Бризингър

Дървото на живота

Сапфира излетя от зъберите Тел’наир и се понесе ниско над разлюляната гора, докато не пристигна на поляната, където се издигаше дървото Меноа. По-дебело дори от сто от гигантските борове, които го обкръжаваха, то се извисяваше към небето като могъщ стълб, а короната бе разперена на хиляди стъпки във всички посоки. Възлестата мрежа на корените му излизаше от масивния и покрит с мъх дънер и се простираше на повече от десет акра, преди да потъне в меката почва и да изчезне под корените на по-малките дървета. Край дървото Меноа въздухът бе влажен и хладен и от балдахина от иглички над тях се спускаше лека, но постоянна мъгла, която навлажняваше едрите папрати, растящи в основата на дънера. Червени катерички се надпреварваха сред клоните на древното дърво и стотици видове птици чуруликаха сред гъсталака на короната му. А из цялата поляна човек имаше чувството, че някой го наблюдава, защото дървото съдържаше в себе си останките на елфка на име Линеа, чието съзнание сега направляваше растежа на Меноа и на гората отвъд пределите му.

Ерагон огледа неравната плетеница от корени за какъвто и да е знак за оръжие, но също както преди, не намери никакъв предмет, който би решил да вземе със себе си в битка. Той измъкна парче кора от мъха в краката си и го вдигна към Сапфира.

— Какво мислиш? — попита я. — Ако го обвия с достатъчно магия, мога ли да убия войник с него?

— Можеш да убиеш войник и със стрък трева, ако пожелаеш — отвърна тя. — Но срещу Муртаг, Торн или краля и неговия черен дракон ще е все едно да си ги нападнал с мокър вълнен конец.

— Права си — каза младежът и хвърли кората.

— Струва ми се, че не трябва да се правиш на глупак, за да се окаже истина съветът на Солембум.

— Не, но може би трябва да погледна проблема под различен ъгъл, ако искам да открия това оръжие. Както казах и преди, възможно е това да е камък или книга, а не някакво острие. Тояга, издялана от клон на дървото Меноа, би била силно оръжие, струва ми се.

— Но не и равностойна на меч.

— Не… Пък и не бих посмял да отсека клон без позволение от самото дърво, а нямам представа как точно мога да го убедя да изпълни молбата ми.

Сапфира протегна дългия си врат и се загледа нагоре към дървото, а после разтърси глава и рамене, за да се отърси от капките, събрали се по острите ръбове на люспите й. Когато водата го опръска, Ерагон изписка и отскочи назад, заслонявайки с ръка лицето си.

— Ако някое създание се опита да нарани дървото Меноа, съмнявам се да оцелее достатъчно дълго, за да съжали за грешката си — отбеляза драконката.

В продължение на още няколко часа двамата обикаляха поляната. Ерагон не спираше да се надява, че ще се натъкнат на някоя хралупа или цепнатина между усуканите корени, където ще видят да се подава ъгълчето на заровен сандък, съдържащ меч.

— След като Муртаг има Зар’рок, който е мечът на баща му — помисли младежът, — би било редно аз да притежавам меча, който Руньон е направила за Бром.

— А той щеше да е и в правилния цвят — добави Сапфира. — Неговият дракон също е бил син.

Накрая в отчаянието си Ерагон насочи ума си към дървото Меноа и се опита да привлече вниманието на бавното му съзнание, да обясни какво търси и да го помоли за помощ. Но със същия успех можеше да се опита да общува с вятъра или дъжда, защото дървото го забелязваше толкова, колкото той би забелязал мравка, която го бута с антенките си.

Разочаровани, двамата със Сапфира оставиха Меноа точно когато слънцето целуна хоризонта. От поляната те прелетяха до центъра на Елесмера, където Сапфира се приземи в спалнята на дървесния дом, даден им от елфите. Къщата представляваше грозд от няколко сферични стаи, построени в короната на голямо дърво на неколкостотин крачки над земята.

В трапезарията Ездача откри вечеря от плодове, зеленчуци и ядки. След като хапна малко, младежът се сви до Сапфира на покритото с одеяла гнездо в средата на стаята, предпочитайки компанията й пред леглото в съседната стая. Той остана да лежи там, осъзнавайки изцяло заобикалящия го свят, докато драконката до него потъна в дълбок сън. От мястото си до нея, Ерагон гледаше как звездите изгряват на небосвода над огряната от луната гора и се замисли за Бром и тайната на майка си. Късно през нощта потъна в транса на будните си сънища и в тях разговаря с родителите си. Не можеше да чуе какво му казват, защото както неговият, така и техните гласове бяха приглушени и далечни, но по някакъв начин почувства обичта и гордостта, която изпитваха към него, и макар да знаеше, че това са само привидения, родени в ума му, до края на дните си запази спомена за техните чувства.

Призори една слабичка елфическа девойка отведе Ерагон и Сапфира по пътеките на Елесмера до владенията на рода Валтарос. Докато вървяха между тъмните дънери на мрачните борове, младежът изведнъж осъзна колко празен и тих е градът в сравнение с последното им посещение. Сред клоните видя само трима елфи: високи и грациозни фигури, които отминаха с тихи стъпки.

— Когато елфите потеглят на война — отбеляза Сапфира, — малцина остават в градовете им.

— Да.

Лорд Фиолр ги очакваше в зала с висок таван, озарена от няколко носещи се из въздуха светлинки. Лицето му бе дълго и сурово, и дори по-остро от тези на повечето елфи, така че чертите му напомниха на Ерагон за острието на копие. Носеше роба в зелено и златно, чиято яка се издигаше високо зад главата му като перата на екзотична птица. В лявата си ръка носеше жезъл от бяло дърво, по който бяха гравирани глифове от Лидуен Кваеди. На върха му бе поставена голяма перла.

Лорд Фиолр направи лек поклон и младежът последва примера му. После те размениха традиционните поздрави на елфите и Ездача благодари на домакина за великодушието да му позволи да види меча Тамерлин.

Лорд Фиолр каза:

— Тамерлин отдавна е безценно притежание на моя род и е особено скъп на сърцето ми. Знаеш ли историята му, Сенкоубиецо?

— Не — отвърна Ерагон.

— Моята партньорка бе мъдрата и прекрасна Наудра, а брат й Арва беше Драконов ездач по време на Разгрома. Наудра му беше на гости в Илиреа, когато Галбаторикс и Клетвопрестъпниците връхлетели върху града като буря от севера. Арва се борил редом с другите Ездачи да защити Илиреа, но Киаланди от Клетвопрестъпниците му нанесъл смъртоносен удар. И докато умирал на крепостната стена на града, Арва дал меча си Тамерлин на Наудра, за да се защити от врага. С помощта на Тамерлин тя избяга от Клетвопрестъпниците и се върна тук с друг дракон и Ездач, макар и да умря скоро след това от раните си.

Лорд Фиолр погали жезъла си с един пръст и перлата присветна в отговор.

— Тамерлин е безценен за мен като въздуха в дробовете ми. По-скоро бих се разделил с живота си, отколкото с него. За съжаление нито аз, нито близките ми сме достойни за него. Мечът бе изкован за Ездач, а ние не сме Ездачи. Склонен съм да ти го дам, Сенкоубиецо, ако той ще ти помогне в битката с Галбаторикс. Тамерлин обаче ще остане собственост на рода Валтарос и ти трябва да обещаеш, че ще ни го върнеш, ако аз или наследниците ми го пожелаем.

Ерагон даде дума, а после елфическият лорд отведе него и Сапфира до дълга полирана маса, израснала от живото дърво на пода. В единия й край се издигаше красива поставка, а върху нея лежеше мечът Тамерлин в ножницата му.

Острието на Тамерлин беше оцветено в наситен тъмнозелен цвят, както и ножницата. Голям изумруд красеше главата на ефеса. Дръжката беше изработена от синя стомана. Предпазителят бе украсен с глифове. Те гласяха на елфически: „Аз съм Тамерлин, носител на последния сън“. Като дължина мечът бе равен на Зар’рок, но острието бе по-широко, а върхът — по-объл. Дръжката също изглеждаше по-тежка. Това бе красиво и смъртоносно оръжие, но само като го погледна, Ерагон видя, че Руньон е изковала Тамерлин за Ездач с много различен от неговия боен стил — техника, която разчиташе повече на сечене и тежки удари в сравнение с по-бързите и елегантни движения, на които го беше научил Бром.

Още щом пръстите му се сключиха около дръжката, той осъзна, че е прекалено голяма за дланта му и в този миг разбра със сигурност, че Тамерлин не е неговият меч. Не го усещаше като продължение на ръката си, както беше със Зар’рок. И все пак въпреки това осъзнаване, младежът се поколеба, защото къде другаде можеше да се надява да намери толкова добър меч. Арвиндр, другото оръжие, споменато от Оромис, се намираше в град, отдалечен на стотици километри.

Тогава Сапфира каза:

— Не го вземай. Ако трябва да носиш меч в битка, ако твоят и моят живот зависят от него, тогава той трябва да е съвършен. Нищо друго не ти върши работа. Освен това не ми харесват условията, които лорд Фиолр прибави към своя дар.

Така че Ездача върна Тамерлин на поставката и се извини на елфа, обяснявайки защо не може да приеме меча. Тесноликият лорд не изглеждаше особено разочарован; всъщност тъкмо обратното, на младежа му се строи, че видя мимолетен проблясък на удовлетворение в свирепите очи на Фиолр.

Като излязоха от имението на рода Валтарос, двамата със Сапфира поеха по мрачните пътеки на гората към тунела, образуван от клоните на дрянови дървета, който водеше към открития атриум насред дома на Руньон. Когато излязоха от тунела, Ерагон чу дрънченето на чук върху длето и видя елфката, седнала на пейка до пещта в средата на атриума. Жената обработваше парче шлифована стомана, разположено пред нея. Младежът не можа да предположи какво майстори, защото формата на предмета още беше груба и неразличима.

— Е, Сенкоубиецо, още си жив — каза Руньон, без да отмества очи от работата си. Гласът й скърцаше като стържещи един в друг воденични камъни. — Оромис ми каза, че синът на Морзан ти е отнел Зар’рок.

Ерагон потръпна болезнено и кимна утвърдително, въпреки че тя не го гледаше.

— Да, Руньон-елда. Отне ми го в Пламтящите равнини.

— Хммм. — Елфката се съсредоточи върху ударите на чука си, движейки длетото с нечовешка скорост. После спря и каза: — Значи мечът е намерил правилния си притежател. Не ми се нрави това, за което… — как му беше името, а, да, Муртаг — използва Зар’рок, но всеки Ездач заслужава подходящ меч, а аз не мога да си представя по-добро оръжие за сина на Морзан от това на собствения му баща. — Руньон погледна към Ерагон изпод свъсеното си чело. — Разбери ме, Сенкоубиецо, бих предпочела да бе успял да задържиш Зар’рок, но би ми доставило още по-голяма радост да имаш меч, направен за теб. Оръжието на Морзан може и да ти е служило добре, но нямаше правилната форма за твоето тяло. И дори не ми споменавай Тамерлин. Трябва да си пълен глупак, ако си мислиш, че можеш да го използваш.

— Както виждаш, не го взех със себе си от лорд Фиолр — каза младежът.

Елфката кимна и продължи работата си.

— Е, това е добре.

— Ако Зар’рок е правилният меч за Муртаг — продължи той, — не е ли оръжието на Бром най-подходящо за мен?

Руньон се намръщи.

— Ундбитр? Защо мислиш за меча на Бром?

— Защото той е мой баща — отвърна Ерагон и усети тръпката от това, че може да го каже.

— Така ли? — Руньон остави чука и длетото на земята и излезе изпод навеса на ковачницата си, за да застане срещу Ерагон. Стойката й бе леко изгърбена от вековете, прекарани над работата, и заради това изглеждаше няколко сантиметра по-ниска от него. — Ммм, да, виждам приликата. Бром беше рязък; казваше каквото мисли и не хабеше време в излишни приказки. Това ми допадаше. Не мога да понасям това, в което се превърна собствената ми раса. Твърде са учтиви, твърде изтънчени, прекалено крехки. Ха! Спомням си времето, когато елфите се смееха и биеха като нормални създания. Сега са станали толкова затворени и сдържани, че някои сякаш имат чувства колкото мраморна статуя!

— За времето преди двете ни раси да се съберат ли говориш? — попита Сапфира.

Руньон обърна намръщеното си лице към нея.

— Ярколюспеста. Добре дошла. Да, говорех за времето преди връзката между елфите и драконите. Промените, които виждам в расата ни оттогава, ще ти се сторят невъобразими, но са такива, а аз съм тук — една от малцината живи, които си спомнят какви бяхме някога. — После Руньон погледна обратно към младежа. — Ундбитр не е отговор на нуждите ти. Бром изгуби меча си по време на разгрома на Ездачите. Ако не се намира в колекцията на Галбаторикс, той може и да е бил унищожен или погребан някъде под разпадащите се кости на някое отдавна забравено бойно поле. Дори и да може да бъде намерен, няма да си в състояние да си го върнеш, преди да ти се наложи отново да се изправиш срещу враговете си.

— Какво да направя тогава, Руньон-елда? — попита Ерагон.

После й разказа за ятагана, който бе избрал, когато беше сред Варден, и магиите, с които го бе подсилил, а също и как той го беше предал в тунелите под Фардън Дур.

Руньон изсумтя.

— Не, това никога не би сработило. Щом едно острие е изковано и закалено, можеш да го защитиш с безброй магии, но самият метал си остава слаб. Ездача се нуждае от нещо повече: от меч, който може да издържи и на най-свирепия удар и който да не се повлиява от почти никаква магия. Не, нужно е да изричаш заклинания над горещия метал още докато го извличаш от рудата и докато го ковеш, така че да се измени и подобри структурата му.

— Но как мога да намеря подобен меч? — попита младежът. — Ще ми го направиш ли ти, Руньон-елда?

Тънките като копринени нишки бръчки по лицето на елфката се задълбочиха. Тя потърка левия си лакът и мускулите на дясната й предмишница се издуха и извиха като змия.

— Знаеш, че се заклех да не създавам ново оръжие, докато съм жива.

— Зная.

— Клетвата ме обвързва, не мога да я наруша, дори и да искам. — Тя се върна при пейката си и отново седна пред скулптурата. — А и защо бих искала, Драконов ездачо? Кажи ми. Защо да отприщвам още един душегубец срещу света?

Ерагон подбра думите си внимателно:

— Защото, ако го сториш, ще помогнеш да се сложи край на господството на Галбаторикс. Няма ли да е подобаващо, ако го убия с острие, което ти си изковала, след като именно твоите мечове той и Клетвопрестъпниците са използвали, за да избият толкова много дракони и Ездачи? Ти ненавиждаш онова, което те са извършили с оръжията ти. Тогава какъв по-добър начин да изравниш везните, освен като изковеш инструмента за унищожението на Галбаторикс?

Руньон скръсти ръце и погледна небето.

— Меч… нов меч. След толкова дълго време отново да практикувам занаята си… — тя сведе очи и посочи Ерагон с брадичката си. — Възможно е, но само хипотетично, да има начин да ти помогна, но е безсмислено да го обмисляме, защото просто не мога да го направя.

— Защо не? — попита Сапфира.

— Защото нямам нужния метал! — изръмжа Руньон. — Нали не мислиш, че съм изковала мечовете на Ездачите от обикновена стомана? Не! Много отдавна, докато бродех из Ду Велденварден, намерих късове от падащи звезди, достигнали земята. Те съдържаха руда, каквато никога не бях виждала преди, така че аз ги занесох в ковачницата си и ги пречистих, а след това открих, че при смесването им с метал се получава сплав — по-силна, здрава и гъвкава от всяка друга на този свят. Нарекох метала ярка стомана заради необичайния му блясък, а когато кралица Тармунора ме помоли да изкова първите мечове на Ездачите, реших да използвам него. Оттам насетне, винаги щом имах възможност, претърсвах гората за още парчета от звездния метал. Рядко намирах такива, но винаги ги запазвах за Ездачите.

През вековете късовете ставаха все по-редки, докато накрая започнах да мисля, че не е останало нито едно. Отне ми двадесет и четири години да намеря последното находище. От него изковах седем меча, сред които Ундбитр и Зар’рок. Откакто Ездачите паднаха, съм търсила ярка стомана само веднъж и това бе миналата нощ, след като Оромис ми каза за теб. — Елфката наклони глава и воднистите й очи се впиха в младежа. — Бродих нашир и длъж и направих много магии за търсене и обвързване, но не намерих и прашинка ярка стомана. Ако намерим такава, можем да обмислим създаването на меч, Сенкоубиецо. Иначе този разговор няма повече смисъл от блеенето на овце.

Ерагон се поклони на Руньон и й благодари за отделеното време, а после двамата със Сапфира напуснаха атриума през зеления тунел.

Докато вървяха един до друг към някоя поляна, от която драконката да може да излети, Ездача каза:

— Ярка стомана; това трябва да е имал предвид Солембум. Трябва да има такова нещо под дървото Меноа.

— Но откъде би могъл да знае той?

— Може би дървото му е казало. Какво значение има?

— Звезден метал или не, как се очаква да извадим каквото и да е изпод корените на Меноа? Не можем да ги сечем. Дори не знаем къде да сечем, ако можехме.

— Трябва да помисля над това.

От поляната до дома на Руньон двамата полетяха над Елесмера обратно към зъберите Тел’наир, където ги чакаха Оромис и Глаедр. Щом Сапфира се приземи и Ерагон слезе от гърба й, двата дракона скочиха от ръба на скалата и се понесоха в небето не с някаква конкретна цел, а просто да се насладят на взаимната си компания.

Докато те танцуваха сред облаците, среброкосият елф научи Ездача как един магьосник може да пренася предмет от едно място до друго, без да трябва да се изминава разстоянието между двете.

— Повечето форми на магия изискват все повече енергия, колкото по-голямо става разстоянието между теб и целта — каза Оромис. — Не такъв обаче е случаят в тази ситуация. Ще е нужно едно и също усилие, за да се пренесе камъкът в ръката ми до другия край на потока и за да се изпрати до Южните острови. Поради тази причина магията е особено полезна, когато искаш да пренесеш нещо на далечно разстояние, което би те убило, ако се опиташ да го придвижиш по обичайния начин. Дори и така обаче, магията е тежка и трябва да я използваш само когато всичко друго се е провалило. Да преместиш, например, нещо голямо колкото яйцето на Сапфира, ще те изтощи толкова, че няма да можеш да се движиш.

После елфът научи Ерагон на думите на магията и няколко техни варианта. Щом младежът показа, че ги е запомнил, Оромис го накара да се опита да премести малкото камъче, което той държеше.

Веднага щом Ездача промълви и последната дума от заклинанието, камъчето изчезна от дланта на елфа и се появи насред поляната, съпроводено от ярка синя светлина, силен тътен и изблик на горещ въздух. Младежът се дръпна инстинктивно при шума и сграбчи клона на близкото дърво, за да не падне, тъй като коленете му се подгънаха и го полазиха студени тръпки. Косата му настръхна, като погледна към камъка, който лежеше насред кръг от овъглена и смачкана трева, спомняйки си момента, в който за пръв път бе съзрял яйцето на Сапфира.

— Добра работа — каза елфът. — А сега можеш ли да ми кажеш защо камъчето издаде този звук, когато се материализира в тревата?

Ерагон внимаваше във всичко, което учителят му казваше, но през целия урок продължи да обмисля въпроса за дървото Меноа, както знаеше, че прави и Сапфира, докато се рееше високо в небето. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече се отчайваше от мисълта, че никога няма да намери отговор.

Когато приключи с урока, Оромис попита:

— След като си отказал предложението на лорд Фиолр да вземеш Тамерлин, ще останете ли още известно време в Елесмера?

— Не зная, учителю — отвърна Ездача. — Има още нещо, което искам да опитам с дървото Меноа, но ако не успея, предполагам, че няма да имам друг избор, освен да се върна при Варден с празни ръце.

Среброкосият елф кимна.

— Преди да потеглите, елате още веднъж тук със Сапфира.

— Добре, учителю.

Докато летеше към дървото Меноа с Ерагон на гърба си, Сапфира каза:

— Не се получи нищо преди. Защо смяташ, че ще се получи сега?

— Ще се получи, защото трябва. Освен това, имаш ли по-добра идея?

— Не, но и тази не ми харесва. Не знаем как може да реагира. Спомняш си, че преди да се влее чрез песните си в дървото, Линеа е убила младеж, който е предал чувствата й. Може отново да прибегне до насилие.

— Няма да посмее, не и докато ти ме защитаваш.

— Хм.

С почти недоловимо шумолене на крилата Сапфира се приземи върху един корен на неколкостотин крачки от основата на дървото Меноа. Катеричките сред короната на огромния бор възбудено започнаха да предупреждават себеподобните си за пристигането й.

Ерагон се спусна плавно върху корена и потърка длани в панталона си, а после промърмори:

— Добре, да не губим време.

С леки крачки той притича по корена до дънера на дървото, разперил ръце, за да запази равновесие. Сапфира го последва по-бавно, оставяйки с ноктите си пукнатини и резки по кората, върху която стъпваше.

Младежът приклекна върху едно хлъзгаво място и впи пръсти в една пукнатина в дънера, за да не падне. Изчака, докато драконката се извиси над него, а после затвори очи, вдиша дълбоко хладния, влажен въздух и насочи мислите си към дървото.

Меноа не направи опит да го спре да докосне ума му, защото съзнанието му бе толкова неограничено и чуждо по природа, и така преплетено с тези на другите растения в гората, че нямаше нужда да се защитава. Всеки, който се опиташе да поеме контрола над дървото, щеше да получи пълна мисловна власт над голяма част от Ду Велденварден, а никой сам човек, елф или дракон нямаше шанс да извърши подобен подвиг.

От контакта с дървото Ерагон изпита усещането за топлина и светлина, както и за пръстта, притисната между корените му в периметър от стотици метри. Почувства движението на вятъра през преплетените клони и потока лепкав сок, изтичащ от малка пукнатина в кората, както и множество други подобни усещания от другите растения, над които бдеше дървото Меноа. В сравнение със съзнанието, което бе демонстрирало по време на Празненството на Кръвната клетва, дървото изглеждаше почти заспало; единствената съзнателна мисъл, която Ерагон успяваше да долови, бе толкова дълга и бавна, че беше невъзможна за разчитане.

Той призова цялата си сила и запрати мисления си вик към Меноа.

— Моля те, чуй ме, о, велико дърво! Нужна ми е помощта ти! Цялата земя е във война, елфите напуснаха безопасния Ду Велденварден, а аз нямам меч, с който да се бия! Котколакът Солембум ми каза да търся под дървото Меноа, ако ми трябва оръжие. Е, този миг дойде! Моля те, чуй ме, о, майко на гората! Помогни ми в търсенето!

Докато говореше, Ерагон вливаше в съзнанието на дървото образи на Торн, Муртаг и армиите на Империята. Сапфира добави още спомени към смесицата и подсили усилията му със силата на ума си.

Ездача не разчиташе само на думи и картини. От себе си и Сапфира той заизлива плътен енергиен поток: дар на добра воля, който се надяваше да събуди любопитството на дървото.

Изминаха няколко минути, ала Меноа все така не им обръщаше внимание. Ерагон обаче не изостави опита си. Той си даваше сметка, че съзнанието на дървото функционира по-бавно от това на хората или елфите; беше напълно нормално да не отговори веднага на молбата му.

— Не можем да жертваме повече от силата си — каза Сапфира, — не и ако искаме да се върнем достатъчно бързо при Варден.

Ездача се съгласи и с нежелание прекрати енергийния поток.

Докато те неспирно се молеха на дървото Меноа, слънцето достигна зенита си и започна да се спуска. По небето се носеха на талази облаци, появяваха се и изчезваха. Птици се стрелкаха над дърветата, гневни катерички писукаха, пеперуди пърхаха от място на място, а по ботуша на Ерагон маршируваше колона червени мравки, които носеха в щипците си малки бели ларви.

После Сапфира изръмжа и всички птици наоколо избягаха уплашени.

— Достатъчно с това унизително молене! — обяви тя. — Аз съм дракон и няма да позволя да бъда игнорирана, дори и от дърво!

— Не, чакай! — извика Ерагон, предусетил намеренията й, ала тя не му обърна внимание.

Сапфира отстъпи от дънера на дървото Меноа, приклекна, заби нокти в корена под себе си и с едно мощно движение изтръгна три огромни ивици кора.

— Ела и говори с нас, елфско дърво! — изрева тя. После изтегли назад глава като змия, готвеща се да удари, и между челюстите й избликна огнен стълб, който окъпа дънера във вихър от син и бял огън.

Младежът прикри лице и отскочи настрана, за да избяга от горещината.

— Сапфира, спри! — извика той, ужасен.

— Ще спра, когато ни отговори.

Плътен облак водни капки падна на земята. Младежът вдигна очи и видя, че клоните на бора треперят и се люлеят все по-силно. Стонът на дърво, търкащо се в дърво, изпълни въздуха. В същото време леденостуден вятър ужили бузата на Ерагон и му се стори, че усеща тътен под краката си. Той се огледа и видя, че дърветата, обграждащи поляната, изглеждат по-високи и гъсти отпреди, и че сякаш са се привели навътре, а извитите им клони посягат към него като нокти.

И Ездача изпита страх.

— Сапфира… — каза той и приклекна, готов или да побегне, или да се бие.

Тя затвори челюсти и по този начин прекъсна пламъка, а после погледна встрани от дървото Меноа. Когато видя пръстена от заплашителни стволове, люспите й се наежиха и кожата й заприлича на козината на настръхнала котка. Изръмжа към гората, въртейки глава на всички страни, а после разпери криле и се приготви да отлети от корена.

— Бързо, качи се на гърба ми.

Преди Ерагон да направи и една крачка, друг корен, дебел колкото ръката му, се стрелна от земята и се уви около левия му глезен, с което го обездвижи напълно. Още по-дебели клони се появиха от двете страни на Сапфира и сграбчиха краката и опашката й, за да я задържат на място. Тя изрева яростно и изви шия, за да избълва още огън.

Пламъците в устата й обаче само присветнаха и изгаснаха, когато в ума на младежа зазвуча бавен и шептящ глас, който напомняше на шумолящи листа:

— Кой смее да нарушава покоя ми? Кой смее да ме хапе и гори? Дайте ми имената си, за да зная кого съм убило.

Ерагон примижа от болка, когато коренът се стегна около глезена му. Още малко натиск и костта щеше да се строши.

— Аз съм Ерагон Сенкоубиец, а това е драконът, с когото съм обвързан, Сапфира Ярколюспеста.

— Умрете достойно, Ерагон Сенкоубиец и Сапфира Ярколюспеста.

— Чакай! — извика младежът. — Не съм приключил с имената ни.

Последва дълга тишина, а после гласът каза:

— Продължавай.

— Аз съм последният свободен Драконов ездач в Алагезия, а Сапфира е последният женски дракон на света. Ние сме може би единствените, които могат да надвият Галбаторикс — предателя, който унищожи Ездачите и завладя половин Алагезия.

— Защо ме нарани, драконе? — въздъхна гласът.

Сапфира оголи зъби, докато отговаряше:

— Защото не желаеше да говориш с нас, елфско дърво, и защото Ерагон изгуби меча си, а един котколак ни каза да търсим под твоите корени, когато ни е нужно оръжие. Ние търсихме и търсихме, ала не можахме да го открием сами.

— Тогава ще умреш напразно, драконе, защото под корените ми няма оръжие.

Отчаяно искащ да накара дървото да продължи да говори, младежът каза:

— Ние вярваме, че котколакът е имал предвид ярка стомана, звездния метал, който Руньон използва, за да изковава остриетата на Ездачите. Без него тя не може да замени меча ми.

Повърхността на земята потрепери, когато мрежата от корени, покриваща поляната, се раздвижи леко. Стотици паникьосани зайци, мишки, земеровки и други малки животни се разбягаха от бърлогите и хралупите си и се защураха по откритата поляна към другите дървета в гората.

С крайчеца на окото си Ерагон видя десетки елфи, които тичаха към поляната, а косите им се вееха зад тях като копринени знамена. Тихи като привидения, те спряха под клоните на околните дървета и загледаха ставащото с него и Сапфира, но не понечиха да им помогнат.

Ездача тъкмо щеше да повика с ума си Оромис и Глаедр, когато гласът се върна:

— Котколакът е знаел за какво говори; в самия край на корените ми има заровен звезден метал, ала няма да го получите. Вие ме ухапахте и изгорихте и аз няма да ви го простя.

Въодушевлението на Ерагон от откритието бе потушено от тревогата при последните думи на дървото.

— Но Сапфира е последният женски дракон! — възкликна той. — Не би я убило!

— Драконите издишват огън — прошепна гласът и сред дърветата около поляната пробяга видима тръпка. — Огънят трябва да се потушава.

Сапфира изръмжа отново и каза:

— Ако не спрем човека, който унищожи Драконовите ездачи, той ще дойде тук и ще изгори гората наоколо, а после ще унищожи дори теб, елфско дърво. Ако ни помогнеш, ние може би ще успеем да го спрем.

Сред дърветата се чу стържене, когато клоните започнаха да се търкат едни в други.

— Ако той се опита да унищожи моите семена, ще умре — каза гласът. — Никой не е силен колкото цялата гора. Никой не може да надвие гората, а аз говоря от нейно име.

— Енергията, която ти дадохме, не е ли достатъчна да излекуваш раните си? — попита младежът. — Не е ли това достатъчна компенсация?

Дървото Меноа не отговори, а вместо това проучи ума му, преминавайки през мислите му като повей на вятъра.

— Какво си ти, Ездачо? — попита то. — Познавам всяко създание, което живее сред дърветата, ала никога не съм срещала такова като теб.

— Аз не съм нито елф, нито човек — отвърна Ерагон, — а нещо по средата. Драконите ме промениха по време на Празненството на Кръвната клетва.

— Защо те промениха, Ездачо?

— За да мога да се боря по-добре с Галбаторикс и империята му.

— Спомням си, че усетих изкривяване на света по време на празненството, но не го счетох за важно… Сега толкова малко неща ми изглеждат важни, освен слънцето и дъжда.

— Ние ще излекуваме корена и дънера ти, ако това те удовлетворява, но моля те, ще ни дадеш ли ярката стомана? — попита Ерагон.

Другите дървета скърцаха и стенеха като изоставени души, а после гласът долетя отново, мек и ефирен:

— Ще ми дадеш ли каквото ти поискам в замяна, Драконови ездачо?

— Да — отговори той без колебание. Каквато и да беше цената, с радост щеше да я плати в замяна на меч, достоен за Ездач.

Короната на Меноа застина и в продължение на няколко минути поляната потъна в тишина. После земята започна да трепери и корените пред Ерагон се заизвиваха един около друг сред стърготини от дървесна кора, докато се отместваха, за да разкрият място в земята, от което започна да се подава нещо, което приличаше на парче ръждиво желязо, дълго около две стъпки и широко половин. Докато рудата излизаше от богатата черна почва, Ездача усети леко потрепване в долната част от корема си. Потръпна и потърка мястото, ала мимолетното неудобство вече бе изчезнало. После коренът около глезена му се разхлаби и се върна в земята, както и онези, държащи Сапфира на мястото й.

— Ето го металът ти — прошепна дървото Меноа. — Вземи го и си върви…

— Но… — понечи да каже Ерагон.

— Върви… — Гласът вече отшумяваше. — Върви…

И съзнанието на дървото се отдръпна от него и Сапфира, потъвайки толкова надълбоко, че накрая младежът едва долавяше съществуването му. Надвисналите борове около тях се успокоиха и заеха обичайните си места.

— Но… — каза Ездача на глас, озадачен, че Меноа не му бе казало какво иска.

Все още объркан, той отиде до рудата, хвана изпъстрения с метални жили безформен камък и го вдигна, пъхтейки под тежестта му. Притисна го до гърдите си, обърна гръб на елфическото дърво и тръгна по дългия път към дома на Руньон.

Сапфира подуши ярката стомана, когато го настигна.

— Прав беше — каза тя. — Не биваше да го нападам.

— Поне взехме каквото искахме — отвърна Ерагон. — А дървото Меноа… е, не знам какво точно взе то, но ние получихме каквото ни трябваше и само това има значение.

Елфите се струпаха край пътеката, по която бяха поели Ездача и драконът, и ги гледаха напрегнато, което накара Ерагон да ускори крачка, а кожата на врата му настръхна. Никой от наблюдателите не продума, а само продължиха да ги гледат със скосените си очи, сякаш следяха опасно животно, влязло в дома им.

Облаче дим излезе от ноздрите на Сапфира.

— Ако Галбаторикс не ни убие пръв — каза тя, — мисля, че накрая ще съжаляваме за това.