Бризингър

Огън в небето

Докато гледаше как Торн и Муртаг се издигат високо в северното небе, Ерагон чу как Нархайм прошепна барзул и после прокле другия Ездач за убийството на краля на джуджетата Хротгар.

Аря извърна лице от гледката.

— Насуада, Ваше Величество — каза тя, насочвайки поглед към Орин. — Трябва да спрете онези войници, преди да достигнат лагера. Не бива да им позволявате да атакуват нашите укрепления. Ако го сторят, ще преминат този вал като приливна вълна и ще ни нанесат невероятни поражения сред палатките, където не можем да маневрираме лесно.

— Невероятни поражения? — кралят се намръщи. — Толкова малко доверие ли имаш в силите ни, посланик? Хората и джуджетата може да не са така надарени като елфите, но няма да имаме проблем да се разправим с тези няколко отрепки, уверявам те.

Чертите на изражението на Аря се изопнаха.

— Силата ви е несравнима, Ваше Величество. Не се съмнявам. Но чуйте ме: това е капан, поставен за Ерагон и Сапфира. Те — ръката й се насочи към издигащите се фигури на Торн и Муртаг — са били изпратени да заловят Ездача и дракона и да ги отведат в Уру’баен. Галбаторикс не би пратил толкова малко хора, освен ако не е сигурен, че могат да държат Варден заети достатъчно дълго, за да може Муртаг да надвие Ерагон. Кралят със сигурност е защитил войниците с магии, които да им помогнат в мисията им. Нямам представа какви са тези заклинания, но в едно съм сигурна: онези мъже са нещо повече от това, което изглеждат, и ние трябва да им попречим да влязат в лагера.

Ерагон се отърси от първоначалния си шок и каза:

— Не бива да позволявате на Торн да прелети над лагера; той може да подпали половината палатки с едно минаване.

Насуада сключи ръце върху предната част на седлото си, привидно без да забелязва Муртаг, Торн и войниците, които сега се намираха на по-малко от километър и половина.

— Но защо не ни атакуваха изневиделица? — запита тя. — Защо ни предупреждават за присъствието си?

Нархайм даде отговора:

— Защото не искат Ерагон и Сапфира да вземат участие в битката на земята. Не, освен ако не греша ужасно много, планът им е Ездача ни да се бие с Торн и Муртаг във въздуха, докато войниците нападат укреплението.

— Мъдро ли е тогава да действаме според желанията им и на драго сърце да изпратим Ерагон и Сапфира в този капан? — Насуада повдигна вежда.

— Да — настоя Аря, — защото имаме преимущество, което не биха могли да предвидят. — Тя посочи към Бльодгарм. — Този път Ерагон няма да се сблъска с Муртаг сам. Ще разполага с комбинираната мощ на тринадесет елфически заклинатели. Муртаг не би очаквал това. Спрете войниците, преди да ни достигнат, и ще осуетим част от плана на Галбаторикс. Прати Сапфира и Ерагон горе с помощта на най-могъщите заклинатели на моя народ и ще го разпердушиним.

— Успя да ме убедиш — каза водачката на Варден. — Войниците обаче са твърде близо, за да ги пресрещнем на каквото и да е разстояние от лагера с пешаци. Орин…

Преди още да е свършила, кралят бе обърнал коня си и се носеше към северната порта. Един от свитата му наду тръбата — сигнал за останалата конница на Сурда да се събере за атака.

Насуада се обърна към Гарцвог:

— Крал Орин ще се нуждае от помощ. Прати овните си с него.

— Слушам, лейди Найтстолкър.

Главатарят отметна назад масивната си рогата глава и нададе див рев. Кожата на Ерагон настръхна, докато слушаше свирепия вой на ургала. Гарцвог затвори уста с рязко щракване на челюстите и изсумтя:

— Те ще дойдат.

После огромният Кул се затича с кошмарна скорост към портата, където се бяха събрали крал Орин и конниците му.

Четирима от войниците на Варден отвориха портата. Орин вдигна меча си, извика и се впусна в галоп извън лагера, повеждайки мъжете си към воините със златни туники отвън. Облак прах се вдигна под копитата на конете, скривайки формацията във форма на връх на стрела.

— Йормундур — извика Насуада.

— Да, милейди?

— Нареди на двеста мечоносци и сто копиеносци да тръгнат след тях. И прати петдесетина стрелци на сто крачки зад линията на битката. Искам онези войници да бъдат смазани, Йормундур, изтребени и изтрити от лицето на земята. Нашите хора трябва да разберат, че отстъпление не може да има, нито пък милост. — Командирът се поклони. — И им кажи, че макар да не мога да се присъединя към тях в тази битка заради ръцете си, духът ми е с тях.

— Да, милейди.

Когато Йормундур се оттегли, Нархайм приближи понито си към водачката на Варден.

— Ами моите воини, Насуада? Каква роля си отредила за нас?

Тя се намръщи заради гъстия задушаващ прах, който се стелеше над полето навън.

— Можете да помогнете, като пазите лагера. Ако онези войници по някакъв начин се измъкнат от…

Бе принудена да млъкне, когато четиристотин ургали — още от тях бяха пристигнали след битката в Пламтящите равнини — дотичаха откъм центъра на лагера, втурнаха се през портата на полето отвън, като през цялото време надаваха неразбираемите си бойни викове. Когато се стопиха в прахта, Насуада продължи:

— Ако войниците се измъкнат, вашите брадви ще са добре дошли тук.

Вятърът повя към тях, донасяйки със себе си писъците на умиращи мъже, цвиленето на коне, звънтенето на метал от срещата му с метал, дрънченето на мечове, отскачащи от шлемове, глухия тътен на копия, срещащи щитове, и над всичко това — ужасния саркастичен смях, излизащ от множество гърла, който не спираше по време на битката. Ерагон си помисли, че така трябва да звучи смехът на лудите.

Нархайм се тупна с юмрук в бедрото.

— В името на Морготал, ние не сме свикнали да стоим без работа, когато наблизо има битка! Пусни ни Насуада, за да скършим няколко вратове в твоя чест!

— Не! — възкликна тя. — Не, не и не! Дадох ти заповедите си и очаквам да ги изпълняваш. Това е битка на коне, хора, ургали, а може би дори и дракони. Не е подходящо място за джуджета. Ще ви стъпчат като деца. — Когато Нархайм изруга гневно, водачката на Варден вдигна ръка. — Добре съзнавам колко свирепи воини сте. Никой не го знае по-добре от мен, след като съм се била редом с вас във Фардън Дур. Но без да искам да съм нетактична, по нашите стандарти вие сте ниски и не искам да рискувам воините ти в меле като това, където височината ви може да се окаже фатален недостатък. По-добре да чакате тук, на високо, където сте по-високи от всеки, който се опита да изкачи вала, и нека войниците да дойдат при вас. Ако някой изобщо ни достигне, той ще е толкова невероятен воин, че искам ти и народът ти да сте тук, за да го отблъснете, понеже е по-лесно да събориш планина, отколкото да надвиеш джудже.

Все така недоволен, Нархайм промърмори нещо в отговор, но каквото и да беше, то се изгуби в шума на пешаците на Варден, които Насуада бе наредила да бъдат пратени навън. Звукът на тропащи крака и дрънчащи брони заглъхна едва когато мъжете се отдалечиха от лагера. После вятърът се усили и от посоката на боя отново долетя мрачният кикот.

Миг по-късно един мисловен вик с невероятна сила надви защитата на Ерагон и прониза съзнанието му, изпълвайки го с агония, докато мъжът крещеше:

— Не, не, помощ! Те не умират! Ангвард да ги погълне, не умират!

Връзката между умовете им изчезна и Ездача преглътна с мъка, осъзнавайки, че мъжът е бил убит.

Насуада се размърда на седлото с напрегнато изражение.

— Кой беше това?

— И ти ли го чу?

— Изглежда, всички го чухме — каза Аря.

— Мисля, че беше Барден — един от заклинателите, които яздят с крал Орин, но…

— Ерагон!

Торн се бе издигал все по-високо и по-високо, докато Орин и мъжете му се сражаваха с войниците, но сега драконът висеше неподвижен в небето, на половината път между полесражението и лагера, а гласът на Муртаг, усилен с магия, проехтя отново над земята:

— Ерагон! Виждам те, скрит зад полите на Насуада. Ела и се бий с мен, Ерагон! Такава е съдбата ти. Или си прекалено голям страхливец, Сенкоубиецо?

Сапфира отговори вместо младежа, като вдигна глава и изрева дори по-силно от гръмовната реч на Муртаг, а после избълва поток от син пламък, дълъг двадесет стъпки. Конете, близо до нея, включително и този на Насуада, се разбягаха панически, оставяйки Ездача и неговия дракон сами на вала с елфите.

Аря се приближи до Сапфира и постави ръка на левия крак на Ерагон, след което го погледна със скосените си зелени очи.

— Приеми това от мен, Шур’тугал — каза тя.

Той усети прилив на енергия да потича към него.

— Ека елрун оно — промърмори за благодарност.

Все така на древния език елфката каза:

— Внимавай, Ерагон. Не искам да те видя прекършен от Муртаг. Аз…

Изглеждаше така, сякаш ще каже още, но се поколеба, а после отдръпна ръка от крака му и се върна при Бльодгарм.

— Лек полет, Бяртскулар! — припяха елфите, когато Сапфира скочи от вала.

Докато тя се носеше към Торн, младият Ездач сля ума си първо с нея, а после с Аря и чрез нея — с Бльодгарм и другите единадесет елфи. Използвайки я като фокусна точка за останалите заклинатели, Ерагон можеше да концентрира мислите си към Аря и Сапфира; познаваше ги толкова добре, че реакциите им нямаше да го разсейват по време на битката.

Той сграбчи щита си с лявата ръка и извади ятагана, а после го вдигна, за да не прониже случайно крилото на Сапфира или да я пореже по раменете или врата, които също постоянно се движеха.

— Радвам се, че снощи имах време да подсиля ятагана с магия — каза той на дракона и елфката.

— Да се надяваме, че магиите ти ще издържат — отвърна Сапфира.

— Помни — намеси се Аря, — че трябва да стоиш колкото можеш по-близо до нас. Разстоянието помежду ни влияе пряко на връзката ни с теб.

Торн не се спусна към Сапфира, нито я нападна по друг начин, докато тя го приближаваше, вместо това се рееше с неподвижни криле, позволявайки й да се издигне до неговото ниво без проблем. Двата дракона се носеха на въздушните течения и се гледаха през делящите ги около стотина метра, върховете на покритите им с шипове опашки потрепваха, докато муцуните им бяха набръчкани в свирепо ръмжене.

— Той е по-голям — отбеляза Сапфира. — Не са минали и две седмици от последната ни битка, а е пораснал с още четири стъпки, ако не и повече.

Права беше. Торн изглеждаше по-дълъг и с по-широк гръден кош, отколкото при първия им сблъсък над Пламтящите равнини. На възраст беше колкото току-що излюпило се драконче, но вече почти бе достигнал ръста на Сапфира.

Ерагон с нежелание насочи погледа си от дракона към Ездача.

Муртаг не носеше шлем и дългата му черна коса се вееше зад гърба му като лъскава грива. Лицето му бе сурово — по-сурово, отколкото младежът някога го бе виждал — и той разбра, че този път Муртаг нямаше, но и не можеше да прояви милост. Силата на гласа му намаля значително, но остана по-голяма от нормалното:

— Двамата със Сапфира ни причинихте огромна болка, Ерагон. Галбаторикс беше бесен, че сме ви пуснали. А след като убихте Ра’зак, беше толкова ядосан, че уби петима от слугите си, а после насочи гнева си към мен и Торн. И двамата страдахме жестоко заради вас. Но това няма да се повтори никога повече.

Той изви ръка назад, сякаш Торн щеше да се хвърли напред и Ездача му се готвеше да замахне към Ерагон и Сапфира.

— Чакай! — извика Ерагон. — Зная начин и двамата да се освободите от клетвите си към Галбаторикс.

Изражение на отчаян копнеж преобрази чертите на Муртаг и той наведе Зар’рок с няколко сантиметра. После се намръщи, изплю се към земята и извика:

— Не ти вярвам! Не е възможно!

— Възможно е! Само ми позволи да ти обясня.

Изглежда, другият младеж се бореше със себе си и за известно време на Ерагон му се струваше, че ще откаже. Торн изви глава назад и погледна Ездача си, а между двамата премина нещо.

— Проклет да си, Ерагон — каза Муртаг и постави Зар’рок на седлото си. — Проклет да си, задето ни примамваш така. Вече се бяхме примирили със съдбата си, а ти ни омайваш с призрака на надеждата, която изоставихме. Ако това се окаже напразна надежда, братко, кълна се, че ще ти отрежа дясната ръка, преди да те представя на Галбаторикс… Няма да ти е нужна за онова, което ще вършиш в Уру’баен.

Ерагон също понечи да му отправи заплаха, но я преглътна. Вместо това снижи ятагана и каза:

— Галбаторикс не би ти казал това, но докато бях сред елфите…

— Ерагон, не разкривай нищо повече за нас! — възкликна Аря.

— … научих, че ако личността ти се промени, с нея се променя и името ти на древния език. Онова, което представляваш, не е излято от метал, Муртаг! Ако вие с Торн успеете да промените нещо в себе си, клетвите ви вече няма да ви обвързват и Галбаторикс ще изгуби влиянието си върху вас.

Торн се понесе по течението няколко метра по-близо до Сапфира.

— Защо не го спомена по-рано? — попита настойчиво Муртаг.

— Тогава бях твърде объркан.

Едва петдесет крачки деляха двата дракона. Ръмженето на червения бе утихнало до предупредително потрепване на горната му устна, а в блестящите му алени очи се четеше объркана тъга, сякаш се надяваше, че Сапфира или Ерагон може би знаят защо се е появил на този свят само за да може Галбаторикс да го пороби, да го изтезава и да го принуждава да унищожава живота на други живи същества. Върхът на носа му потрепна, докато душеше другия дракон. Тя също го подуши и езикът й се стрелна от устата, за да вкуси миризмата му. И двамата изпитваха съчувствие към Торн и им се искаше да можеха да говорят с него директно, ала не смееха да отворят умовете си.

Сега, когато ги делеше толкова малко разстояние, младежът забеляза жилите, изпъкнали по врата на Муртаг, както и разклонената вена, която пулсираше в средата на челото му.

— Аз не съм зъл! — каза той. — Сторих най-доброто, на което бях способен при тези обстоятелства. Съмнявам се, че ти би оцелял като мен, ако майка ни бе избрала да остави теб в Уру’баен, а да скрие мен в Карвахол.

— Може би не.

Муртаг удари нагръдника си с юмрук.

— Аха! Тогава как се очаква да последвам съвета ти? Ако вече съм добър човек и съм се справил колкото съм могъл по-добре, как да се променя? Трябва ли да стана по-зъл? Да прегърна ли тъмнината на Галбаторикс, за да се освободя от нея? Това не ми се струва разумно. Ако успея да променя личността си, ти няма да харесаш онова, в което съм се превърнал, и ще ме проклинаш също толкова силно, колкото проклинаш Галбаторикс сега.

Обезсърчен, Ерагон отвърна:

— Да, но не е нужно да ставаш по-добър или по-лош, отколкото си сега, само по-различен. Има много видове хора по света и много начини да бъдеш почтен. Погледни някой, на когото се възхищаваш, но който е избрал път, различен от твоя, и му подражавай в делата си. Може да отнеме известно време, но ако успееш да измениш достатъчно личността си, ще си в състояние да изоставиш Галбаторикс и Империята. Двамата с Торн ще можете да се присъедините към нас във Варден, където ще бъдете свободни да следвате съдбата си.

— Ами твоята клетва да отмъстиш за смъртта на Хротгар? — попита Сапфира. Ерагон не й обърна внимание.

Муртаг се изсмя.

— Значи ми казваш да стана това, което не съм. Ако двамата с Торн искаме да се спасим, трябва да унищожим настоящите си личности. Твоето лечение е по-лошо от нашето заболяване.

— Казвам само да си позволиш да израснеш в нещо различно от това, което си сега. Трудно е, зная, но хората постоянно се променят. Например можеш да се откажеш от гнева си и да обърнеш гръб на Галбаторикс веднъж-завинаги.

— Да се откажа от гнева си? — Муртаг се засмя. — Ще се откажа от гнева си, когато ти забравиш твоя заради ролята на Империята в смъртта на твоя чичо и изпепеляването на фермата ви. Гневът е този, който ни определя такива, каквито сме, Ерагон, и без него и двамата сега щяхме да сме храна за червеите. И все пак… — очите му се премрежиха и той потупа дръжката на Зар’рок, а жилите на врата му се отпуснаха, макар че вената на челото му продължаваше да пулсира. — Признавам, че това е интересна концепция. Навярно бихме могли да поработим върху нея, когато сме в Уру’баен. Тоест ако кралят ни позволи да останем заедно. Разбира се, може да реши да ни държи постоянно разделени. На негово място аз така щях да постъпя.

Ерагон стисна дръжката на ятагана си.

— Изглежда, смяташ, че ще те последваме до столицата.

— О, разбира се, че ще го направите, братко. — Крива усмивка разпъна устните на Муртаг. — Дори и да искахме, двамата с Торн не можем да се променим сега в този миг. Докато подобна възможност не се появи, ние сме собственост на Галбаторикс и той ни нареди недвусмислено да му заведем вас двамата. Ние определено не сме склонни да се изправим отново срещу гнева му. Веднъж вече ви победихме. Няма да е голямо постижение да го сторим отново.

Между зъбите на Сапфира излезе струйка огън и Ерагон трябваше да се пребори със себе си, за да не реагира по подобен начин, макар и с думи. Ако изгубеше контрол над чувствата си точно сега, кръвопролитието щеше да бъде неизбежно.

— Моля ви, Муртаг, Торн, няма ли поне да се опитате да постигнете това, което предлагам? Нямате ли желание да се опълчите на Галбаторикс? Никога няма да отхвърлите веригите си, ако не сте готови да му се възпротивите.

— Ти подценяваш краля, Ерагон — изръмжа брат му. — Той си е създавал роби чрез истинските им имена повече от сто години, откакто е вербувал баща ни. Нима си мислиш, че не съзнава, че истинското име на човек може да се промени по време на живота му? Със сигурност е взел мерки срещу този риск. Ако истинското ми име или това на Торн се промени в този миг, най-вероятно ще задействаме някаква магия, която да съобщи на Галбаторикс промяната и да ни принуди да се върнем при него в Уру’баен, за да ни обвърже отново.

— Но само ако може да познае новите ви имена.

— Той е много опитен в това. — Муртаг вдигна Зар’рок от седлото. — Може би в бъдеще ще се опитаме да се възползваме от предложението ти, но само след внимателно изучаване и подготовка, за да не се окаже, че двамата с Торн сме си върнали свободата само за да ни я открадне отново Галбаторикс. — Той размаха меча и аленото му острие проблесна под слънцето. — Така че сега нямаме друг избор, освен да ви отведем в Уру’баен. Ще дойдете ли мирно?

Неспособен да се удържа повече, Ерагон отвърна:

— По-скоро бих си изтръгнал сърцето!

— По-добре да изтръгнеш моите сърца — каза Муртаг и замахна напред със Зар’рок, надавайки див боен вик.

Торн изрева заедно с него и с два мълниеносни маха се издигна над Сапфира. Изви се в полукръг, докато се издигаше, така че главата му да е над врата й, откъдето да може да я обездвижи с едно захапване в основата на черепа.

Сапфира не го изчака. Тя се стрелна напред, завъртайки крилете си в раменните стави, така че за един удар на сърцето се насочи право надолу, а мембраните й бяха все така успоредни на покритата с прахоляк земя, за да поддържат равновесието на тялото й. После прибра дясното си крило и изви глава наляво, а опашка надясно, завъртайки се в посока на часовниковата стрелка. Мускулестата й опашка удари Торн по лявото рамо, точно когато прелиташе над нея, и счупи крилото му на пет места. Назъбените краища на кухите летателни кости на дракона пробиха кожата му и се подадоха между блестящите люспи. Големи капки димяща драконова кръв закапаха върху Ерагон и Сапфира. Една от тях падна върху задната страна на качулката на Ездача, проникна през ризницата и достигна голата му кожа. Пареше като нагорещено масло. Той задраска по врата си, за да избърше кръвта.

Ревът на Торн се превърна в болезнен стон и той падна край Сапфира, неспособен да поддържа полета си.

— Добра работа! — извика Ерагон, докато Сапфира се връщаше в нормална позиция.

Той видя отгоре как Муртаг извади малък кръгъл предмет от колана си и го притисна към рамото на Торн. Ерагон не усети другият Ездач да използва магия, ала предметът в ръката му проблесна и счупеното крило на дракона подскочи, докато костите му се връщаха по местата си, а мускулите и сухожилията се гънеха и разкъсванията в тях изчезваха. Накрая раните на Торн зараснаха изцяло.

— Как го направи? — възкликна Ерагон.

— Сигурно е заредил предмета с лечебна магия от по-рано — отвърна Аря.

— И ние трябваше да се сетим за това.

Сега, когато раните му бяха изчезнали, Торн спря падането си и започна да се издига с огромна скорост към Сапфира, прорязвайки въздуха пред себе си с пламтящо копие от червен огън. Сапфира се гмурна към него в спирала около кулата от пламъци. Опита се да захапе врата му — с което го накара да се отдръпне настрана — и раздра раменете и гърдите му с предните си нокти, след което го запрати надалеч с огромните си криле. Ръбът на дясното й крило закачи Муртаг и го блъсна настрани в седлото му. Той обаче бързо се върна на мястото си и замахна към нея, отваряйки в мембраната на крилото й резка, дълга три стъпки.

Тя изсъска и изрита Торн настрана със задните си крака, след което избълва струя огън, която се раздели и премина на безопасно разстояние от двете му страни.

Чрез връзката си със Сапфира, Ерагон усещаше болката й. Загледа се в кървавата рана, а умът му препускаше. Ако се биеха с който и да е друг магьосник, различен от Муртаг, не би посмял да направи магия, докато се биеше, защото заклинателят би решил, че го чака сигурна смърт и би контрирал с отчаяна магическа атака, хвърляйки всичко, с което разполага.

С брат му обаче беше различно. Ерагон знаеше, че Галбаторикс му е наредил да ги залови, а не да ги убива. „Каквото и да направя — помисли си, — той няма да се опита да ме убие“. Значи нямаше проблем да излекува Сапфира. Внезапно младежът осъзна, че може да атакува Муртаг с всяка магия, която му хрумне, и противникът му няма да може да отвърне със смъртоносна сила. Ала се зачуди защо брат му бе използвал омагьосан предмет да излекува раните на Торн, вместо сам да направи заклинанието.

— Може би е искал да запази силата си — каза Сапфира. — Или пък не е искал да те плаши. Галбаторикс не би бил доволен, ако с използването на магия Муртаг те е накарал да се паникьосаш и в резултат на това да убиеш себе си, него или Торн. Помни, че голямата амбиция на краля е да има и четирима ни живи под своя власт, а не мъртви, защото тогава ще сме недостижими за него.

— Трябва да е това — съгласи се Ерагон.

Докато се готвеше да излекува крилото на Сапфира, Аря се намеси:

— Чакай. Недей.

— Какво? Защо? Не усещаш ли болката й?

— Остави на мен и братята ми да се погрижим за нея. Това ще обърка Муртаг, а и по този начин усилието няма да те отслаби.

— Не сте ли твърде далеч за подобна промяна?

— Не и когато всички работим заедно. Освен това ти препоръчваме да не се опитваш да атакуваш Муртаг с магия, преди той пръв да те нападне с ума си или със заклинание. Може все още да е по-силен от теб, дори и с нас тринадесетината, които ти помагаме. Не знаем. По-добре да не се пробваш срещу него, докато нямаш друга алтернатива.

— А ако не мога да го надвия?

— Тогава цяла Алагезия ще падне пред Галбаторикс.

Ерагон почувства как Аря се концентрира, а после разрезът в крилото на Сапфира спря да рони кървави сълзи и назъбените краища на деликатната прозрачна мембрана се сляха без никакъв белег. Облекчението на Сапфира бе огромно. С лека умора в гласа, Аря каза:

— Пазете се по-добре, ако можете. Това не беше лесно.

След като Сапфира го изрита, Торн бе изгубил височина. Сигурно очакваше, че тя ще го притисне надолу, където би му било по-трудно да избегне атаките й, защото вместо да се върне, той реши да полети четвърт миля на запад. Когато най-накрая забеляза, че Сапфира не го преследва, се обърна и се издигна, докато не се озова на хиляда крачки над нея.

После Торн прибра крилете си и се спусна стремително към нея. В отворената му паст горяха пламъци, а ноктите му бяха извадени. На гърба му Муртаг размахваше Зар’рок.

Ерагон едва не изпусна ятагана, когато Сапфира сгъна едното си крило и се преметна с главата надолу в замайващ лупинг, а после протегна крилото отново, за да забави падането си. Ако обърнеше глава назад, той щеше да види земята под тях. Или се намираше над тях? Младежът стисна зъби и се концентрира върху това да не се изпусне от седлото.

Торн и Сапфира се сблъскаха и за Ездача усещането бе такова, сякаш тя се е ударила в планина. Силата на удара го отхвърли напред и той удари шлема си в шипа пред него, от който дебелата стомана се изкриви. Замаян, младежът увисна на седлото и гледаше как дисковете на небето и земята се обръщат нагоре-надолу, въртейки се без видима последователност. Усети как драконката потрепери, когато Торн я удари по открития корем. На Ездача му се искаше да бяха имали времето да я облекат в бронята, изкована за нея от джуджетата.

Един блестящ рубинен крак се появи над рамото й и я удари с кървави нокти. Без да мисли, Ерагон замахна с ятагана си към него и разсече няколко люспи, разкъсвайки сухожилията под тях. Три от пръстите на крака увиснаха безжизнени и младежът удари отново.

Торн изръмжа и се отдръпна от Сапфира. Изви врат и Ерагон чу вдишването му, докато едрият дракон изпълваше дробовете си. Ездача се присви, закривайки лице под свивката на лакътя си. Дива огнена стихия погълна Сапфира. Горещината на огъня не можеше да ги нарани — защитите на Ерагон й пречеха, — но потокът блестящи пламъци беше ослепяващ.

Драконката зави наляво, встрани от пламтящия огнен ад. Дотогава обаче Муртаг бе излекувал нараняванията по крака на Торн и червеният дракон се хвърли към нея, и двамата се заблъскаха в плетеница от крайници, докато се спускаха на предизвикващи гадене тласъци към сивите палатки на Варден. Сапфира успя да впие зъби в рогатия гребен, който се издигаше над задната част на главата на Торн, въпреки костите, които пробиха езика й. Другият дракон изрева и се замята като уловена риба, опитвайки да се отдръпне, но не можеше да се мери с железните мускули на челюстите на Сапфира. Двата дракона се понесоха надолу, вкопчени един в друг като две свързани листа.

Ерагон се приведе и замахна странично към дясното рамо на Муртаг. Не възнамеряваше да го убива, а само да го нарани достатъчно силно, за да прекратят битката. За разлика от сблъсъка им над Пламтящите равнини, младежът бе добре отпочинал. Със своята елфическа бързина бе убеден, че другият Ездач ще е беззащитен пред него.

Муртаг вдигна щита си и блокира ятагана.

Реакцията му бе толкова неочаквана, че Ерагон залитна, а после едва успя да се отдръпне и парира, когато Муртаг отвърна на удара, размахвайки Зар’рок. Острието свистеше във въздуха с необикновена скорост. Ударът разтърси рамото на младежа. Брат му повтори атаката и замахна към китката му, а когато Ерагон отби червения меч, той стрелна Зар’рок под щита му и го промуши през ризницата и туниката в кръста и левия хълбок. Върхът на меча заседна в кост.

Болката шокира Ерагон, като потапяне в ледена вода, но и даде на мислите му неестествена яснота и изпрати приток на необичайна за него сила в крайниците му.

Докато Муртаг изтегляше Зар’рок, младежът изрева и се хвърли към него. Другият Ездач изви китка и приклещи ятагана под червения си меч. Муртаг оголи зъби в злокобна усмивка. Без да се спре, Ерагон отскубна оръжието си, направи лъжливо движение към дясното коляно на противника си, а после замахна в противоположна посока и поряза Муртаг по бузата.

— Трябваше да си носиш шлема — каза младият Ездач.

Сега бяха толкова близо до земята — едва на неколкостотин крачки, — че Сапфира трябваше да пусне Торн и двата дракона се разделиха, преди Ездачите им да успеят да си разменят още удари.

Докато Сапфира и Торн се издигаха в спирали нагоре, надпреварвайки се към перлените облаци, струпани над палатките на Варден, Ерагон вдигна ризницата и туниката си, за да огледа хълбока си. Там, където изкривената от Зар’рок броня бе притиснала плътта, се виждаше безцветно петно, голямо колкото юмрук. В средата му имаше тънка, дълга пет сантиметра червена резка, където го бе пронизал мечът. От раната капеше кръв и попиваше в панталоните му.

Да бъде наранен от Зар’рок — меча, който никога не го бе предавал в мигове на опасност, който бе смятал за свой по право — го разтревожи. Собственото му оръжие се бе обърнало срещу него и това бе грешно. Изкривяване на света, срещу което се противеше всеки негов инстинкт.

Сапфира се люшна леко, докато се издигаше с едно въздушно течение, и Ездача примижа от болката, която го проряза в лявата страна. Имаше късмет, че не се биеха на земята, защото не мислеше, че кракът му може да понесе тежестта му.

— Аря, искаш ли да ме излекувате вие, или да го направя сам и да оставя Муртаг да ме спре, ако може?

— Ще се погрижим за теб — отвърна елфката. — Може и да успееш да го хванеш неподготвен, ако си мисли, че още си ранен.

— О, чакай.

— Защо?

— Трябва да ти дам позволение. Иначе защитите ми ще блокират магията.

Фразата в началото не се появи в ума му, но накрая успя да си спомни изречението за предпазване и прошепна на древния език:

— Съгласен съм да позволя на Аря, дъщеря на Исланзади, да направи магия върху ми.

— Трябва да поговорим за защитите ти, когато не си толкова разсеян. Ами ако беше в безсъзнание? Как щяхме да се погрижим тогава за теб?

— След Пламтящите равнини ми изглеждаше като добра идея. Муртаг ни обездвижи и двамата с магия. Не искам той или някой друг да може да хвърля заклинания върху нас без наше съгласие.

— И не би трябвало да искаш, но има по-елегантни начини от твоя.

Ерагон се размърда нервно на седлото, докато елфическата магия постигаше ефекта си и хълбокът го засърбя, като че ли го хапеха хиляди бълхи. Когато сърбежът премина, плъзна ръка под туниката и с радост усети, че там няма нищо друго, освен гладка кожа.

— Добре — каза той и разкърши рамене. — Нека ги научим да се боят от имената ни!

Огромният перленобял облак се ширеше пред тях и Сапфира зави наляво и докато Торн се мъчеше да се обърне, се заби в средата на облака. Всичко наоколо стана бяло, влажно и студено, а после тя изскочи от другата страна, едва на няколко крачки над и зад другия дракон.

Драконката изрева победоносно и се спусна върху Торн, като заби нокти дълбоко в хълбоците и гърба му. Стрелна глава напред и захапа лявото му крило. Стисна и се чу тихото изщракване на остри като бръснач зъби, пронизали месо.

Торн се загърчи и изпищя — ужасяващ звук, на какъвто Ерагон не подозираше, че драконите са способни.

— В лапите ми е — каза Сапфира. — Мога да му откъсна крилото, но предпочитам да не го правя. Каквото и да възнамеряваш да правиш, свърши го, преди да паднем твърде ниско.

С пребледняло и покрито с мръсотия лице, Муртаг насочи Зар’рок към Ерагон — мечът трепереше във въздуха — и мисловен лъч с невероятна сила нахлу в съзнанието на младежа. Чуждото присъствие опипваше мислите му, опитваше се да ги хване и подчини, за да ги промени спрямо желанията на противниковия Ездач. Също както над Пламтящите равнини, Ерагон усети, че умът на брат му сякаш съдържа какофония от гласове, мърморещи под вихъра на мислите на самия Муртаг.

Той се зачуди дали и зад противника му не стои група магьосници, както елфите помагаха на него.

Колкото и да му беше трудно, младежът изпразни ума си от всичко, освен от образа на Зар’рок. Концентрира се върху меча с цялата си сила и наложи на съзнанието си спокойна медитация, така че Муртаг да не намери пролука, през която да поеме контрол над личността му. И когато Торн се замята под тях и вниманието на противника му се разконцентрира за момент, Ерагон се хвърли в жестока контраатака и се впи в ума на брат си.

В мрачно мълчание двамата се вкопчиха в жесток двубой, докато падаха. Понякога Ерагон почти вземаше надмощие, друг път Муртаг, но никой не успяваше да надвие другия. Ерагон погледна към шеметно приближаващата земя и осъзна, че съревнованието им ще трябва да бъде решено с други средства.

Той снижи ятагана на нивото на Муртаг и извика:

— Лета! — Същата магия, която другият Ездач бе използвал върху него при предишната им конфронтация. Беше просто заклинание — нямаше да направи нищо повече от това да задържи ръцете и тялото на Муртаг неподвижни, — но щеше да им позволи да изпитат силата си в директно единоборство и да определят кой има повече енергия на свое разположение.

Муртаг промълви контразаклинание, чиито думи се изгубиха в шума от борбата на Торн да се отскубне от Сапфира и воя на вятъра.

Пулсът на Ерагон се ускори, докато силата се отичаше от крайниците му. Когато почти бе изчерпал резервите си и щеше да припадне от усилието, Сапфира и елфите изляха енергията от телата си в него, поддържайки магията. От своя страна, Муртаг, който първоначално изглеждаше надменен и уверен, започна да се мръщи, докато Ерагон продължаваше да го удържа. Той разтегна устни и оголи зъби. И през цялото време битката в умовете им не спираше.

Ерагон усети как енергията, която Аря преливаше в него, намаля веднъж, после втори път и предположи, че двама от заклинателите под командването на Бльодгарм са припаднали.

„Муртаг не може да издържи още дълго“ — помисли той, а после трябваше да се пребори с противника си, за да успокои отново ума си, след нарушаването на концентрацията му, който бе позволил на другия Ездач да пробие защитите му.

Силата, идваща от Аря и другите елфи, намаля наполовина и дори Сапфира започна да трепери от изтощение. Точно когато младежът бе сигурен, че брат му ще го надвие, другият Ездач нададе измъчен вик и сякаш огромна тежест падна от плещите на Ерагон, защото отпорът изчезна. Муртаг изглеждаше удивен от успеха му.

— А сега какво? — попита той Аря и Сапфира. — Да ги вземем ли за заложници? Можем ли?

— Сега — отговори Сапфира — трябва да летя.

Тя пусна Торн и се понесе настрана от него, махайки измъчено с крилете си, докато се бореше да ги задържи във въздуха. Ерагон погледна над рамото й и мерна коне и изсушена от слънцето трева, носещи се към тях; после сякаш някакъв гигант го удари изотдолу и му причерня.

Следващото, което Ерагон видя, бе ивица от люспите по врата на Сапфира, намиращи се на сантиметър-два пред носа му. Те блестяха като кобалтовосин лед. Той смътно осъзна, че някой се пресяга към ума му от огромно разстояние, излъчвайки призив за огромна спешност. Докато идваше на себе си, разпозна в докосването Аря.

— Прекрати магията, Ерагон! Ще ни убие всички, ако не го направиш! Спри я, Муртаг е твърде далече! Събуди се, Ерагон, или до един сме мъртви.

Той подскочи на седлото и почти не обърна внимание, че Сапфира е коленичила насред кръг от конниците на крал Орин. Аря не се виждаше никъде. Сега, когато отново беше в съзнание, усети как магията, насочена към Муртаг, все още източва силата му, при това все по-големи количества. Ако не бе помощта на Сапфира, Аря и другите елфи, вече щеше да е мъртъв.

Той освободи потока на магията, а после затърси Торн и брат си на земята.

— Там — каза Сапфира и посочи с муцуна.

Ниско в североизточното небе Ерагон видя блестящата фигура на Торн, който летеше към река Джийт и армията на Галбаторикс, лагеруваща на няколко километра в тази посока.

— Как?

— Муртаг отново го излекува и Торн имаше късмет да падне върху склона на един хълм. Затича се по него, а после излетя, преди да си се свестил напълно.

Откъм отдалечаващия се дракон над земята се разнесе усиленият глас на Муртаг:

— Не си мислете, че сте спечелили със Сапфира, Ерагон. Ще се срещнем отново, обещавам ви, и двамата с Торн ще ви надвием тогава, защото ще сме дори по-силни от сега!

Ерагон стисна щита и ятагана си толкова силно, че под ноктите му изби кръв.

— Мислиш ли, че можеш да го догониш?

— Мога, но елфите няма да са в състояние да ти помогнат от толкова далече и се съмнявам, че ще го надвиеш без тяхна помощ.

— Може да сме способни да… — Ерагон млъкна рязко и удари яростно бедрото си. — Мътните ме взели, какъв съм идиот! Забравих за Арен. Можехме да използваме енергията в пръстена на Бром, за да ги надвием.

— Имаше други неща, за които да мислиш. Всеки би могъл да направи тази грешка.

— Може би, но все пак ми се ще да се бях сетил за Арен по-рано. Все още можем да го използваме, за да ги заловим.

— А после какво? — попита Сапфира. — Как ще ги държим затворени? Искаш да ги упоим, както Дурза упои теб в Гил’еад? Или предпочиташ просто да ги убием?

— Не зная! Можехме да им помогнем да променят истинските си имена, да унищожат клетвите си към Галбаторикс. Да ги оставим да бродят необезпокоявани е твърде опасно.

— Теоретично си прав, Ерагон — намеси се Аря. — Но ти, Сапфира и всички ние сме уморени и предпочитам Торн и Муртаг да избягат, вместо да изгубим и двама ви, защото не сте в най-добрата си форма.

— Но…

— Но нямаме капацитета да задържим дракон и Ездач за дълъг период от време, а не мисля, че убийството на Торн и Муртаг би било толкова лесно, колкото си мислиш. Бъди благодарен, че ги отблъснахме, и спи по-спокойно, знаейки, че можем да го сторим отново, когато застанат срещу нас.

След тези думи тя се отдръпна от ума му.

Ерагон гледаше Торн и Муртаг, докато не се изгубиха от поглед, а после въздъхна и потупа Сапфира по врата.

— Мога да спя цяла седмица.

— И аз.

— Трябва да се гордееш — успяваше да надвиеш Торн почти през цялото време.

— Да, успях, нали? — Тя се поизправи гордо. — Обаче съревнованието не беше честно. Той няма моя опит.

— Нито уменията ти, бих казал.

Сапфира изви врат и близна дясната му ръка, при което ризницата издрънча. После го погледна с блестящи очи.

Той й отвърна с бледа усмивка.

— Предполагам, трябваше да го очаквам, но все пак съм изненадан, че Муртаг беше бърз като мен — без съмнение още магии от страна на Галбаторикс.

— Защо обаче защитите ти не можаха да отблъснат Зар’рок? Спасяваха те от доста по-лоши удари, докато се биехме с Ра’зак.

— Не съм сигурен. Муртаг или Галбаторикс може да са измислили магия, срещу която не съм се сетил да се защитя. Или пък е, понеже Зар’рок е меч на Ездач, а Глаедр каза…

— … че мечовете на Руньон са добри в…

— … пробиването на всякакви заклинания, а и…

— … рядко магията успява да им…

— … влияе. Точно така. — Ерагон притеснено се загледа в ивиците драконова кръв върху ятагана си. — Кога ще успеем сами да се справяме с враговете си? Нямаше да успея да убия Дурза, ако Аря не бе строшила звездния сапфир. А сега успяхме да надвием Муртаг и Торн само с помощта на елфите.

— Трябва да станем по-силни.

— Да, но как? Как Галбаторикс е натрупал такава сила? Дали не е намерил начин да се зарежда от телата на робите си, дори онези, които са на стотици мили разстояние? Не зная.

Струйка пот се спусна по челото на Ерагон и покапа в ъгъла на дясното му око. Той я избърса с дланта си, а после примигна и отново забеляза конниците, струпани около него и Сапфира.

— Какво правят тук?

Ездача се огледа и осъзна, че са се приземили близо до мястото, където крал Орин бе пресрещнал войниците от корабите. Недалеч вляво стотици хора, ургали и коне се щураха паникьосани и объркани. От време на време над данданията се чуваше дрънченето на мечове или крясъкът на някой ранен, сподиряни от безумен смях.

— Мисля, че са тук, за да ни защитят — отговори Сапфира.

— Нас! От какво? Защо още не са избили онези войници? Къде…

Ерагон се отказа от въпроса, защото Аря, Бльодгарм и четирима други раздърпани и изтощени елфи дотичаха до него откъм лагера. Той вдигна ръка за поздрав и извика:

— Аря! Какво се случи? Изглежда, никой не командва.

За негова тревога елфката дишаше толкова трудно, че за няколко секунди не можа да проговори.

— Войниците се оказаха по-опасни от очакваното. Не знаем как. Ду Врангр Гата не са чули нищо, освен безсмислици от заклинателите на Орин.

Тя възстанови дишането си и започна да оглежда раните и драскотините на Сапфира.

Преди Ерагон да успее да зададе нов въпрос, откъм вихъра на битката долетя глъч от възбудени викове, които заглушиха останалата врява, и той чу гласа на крал Орин:

— Върнете се всички! Стрелци, дръжте линията! Мътните ви взели, никой да не мърда, спипали сме ги.

На Сапфира й хрумна същото, което и на младия Ездач. Тя събра криле под себе си и скочи над конниците, стряскайки конете, които се втурнаха във всички посоки, след което се насочи към покритото с трупове поле и гласа на Орин, разблъсквайки по пътя си мъже и ургали, сякаш бяха стръкове трева. Останалите елфи побързаха да я догонят с мечове и лъкове в ръка.

Сапфира откри краля, яхнал своя жребец начело на група воини, застанали плътно един до друг, да гледа към един самотен мъж на четиридесет крачки оттам. Орин бе зачервен, очите му гледаха диво, а бронята му бе оцапана с мръсотия от битката. Някой го бе ранил в лявата ръка и от дясното му бедро се подаваше върхът на копие. Когато забеляза приближаването на Сапфира, на лицето му се изписа внезапно облекчение.

— О, добре, добре, вие сте тук — промърмори той, когато драконът застана на една линия с коня му. — Имахме нужда от теб, Сапфира, и от Ерагон. — Един от стрелците пристъпи крачка напред. Орин размаха меча си към него и изрева: — Назад! Ще взема главата на всеки, който мръдне от мястото си, кълна се в короната на Ангвард!

После кралят продължи да гледа ядно самотния мъж срещу тях.

Ерагон проследи погледа му. Мъжът беше войник със среден ръст, лилав родилен белег на шията и кестенява коса, сплескана от шлема, който носеше. Щитът му бе целият нацепен. Мечът му бе изкривен, нащърбен и с отчупен връх. Панталоните му бяха оплескани с речна кал. От разрез в ризницата му капеше кръв. Стрела с бели лебедови пера бе пронизала стъпалото на десния му крак и го беше приковала към земята. Три четвърти от нея бяха потънали в пръстта. От гърлото на мъжа излизаше ужасяващ клокочещ смях. Той се извисяваше и стихваше като пиянска песен, сменяйки тоналността си, сякаш войникът всеки миг щеше да се разпищи ужасено.

— Какво си ти? — извика Орин. Когато войникът не отвърна, кралят изруга и добави: — Отговори ми или ще пусна заклинателите си срещу теб. Човек ли си или звяр, или някакъв прокълнат демон? От коя гнусна яма те изрови заедно с братята ти Галбаторикс? Роднина ли си на Ра’зак?

При последния въпрос Ерагон подскочи на седлото като убоден с игла и наостри сетивата си. Смехът спря за момент.

— Човек. Аз съм човек.

— Не приличаш на никой човек, когото познавам.

— Исках да осигуря бъдещето на семейството си. Толкова ли ти е чуждо това, сурданецо?

— Не ми отговаряй с гатанки, змийско изчадие! Кажи ми как стана такъв, какъвто си, и говори честно, ако не искаш да излея разтопено олово в гърлото ти и да проверя дали ще те заболи.

Ненормалният кикот се усили, а после войникът каза:

— Не можеш да ме нараниш, сурданецо. Никой не може. Самият крал ни направи неуязвими за болка. В замяна семействата ни ще живеят в охолство до края на живота си. Можете да се криете от нас, но ние никога няма да спрем да ви преследваме, дори когато обикновените хора биха паднали мъртви от умора. Можете да се биете с нас, но ние ще продължим да ви убиваме, докато имаме ръце. Не можете да се предадете, защото не взимаме пленници. Не можете да сторите нищо друго, освен да умрете и да върнете мира на тази земя.

Със страховита гримаса войникът хвана с осакатената си лява ръка стрелата и със звук на разкъсваща се плът я издърпа от стъпалото си. Парчета кърваво месо останаха закачени за стрелата. Войникът я размаха към тях, а после я метна към един от стрелците и го рани в ръката. Смехът му се усили още повече и той скочи напред, влачейки ранения си крак зад себе си. Вдигна меч, сякаш възнамеряваше да атакува.

— Застреляйте го! — извика Орин.

Тетивите иззвънтяха като зле настроени лютни, двадесетина стрели полетяха към войника и миг по-късно го поразиха в гърдите. Две от тях отскочиха от бронята му, но останалите пробиха гръдния му кош. Смехът му намаля и се превърна в хриплив кикот, когато кръвта проникна в дробовете му, ала той продължи да се движи напред, изцапвайки тревата под себе си в алено. Стрелците стреляха отново и от раменете и ръцете на войника щръкнаха стрели, ала той не спря. Тетивите бръмнаха за трети път. Мъжът се препъна и падна, когато стрела разцепи капачката на лявото му коляно, другите пронизаха бедрата му, а една изцяло премина през врата му, пробивайки дупка в родилния белег, и изсвистя над полето сред пръски кръв. Но войникът все така отказваше да умре. Започна да лази, като се придърпваше напред с ръце, ухилен и кикотещ се, сякаш целият свят бе една отвратителна шега, която само той можеше да оцени.

Докато гледаше, по гръбнака на Ерагон полази хладна тръпка.

Орин изруга гневно и Ездача усети нотка на истерия в гласа му. Кралят скочи от коня си, хвърли меча и щита си в калта и посочи най-близкия ургал.

— Дай ми брадвата си.

Стреснат, сивокожият воин се поколеба, а после му подаде оръжието си.

Орин докуцука до войника, вдигна с две ръце тежката брадва и с един удар отряза главата на мъжа. Кикотът секна.

Очите на войника се облещиха, устата му се движи още няколко секунди, а после застина.

Орин сграбчи главата за косата и я вдигна, така че всички да я видят.

— Те могат да бъдат убити — обяви той. — Веднага кажете на всички, че единственият сигурен начин да спрем тези изчадия е с обезглавяване. Или това, или им разбийте черепите с боздуган, или ги стреляйте в очите от разстояние… Грейтуут, къде си? — Един набит конник на средна възраст пришпори жребеца си напред. Кралят му метна главата и той я улови. — Качи това на някой стълб до северната порта. Набий всички глави там. Нека служат за послание на Галбаторикс, че не се боим от подмолните му номерца и ще го надвием въпреки тях.

Орин отиде до коня си, върна брадвата на ургала и вдигна собствените си оръжия от земята.

Няколко крачки по-назад Ерагон забеляза Нар Гарцвог, застанал насред група Кул. Ездача каза няколко думи на Сапфира и тя се приближи към ургалите. След като си кимнаха, Ерагон попита Гарцвог:

— Всички войници ли бяха като онзи? — Той посочи надупчения от стрели труп.

— До един не чувстваха болка. Ти ги удряш и мислиш, че са мъртви, обръщаш им гръб и те те изкормват. — Гарцвог се намръщи. — Изгубих много овни днес. Били сме се с армии от човеци, Огнен меч, но никога преди с такива смеещи се трупове. Това не е естествено. Кара ни да мислим, че са обладани от безроги духове, че може би самите богове са се обърнали срещу нас.

— Глупости! — сгълча го Ерагон. — Това е само магия на Галбаторикс и ние скоро ще имаме средство да се защитим от нея.

Въпреки привидната му увереност, перспективата да се бие с врагове, които не изпитват болка, го тревожеше също толкова, колкото и ургалите. Нещо повече, от казаното от Гарцвог предположи, че когато всички научат за войниците, на Насуада ще й бъде по-трудно да задържи бойния дух на Варден.

Докато бунтовниците и ургалите започнаха да събират падналите си другари, да свалят полезна екипировка от мъртвите и да обезглавяват войниците на Галбаторикс, за да хвърлят надупчените им и насечени тела на кладите, Ерагон, Сапфира и крал Орин се върнаха в лагера, следвани от Аря и другите елфи.

По пътя Ерагон предложи да излекува крака на Орин, ала той отказа.

— Имам собствени лечители, Сенкоубиецо.

Насуада и Йормундур ги чакаха при северната порта. Водачката на Варден веднага се насочи към Орин.

— Какво се обърка?

Ерагон затвори очи, докато кралят обясняваше как първоначално атаката срещу войниците изглеждала успешна. Конниците били помели редиците им, нанасяйки наляво и надясно смъртоносни удари, както си мислели. Били понесли само една загуба по време на тази атака. Когато обаче се изправили пред оцелелите войници, мнозина от повалените се надигнали и се върнали в боя. Орин потрепери.

— Тогава куражът ни напусна. Щеше да се случи с всекиго. Не знаехме дали войниците са неуязвими, дали изобщо са хора. Когато видиш враг, който напредва срещу теб с кост, подаваща се от прасеца, копие в корема и половината му лице липсва, а той ти се смее, е голяма рядкост да удържиш позицията си. Воините ми се паникьосаха. Развалиха формацията. Пълно объркване. Клане. Когато ни достигнаха ургалите и твоите воини, Насуада, и те бяха въвлечени в тази лудост. — Той поклати глава. — Никога не съм виждал подобно нещо, дори и в Пламтящите равнини.

Лицето на водачката на Варден пребледня, въпреки тъмната й кожа. Тя погледна Ерагон, а после Аря.

— Как Галбаторикс би могъл да постигне подобно нещо?

Отговорът дойде от елфката:

— Като блокира по-голямата част от чувствителността на човека към болката. Оставя им достатъчно сетива, за да знаят къде са и какво правят, но не толкова, че болката да ги извади от строя. Магията би изисквала съвсем малко енергия.

Насуада облиза устни и отново се обърна към Орин.

— Знаеш ли колко души загубихме?

Кралят потрепери. Преви се и притисна ръка към крака си, а после изръмжа през стиснати зъби:

— Триста войници срещу… Колко изпрати ти?

— Двеста мечоносци. Сто копиеносци. Петдесет стрелци.

— Всички те, ургалите, плюс моята конница. Да речем около хиляда души. Срещу триста пешаци в открито поле. Убихме ги до един. Но това ни струва много… — Орин поклати глава. — Няма да знаем със сигурност, докато не преброим умрелите, но ми се струва, че три четвърти от мечоносците ти са мъртви. Повечето от копиеносците. Някои от стрелците. От моята конница останаха малцина: петдесет-седемдесет човека. Много от тях ми бяха приятели. Може би сто или сто и петдесет мъртви ургали. Като цяло? Пет или шестстотин за погребване, а повечето от оцелелите са ранени. Не зная… Не зная… Не…

Челюстта на краля увисна, а той се олюля на една страна и щеше да падне от коня си, ако Аря не бе скочила, за да го хване. Насуада щракна с пръсти и двама бунтовници излязоха от палатките. Тя им нареди да отнесат Орин в шатрата му и да повикат лечителите му.

— Независимо че избихме войниците, това е жестоко поражение — промърмори Насуада.

Водачката на Варден стисна устни, а по лицето й се четеше смесица от мъка и отчаяние. Очите й блестяха с непроляти сълзи. После тя се овладя и насочи към Ерагон и Сапфира стоманен поглед.

— Как се справихте вие двамата?

Насуада изслуша описанието на сблъсъка на Ездача с Муртаг и Торн. След това кимна.

— Единственото, на което се надявахме, бе да успеете да се измъкнете от лапите им. Вие обаче сте постигнали повече. Доказали сте, че Галбаторикс не е направил Муртаг толкова силен, че да нямаме шанс да го надвием. С още няколко заклинатели на твоя страна той щеше да е в наша власт. Мисля, че поради тази причина Муртаг няма да посмее сам да се изправи срещу армията на кралица Исланзади. Ако съберем достатъчно заклинатели около теб, Ерагон, вярвам, че следващия път, когато се опитат да ви отвлекат, ще можем да ги убием.

— Не искаш ли да ги заловиш? — попита той.

— Искам много неща, но се съмнявам, че ще получа кой знае колко от тях. Муртаг и Торн може и да не се опитват да ви убият, но ако се появи възможност, трябва да ги унищожим без колебание. Или ти имаш различно мнение?

— Ннне.

Насуада насочи вниманието си към Аря и попита:

— Умря ли някой от заклинателите ви по време на двубоя?

— Някои припаднаха, но вече всички се възстановиха, благодаря ти.

Водачката на Варден пое дълбоко дъх и погледна на север, вперила очи в безкрая.

— Ерагон, искам да информираш Триана, че Ду Врангр Гата трябва да измислят как да повторят магията на Галбаторикс. Колкото и да е ужасяваща, тук трябва да го имитираме. Не можем да си позволим друго. Няма да е практично всички да сме неспособни да изпитваме болка — така ще се нараняваме твърде лесно, — но трябва да имаме неколкостотин воини доброволци, които да са имунизирани от физическо страдание.

— Добре, милейди.

— Толкова много мъртви — каза тя и ръцете й заусукваха юздата. — Твърде дълго останахме на едно място. Време е да принудим Империята отново да заеме дефанзивна позиция. — Насуада пришпори Буревестник, отдалечавайки се от касапницата пред лагера. — Ерагон, братовчед ти ме помоли да го пусна да се бие днес. Отказах заради предстоящия му брак, което не го зарадва, макар да подозирам, че годеницата му мисли другояче. Ще ми направиш ли услугата да ме уведомиш, ако все пак възнамеряват да продължат с церемонията днес? След толкова кръвопролитие това ще е хубаво за морала на Варден.

— Ще ти кажа веднага, щом разбера.

— Благодаря. Сега можеш да вървиш.

Първото нещо, което направиха Ерагон и Сапфира, след като оставиха Насуада, бе да посетят елфите, които бяха припаднали по време на битката им с Муртаг и Торн, за да им благодарят, както и на другарите им, за помощта. После Ездача, Аря и Бльодгарм се погрижиха за раните, които Торн бе нанесъл на Сапфира — премахнаха драскотините, разрезите и няколко от синините й. Когато приключиха, Ерагон откри Триана с ума си и й предаде инструкциите на Насуада.

Едва тогава двамата със Сапфира потърсиха Роран. Бльодгарм и другите елфи ги съпроводиха, но Аря отиде да се погрижи за своите собствени дела.

Роран и Катрина спореха тихо, но напрегнато, когато Ерагон ги забеляза, застанали до ъгъла на палатката на Хорст. Те се умълчаха, щом младежът и драконът се приближиха. Катрина скръсти ръце и се загледа настрани от Роран, а той стисна дръжката на чука си, затъкнат в колана му, и изрита един голям камък.

Младият Ездач спря при тях и почака няколко мига, с надеждата да му обяснят причината за дрязгата си, но вместо това Катрина попита:

— Ранен ли е някой от двама ви?

Очите й се стрелкаха между него и Сапфира.

— Бяхме, но вече не.

— Това е толкова… странно. Чували сме истории за магия в Карвахол, но никога не съм вярвала в тях. Изглеждаха ми толкова невъзможни. Ала тук има магьосници на всяка крачка. Рани ли Муртаг или Торн? Затова ли избягаха?

— Надвихме ги, но не успяхме да им навредим трайно. — Ерагон млъкна и когато нито Роран, нито Катрина заговориха отново, той ги попита дали все още искат да се оженят този ден. — Насуада предложи да продължите според плана, но може би е по-добре да почакате. Все още не сме погребали мъртвите и има много за вършене. Утре ще бъде по-удобно… и по-уместно.

— Не — каза Роран и заби ботуш в камъка, който риташе. — Империята може да ни атакува всеки миг. Утре може да се окаже твърде късно. Ако… ако по някаква причина загина, преди да сме се оженили, какво ще стане с Катрина или нашето… — Той млъкна, а бузите му почервеняха.

Изражението на Катрина се смекчи, тя се обърна към Роран и хвана ръката му.

— Освен това храната е приготвена, украсата е на място, а приятелите ни са се събрали за сватба — добави младата жена. — Ще бъде жалко всичката тази подготовка да отиде на вятъра.

Катрина вдигна ръка и погали брадата на Роран, а той й се усмихна и я прегърна през рамото.

— Не разбирам и половината от това, което се случва помежду им — оплака се Ерагон на Сапфира.

— Кога ще бъде церемонията тогава?

— След час — обяви Роран.