Кръв по скалите

Ерагон излезе отривисто от кръглата зала, закътана дълбоко под центъра на Тронхайм. Дъбовата врата се затръшна зад него с глух тътен.

Той застана с ръце на хълбоците насред сводестия коридор и се загледа в пода, който бе покрит с квадратни плочки от ахат и нефрит. Откакто двамата с Орик бяха пристигнали в Тронхайм преди три дни, тринадесетте вождове на джуджешките кланове не правеха нищо друго, освен да спорят за неща, които му се струваха напълно незначителни, като например това кои кланове имат право да пускат стадата си в определени спорни пасища. Докато слушаше как вождовете се карат за дреболии в правния си кодекс, Ездача често изпитваше желанието да изкрещи, че са слепи глупаци, които ще обрекат цяла Алагезия на тиранията на Галбаторикс, ако не оставят настрана дребнавите си тревоги и не изберат нов владетел без повече бавене.

Все още потънал в мислите си, Ерагон бавно тръгна надолу по коридора, като едва забелязваше четиримата стражи, които го следваха — както правеха навсякъде, където отидеше, — а също и джуджетата, които го поздравяваха с най-различни варианти на „Аргетлам“. „Най-лошата е Йорюн“ — реши той. Жената джудже беше гримстборит на Дургримст Вреншргн — могъщ и войнствен клан — и от самото начало на преговорите бе дала да се разбере, че възнамерява да вземе трона. Само един друг клан, Урзад, открито заставаше зад каузата й, ала както бе демонстрирала на няколко пъти по време на срещите между вождовете, Йорюн беше умна, хитра и способна да извърти почти всяка ситуация в своя полза. „Би станала превъзходна кралица — призна сам пред себе си Ездача, — но е толкова коварна, че е невъзможно да се прецени дали ще подкрепи Варден, щом бъде избрана“. Той се усмихна кисело. Разговорът с Йорюн винаги беше труден за него. Джуджетата я смятаха за страхотна красавица и дори по човешките стандарти фигурата й беше забележителна. Освен това тя като че ли бе развила силен интерес към него, който той не можеше да си обясни. При всеки техен разговор Йорюн непрекъснато правеше алюзии с историята и митологията на джуджетата. Младежът не разбираше намеците й, но те, изглежда, забавляваха неимоверно Орик и другите вождове.

В добавка към Йорюн, още двама вождове също имаха претенции към трона: Ганел от клана Дургримст Куан и Надо от клана Дургримст Кнурлкаратн. В качеството си на пазители на джуджешката религия, Куан имаха огромно влияние сред расата си, ала до момента Ганел бе получил подкрепата на само два други клана: Дургримст Рагни Хефтин и Дургримст Ебардак — последният се занимаваше основно с наука и изследвания. За сметка на това Надо бе създал по-сериозна коалиция, която се състоеше от клановете Фелдуност, Фангур и Аз Свелдн рак Ануин.

Докато Йорюн явно искаше трона само заради властта, която щеше да й донесе, а Ганел не изглеждаше особено враждебен към Варден — макар и да не демонстрираше и привързаност, — Надо открито и яростно се противопоставяше на всякакво замесване с Ерагон, Насуада, Империята, Галбаторикс, кралица Исланзади или, доколкото Ерагон можеше да прецени, което и да е живо същество отвъд планините Беор.

Кнурлкаратн бяха каменоделци и никой не можеше да се мери с тях по отношение на хора и материални блага, защото всички други кланове разчитаха на опита им в прокопаването на тунели и строителството на сгради, и дори Ингетум се нуждаеха от тях за добиването на рудата за ковачниците им. И ако опитът на Надо да спечели короната се провалеше, Ездача знаеше, че мнозина от вождовете на другите по-маловажни кланове, които споделяха възгледите му, щяха да скочат да заемат мястото му. Аз Свелдн рак Ануин например, които Галбаторикс и Клетвопрестъпниците почти бяха избили по време на бунта им, се бяха обявили за кръвни врагове на Ерагон по време на посещението му в град Тарнаг и във всяко свое действие по време на съветите показваха неизменната си омраза към него, Сапфира и всичко, свързано с дракони или онези, които ги яздят. Бяха възразили дори за самото присъствие на Ерагон на съвещанията, въпреки че бе напълно законно според джуджешкия закон, и накараха всички да гласуват по въпроса, с което забавиха събранието с шест ненужни часа.

„Някой ден ще трябва да намеря начин да се помиря с тях — помисли си младият Ездач. — Или това, или ще трябва да довърша започнатото от Галбаторикс. Отказвам да живея целия си живот в страх от Аз Свелдн рак Ануин“. За пореден път, както ставаше често през последните няколко дни, зачака отговора на Сапфира и когато той не се появи, познатата болка прободе сърцето му.

Не беше никак сигурно доколко стабилни са съюзите между клановете. Нито Орик, нито Йорюн, нито Ганел или Надо имаха достатъчна подкрепа, за да спечелят гласа на масите, така че всички бяха активно въвлечени в надпреварата да запазят верността на клановете, които вече им бяха обещали помощ, като в същото време подстрекаваха подкрепящите противниците им да се откажат. Въпреки важността на събитието, на Ерагон всичко това му се струваше изключително досадно и изморяващо.

Доколкото бе разбрал от обяснението на Орик, преди да изберат владетел, вождовете трябваше да гласуват дали са готови да изберат такъв и при първоначалните избори трябваше да се получат поне девет гласа „за“, за да започнат същинските. Засега никой от гримстборит, включително Орик, не се чувстваше достатъчно сигурен в позицията си, за да подложи въпроса на гласуване и да се премине към окончателните избори. Както казваше приятелят му, това бе най-деликатната част от процеса и в някои случаи тя отнемаше ужасно дълго време.

Обмисляйки положението, Ерагон бродеше безцелно из лабиринта от коридори под Тронхайм, докато не се озова в суха прашна стая, край едната стена на която имаше редица от пет черни арки, а на отсрещната — осемметров барелеф във формата на ръмжаща мечка. Мечката имаше златни зъби и кръгли рубини вместо очи.

— Къде се намираме, Квистор? — обърна се младежът към един от пазачите си.

Гласът му разбуди глухо ехо в стаята. Той усещаше умовете на много джуджета в нивата над тях, ала нямаше представа как да ги достигне.

Стражът — младо джудже на не повече от шестдесет години, пристъпи напред.

— Тези стаи са били изпразнени преди хилядолетия от гримстборит Корган по времето на построяването на Тронхайм. Не сме ги използвали оттогава, освен когато цялата ни раса се събере във Фардън Дур.

Ерагон кимна.

— Можеш ли да ме заведеш обратно на повърхността?

— Разбира се, Аргетлам.

Няколко минути бърз ход ги отведоха до широко стълбище с ниски стъпала като за джуджета, което се издигаше към коридор някъде в югозападния сектор на основите на Тронхайм. Оттам Квистор поведе Ездача към южния от четирите шесткилометрови тунели, които разделяха планината по посоките на компаса.

Това бе същият тунел, през който Ерагон и Сапфира бяха влезли за пръв път в Тронхайм преди няколко месеца, и Ездача вървеше по него към центъра на града-планина със странно усещане за носталгия. Имаше чувството, че в промеждутъка е остарял с няколко години.

Високият колкото четириетажна сграда коридор беше изпълнен с джуджета от всички кланове. Те до едно забелязаха Ездача, в това той бе сигурен, но не всички благоволиха да покажат, че са го видели, за което им беше благодарен, защото му спестиха усилията да отвръща на още повече поздрави.

Той настръхна, когато група Аз Свелдн рак Ануин прекоси коридора. Като един джуджетата извърнаха глави и го изгледаха, но израженията им бяха прикрити от пурпурните була, които винаги носеха на публично място. Последният в редицата се изплю на пода по посока на Ерагон, преди да изчезне след събратята си през един сводест портал, водещ към съседния коридор.

„Ако Сапфира бе тук, нямаше да посмеят да проявят такава грубост“ — помисли си той.

Половин час по-късно достигна края на величествения коридор и въпреки че бе идвал тук много пъти, удивлението и възхищението го обзеха отново, когато пристъпи между колоните от черен оникс, увенчани с жълт цирконий, три пъти по-високи от човешки бой, и влезе в кръглата зала в сърцето на Тронхайм.

Тя бе широка триста метра, с под от полиран червен халцедон, в който бе гравиран чук, заобиколен от дванадесет пентаграми — герба на Дургримст Ингетум и първия джуджешки крал Корган, който бе открил Фардън Дур, търсейки злато. Срещу Ерагон и от двете му страни се издигаха входовете към другите три тунела, преминаващи през града-планина. Залата нямаше таван, но се издигаше чак до върха на Тронхайм, който отстоеше на хиляда и шестстотин метра. Там бяха входовете за драконовите покои, където бяха живели Ерагон и Сапфира, преди Аря да строши звездния сапфир, а над тях бе единствено небето: пищен син кръг, който изглеждаше невъобразимо далечен между стените на отвореното гърло на Фардън Дур — кухата, висока шестнадесет хиляди метра, планина, която криеше Тронхайм от останалата част от света.

Съвсем малко дневна светлина проникваше до дъното на Тронхайм. Градът на Вечния сумрак, така го наричаха елфите. Тъй като в града-планина влизаше оскъдна слънчева светлина, ако се изключи зашеметяващият половин час преди и след обяд в средата на лятото — джуджетата озаряваха вътрешността с безброй фенери без пламък. Тук, в залата, имаше хиляди от тях. От външната страна на всяка втора колона на сводестите галерии, които обграждаха всяко ниво на Тронхайм, висеше по един фенер, а в самите аркади — дори още повече, като осветяваха входовете към странни и непознати стаи, както и пътя на Вол Турин, Безкрайното стълбище, което се издигаше спираловидно около залата от дъното до върха. Ефектът бе едновременно потискащ и впечатляващ. Фенерите бяха в множество различни цветове и така вътрешността на залата изглеждаше като обсипана с блестящи скъпоценни камъни.

Красотата им обаче бледнееше пред великолепието на истинския скъпоценен камък, най-великия от всички: Исидар Митрим. Джуджетата бяха построили на пода кръгла дървена платформа с диаметър осемнадесет метра и ограда от дъбови греди, където изключително внимателно монтираха наново парче по парче разбития звезден сапфир. Парчетата, които още не бяха разположили, стояха в кутии без капак, подплатени с груба вълна. Всяка от тях имаше етикет, надписан с паякообразни руни. Кутиите бяха разположени върху голяма част от западната страна на обширната зала. Може би триста джуджета стояха приведени над тях, погълнати от работата си, докато се мъчеха да съберат парчетата в едно цяло. Друга група се суетеше на платформата и се грижеше за раздробения кристал на нея, както и за построяването на допълнителни конструкции.

Ерагон се загледа в работата им в продължение на няколко минути, а после отиде до мястото на пода, което Дурза бе строшил, когато нахлу с ургалите в Тронхайм от тунелите отдолу. С върха на ботуша си той почука полирания камък пред себе си. Нямаше и следа от нанесеното от Сянката поражение. Джуджетата бяха свършили великолепна работа за заличаването на белезите от битката за Фардън Дур, въпреки че Ездача се надяваше да я запомнят с някакъв паметник, защото смяташе, че е важно за бъдещите поколения да не забравят кървавата цена, която джуджетата и Варден бяха платили по време на борбата си с Галбаторикс.

Докато вървеше към платформата, той кимна на Скег, който стоеше там и наглеждаше звездния сапфир. Ерагон бе срещал и преди слабото джудже с ловки пръсти. Скег беше от Дургримст Гедтрал и крал Хротгар му бе възложил реставрацията на най-ценното джуджешко съкровище.

Скег направи знак на младежа да се качи на платформата. Когато той се повдигна на грубо издяланите греди, го посрещна бляскав пейзаж от фасети — полегати повърхнини, остри като игла върхове, тънки като хартия ръбове. Повърхността на звездния сапфир му напомни за леда по река Анора в долината Паланкар в края на зимата, когато той се топеше и замръзваше множество пъти и беше опасно да се върви по него заради неравностите, създадени от промените в температурата. Само че вместо сини, бели или прозрачни, останките от звездния сапфир бяха в мек розов цвят, прорязан от неясни оранжеви линии.

— Как върви работата? — попита Ерагон.

Скег сви рамене и размаха ръце във въздуха като чифт пеперудени крила.

— Върви, както върви, Аргетлам. Не можем да пришпорваме съвършенството.

— Струва ми се, че напредвате бързо.

Скег почука широкия си плосък нос с тънкия си пръст.

— Върхът на Исидар Митрим, който сега е отдолу, Аря счупи на големи парчета, които са лесни за сглобяване. Плоската част обаче, която сега е отгоре… — Скег поклати глава, а сбръчканото му лице изглеждаше тъжно. — От силата на удара при счупването всички парченца са оказали натиск върху повърхността на камъка, едни бяха разхвърляни настрани от Аря и дракона Сапфира, други паднаха надолу към теб и онази презряна Сянка… това разби венчелистчетата на розата на ужасно малки парчета. А розата, Аргетлам, розата е ключова за камъка. Тя е най-красивата, най-сложната част от Исидар Митрим. И се е разбила на най-много парчета. Ако не успеем да я съберем наново и да разположим всяко зрънце на правилното му място, можем със същия успех да дадем камъка на бижутерите, за да направят пръстени за майките ни. — Думите се изливаха от Скег като вода, преливаща от кофа. Той изкрещя нещо на родния си език към джудже, което пренасяше една от кутиите през залата, а после подръпна бялата си брада и попита:

— Чувал ли си някога историята за създаването на Исидар Митрим в Епохата на Херан?

Ездача се поколеба, припомняйки си уроците в Елесмера.

— Зная, че е бил издялан от Дюрок.

— Да. Дюрок Орнтронд или Орловото око, както го наричате на вашия език. Той не е открил Исидар Митрим, но сам го е изкопал от обкръжаващия го камък, обработил го е и го е полирал. Петдесет и седем години е работил над Звездната роза. Кристалът го е запленил така, както нищо друго. Всяка нощ е седял приведен над Исидар Митрим до ранните часове на утрото, защото бил решен Звездната роза да не е просто предмет на изкуство, а нещо, което ще докосва сърцето на всеки, който я погледне, и ще спечели на Дюрок почетно място на масата на боговете. Отдадеността му е била толкова голяма през тридесет и втората година от труда му, че когато неговата съпруга му поставила ултиматум или да сподели бремето с чираците си, или тя ще напусне дома му, Дюрок не казал и дума, а й обърнал гръб и продължил да оформя контурите на венчелистчето, по което работел вече почти цяла година.

Дюрок се трудил над Исидар Митрим, докато не бил доволен от всяка линия и извивка. Тогава хвърлил парцала за полиране, отстъпил крачка от Звездната роза и казал: „Гунтера да ме закриля, готова е!“ и паднал мъртъв на пода. — Скег се потупа по гърдите. — Сърцето му не издържало, защото за какво друго имал да живее?… Това се опитваме да възстановим, Аргетлам: петдесет и седем години непрестанна концентрация от един от най-великите майстори, които расата ни е раждала. Ако не съберем Исидар Митрим точно както е бил преди, ще омаловажим постижението на Дюрок за всички, които тепърва ще видят Звездната роза.

Скег удари с юмрук бедрото си, за да подчертае тези думи.

Ерагон се облегна на парапета пред себе си и загледа как пет джуджета, застанали в противоположни краища на кристала, спуснаха шесто, което бе завързано с въже, докато не увисна на сантиметри над острите ръбове на строшения сапфир. Джуджето извади късче от Исидар Митрим от кожена кесия, закачена на колана му, и с една миниатюрна пинцета го разположи в мъничка пролука в кристала под себе си.

— Ако коронацията се проведе след три дни, ще бъдете ли готови с Исидар Митрим дотогава? — попита Ерагон.

Скег забарабани по парапета с всичките си десет пръста — мелодия, която младежът не познаваше. Накрая джуджето отвърна:

— Не бихме бързали толкова със Звездната роза, ако не беше предложението на твоя дракон. Тази прибързаност ни е чужда, Аргетлам. Не е в природата ни, както е в човешката, да се щураме като разбунени мравки. И все пак ще сторим всичко по силите си да подготвим навреме Исидар Митрим за коронацията. Ако тя се състои след три дни… Е, тогава не съм оптимистично настроен за шансовете ни. Но ако е по-късно през седмицата, мисля, че ще сме приключили.

Ездача благодари на Скег за предвиждането и се сбогува с него. Следван от стражите си, младежът отиде до една от множеството общи кухни в града-планина — дълга и ниска стая с каменни маси, подредени в редици от едната страна, и джуджета, които се суетяха около печки от другата.

Там Ерагон вечеря с хляб, риба с бяло месо, която джуджетата ловяха в подземните езера, гъби и някакъв вид каша от грудки, която бе ял и преди в Тронхайм, но чийто произход все още не му беше известен. Преди да започне обаче, той провери храната за отрова, използвайки магиите, научени от Оромис.

Докато прокарваше последната коричка хляб с глътка слаба, разредена с вода, бира, Орик и свитата му от десет воини влязоха в залата. Другите джуджета седнаха на отделни маси, разполагайки се така, че да виждат и двата входа, а вождът на Ингетум се присъедини към Ездача, като се отпусна с изморена въздишка на каменната пейка срещу него. Той постави лакти на масата и потърка лице с длани.

Ерагон направи няколко магии, за да попречи да бъдат подслушвани, и попита:

— Нова пречка?

— Не, няма пречки. Но тези обсъждания са изключително изморителни.

— Забелязах.

— А всички забелязаха твоето недоволство — отвърна Орик. — Трябва да се владееш по-добре оттук насетне, Ерагон. Разкриването на каквато и да било слабост само помага на каузата им. Аз…

Той замълча, защото едно пълно джудже дойде и постави поднос димяща храна пред него.

Ездача погледна навъсено към ръба на масата.

— Но по-близо ли си до трона? Спечелихме ли нещо с целия този безсмислен брътвеж?

Орик вдигна пръст, докато дъвчеше хляба си.

— Спечелихме много. Не бъди толкова мрачен! След като ти си тръгна, Хавард се съгласи да намали данъка върху солта, която Дургримст Фангур продават на Ингетум, в замяна на летен достъп до тунела ни към Налсврид-мерна, за да могат да ловуват червените елени, които се събират край езерото през топлите месеци в годината. Трябваше да видиш как Надо изскърца със зъби, когато Хавард прие предложението ми!

— Ха! — възкликна презрително Ерагон. — Данъци, елени… какво общо има всичко това с наследяването на Хротгар? Кажи ми честно, Орик, каква е позицията ти в сравнение с тази на другите вождове? И колко още ще се проточат преговорите? С всеки изминал ден става все по-вероятно Империята да разбере измамата ни и Галбаторикс да удари Варден, докато мен ме няма да отблъсна Муртаг и Торн.

Доведеният му брат избърса уста с ъгълчето на покривката.

— Позицията ми е достатъчно стабилна. Никой от гримстборит няма нужната подкрепа да поиска гласуване, но аз и Надо имаме най-много последователи. Ако някой от двама ни успее да спечели още два или да речем три клана, балансът бързо ще се наклони в негова полза. Хавард вече се колебае. Няма да му трябва още много окуражаване, струва ми се, за да го убедя да се присъедини към моя лагер. Тази нощ ще вечерям с него и ще видя какво мога да сторя в тази насока. — Орик излапа парче печена гъба и продължи: — А що се отнася до това кога ще приключат преговорите, може би след седмица, ако имаме късмет, или след две, ако нямаме.

Ездача изруга под нос. Беше толкова напрегнат, че стомахът му се бунтуваше и заплашваше да изхвърли храната, която току-що бе изял.

Джуджето се пресегна през масата и го хвана за китката.

— Нито ти, нито аз можем да направим нещо, за да ускорим решението на клановете, така че не позволявай това да те разстройва прекалено много. Безпокой се за нещата, които можеш да промениш, и остави останалото да се оправи само, а? — Той го пусна.

Ерагон бавно издиша и се облегна на лакти върху масата.

— Зная. Но имаме толкова малко време, а ако се провалим…

— Каквото е писано, ще стане — каза джуджето. После се усмихна, но очите му бяха тъжни. — Никой не може да избяга от промислите на съдбата.

— Не можеш ли да вземеш трона със сила? Зная, че нямаш толкова войски в Тронхайм, но с моята подкрепа кой ще застане срещу теб?

Орик се спря с ножа на половината път между чинията и устата му, а после поклати глава и продължи да яде. Между няколко хапки каза:

— Подобен заговор ще е катастрофален.

— Защо?

— Трябва ли да обяснявам? Цялата ни раса ще се обърне срещу нас и вместо да придобия власт над народа си, ще наследя празна титла. Ако това се случи, не бих заложил и счупен меч, че ще доживея края на годината.

— Аха.

Джуджето не каза нищо повече, докато храната на подноса му не свърши. После изпи голяма глътка бира, оригна се и продължи разговора:

— Вървим по ветровита планинска пътека с бездънни пропасти от двете й страни. Толкова много членове на расата ми мразят и се страхуват от Драконовите ездачи заради зверствата, които Галбаторикс и Клетвопрестъпниците, а сега и Муртаг, са извършили срещу нас. И толкова много от тях се боят от света отвъд планините, тунелите и пещерите, където се крием… — Орик завъртя халбата си на масата. — Надо и Аз Свелдн рак Ануин само влошават положението. Те се възползват от страха на джуджетата и ги настройват срещу теб, Варден и крал Орин. Аз Свелдн рак Ануин е въплъщението на онова, което трябва да надвием, ако искаме да стана крал. Трябва да намерим начин да успокоим тревогите им и тези на другите като тях, защото, ако стана владетел, ще трябва да се отнасям справедливо към тях или ще изгубя подкрепата на клановете. Един джуджешки крал или кралица е почти изцяло в ръцете им, независимо колко силен владетел е, точно както гримстборит са в ръцете на семействата в клана си.

Орик килна глава назад и пресуши халбата си, а после я тръшна с трясък на масата.

— Няма ли нещо, което мога да сторя, някой ваш обичай или церемония, която мога да изпълня, за да омилостивя Вермунд и последователите му? — попита Ерагон, назовавайки настоящия гримстборит на Аз Свелдн рак Ануин. — Трябва да има нещо, което мога да направя, за да успокоя подозренията им и да прекратя тази вражда.

Джуджето се засмя и стана от масата.

— Можеш да умреш.



Рано на следващата сутрин Ерагон седеше с гръб, опрян в извитата стена на кръглата зала, разположена дълбоко под центъра на Тронхайм, заедно с отбрана група воини, съветници, служители и роднини на вождовете, които бяха достатъчно привилегировани да присъстват на събирането на клановете. Самите вождове седяха на масивни, украсени с резба столове, разположени около кръгла маса, която, като повечето по-значими предмети в долните нива на града-планина, носеше герба на Корган и Ингетум.

В този момент говореше Галдхием, гримстборит на Дургримст Фелдуност. Той беше нисък дори за джудже — ръстът му бе малко над шейсет сантиметра — и носеше роба в златно, кафяво и среднощно синьо. За разлика от джуджетата от Ингетум, Галдхием не подрязваше или сплиташе брадата си и тя се спускаше по гърдите му като заплетен храст. Стъпил на седалката на стола си, той удари полираната маса с облечения си в ръкавица юмрук и изрева:

— Ета! Нархо удим етал ос ису вонд! Нархо удим етал ос формвн мендуност бракн, аз Варден хрествог дюр гримстнзхадн! Аз Юргенврен катрид не домар оен етал…

— Не — прошепна в ухото на Ерагон неговият преводач — джудже на име Хундфаст. — Няма да допусна това. Няма да оставя тези безбради глупаци Варден да унищожат страната ни. Драконовата война ни остави слаби и не…

Ерагон потисна прозявката си на отегчение. Започна да оглежда седящите около гранитната маса, от Галдхием до Надо — кръглолико джудже със сламеноруса коса, което кимаше одобрително по време на гръмогласната реч. Хавард, който чистеше с кинжала си ноктите на двата оцелели пръста на дясната си ръка; Вермунд с неговото изпъкнало чело, но иначе неразличими черти под лилавото було. Ганел и Юндин, които седяха приведени един към друг и си шепнеха, докато Хадфала — възрастна жена, която бе вожд на Дургримст Ебардак и третият член на съюза на Ганел — се взираше намръщено в пергамента, покрит с руни, който носеше със себе си всяка сутрин. След това погледна към вожда на Дургримст Ледвону Мандрат, който седеше с профил към него, разкривайки ясно дългия си увиснал нос. Към Тордрис — гримстборит на Дургримст Награ, от която виждаше малко, ако се изключи вълнистата й кестенява коса, сплетена на плитка, която бе двойно по-дълга от ръста на жената и лежеше навита на кълбо на пода. Към гърба на Орик, който се бе облегнал на едната странична облегалка на стола си. Към гримстборита на Дургримст Гедтрал Фреовин — ужасно дебело джудже, което не откъсваше очи от парчето дърво, което дялкаше във формата на изгърбен гарван. Към Храйдамар, гримстборит на Дургримст Урзад, който, в контраст с Фреовин, беше стегнат и дребен, с изпъкнали жили по ръцете, и идваше на всяко съвещание с ризница и шлем. И накрая към Йорюн с нейната лешниковокафява кожа, чиято гладкост се нарушаваше само от белег във формата на полумесец високо на лявата й скула, с блестящата й като сатен коса, завързана под сребърен шлем с формата на ръмжаща вълча глава, с алената й рокля и огърлицата от светещи изумруди в златен обков, покрит с магически руни.

Йорюн забеляза, че Ерагон я гледа. На устните й разцъфтя ленива усмивка. Тя му намигна чувствено, скривайки за миг едното от бадемовидните си очи.

Бузите на младежа поруменяха, а върховете на ушите му пламнаха. Той отмести поглед и го върна към Галдхием, който все още говореше високопарно, изпъчил гърди като перчещ се гълъб.

Както Орик го беше помолил, Ездача запази спокойствие по време на събранието, прикривайки реакциите си от всички, които го наблюдаваха. Когато съвещанието бе прекратено за обяд, той побърза да догони доведения си брат и се наведе към него, за да не го чуе някой.

— Не ме очаквай на своята маса. Омръзна ми от седене и говорене. Ще се поразходя из тунелите.

Орик кимна, привидно разсеян, и промърмори в отговор:

— Прави каквото искаш, но се погрижи да си тук, когато продължи, няма да е уместно да кръшкаш, колкото и да ти е досадно.

— Както кажеш.

Ерагон се изниза от залата за съвещания заедно с групата джуджета, нетърпеливи да се нахвърлят върху храната, която ги чакаше, и се присъедини към четиримата си стражи отвън, които играеха на зарове с воини от други кланове. Следван от тях, младежът тръгна в случайна посока, оставяйки краката си да го отнесат където решат, докато обмисляше методи за обединяването на съперничещите си фракции на джуджешките кланове в едно цяло срещу Галбаторикс. За негово раздразнение единствените методи, които му идваха наум, бяха толкова изсмукани от пръстите, че беше абсурдно да се надява, че ще сработят.

Ездача не обръщаше голямо внимание на джуджетата, които срещаше в тунелите — ако се изключат промърморените от време на време поздрави, които учтивостта изискваше, — нито на обкръжението си, вярвайки, че Квистор ще го отведе обратно до залата за съвещания, когато се наложи. Макар да не гледаше къде върви, той следеше умовете на всички живи същества, които можеше да усети в радиус от неколкостотин крачки, дори и на най-малкия паяк, притаил се зад паяжината си в ъгъла на някоя стая, защото не желаеше да го изненада някой, който би имал причина да го търси.

Когато най-накрая спря, с изненада откри, че се е озовал в същата прашна стая, където бе попаднал при мотаенето си предния ден. Отляво се намираха същите пет черни арки, водещи към неизвестни пещери, а отдясно — барелефът на ръмжащата мечка. Объркан от това съвпадение, Ерагон отиде до бронзовия барелеф и се загледа в блестящите зъби на мечката, зачуден какво го е привлякло обратно.

След няколко секунди отиде до средната от петте арки и се загледа в нея. В тесния коридор отвъд арката нямаше фенери и той тънеше в мрак. Ездача претърси с ума си целия тунел и няколкото изоставени зали, към които водеше. Паяци, молци, стоножки и слепи гризачи — това бяха единствените обитатели в тази посока.

— Ехо! — извика Ерагон и се заслуша, докато коридорът връщаше гласа му отново и отново, но все по-тихо. — Квистор — обърна се той към джуджето, — никой ли не живее в тези древни части на града?

Младоликият воин отвърна:

— Някои живеят. Малцина странни кнурлан, за които самотата е по-приятна от докосването на ръката на съпругата или приятелския глас. Един такъв кнурлан ни предупреди за приближаването на ургалската армия, ако си спомняш, Аргетлам. Също така, макар и да не говорим често за тях, по тези места живеят и онези, които са нарушили законите на земята ни и които вождовете са прогонили под страх от смъртно наказание за няколко години, или ако престъплението е наистина ужасно, до края на дните им. Всички те са като мъртъвци за нас; отбягваме ги, ако ги видим край земите си, и ги обесваме, ако ги хванем на нашата територия.

Когато Квистор спря да говори, Ездача каза, че е готов да си тръгне. Джуджето го поведе към портала, през който бяха влезли, а тримата други стражи ги последваха. Не бяха изминали повече от двадесетина крачки, когато младежът чу леко шумолене зад гърба си, толкова тихо, че Квистор, изглежда, не го забеляза.

Той се обърна и погледна назад. Под кехлибарената светлина на красивите фенери, закачени от двете страни на коридора, видя седем джуджета, облечени изцяло в черно, със скрити под тъмен плат лица и увити с парцали стъпала, които тичаха към групата със скорост, за която Ерагон бе смятал, че е достижима само за елфи, Сенки и други създания, чиято кръв бе наситена с магия. В дясната си ръка джуджетата стискаха дълги остри кинжали със светли остриета, които блестяха в цветовете на дъгата, а в левите — метален щит със заострен връх в средата. Умовете им, както тези на Ра’зак, бяха скрити от него.

„Сапфира!“ — бе първата му мисъл. После си спомни, че е сам.

Той се извъртя към облечените в черно джуджета и посегна към дръжката на ятагана си, като в същото време отвори уста, за да извика предупредително.

Закъсня.

Докато още първата дума не бе излязла от гърлото му, трима от странните нападатели сграбчиха най-задния от стражите и замахнаха с кинжалите си да го пронижат. По-бърз от речта или съзнателната мисъл, младежът се гмурна изцяло в потока на магията и без да разчита на древния език, за да оформи заклинание, пренастрои материята на света в модел, който му допадаше повече. Тримата стражи, които стояха между Ездача и нападателите, полетяха към него, сякаш придърпани от невидими нишки, и се приземиха на краката си, невредими, но дезориентирани.

Ерагон се намръщи при резкия спад на силата си.

Две от облечените в черно джуджета го нападнаха, замахвайки към корема му, с жадните си за кръв кинжали. Той парира с ятагана си и двата удара, смаян от яростта и скоростта на противниците си. Един от стражите се хвърли напред, крещейки и размахвайки брадвата си срещу убийците. Преди Ездача да успее да го сграбчи за яката и да го върне обратно в безопасност, едно бяло острие, гърчещо се като призрачен пламък, прониза дебелия врат на стража. Докато джуджето падаше, Ерагон зърна изкривеното му лице и потресен осъзна, че това е Квистор… и че гърлото му свети в яркочервено, докато се разпадаше около кинжала.

„Не бива да им позволявам дори да ме одраскат“ — помисли си той.

Разгневен от смъртта на Квистор, младежът замахна толкова бързо към убиеца му, че облеченото в черно джудже не можа да избегне удара и падна мъртво в краката му.

С цялата си сила той извика:

— Стойте зад мен!

Тънки пукнатини пропълзяха по пода и стените, а от тавана се посипа прах, когато гласът му проехтя в коридора. Нападащите джуджета политнаха назад от необузданата сила на гласа му, а после продължиха настъплението си.

Ерагон отстъпи няколко крачки, за да има място да маневрира свободно без трупове в краката му, а после приклекна ниско и размаха ятагана напред-назад, като змия, готвеща се за удар. Сърцето му биеше два пъти по-бързо от нормалното и въпреки че битката едва бе започнала, вече не му достигаше въздух.

Коридорът бе широк малко над два метра, което бе достатъчно за трима от шестимата оцелели врагове да го атакуват едновременно. Те се разпръснаха. Двама се опитаха да го заобиколят отдясно и отляво, а третият го нападна челно. Кинжалът му свистеше с небивала скорост към ръцете и краката на Ездача.

Ерагон не беше склонен да се дуелира с джуджетата, както би сторил, ако носеха нормални оръжия, затова се оттласна от пода и скочи високо. Направи салто във въздуха на половината път и като се оттласна с крака от тавана, отново се завъртя и се приземи на крачка зад джуджетата. Още докато те се извръщаха към него, младежът обезглави и тримата с един замах назад.

Кинжалите им издрънчаха на пода миг преди главите им да паднат.

Ездача скочи над обезглавените тела, превъртя се във въздуха и се приземи на мястото, откъдето беше тръгнал. И добре, че го стори.

Едва доловим полъх погъделичка врата му, когато върхът на кинжал профуча край гърлото му. Друго острие съдра маншета на панталоните му. Той отскочи и размаха ятагана, за да си освободи пространство за бой. „Защитите ми трябваше да отблъснат остриетата!“ — помисли си, удивен.

Младежът извика несъзнателно, когато кракът му попадна в локва хлъзгава кръв и той изгуби равновесие и падна по гръб. Главата му се удари в каменния под. Пред очите му изскочиха искри и той изстена от болка.

Тримата оцелели стражи се спуснаха към него и размахаха брадви, за да го предпазят от свистящите кинжали на нападателите.

Това време му бе достатъчно да се съвземе. Скочи на крака и докато се ругаеше мислено, че не я е опитал по-рано, изкрещя магия, в която се съдържаха девет от дванадесетте смъртоносни думи, научени от Оромис. Почти веднага обаче я преустанови, защото облечените в черно джуджета бяха защитени от множество заклинания. Ако разполагаше с няколко минути, може би щеше да успее да избегне или надвие тези защити, ала минутите можеха да станат дни в подобна битка, където всяка секунда бе дълга колкото час. След провала с магията, Ерагон създаде мислено твърдо като желязо копие и го запрати към мястото, където трябваше да бъде съзнанието на едно от джуджетата. Копието отскочи от мисловна броня, каквато той не бе срещал преди: гладка и равна, без видими пролуки от тревогите, типични за смъртни създания, въвлечени в битка на живот и смърт.

„Някой друг ги защитава — осъзна младежът. — В това нападение участват повече от тези седем джуджета“.

Ездача се завъртя на пета и замахна. Прониза с ятагана си левия нападател в коляното и от раната рукна кръв. Джуджето залитна и стражите на Ерагон се хвърлиха към него, сграбчвайки ръцете му, за да не може да върти ужасния си кинжал, а после го съсякоха с брадвите си.

По-близкият от двамата оцелели убийци вдигна щита си, за да се предпази от удара, който младежът се готвеше да му нанесе. Ерагон събра цялата си сила и замахна с намерението да разцепи щита и ръката под него, както нерядко бе постъпвал със Зар’рок. В треската на битката обаче забрави необяснимата бързина на черните джуджета. Миг преди ятаганът да достигне целта си, противникът наклони щита си.

Сноп искри изригна от повърхността на щита, когато оръжието на Ездача се отплесна от горната му част и се удари в стоманения шип в средата. От силния сблъсък ятаганът отскочи и се стовари върху стената. С кристален звън острието му се пръсна на дузина парчета и от дръжката в ръката на младежа остана да стърчи десетсантиметрово парче назъбен метал.

Удивен, Ерагон захвърли счупения меч и сграбчи за ръба щита на врага си, мъчейки се да го задържи между себе си и кинжала, който блестеше с цветовете на дъгата. Джуджето беше невероятно яко; то не само устоя на силата на Ездача, но дори успя да го изблъска крачка назад. Продължавайки да държи щита с лявата си ръка, той замахна с дясната и го удари с всичка сила, пробивайки калената стомана, сякаш бе прогнило дърво. Заради мазолите на кокалчетата си не изпита никаква болка.

Силата на удара отхвърли джуджето към отсрещната стена. С прекършен врат, то падна на земята като марионетка, на която са срязали конците.

Ездача измъкна ръката си от назъбената дупка в щита, издрасквайки я до кръв, и извади ловджийския си нож.

Последното от облечените в черно джуджета се спусна към него. Ерагон отби кинжала му два пъти… три пъти… а после му нанесе удар по дясната ръка, порязвайки я от лакътя до китката. Противникът му изсъска от болка, а под платнената маска сините му очи проблеснаха яростно. Той го атакува със серия от удари, при които кинжалът му свистеше във въздуха по-бързо, отколкото очите можеха да го проследят, и Ездача отскочи назад, за да избегне смъртоносното острие. Джуджето го притисна още. В продължение на няколко метра младежът успяваше да отбегне атаките му, докато петата му не се блъсна в нечий труп и в опита си да го прескочи, той залитна и одра рамото си в стената.

С демоничен смях противникът му се хвърли напред, замахвайки към откритите гърди на Ерагон. Като вдигна ръка в безполезен опит да се защити, той се претърколи, знаейки, че този път късметът му бе изневерил и няма да успее да избяга.

Докато се завърташе, зърна как кинжалът се спуска към тялото му като мълния. Ала за негово удивление върхът на острието закачи един от фенерите на стената. Ездача се претърколи още веднъж, преди да види повече, но миг по-късно сякаш пламтящ юмрук се стовари на гърба му и го запрати на пет метра надолу по коридора, където се блъсна в колоната на една арка и незабавно се сдоби с нови драскотини и синини. Оглуши го гръмотевичен тътен. Изпита чувството, че в тъпанчетата му се забиха хиляди тресчици, запуши с ръце ушите си и се сви на топка, виейки от болка.

Когато звукът и болката утихнаха, свали ръцете си и с мъка се изправи, като стисна зъби, когато раните му напомниха за себе си. Замаян и объркан, погледна към мястото на експлозията.

От взрива около три метра от коридора бяха почернели. Едри сажди се носеха из въздуха, който бе горещ като диханието на ковашко огнище. Обгорено от глава до пети, джуджето, което се готвеше да намушка Ерагон, се гърчеше на пода. След още няколко конвулсии тялото му застина. Тримата оцелели стражи на Ездача лежаха в пепелта там, където експлозията ги бе запратила. Още преди да тръгне към тях, те започнаха да се изправят. От ушите и устите им капеше кръв, брадите им бяха опърлени и разрошени. Халките по края на ризниците им блестяха в червено, ала кожените им жилетки отдолу, изглежда, ги бяха предпазили от изгаряне.

Ерагон направи една крачка и спря със стон от острата болка, която го прониза между плешките. Опита се да опипа с ръка раната, ала когато кожата му се опъна, болката стана почти нетърпима. На границата на припадъка, той се облегна на стената. Отново погледна обгореното джудже. „Сигурно имам подобни рани на гърба си“.

Младежът се насили да се концентрира и промълви две от магиите, предвидени да лекуват изгаряния, на които го бе научил Бром по време на пътуванията им. Под тяхно въздействие изпита усещането, че по гърба му тече хладна и облекчаваща болките вода. Въздъхна облекчено и се изправи.

— Ранени ли сте? — попита стражите, когато докуцукаха до него.

Водачът им се намръщи, почука дясното си ухо и поклати глава.

Ездача изруга тихо и чак тогава си даде сметка, че не чува собствения си глас. Отново почерпи от запасите си от енергия и направи магия, за да върне слуха си и този на джуджетата. Когато изрече последната дума на заклинанието, в ушите му се появи дразнещ сърбеж, който се стопи заедно с магията.

— Ранени ли сте?

Джуджето отдясно — набит воин с раздвоена брада — се изкашля и изплю кървава слюнка, но изръмжа:

— Нищо, което времето да не може да излекува. Ами ти, Сенкоубиецо?

— Ще оживея.

С предпазливи крачки Ерагон навлезе в покрития със сажди участък от коридора и коленичи до Квистор, надявайки се, че все още може да спаси джуджето от хватката на смъртта. Обаче щом видя раната му, разбра, че това няма да стане.

Той сведе глава и от спомените за скорошното и предишните кръвопролития сърцето му се изпълни с горчивина. Изправи се.

— Защо избухна фенерът?

— Те са пълни с топлина и светлина, Аргетлам — отвърна един от стражите. — Ако се строшат, всичко това се освобождава изведнъж и е по-добре да стоиш надалече.

Младежът посочи сгърчените трупове на нападателите и попита:

— Знаете ли от кой клан са тези?

Джуджето с раздвоената брада прерови дрехите на неколцина от убийците, а после каза:

— Барзул! Не носят нищо, по което могат да се разпознаят, Аргетлам, но имат това. — Той вдигна гривна, изплетена от конски косми, в която бяха вплетени мъниста от аметист.

— Какво означава това?

— Този аметист — отвърна джуджето и почука едно от мънистата с черен от сажди нокът, — точно този вид се намира само на четири места в планините Беор и три от тях принадлежат на Аз Свелдн рак Ануин.

Ерагон се намръщи.

— Гримстборит Вермунд е наредил това нападение?

— Не мога да кажа със сигурност, Аргетлам. Възможно е от друг клан да са оставили гривната, за да я намерим. Може би искат да мислим, че са били Аз Свелдн рак Ануин, за да не разберем кой е в действителност врагът ни. Но… ако трябваше да се обзаложа, Аргетлам, бих заложил цяла каруца злато, че именно те са отговорни.

— Проклети да са — промърмори Ездача. — Които и да са те. — Той стисна юмруци, за да спре треперенето на ръцете си. С крайчеца на ботуша си подритна един от дъгоцветните кинжали, които убийците бяха използвали. — Магиите върху тези оръжия и върху… върху мъжете… — Той посочи с брадичка. — Мъже, джуджета, каквито и да са, трябва да са изисквали невъобразимо количество енергия и не мога да си представя колко сложни думи са използвани за тях. Правенето на подобни заклинания е било трудно и опасно. — Ерагон огледа стражите един по един. — Вие сте ми свидетели и се кълна пред вас, че няма да оставя нито това нападение, нито смъртта на Квистор ненаказани. Който и клан или кланове да са пратили тези смрадливи убийци, когато науча имената им, ще им се иска никога да не им е хрумвало да ме нападат, а чрез мен и Дургримст Ингетум. Заклевам ви се като Драконов ездач и член на клана и ако някой ви попита, повторете обещанието ми така, както ви го дадох.

Джуджетата му се поклониха и онова с раздвоената брада отвърна:

— Ще изпълним заповедта ти, Аргетлам. С думите си правиш чест на паметта на Хротгар.

После друг страж каза:

— От който и клан да са били, те нарушиха закона на гостоприемството, като нападнаха гост. Не са достойни да ги наричаме дори плъхове. Те са менкнурлан.

Той се изплю на пода и другите джуджета последваха примера му.

Ерагон отиде до останките от ятагана си. Коленичи в пепелта и с върха на пръста си докосна едно от парчетата метал, проследявайки назъбените му ръбове. „Сигурно съм ударил щита и стената толкова силно, че съм унищожил магиите, с които подсилих стоманата“ — помисли си той.

Последва друга мисъл.

„Трябва ми меч. Трябва ми меч на Ездач“.

Загрузка...