваше. Когато господарката на Варден я срещна за първи път неотдавна, Елва изглеждаше три-четиригодишна. Сега по-скоро имаше вид на шестгодишна. Семплата й рокля беше черна, с няколко лилави гънки около врата и раменете. Дългата й права коса бе дори по-черна: катран, който се изливаше до кръста й. Острото й личице имаше цвят на слонова кост, защото тя рядко излизаше навън. Драконовият белег на челото й блестеше в сребристо. А виолетовите й очи съдържаха горчилка и цинизъм — резултат от благословията на Ерагон, оказала се проклятие, защото я принуждаваше не само да понася болката на хората, но и да се опитва да я предотврати. Последната битка едва не я бе убила с концентрираната агония на хиляди хора, въпреки че в опит да я защити един от заклинателите на Ду Врангр Гата я бе приспал с магия, докато траеше боят. Едва наскоро момичето бе започнало отново да говори и да проявява интерес към обкръжението си.

То избърса малката си уста с опакото на ръката си и Насуада попита:

— Зле ли ти беше?

Елва сви рамене.

— Свикнала съм с болката, но все още не мога да устоявам с лекота на магията на Ерагон… Трудно се впечатлявам, Насуада, но ти си силна жена, щом можеш да понесеш толкова много порязвания.

Въпреки че го бе чувала много пъти, гласът на Елва все още плашеше младата жена, защото в него се долавяше горчивината и насмешливостта на обръгнал на мъката по света възрастен, а не невинността на дете. Помъчи се да не му обръща внимание и отговори:

— Ти си по-силна. На мен не ми се налагаше да понасям и болката на Фадауар. Благодаря ти, че остана с мен. Зная какво трябва да ти е коствало и съм ти признателна за това.

— Признателна? Ха! Това е празна дума за мен, лейди Найтстолкър. — Малките устни на Елва се извиха в крива усмивка. — Имаш ли нещо за ядене? Умирам от глад.

— Фарика остави малко хляб и вино зад онези свитъци — отговори Насуада и посочи към другия край на шатрата. После изпроводи с поглед момичето, което отиде до масата и започна да поглъща лакомо хляба, като пъхаше в устата си големи залъци. — Поне няма да ти се наложи да живееш така още дълго. Веднага щом се върне, Ерагон ще премахне заклинанието.

— Може би. — След като излапа половината хляб, Елва спря да яде. — Между другото излъгах за Изпитанието на Дългите ножове.

— Какво искаш да кажеш?

— Видях в прозренията си, че ще изгубиш, а не че ще спечелиш.

— Моля!

— Ако бях оставила събитията на естествения им ход, смелостта щеше да те напусне на седмия разрез и сега Фадауар щеше да седи на мястото ти. Затова ти казах онова, което имаше нужда да чуеш, за да го победиш.

Насуада я побиха студени тръпки. Ако казаното от Елва бе истина, значи тя дължеше на детето-прорицателка повече, отколкото си мислеше. И все пак не й се нравеше да бъде манипулирана, дори и заради собствената й полза.

— Разбирам. Изглежда, трябва да ти благодаря отново.

Момичето се засмя пискливо.

— И мразиш всеки миг, в който трябва да го направиш, нали? Няма значение. Не се тревожи, че ще ме обидиш, Насуада. Ние просто сме полезни една на друга, нищо повече.

Господарката на Варден изпита облекчение, когато едно от охраняващите шатрата джуджета — капитан на сегашния патрул — удари щита с чука си и обяви:

— Билкарката Анджела моли за аудиенция, лейди Найтстолкър.

— Да заповяда — отвърна Насуада, извисявайки глас.

Анджела влезе, понесла няколко чанти и кошници. Както винаги, къдравата й коса обграждаше като буреносен облак лицето й, което бе пребледняло от тревога. По петите й я следваше котколакът Солембум в животинската си форма. Той веднага се насочи към Елва и започна да се търка в краката й, извивайки гръб.

Анджела остави багажа си на земята, разкърши рамене и каза:

— Знаеш ли, покрай вас двамата с Ерагон ми се струва, че прекарвам повечето си време сред Варден да лекувам хора, които са твърде тъпи, за да схванат, че трябва да избягват да бъдат нарязани на парченца!

Докато говореше, ниската билкарка отиде с уверена стъпка до Насуада и започна да развива превръзките на дясната й ръка. Тя изцъка неодобрително.

— Обикновено това е моментът, когато лечителят пита пациента как е, а пациентът лъже през стиснати зъби „О, не твърде зле“, а лечителят казва „Хубаво, хубаво. Добро настроение ще ти помогне да се излекуваш бързо“. Обаче според мен скоро няма да сновеш насам-натам и да предвождаш битка срещу Империята. Точно обратното.

— Ще се възстановя, нали? — попита Насуада.

— Да, ако можех да използвам магия, за да затворя тези рани. Но тъй като не мога, трудно ми е да преценя. Ще трябва да се влачиш като повечето хора и да се надяваш никой от разрезите да не се възпали. — Тя спря за момент работата си и погледна младата жена право в очите. — Осъзнаваш, че ще ти останат белези, нали?

— Ще става, каквото има да става.

— Така е.

Насуада потисна един стон и погледна нагоре, докато Анджела зашиваше раните, а после ги намазваше с гъста каша от билки. С крайчеца на окото си видя как Солембум скочи на масата и се настани до Елва. Котколакът протегна голяма рошава лапа, сграбчи парче хляб от чинията на момичето и започна да го гризе с блестящите си бели зъби. Черните пискюли на огромните му уши потрепваха, докато ги въртеше на всички страни, слушайки дрънченето от броните на воините, които минаваха край червената шатра.

— Барзул — измърмори Анджела. — Само мъже могат да измислят да се режат, за да определят кой ще е водач на глутницата. Идиоти!

Макар че я болеше, Насуада не можа да се сдържи да не се засмее.

— Така си е — каза тя, след като пристъпът на смях отмина.

Точно когато Анджела приключи с превързването на последната рана, джуджето-капитан отвън извика:

— Стой!

Последваха звънтящи звуци, докато хората от стражата кръстосваха мечове, за да препречат пътя на онзи, който се опитваше да влезе.

Без да се замисли, Насуада измъкна късия нож от канията, пришита към корсажа й. Трудно й беше да стисне дръжката, защото усещаше пръстите си дебели и тромави, а мускулите на ръката й реагираха бавно. Сякаш тя бе изтръпнала, ако се изключат парещите резки, гравирани в плътта й.

Анджела също извади кинжал някъде изпод дрехите си и застана пред младата жена, мърморейки думи на древния език. Солембум скочи на земята и застана, готов за скок, до билкарката. Козината му настръхна и така той изглеждаше по-едър от повечето кучета. Изръмжа гърлено.

Елва продължи да яде, привидно без да се тревожи от врявата. Огледа залъка хляб, който държеше с палеца и показалеца си, както човек разглежда странен вид насекомо, а после го потопи в чашата с вино и го лапна.

— Милейди! — извика някой. — Ерагон и Сапфира се приближават с голяма скорост от североизток!

Насуада прибра ножа, стана от трона и каза на Анджела:

— Помогни ми да се облека.

Билкарката подаде роклята на младата жена, така че да нахлузи първо полата. После внимателно й помогна да мушне ръцете си в ръкавите, а след това започна да завързва връзките на корсажа. Елва се присъедини към нея. Двете скоро успяха да облекат господарката си.

Насуада огледа ръцете си и не видя и следа от превръзките.

— Да скрия или да покажа раните си? — попита тя.

— Зависи дали смяташ, че показването им ще засили влиянието ти, или ще окуражи враговете ти, защото ще помислят, че си слаба и уязвима — отвърна Анджела. — Всъщност въпросът е почти философски и се базира на това дали когато гледаш човек, изгубил палеца на крака си, ще си кажеш: „О, той е сакат!“ или „О, бил е достатъчно умен или силен, или късметлия, за да избегне по-лошо“.

— Винаги правиш такива странни сравнения.

— Благодаря ти.

— Изпитанието на Дългите ножове е съревнование на сила — каза Елва. — Това е добре известно сред Варден и народа на Сурда. Гордееш ли се със силата си, Насуада?

— Отрежете ръкавите — нареди младата жена. Когато те се поколебаха, повтори: — Хайде! До лактите. Не се тревожете за роклята; после ще дам да я закърпят.

С няколко ловки движения Анджела отряза посочената част от ръкавите и остави парчетата плат на масата.

Насуада вирна брадичка.

— Елва, ако усетиш, че ще припадна, моля те, кажи на Анджела, за да ме хване. Ще вървим ли?

Трите тръгнаха с Насуада начело. Солембум ги следваше.

Когато излязоха от червената шатра, джуджето-капитан извика:

— По местата!

Шестимата членове на Нощните ястреби обградиха групата на Насуада: хората застанаха отпред, джуджетата — отзад, а огромните Кул — ургали, издигащи се на почти три метра височина — от двете страни.

Здрачът покриваше лагера на Варден със златистолилавите си криле, придавайки тайнствен вид на палатките, чиито редици се простираха по-далеч, отколкото Насуада можеше да вижда. Все по-дълбоките сенки предвещаваха идването на нощта и безбройните факли и огньове вече горяха ярко и светло в топлия сумрак. Небето на изток бе чисто. На юг голям нисък облак от черен дим скриваше хоризонта и Пламтящите равнини, намиращи се на няколко километра в тази посока. На запад редица букове и трепетлики бележеха пътя на река Джийт, по която плаваше „Драконово крило“ — корабът, който Джеод, Роран и другите селяни от Карвахол бяха откраднали. Ала погледът на Насуада бе обърнат единствено на север към блестящата фигура на Сапфира, която приближаваше оттам. Лъчите на залязващото слънце я осветяваха, обвивайки я със син ореол. Драконът изглеждаше като плеяда звезди, падащи от небето.

Гледката бе така величествена, че Насуада остана като хипнотизирана за миг, благодарна, че има щастието да я види. „В безопасност са!“ — помисли си и въздъхна облекчено.

Воинът, който бе донесъл вестта за пристигането на Сапфира — слаб мъж с голяма, неподстригана брада, — се поклони и отбеляза:

— Милейди, както виждате, казах истината.

— Да. Добре направи. Трябва да имаш невероятно добро зрение, за да забележиш Сапфира по-рано. Как е името ти?

— Флечър, син на Харден, милейди.

— Благодаря ти, Флечър. Върни се на поста си.

Мъжът се поклони отново и се отправи към покрайнините на лагера.

Без да отмества поглед от дракона, Насуада тръгна между редиците палатки към голямата поляна, определена за кацане и отлитане на Сапфира. Стражите и спътниците й я следваха, ала тя не им обръщаше внимание, нетърпелива да се срещне с Ерагон и дракона. Беше прекарала голяма част от изминалите дни в тревоги за тях не само като водач на Варден, но — донякъде за нейна изненада — и като приятел.

Сапфира летеше по-бързо от всеки ястреб, който Насуада бе виждала, ала все пак се намираше на няколко километра от лагера и й бяха необходими почти десет минути да измине оставащото разстояние. През това време огромна тълпа воини се струпа около поляната: хора, джуджета и дори група сивокожи ургали, водени от Нар Гарцвог, който плюеше по хората близо до него. Сред множеството бяха и крал Орин, и придворните му, които се разположиха срещу Насуада; Нархайм, джуджешкият посланик, поел задълженията на Орик, след като другото джудже потегли за Фардън Дур; Йормундур и останалите членове на Съвета на старейшините… и Аря.

Високата елфка си проправяше път сред тълпата към Насуада. Въпреки че Сапфира почти ги бе достигнала, и мъже, и жени отвръщаха поглед от небето, за да следят Аря — толкова впечатляваща гледка представляваше. Облечена изцяло в черно, тя носеше панталони като мъжете, препасан на кръста меч и лък с колчан на гърба. Кожата й имаше цвета на светъл мед. Лицето й бе с остри като на котка черти, а походката й бе гъвкава и грациозна като на умел воин, притежаващ свръхестествена сила.

Ексцентричното й облекло винаги се бе струвало на Насуада леко неприлично, защото разкриваше прекалено много от тялото й. Ала трябваше да признае, че дори елфката да сложеше дрипи, пак щеше да изглежда по-достолепно и царствено от всяка смъртна благородничка.

Спирайки се пред водачката на Варден, Аря посочи с финия си пръст към раните й.

— Както е казал поетът Ерне, да се подложиш на болка в името на народа и страната, които обичаш, е най-висша добродетел. Познавала съм всички водачи на Варден и те до един бяха силни мъже и жени. Никой сред тях обаче не можеше да се мери с Аджихад. Ала сега мисля, че с това ти надмина дори него.

— Оказваш ми голяма чест, Аря, но се боя, че ако се откроявам толкова ярко, малцина ще запомнят баща ми така, както заслужава.

— Делата на децата са доказателство за възпитанието, което са получили от родителите си. Блести като слънцето, Насуада, защото колкото си по-ярка, толкова повече хора ще уважават Аджихад за това, че те е научил как да поемеш отговорността на командването на такава крехка възраст.

Насуада сведе глава, приемайки присърце съвета на Аря. После се усмихна.

— Крехка възраст? По нашите стандарти аз съм голяма жена.

В зелените очи на елфката проблесна веселие.

— Така е. Ала ако съдим по годините, а не по мъдростта, никой човек не би могъл да се счита за възрастен сред моя вид. Освен Галбаторикс, разбира се.

— И мен — обади се Анджела.

— О, хайде стига — каза Насуада. — Не е възможно да си много по-възрастна от мен.

— Ха! Бъркаш външността с възрастта. Би трябвало да имаш повече здрав разум, след като толкова време си край Аря.

Преди младата жена да успее да попита колко точно възрастна е Анджела, някой я дръпна за роклята изотзад. Тя се обърна и видя, че тази волност си е позволила Елва, която я приканва да приклекне. Насуада се наведе и приближи ухо до устата на детето, което прошепна:

— Ерагон не е на гърба на Сапфира.

Сърцето на Насуада се сви и тя усети, че не може да си поеме дъх. Загледа се към небето — драконката кръжеше точно над лагера, на няколко хиляди стъпки височина. Огромните й прилепови криле изглеждаха черни срещу слънчевата светлина. Насуада виждаше ноктите, които се белееха на фона на люспестия й корем, ала не можеше да различи кой я язди.

— Откъде знаеш? — попита тя с тих глас.

— Не чувствам тревогите и страховете му. Роран е там, както и жена, за която предполагам, че е Катрина. Никой друг.

Насуада се изправи и плесна с ръце.

— Йормундур! — извика със звънлив глас.

Военачалникът, който бе на десетина метра от нея, дотича, разблъсквайки всички, които се изпречваха на пътя му. Бе достатъчно опитен, за да усети кога има проблем.

— Милейди.

— Разчисти полето! Отпрати всички, преди Сапфира да е кацнала.

— Включително Орин, Нархайм и Гарцвог?

Тя се намръщи.

— Не, но не допускай никой друг да остане. Побързай!

Когато Йормундур започна да раздава заповеди на висок глас, Аря и Анджела се приближиха до Насуада. Те изглеждаха разтревожени колкото самата нея. Аря каза:

— Сапфира нямаше да е толкова спокойна, ако Ерагон беше ранен или мъртъв.

— Но къде е той тогава? — попита настоятелно Насуада. — В каква неприятност се е забъркал сега?

Поляната се изпълни с врява, докато военачалникът и хората му насочваха наблюдателите обратно към палатките им, размахвайки сопи, когато недоволните воини протестираха или се опитваха да останат. Избухнаха няколко свади, ала капитаните под командването на Йормундур бързо надвиха участниците в тях, за да предотвратят избухването на насилие. За щастие ургалите напуснаха без проблеми, когато главатарят им нареди, ала самият Гарцвог тръгна към Насуада, както и крал Орин, и джуджето Нархайм.

Тя усети как земята потрепери под краката й, когато триметровият ургал се приближи до нея. Той повдигна кокалестата си брадичка, оголвайки гърло според обичая на расата си.

— Какво означава това, лейди Найтстолкър?

Насуада го разбираше трудно заради формата на челюстите и зъбите му, които се отразяваха на говора му.

— Да, и аз искам да получа някакво проклето обяснение — каза Орин с почервеняло лице.

— Аз също — добави Нархайм.

Докато ги гледаше, водачката на Варден изведнъж осъзна, че това може би е първият път от хиляди години насам, когато членовете на толкова много от расите на Алагезия са се събрали заедно в мир. Единствено Ра’зак и жребците им липсваха и тя знаеше, че никое създание със здрав разум не би поканило тези гнусни изчадия на тайните им съвещания. Тя посочи Сапфира и каза:

— Ето къде са отговорите, които искате.

Точно когато последните зяпачи се махнаха от поляната, Насуада бе облъхната от силен вихър и драконът се спусна към земята, разперил криле, за да забави полета си, преди да се приземи на задните си крака. После стъпи и с предните и из лагера се разнесе глух тътен. Роран и Катрина се развързаха от седлото и бързо слязоха.

Водачката на Варден пристъпи напред и огледа Катрина. Беше любопитна да види каква жена би могла да вдъхнови един мъж да положи такива невероятни усилия, за да я спаси. Девойката пред нея имаше едро телосложение, бледото лице на болник, буйна коса с бакърен цвят и рокля, която бе толкова разкъсана и мръсна, че бе невъзможно да се определи как е изглеждала първоначално. Въпреки пораженията, нанесени от пленничеството й, за Насуада бе очевидно, че Катрина е достатъчно привлекателна, но не и до степен бардовете да я възпеят като велика красавица. В погледа и стойката й обаче се усещаше определена сила, която караше господарката на Варден да си мисли, че ако Роран бе плененият, Катрина би била също толкова способна да вдигне на бунт селяните от Карвахол и да ги поведе на юг към Сурда, а после и в битката в Пламтящите равнини, след което да продължи до Хелгринд заради човека, когото обича. Дори когато забеляза Гарцвог, девойката не трепна и не се отдръпна, а остана на мястото си до Роран.

Братовчедът на Ерагон се поклони на Насуада, а после се завъртя на пета и повтори жеста към крал Орин.

— Милейди — каза той със сериозно лице. — Ваше Величество. Ако позволите, бих искал да ви представя годеницата си Катрина.

Младата жена направи реверанс и пред двамата.

— Добре дошла сред Варден, Катрина — каза Насуада. — Всички тук сме чували името ти, свързано с необичайната преданост на Роран. По цялата земя вече се пеят песни за любовта му към теб.

— Добре дошла — добави Орин. — Наистина си добре дошла.

Насуада забеляза, че кралят е впил очи в Катрина, както и всички други присъстващи мъже, включително джуджетата. Тя не се съмняваше, че ще описват невероятната й външност на другарите си преди края на нощта. Онова, което Роран бе сторил в нейно име, я издигаше над обикновените жени; правеше я обект на тайнственост, възхищение, а и завист от страна на воините. Това, че някой би жертвал толкова много за един човек, означаваше, че този човек е необичайно ценен.

Катрина се изчерви и се усмихна.

— Благодаря ви — каза тя.

Заедно с неудобството пред такова внимание, на лицето й се изписа и известна гордост, сякаш знаеше колко невероятен е Роран и се радваше, че единствена от жените в Алагезия е завладяла сърцето му. Той бе неин и тя нямаше нужда от никакво друго съкровище или титла.

Насуада внезапно се почувства самотна. „Иска ми се да имах онова, което имат те“ — помисли си тя. Отговорностите не й позволяваха да храни момичешки мечти за романтика и венчило, а още по-малко за деца, освен ако не уредеше някой брак по сметка за доброто на Варден. Често бе обмисляла да направи това с Орин, ала куражът никога не й достигаше. И все пак Насуада бе приела своя дълг и не мразеше Катрина и Роран заради щастието им. Беше я грижа за каузата; да победи Галбаторикс бе по-важно от нещо толкова тривиално като брака. Почти всеки се женеше, ала колцина имаха възможност да ръководят раждането на нова ера?

„Тази вечер не съм на себе си — осъзна Насуада. — Раните са разбъркали мислите ми като разтревожен рояк оси“. Тя разтърси глава и погледна край Роран и Катрина към Сапфира. Насуада отвори бариерите, които обикновено издигаше около ума си, за да чуе думите на дракона, а после попита:

— Къде е той?

Сапфира се приближи със сухо шумолене на люспи и преви шията си, така че главата й се озова точно пред Насуада, Аря и Анджела. Лявото око на дракона проблесна със син огън. Тя подуши два пъти и аленият й език се стрелна извън устата. Влажният й горещ дъх развя дантелената яка на роклята на Насуада.

Водачката на Варден преглътна, когато съзнанието на Сапфира се докосна до нейното. Усещането бе различно от това за всяко друго създание, което Насуада бе срещала преди — древно, чуждо и едновременно свирепо и нежно. Това, заедно с впечатляващото физическо присъствие на дракона, винаги й напомняше, че ако Сапфира иска да ги изяде, би могла лесно да го стори. Според Насуада бе невъзможно да си спокоен край дракон.

— Подушвам кръв — каза Сапфира. — Кой те е наранил, Насуада? Кажи ми името му и ще го разполовя от врата до чатала, а после ще ти донеса главата му за трофей.

— Няма нужда да разкъсваш никого. Не и за момента. Аз сама държах ножа. Сега обаче не е времето да говорим за това. В момента ме е грижа единствено къде се намира Ерагон.

— Ерагон реши да остане в Империята — отговори драконката.

За няколко секунди Насуада бе неспособна да помръдне или да мисли. После вцепенението й отстъпи пред надигащото се чувство за надвиснала прокоба. Другите реагираха по различен начин, по което тя прецени, че драконът говори на всички едновременно.

— Как… как можа да му го позволиш? — попита тя.

Сапфира изсумтя и от ноздрите й бликна огън.

— Ерагон сам направи избора си. Не можех да го спра. Той настоя да свърши онова, което смяташе за правилно, независимо какви биха били последствията за него или Алагезия… Можех да го разтърся като пале, но всъщност се гордея с него. Не бой се, той може да се грижи за себе си. Засега не го е сполетяло нещастие. Бих разбрала, ако беше наранен.

— А защо е направил този избор? — попита Аря.

— Ще бъде по-бързо, ако ви покажа, вместо да обяснявам с думи. Може ли?

Всички кимнаха в знак на съгласие.

Порой от спомените на Сапфира се изля в съзнанието на водачката на Варден. Тя видя черния Хелгринд отвисоко, над облаците, чу Ерагон, Роран и Сапфира да обсъждат как най-добре да изпълнят нападението си, гледаше ги как откриват леговището на Ра’зак и почувства епичната битка на Сапфира с Летрблака. Образите удивиха Насуада. Тя бе родена в Империята, ала не си спомняше нищо от нея. Това беше първият й път като възрастен, когато виждаше нещо различно от дивите покрайнини на владенията на Галбаторикс.

Накрая стана свидетел и на конфликта между Ерагон и неговия дракон. Сапфира се помъчи да го скрие, ала болката, която изпитваше от това, че го е изоставила, все още бе така силна и пронизваща, че Насуада трябваше да избърше сълзите от бузите си с превръзките на ръцете си. Обаче причините, които Ерагон изтъкна за оставането си — убийството на последния Ра’зак и изследването на останалата част от Хелгринд, — й се сториха незадоволителни.

Тя се намръщи. „Ерагон може и да действа прибързано, ала със сигурност не е толкова глупав, че да изложи на риск всичко, което се опитваме да постигнем, само за да посети няколко пещери и да довърши отмъщението си. Трябва да има и друго обяснение“. Насуада се зачуди дали да не притисне Сапфира за истината, ала знаеше, че драконът не би си спестил подобна информация поради каприз. „Може би иска да го обсъдим насаме“ — помисли тя.

— Мътните го взели! — възкликна крал Орин. — Ерагон не можеше да избере по-лошо време да броди сам. Какво значение има един-единствен Ра’зак, когато цялата армия на Галбаторикс станува само на няколко километра от нас?… Трябва да го върнем.

Анджела се разсмя. Тя плетеше чорап, използвайки пет кокалени куки, които потракваха в постоянен и чудат ритъм.

— Как? Той ще пътува денем, а Сапфира няма да посмее да кръжи и да го търси, когато слънцето свети и всеки може да я види и да предупреди Галбаторикс.

— Да, но той е нашият Ездач! Не можем просто да стоим със скръстени ръце, докато Ерагон се намира сред враговете ни.

— Съгласен съм — каза Нархайм. — Каквото и да ни коства, трябва да се погрижим за безопасното му завръщане. Гримстнзборит Хротгар осинови Ерагон, приемайки го в своето семейство и своя клан — както знаете, това е и моят клан, — и по закон ние му дължим верността си и кръвта си.

Аря коленичи и за изненада на Насуада започна да пристяга връзките на ботушите си. Докато държеше една от тях между зъбите си, елфката попита:

— Сапфира, къде точно беше Ерагон, когато за последно докосна ума му?

— Във входа на Хелгринд.

— А имаш ли представа по какъв път смяташе да поеме?

— Той самият все още не знаеше.

Аря скочи на крака.

— Значи ще трябва да го търся навсякъде, където мога.

После тя се затича като елен през поляната, скривайки се сред палатките от другата страна, като бягаше на север бърза и лека като самия вятър.

— Аря, не! — извика Насуада, ала елфката вече бе изчезнала. Безнадеждността заплашваше да погълне младата жена, докато гледаше след нея. „Центърът ни се разпада“ — каза си тя.

Стискайки ръбовете на несъразмерните парчета броня, които покриваха гърдите му, сякаш за да ги разкъса, Гарцвог се обърна към водачката на Варден.

— Искате ли да я последвам, лейди Найтстолкър? Не мога да бягам бързо като малките елфи, но мога да бягам също толкова дълго.

— Не… не, остани. Отдалече Аря може да мине за човек, ала войниците ще те подгонят в мига, в който някой фермер те зърне.

— Свикнал съм да бъда преследван.

— Но не и насред Империята, със стотици от воините на Галбаторикс, кръстосващи страната. Не, Аря ще трябва да се справи сама. Моля се да намери Ерагон и да го предпази от беда, защото без него сме обречени.