Бризингър

Отново заедно

Разстоянието от мястото, откъдето се затича, до южната порта на Тронхайм беше почти километър и половина. Ерагон го преодоля само за няколко минути, като стъпките му високо отекваха по каменния под. Докато тичаше, зърна богатите гоблени, които висяха над сводестите входове за коридорите от двете му страни, и гротескните статуи на зверове и чудовища, спотайващи се между колоните от кървавочервен яспис. Високият колкото четириетажна постройка проход беше толкова голям, че Ерагон нямаше никакъв проблем да избягва джуджетата, които сновяха в него, въпреки че в един момент на пътя му се изпречи група кнурлкаратн и нямаше друг избор, освен да ги прескочи. Те приклекнаха панически, надавайки стреснати възклицания. Той се наслади на удивлението им, докато прелиташе над тях.

Ездача с лекота притича под масивната дъбова порта, която защитаваше южния вход към града-планина, и чу стражите да викат: „Привет, Аргетлам!“, когато профуча край тях. Двадесетина метра по-нататък, тъй като портата бе вкопана в подножието на Тронхайм, мина между два огромни златни грифона, които гледаха с невиждащи очи към хоризонта, и излезе на открито.

Въздухът бе хладен и влажен и миришеше на скорошен дъжд. Въпреки че беше утрин, сивкав здрач обгръщаше равната земя, заобикаляща Тронхайм, където не растеше никаква трева, а само мъх и лишеи и от време на време някоя отровна гъба. Над него стените на Фардън Дур се извисяваха на шестнадесет хиляди метра, образувайки тесен отвор, през който проникваше бледа светлина в огромния кратер. Гледайки нагоре, Ерагон трудно можеше да осъзнае истинския мащаб на планината.

Докато тичаше, се заслуша в еднообразния ритъм на дишането си и лекия шум от бързите си стъпки. Беше сам, ако се изключи един любопитен прилеп, който пърхаше над главата му и пищеше пронизително. Спокойната атмосфера, която цареше в кухата планина, успокои и него, освободи го от обичайните му тревоги.

Ездача следваше павирания път, който се простираше от южната порта на Тронхайм до двете черни деветметрови врати, разположени в южното подножие на Фардън Дур. Когато спря пред тях, от скритите караулни помещения се показаха две джуджета и побързаха да отворят двукрилата порта, зад която се виждаше на пръв поглед безкраен тунел.

Ерагон продължи напред. Мраморни колони, украсени с рубини и аметисти, се издигаха от двете страни на прохода през първите му петнадесет метра. Отвъд тях той беше гол и празен, а гладкостта на стените се нарушаваше само от фенери, разположени на всеки десетина метра, както и тук-там от затворени врати. „Накъде ли водят?“ — зачуди се младежът. После си представи огромната скална маса, надвиснала над него, и за момент тунелът му се стори нетърпимо потискащ. Той обаче бързо прогони тази мисъл.

На половината път през тунела Ерагон я усети.

— Сапфира! — извика той едновременно наум и на глас и името й проехтя сред каменните стени със силата на дузина викове.

— Ерагон! — Миг по-късно глухият тътен от далечен рев достигна до него от другия край на тунела.

Той удвои скоростта си и отвори ума си за Сапфира, премахвайки всяка бариера, за да могат съзнанията им да се слеят напълно. Като горещ порой мислите и чувствата й нахлуха в него, както и неговите в нея. Ерагон ахна, препъна се и едва не падна. Усещането бе по-силно от която и да е физическа прегръдка. Радостта им бе простичка: вече не бяха сами. Да знаеш, че си с някой, който те обича и разбира всяка частица от теб, който не би те изоставил и в най-безизходното положение, това беше най-безценната връзка, която някой би могъл да има, и Ерагон и Сапфира я ценяха повече от всичко.

Не след дълго той я видя да тича към него с цялата бързина, която й беше възможна, без да блъска главата си в тавана или да издере крилете си в стените. Ноктите й изскърцаха по каменния под, когато тя спря пред Ерагон — свирепа, блестяща, величествена.

Той извика от радост, скочи напред и без да обръща внимание на острите й люспи, обви ръце около врата й и я прегърна колкото можеше по-силно, докато краката му висяха няколко сантиметра над пода.

— Малки мой — каза Сапфира с топлота. Тя го свали до пода, а после изсумтя и добави: — Малкият ми, ако не искаш да ме задушиш, по-добре разхлаби прегръдката си.

— Извинявай.

Той се отдръпна, усмихнат, а после се засмя звънливо, притисна чело в муцуната й и започна да я чеше по гушата. Басовото мъркане на драконката изпълни тунела.

— Изморена си — каза Ерагон.

— Никога не съм летяла толкова дълго с такава скорост. Спрях само веднъж, след като потеглих от Варден, и нямаше да го сторя, ако не бях ожадняла твърде много, за да продължа.

— Искаш да кажеш, че не си спала и яла три дни?

Тя примигна, скривайки за момент ярките си сапфирени очи.

— Сигурно си прегладняла! — възкликна разтревожено младежът. Огледа я за следи от наранявания. За свое облекчение не видя нищо.

— Изморена съм — призна Сапфира, — но не съм гладна. Още не. Когато си отпочина, ще имам нужда от ядене. Сега обаче не мисля, че мога да погълна дори заек… Земята е нестабилна под краката ми; имам чувството, че още летя.

Ако не бяха разделени толкова дълго време, Ерагон щеше да я сгълчи за безразсъдството й, но сега беше единствено трогнат и признателен, че е положила това усилие.

— Благодаря ти — каза той. — Нямаше да мога да изтърпя още един ден да не сме заедно.

— Аз също. — Тя затвори очи и притисна глава към ръцете му, докато той продължаваше да я чеше. — Освен това не можех да закъснея за коронацията, нали? Кого избраха…

Преди да довърши въпроса, Ерагон й прати лицето на Орик.

— А — въздъхна тя и облекчението й премина през него. — Той ще стане чудесен крал.

— Надявам се.

— Звездният сапфир готов ли е, за да го поправя?

— Ако джуджетата не са го събрали изцяло, сигурен съм, че до утре ще са приключили.

— Това е добре. — Сапфира отвори единия си клепач и го изгледа с проницателния си поглед. — Насуада ми каза за онова, което Аз Свелдн рак Ануин са се опитали да направят. Винаги попадаш в неприятности, когато не съм с теб.

Усмивката му се разшири.

— А когато си с мен?

— Изяждам неприятността, преди тя да те е изяла.

— Така твърдиш ти. Ами онзи път, когато ургалите ни устроиха капан при Гил’еад и ме плениха?

Между зъбите на Сапфира се процеди струйка дим.

— Това не се брои. Тогава бях по-малка и неопитна. Не би се случило сега. А и ти не си толкова безпомощен, колкото беше преди.

— Никога не съм бил безпомощен — възрази той. — Просто имам могъщи врагове.

Поради някаква причина Сапфира реши, че последното му твърдение е невероятно смешно; тя започна да се смее басово и скоро Ерагон се присъедини към нея. Никой от двамата не можеше да спре, докато накрая той не лежеше по гръб, давейки се от липса на въздух, а драконката не се бореше да удържа струйките пламък, които бликаха от ноздрите й. После тя издаде звук, какъвто Ерагон никога преди не бе чувал — странно накъсано ръмжене, — и той изпита през връзката им някакво много странно усещане.

Сапфира отново издаде звука, а после поклати глава, сякаш в опит да се отърси от рояк мухи.

— Олеле — възкликна тя. — Изглежда съм се разхълцала.

Ездача зяпна. Той остана така за момент, а после се преви и се разсмя толкова силно, че по лицето му закапаха сълзи. Всеки път, когато почнеше да се успокоява, Сапфира отново изхълцваше. Накрая младежът запуши уши с пръсти, загледа се в тавана и започна да рецитира истинските имена на всеки метал и камък, за които се сетеше.

Като приключи, си пое дълбоко въздух и се изправи.

— По-добре ли си? — попита Сапфира.

Раменете й се разтресоха, когато отново изхълца.

Ерагон прехапа устни.

— По-добре… Хайде да влезем в Тронхайм. Трябва да пийнеш малко вода. Това може и да помогне. А после ще поспиш.

— Не можеш ли да лекуваш хълцане с магия?

— Може би. Вероятно. Но нито Бром, нито Оромис са ме учили как.

Драконката изсумтя с разбиране, а миг по-късно хлъцна отново. Ездача прехапа устни още по-силно и се загледа в носовете на ботушите си.

— Ще вървим ли?

Сапфира протегна подканящо десния си крак. Той нетърпеливо се качи на гърба й и се разположи на седлото в основата на врата й.

Заедно те продължиха през тунела към Тронхайм. И двамата бяха щастливи и споделяха щастието си.