Бризингър

Сенките на миналото

Тази нощ Ерагон стоя, загледан в малкия им огън, докато дъвчеше листо от глухарче. Вечерята им се състоеше от различни корени, семена и листа, които Аря бе събрала от околността. Сурови и неподправени, те нямаха особено добър вкус, ала Ездача се въздържа да подсили вечерята с птица или заек, каквито наоколо имаше много, защото не искаше елфката да го гледа неодобрително. Нещо повече — след сблъсъка с войниците самата мисъл да отнеме още един живот, пък бил той и животински, го отвращаваше.

Времето бе напреднало, а трябваше да станат рано на следващата сутрин, ала той не понечи да си легне, нито Аря. Елфката седеше встрани от него с присвити крака, обвила с ръце коленете си. Беше подпряла брадичка върху тях и полата й се ветрееше от двете страни като венчелистчета на цвете под напора на вятъра.

Свел глава към гърдите си, Ерагон масажираше дясната си ръка, опитвайки се да премахне глухата болка. „Трябва ми меч — помисли си той. — Ако не, мога да използвам някаква защита за ръцете си, за да не се осакатявам винаги, когато ударя нещо. Проблемът е, че съм толкова силен, та ще ми се наложи да нося ръкавици с няколко слоя подплата, а това е смешно. Ще бъдат твърде обемни, твърде горещи, а пък и не мога да се размотавам с ръкавици до края на живота си. — Той се намръщи. Натисна костите на дланта си встрани от нормалната им позиция и се загледа в промяната и движението на светлината по кожата си, удивен от гъвкавостта на тялото си. — А и какво ще стане, ако вляза в бой, докато нося пръстена на Бром? Той е елфически, така че сигурно няма нужда да се тревожа, че ще счупя сапфира. Но ако ударя нещо, докато е на пръста ми, няма просто да си разместя няколко стави, а ще счупя всички кости на ръката си. Може дори да не бъда в състояние да поправя пораженията… — Той сви дланите си в юмруци и бавно ги отпусна, загледан в сенките, появяващи се и изчезващи между пръстите. — Мога да направя заклинание, което да спира всяко нещо, което се движи твърде бързо към ръцете ми. Но не, не става. Ами ако е скала? Или планина? Ще се самоубия, опитвайки се да я спра. Е, ако не става с магия или ръкавици, би било хубаво да имам от джуджешките Аскудгамлн — техните стоманени юмруци“.

Той си спомни с усмивка как джуджето Шргниен имаше стоманен шип, прикован към метална основа, вградена във всяко от кокалчетата му, с изключение на тези на палците. Шиповете позволяваха на джуджето да удря каквото пожелае, без да се бои от болка, а бяха и удобни, защото можеха да се свалят по желание. Идеята му се стори привлекателна, ала не желаеше да пробива дупки в кокалчетата си. „Освен това — помисли си, — моите кости са доста по-тънки от джуджешките. Може би твърде тънки, за да се прикачи основата с шипа, и ставите да продължат да функционират нормално… Така че Аскудгамлн също са лоша идея, но навярно бих могъл да…“

Ерагон се приведе ниско над ръцете си и прошепна:

— Таефатан.

Кожата на опакото на дланите започна да го сърби и настръхна, все едно бе паднал сред коприва. Усещането бе толкова силно и неприятно, че искаше да скочи и да започне да се чеше. Но с усилие на волята остана на мястото си и гледаше как кожата върху кокалчетата му се изду, оформяйки плоски белезникави мазоли, дебели повече от сантиметър. Те му заприличаха на образуванията, които се появяваха от вътрешната страна на конските крака. Когато бе удовлетворен от размера и плътността им, той освободи потока на магията и започна да разглежда и опипва новите издатини в основата на пръстите си.

Ръцете му бяха по-тежки и сковани отпреди, ала пръстите му все още се движеха нормално. „Може да е грозно — помисли си, потърквайки грубите израстъци по дясната си ръка с дланта на лявата — и хората да ми се смеят и да ми се подиграват, ако забележат, но не ми пука. Важното е, че ще свършат работа и ще ме опазят жив“.

Изпълнен с тихо въодушевление, той удари един овален камък, който се подаваше между краката му. Ударът разтърси ръката му и произведе глух тътен, ала не му причини повече неудобство, отколкото, ако бе ударил дъска, покрита с няколко слоя плат. Добил повече смелост, Ерагон извади от раницата пръстена на Бром и си сложи хладната златна халка, като първо провери дали съответният мазол бе по-висок от горната страна на пръстена. Изпробва наблюденията си, като отново удари камъка. Единственият резултат бе звукът от суха плътна кожа, сблъскваща се с неподвижна скала.

— Какво правиш? — попита Аря, взирайки се в него през воала на черната си коса.

— Нищо. — Той протегна напред ръцете си. — Помислих си, че ще бъде добра идея, тъй като сигурно ще ми се наложи отново да удрям някого.

Елфката огледа кокалчетата му.

— Ще ти бъде трудно да носиш ръкавици.

— Винаги мога да им изрежа отвори.

Тя кимна разбиращо и продължи да се взира в огъня.

Ерагон се изтегна назад, като се облегна на лакти, и изпружи крака, доволен, че сега е подготвен за всяка битка, която би могла да го очаква в непосредствено бъдеще. По-далеч от това не смееше да мисли, защото иначе щеше да се наложи да си зададе въпроса как двамата със Сапфира биха могли да надвият Муртаг или Галбаторикс, а тогава паниката щеше да впие ледени нокти в него.

Той впери поглед в блещукащите дълбини на огъня. Там, сред виещите се пламъци, се опита да забрави грижите и отговорностите си. Ала постоянното им движение скоро го унесе и в ума му като снежинки в спокойно зимно небе се понесоха несвързани мисли, звуци, образи и чувства. И насред тях се появи лицето на войника, който бе молил за живота си. Ерагон отново го видя да плаче, чу отчаяните му вопли и отново усети как вратът му изпуква като влажен клон.

Измъчван от спомена, Ездача стисна зъби и изсумтя шумно. Студена пот изби по цялото му тяло. Той започна да се върти, опитвайки се безуспешно да прогони недоброжелателния призрак. „Махай се! — извика в ума си. — Не съм виновен аз. Галбаторикс е онзи, когото трябва да мразиш, не мен. Аз не исках да те убивам!“

От обкръжаващия ги мрак долетя вълчи вой. От различни места в равнината няколко други вълци отвърнаха, извивайки гласове в нестроен хор. Зловещата мелодия накара кожата на Ерагон да настръхне. После, за един кратък миг, воят се сля в един тон, който прозвуча като бойния вик на нападащ Кул.

Младежът се размърда неспокойно.

— Какво те тревожи? — попита Аря. — Вълците ли? Знаеш, че няма да ни притеснят. В момента учат кутретата си как да ловуват и няма да допуснат малките си до създания, които миришат толкова странно като нас.

— Не ме тревожат онези вълци там — каза Ерагон и обгърна с ръце рамене си. — А тези тук. — Той почука с пръст челото си.

Елфката кимна рязко — движение, напомнящо кимането на птица, — което издаде факта, че тя не е човек, макар да беше приела формата на такъв.

— Винаги е така. Чудовищата в ума ни са много по-страшни от онези, които съществуват в реалността. Страхът, съмнението и омразата са убили повече хора, отколкото всички зверове на земята.

— И любовта — изтъкна той.

— И любовта — призна Аря. — Също алчността, ревността и всяка друга мания, на която са податливи разумните раси.

Ерагон се замисли за Тенга — сам в елфическата кула „Едур Итиндра“, прегърбен над безценното си имане от книги и свитъци, търсещ безспир своя вечно изплъзващ се „отговор“. Въздържа се да спомене за отшелника пред елфката, защото в момента не изпитваше желание да обсъжда с нея тази своя среща. Вместо това попита:

— Притеснява ли те, когато убиваш?

Очите на Аря се присвиха.

— Нито аз, нито останалата част от народа ми ядем плътта на животни, защото не можем да понесем мисълта да нараним друго създание, за да задоволим глада си, а ти имаш наглостта да ме питаш дали убийството ни притеснява? Наистина ли ни познаваш толкова малко, та да ни смяташ за коравосърдечни убийци?

— Не, разбира се, че не — възрази той. — Не това имах предвид.

— Тогава кажи какво имаш предвид и не отправяй обиди, освен ако не е такова намерението ти.

Подбирайки много по-внимателно думите си този път, Ерагон каза:

— Попитах същото и Роран, преди да атакуваме Хелгринд. Искам да разбера как се чувства човек, когато убива? Как би трябвало да се чувства? — Той се вгледа намръщено в огъня. — Виждаш ли воините, които си убила, да те гледат, все едно са живи?

Аря обгърна по-силно коленете си, а погледът й стана замислен. Един пламък се стрелна нагоре, когато огънят изпепели една нощна пеперуда, кръжаща над него.

— Ганга — промълви елфката и вдигна пръст.

С пърхане на нежните си крилца, пеперудите отлетяха. Без да вдига очи от купчината пламтящи клони, тя каза:

— Девет месеца след като станах посланик — единственият посланик на майка ми, ако трябва да сме честни, — се отправих на път от Варден, скрити във Фардън Дур, към столицата на Сурда, която в онези дни все още беше нова държава. Скоро след като със спътниците ми напуснахме планините Беор, се натъкнахме на група ургали. Ние бяхме склонни да оставим мечовете си в ножниците и да продължим пътя си, но верни на традициите си, ургалите настояха да се опитат да спечелят чест и слава, за да подобрят авторитета си сред племената. Нашият отряд бе по-силен от техния, защото Уелдон — мъжът, който бе наследил Бром като водач на Варден — пътуваше с нас, и беше лесно да ги отблъснем… В този ден за пръв път отнех живот. Страдах седмици наред, докато не осъзнах, че ще полудея, ако продължа да мисля за това. Случва се с мнозина и те стават толкова гневни и изтерзани от мъката, че вече не може да се разчита на тях, или сърцата им се превръщат в камък и изгубват способността си да различават добро от зло.

— А ти как превъзмогна онова, което бе извършила?

— Обмислих причините, поради които бях убила, за да преценя дали са били справедливи. Когато се уверих, че са били такива, се запитах дали каузата ни е достатъчно важна, за да си заслужава да бъде подкрепяна, въпреки че би ме принудила да убия отново. После реших, че винаги, когато започна да мисля за мъртвите, ще си представям, че съм в градините на Тиалдари Хол.

— Свърши ли работа?

Аря отметна косата от лицето си и я мушна зад ухото си.

— Да. Единствената противоотрова за разяждащата киселина на насилието е да намериш мир в самия себе си. Трудно е да се сдобиеш с това лекарство, ала усилието си струва. — Тя замълча за момент, а после добави: — Дишането също помага.

— Дишането?

— Бавно и равномерно, все едно медитираш. Това е един от най-ефективните методи да се успокоиш.

Ерагон последва съвета й и започна целенасочено да вдишва и издишва, като се стремеше да поддържа спокойно и равномерно темпо и да изкарва целия въздух от дробовете си при всяко издишване. Само след минута болезненото присвиване в стомаха му се уталожи, бръчките по челото му се изгладиха и присъствието на падналите врагове вече не му се струваше толкова осезаемо… Вълците отново нададоха своя вой и след първоначалното си стряскане той се заслуша без страх, защото техният зов бе изгубил силата да го смути.

— Благодаря ти — каза Ездача.

Елфката отвърна с учтиво кимване.

Тишината се възцари за около четвърт час, докато Ерагон не каза:

— Ургали. — Той замълча за момент, изпълнен с противоречиви чувства. — Какво мислиш за решението на Насуада да им позволи да се присъединят към Варден?

Аря вдигна една клечка, паднала до разстлана й пола, и я завъртя между пръстите си, изучавайки извитото парче дърво, сякаш съдържаше тайна.

— Това беше смело решение и й се възхищавам за него. Тя винаги мисли за доброто на Варден, независимо каква ще бъде цената за нея самата.

— Разстрои доста хора в организацията, когато прие предложението за помощ на Нар Гарцвог.

— И спечели лоялността им обратно с Изпитанието на Дългите ножове. Насуада е много умна, когато работата опре до запазването на позицията й. — Елфката хвърли клечката в огъня. — Не обичам ургалите, но не ги и мразя. За разлика от Ра’зак, те не са зли по природа, просто прекалено много обичат войната. Това е важна разлика, дори и ако не може да донесе утеха на семействата на жертвите им. Ние елфите и преди сме сключвали мирни договори с ургалите и отново ще го направим, когато има нужда от това. Перспективите обаче не са добри.

Нямаше нужда да обяснява защо. Много от свитъците, които Оромис бе дал на Ерагон да прочете, бяха посветени на ургалите и от единия от тях — „Пътешествията на Гнавлдрскалд“ — бе научил, че цялата им култура се основава на бойните подвизи. Мъжките ургали можеха да подобрят своето положение в обществото само като нападнат друго село — било то ургалско, човешко, елфическо или джуджешко — или като надвият съперниците си в двубой, понякога до смърт. И когато опреше до избор на съпруг, ургалските жени отказваха да приемат мъж, който не е победил поне трима противници. В резултат на това всяко ново поколение ургали нямаше друга алтернатива, освен да предизвиква на бой не само равностойни, но и на по-опитни воини, както и да броди по земята в търсене на възможности да докаже мъжеството си. Традицията бе вкоренена толкова дълбоко, че всеки опит да бъде променена, се проваляше. „Поне са верни на природата си — помисли си Ерагон. — Същото трудно може да се каже за повечето хора“.

— Как стана така, че Дурза успя да ти устрои засада с ургалите, докато пътуваше с Гленвинг и Фаолин? — попита той. — Нямахте ли магии, които да ви пазят от физическа атака?

— Стрелите бяха омагьосани.

— Значи и ургалите са били заклинатели?

Аря затвори очи, въздъхна и поклати глава.

— Не. Това беше някаква тъмна магия, измислена от Дурза. Той се хвалеше с нея, докато бях в Гил’еад.

— Не разбирам как си успяла да му устоиш толкова дълго време. Видях какво ти причиняваше.

— Ами… не беше лесно. Гледах на изтезанията, на които ме подлагаше, като на изпитание за моята обвързаност, като на възможност да докажа, че не съм направила грешка и наистина съм достойна за символа яве. По този начин посрещах с радост мъченията.

— И все пак, дори елфите не са имунизирани срещу болка. Невероятно е, че си успяла да запазиш в тайна от него местоположението на Елесмера през всичките тези месеци.

В гласа й се долови нотка на гордост.

— Не само местоположението на Елесмера, но и къде съм пратила яйцето на Сапфира, словника ми на древния език и всичко друго, което би могло да бъде от полза на Галбаторикс.

Разговорът отново секна, а после младият Ездач попита:

— Мислиш ли много за онова, което си преживяла в Гил’еад? — Когато тя не отвърна, той добави: — Никога не говориш за затворничеството си. С готовност изброяваш фактите, но никога не споменаваш как си се чувствала тогава, нито какви са чувствата ти сега.

— Болката си е болка — каза елфката. — Тя не се нуждае от описание.

— Така е, но пренебрегването й може да причини повече вреда от самото физическо нараняване… Никой не може да преживее подобно нещо и да се отърве невредим. Не и душевно.

— А не допускаш ли, че вече съм споделила с някого?

— С кого?

— Има ли значение? С Аджихад, с майка ми, с приятел в Елесмера.

— Може и да греша — каза той, — но не ми се струваш толкова близка с когото и да е. Където и да ходиш, ти си сама дори сред своя народ.

Аря остана невъзмутима. Изражението й бе толкова безстрастно, че Ерагон се запита дали изобщо ще благоволи да му отговори. Съмнението тъкмо се бе превърнало в увереност, когато тя прошепна:

— Невинаги беше така. — Стреснат, Ездача зачака, без да помръдне, изплашен, че каквото и да направи, може да прекъсне думите й. — Имаше време, когато и аз разполагах с някой, с когото да говоря. Някой, който разбираше какво съм и откъде идвам. Някога… Той бе по-възрастен от мен, ала бяхме сродни души, и двамата бяхме любопитни за света извън гората, нетърпеливи да изследваме, нетърпеливи да се опълчим на Галбаторикс. И двамата не понасяхме да стоим в Ду Велденварден — да учим, да боравим с магия, да преследваме личните си начинания, когато знаехме, че Драконоубиеца, унищожителят на Ездачите, търси начин да пороби расата ни. Той стигна до този извод по-късно от мен — десетилетия след като бях станала посланик и няколко години преди Хефринг да открадне яйцето на Сапфира, — ала в момента, в който го осъзна, веднага пожела да ме съпровожда навсякъде, където заповедите на Исланзади биха ме изпратили. — Тя примигна и преглътна мъчително. — Нямаше да му позволя, но кралицата хареса идеята, а той бе така убедителен…

Елфката облиза устни и отново примигна, а очите й бяха по-блестящи от обикновено.

Възможно най-нежно Ерагон попита:

— Фаолин ли беше?

— Да — отговори тя, а признанието бе почти като стон.

— Обичаше ли го.

Аря отметна глава и се загледа в блещукащото небе. Дългата й шия изглеждаше златиста на светлината на огъня, а лицето — бледо под студения блясък на звездите.

— От приятелска загриженост ли питаш или заради собствения си интерес? — Тя внезапно се засмя задавено. Звукът бе като плисък на вода, падаща върху скали. — Не, няма значение. Нощният въздух ме замая. Накара ме да забравя възпитанието си и да говоря най-злобните неща, които ми хрумнат.

— Няма значение.

— Има значение, защото съжалявам за това и няма да си го позволявам повече. Дали обичах Фаолин? Как може да се опише обичта? В продължение на повече от двадесет години двамата пътувахме заедно — единствените безсмъртни сред расите, на които е отреден по-кратък живот. Бяхме спътници… и приятели.

Ерагон бе жегнат от ревност. Той се опита да се пребори с нея, да я потисне и да я елиминира, но не постигна пълен успех. Макар и приглушено, чувството остана да го чопли като треска, забита под кожата му.

— Повече от двадесет години — повтори елфката. Продължавайки да се взира в съзвездията, тя се залюля напред-назад, сякаш забравила за присъствието на Ерагон. — И после, за един кратък миг, Дурза ми отне това. Фаолин и Гленвинг бяха първите елфи, умрели в битка за почти цял век. Когато видях Фаолин да пада, разбрах, че истинската агония на войната не е да бъдеш ранен, а да гледаш как нараняват онези, които обичаш. Това бе урок, който смятах, че вече съм научила по време на престоя си при Варден, когато един след друг мъжете и жените, които бях почнала да уважавам, умираха от мечове, стрели, отрова, злополуки или старост. Никога обаче не бях преживявала толкова лична загуба и когато това се случи, си помислих „Сега със сигурност би трябвало и аз да умра“. Защото, с каквито и опасности да се бяхме сблъсквали преди, двамата с Фаолин винаги ги бяхме преодолявали заедно и ако той не можеше да се спаси, защо трябваше аз да успея да го направя?

Ерагон изведнъж си даде сметка, че Аря плаче — едрите сълзи се стичаха по слепоочията й и мокреха косата й. На звездната светлина те изглеждаха като сребристи ручейчета. Силата на мъката й го порази. Той не бе вярвал, че е възможно да предизвика подобна реакция у нея, нито бе имал подобно намерение.

— А после Гил’еад — каза тя. — Онези дни бяха най-дългите в живота ми. Фаолин го нямаше, а аз не знаех дали яйцето на Сапфира е в безопасност и дали по невнимание не съм го върнала на Галбаторикс, а Дурза… Дурза утоляваше кръвожадния глад на духовете, които го контролираха, като ми причиняваше най-ужасните неща, които бе способен да измисли. Понякога, ако стигнеше твърде далеч, ме лекуваше, за да може да почне наново следващата сутрин. Ако ми бе дал възможност да се съвзема, може би щях да успея да измамя тъмничаря си, както стори ти, или да избягна поглъщането на отровата, която ми пречеше да използвам магия, ала никога не получавах повече от няколко часа почивка.

Като мен и теб, Дурза нямаше нужда от сън и ме измъчваше винаги когато бях в съзнание и останалите задължения му го позволяваха. Докато се занимаваше с мен, всяка секунда се превръщаше в час, всеки час — в седмица, а всеки ден — във вечност. Той внимаваше да не ме докара до лудост — Галбаторикс щеше да е много недоволен, — ала почти стигна дотам. Бях много, много близо до безумието. Започнах да чувам птича песен на места, където не би могло да има птици, виждах неща, които не биха могли да съществуват. Веднъж, докато бях в килията си, помещението бе обляно от златиста светлина и ми стана топло. Като вдигнах поглед, открих, че лежа на клон високо сред короната на едно дърво близо до центъра на Елесмера. Слънцето клонеше към залез и целият град блестеше като обхванат от пожар. Аталвардите пееха на пътеката долу и всичко бе толкова спокойно, толкова мирно… толкова красиво, че можех да остана там завинаги. Ала после светлината изчезна и аз отново бях в килията си… Бях забравила, но сега си спомням, че веднъж един войник остави бяла роза в килията ми. Това беше единствената доброта, която някой е проявявал към мен в Гил’еад. Същата нощ цветето пусна корени и се превърна в огромен розов храст, който запълзя по стената, проби си път между каменните блокове в тавана и излезе на открито. Продължи да расте, докато не докосна луната, и остана така като полюшваща се кула, която обещаваше бягство, ако само успеех да се надигна от пода. Опитах с всяка частица от останалата ми сила, ала не можах. И когато отместих поглед, храстът изчезна… Такова бе душевното ми състояние, когато ти си ме сънувал, а аз самата почувствах присъствието ти. Нищо чудно, че го отхвърлих като поредната илюзия.

Тя се усмихна едва доловимо.

— А после ти дойде, Ерагон. Ти и Сапфира. Когато бях загубила всякаква надежда и ми предстоеше да бъда отведена при Галбаторикс в Уру’баен, един Ездач се появи и ме спаси. Ездач и дракон!

— И син на Морзан — добави той. — И двамата синове на Морзан.

— Описвай го, както си искаш, но това бе толкова невероятна спасителна акция, че понякога си мисля, че наистина съм полудяла и всичко оттогава насетне се случва само във въображението ми.

— Можеш ли да си представиш, че щях да създавам толкова неприятности на всички, ако бях останал в Хелгринд?

— Не — отвърна елфката. — Предполагам, че не. — После изтри сълзите си с левия си ръкав. — Когато се събудих във Фардън Дур, имаше твърде много работа за вършене, за да мисля за миналото. Ала събитията напоследък са все жестоки и кървави и аз все по-често си спомням неща, които не би трябвало. Това ме прави мрачна и раздразнителна, непонасяща нормалните забавяния в ритъма на живот.

Аря се надигна и клекна, като се подпря на двете си ръце, сякаш за да запази равновесие.

— Казваш, че съм сама. Елфите не са склонни към открита проява на приятелство, каквато предпочитат хората и джуджетата, а и аз винаги съм била със затворен характер. Но ако ме познаваше отпреди Гил’еад, ако ме познаваше каквато бях преди, не би ме смятал за сдържана. Тогава можех да пея и да танцувам и не ме измъчваше чувството за надвиснала гибел.

Ерагон постави длан върху ръката й.

— В историите за древните герои никога не се споменава за цената, която плащаш, когато се бориш с чудовищата на мрака и тези на ума. Не спирай да мислиш за градините на Тиалдари Хол и съм сигурен, че всичко ще бъде наред.

Аря не отдръпна ръката си почти цяла минута — проява не на страст към Ездача, а по-скоро на приятелско чувство. Той не се опита да я ухажва, защото ценеше доверието й повече от всичко, освен връзката си със Сапфира, и по-скоро би влязъл в битка, отколкото да рискува да го загуби. След това с леко помръдване на пръстите Аря му показа, че мигът е отминал, и той безропотно отдръпна ръка.

Изгарящ от желание да облекчи мъката й, младежът огледа земята около себе си и промълви едва чуто:

— Лоивиса.

Воден от силата на истинското име, той прерови земята до краката си, докато пръстите му не напипаха онова, което търсеше: тънка като хартия люспа, два пъти по-малка от нокътя на кутрето му. Сдържайки дъха си, младият Ездач я сложи, колкото се може по-внимателно, в дясната си длан върху своя Гедвей игнасия. Припомни си какво го бе научил Оромис относно типа магия, която се канеше да направи, за да е сигурен, че няма да сбърка нещо, а после започна да пее в елфическия стил, гладко и напевно:

Ерагон неспирно повтаряше тези четири стиха, насочвайки ги към люспата в ръката си. Тя потрепери, а после се изду, заприличвайки на купол. Бели пипалца с дължина около сантиметър-два израснаха от дъното на полусферата, гъделичкайки дланта му, докато от върха покълна тънко зелено стъбълце, което под влияние на думите му избуя на височина от около тридесет сантиметра. Едно-единствено листо — широко и плоско — израсна отстрани на стъблото. Върхът на стъблото се удебели, приведе се и след миг се разцепи на пет отделни части, които се извиха навън, за да разкрият венчелистчетата на лилиум. Цветето бе бледосиньо с формата на камбанка.

Когато то достигна пълния си разцвет, Ездача освободи потока на магията и огледа творението си. Да сътворяваш с песен растения бе умение, което почти всеки елф овладяваше в ранна възраст, ала Ерагон бе опитвал едва няколко пъти и не беше сигурен дали усилията му ще се увенчаят с успех. Магията му бе коствала много; лилиумът бе почерпил изненадващо количество енергия, за да придобие вида на растение на година и половина.

Удовлетворен от получения резултат, той подаде цветето на Аря.

— Не е бяла роза, но… — Младежът се усмихна и сви рамене.

— Нямаше нужда да го правиш — отвърна тя. — Но се радвам, че го стори.

Елфката погали чашката на лилиума и го вдигна до носа си. Лицето й се отпусна. В продължение на няколко минути Аря се любува на цветето. После издълба дупка в пръстта до себе си и посади луковицата вътре, притискайки почвата с длан. Докосна венчелистчетата отново и без да отделя поглед от лилиума, каза:

— Благодаря ти. Подаряването на цветя е обичай, практикуван и от двете ни раси, ала ние елфите му придаваме по-голяма важност от вас хората. Той символизира всичко добро: живота, красотата, приятелството и дори нещо повече. Обяснявам го, за да разбереш колко много означава това за мен. Ти не си го знаел, но…

— Знаех.

Аря го погледна сериозно, сякаш да реши какво има предвид.

— Прости ми. За втори път забравям широтата на познанията ти. Няма да повторя грешката си.

Елфката изказа отново благодарността си на древния език и Ерагон й отвърна на същия език, че удоволствието е негово, и се радва, че е оценила подаръка му. Той потрепери от глад, въпреки че току-що бе ял. Аря забеляза и каза:

— Изхабил си твърде много от силата си. Ако ти е останала някаква енергия в Арен, използвай я, за да се възстановиш.

На младия Ездач му бе необходима минута, за да си спомни, че Арен е името на пръстена на Бром — беше го чувал само веднъж от Исланзади в деня на пристигането му в Елесмера. „Сега това е моят пръстен — каза си той. — Трябва да спра да мисля за него като за собственост на Бром“. Ерагон погледна критично към големия сапфир, който сияеше в златния си обков на пръста му.

— Не зная дали има каквато и да е енергия в Арен. Аз самият никога не съм влагал такава и не съм проверявал дали Бром го е правил.

Още докато говореше, насочи съзнанието си към сапфира. В мига, в който умът му се докосна до камъка, усети наличието на огромно количество енергия. Пред вътрешното му око сапфирът кипеше от сила. Зачуди се как не се е пръснал от мощта, скрита зад твърдите му стени. След като почерпи енергия, за да премахне болките си и да възстанови силата в крайниците си, запасите в Арен не бяха видимо намалели.

С настръхнала и зачервена кожа, Ерагон прекъсна връзката си с камъка. Въодушевен от откритието си и внезапното усещане за здраве и бодрост, той се засмя с глас, а после каза на елфката какво е установил.

— През цялото време, докато се е криел в Карвахол, Бром явно е събирал в него всяка частичка енергия, която е можел да отдели. — Той отново се засмя, удивен. — Всичките тези години… С енергията в Арен бих могъл да разруша цял замък с една-едничка магия.

— Знаел е, че ще му е нужна, за да пази новия Ездач, когато Сапфира се излюпи — отбеляза Аря. — Също така съм сигурна, че Арен е бил средство за защита, ако му се наложи да се бие със Сянка или някой друг могъщ противник. Неслучайно успяваше да отблъсква враговете си почти цял век… Ако бях на твое място, щях да запазя тази енергия за часа на най-голяма нужда и бих добавяла към нея при всяка възможност. Това е невероятно ценен източник. Не бива да го прахосваш.

„Не — помисли Ерагон. — Определено няма. — Той завъртя пръстена около пръста си, възхищавайки се на блясъка му на светлината на огъня. — Откакто Муртаг ми открадна Зар’рок, това, седлото на Сапфира и Снежноплам са единствените неща, които ми останаха от Бром. И въпреки че джуджетата доведоха Снежноплам от Фардън Дур, напоследък рядко го яздя. Арен всъщност е всичко, което ми е останало като спомен… Единственото ми наследство от него. Фактически единственото ми наследство. Иска ми се да беше жив! Така и нямах възможност да говоря с него за Оромис, Муртаг, баща ми… Ах, списъкът е безкраен. Какво ли би казал за чувствата ми към Аря? — Младежът изсумтя вътрешно. — Зная какво би казал: щеше да ме наругае, да каже, че съм заслепен глупак и че прахосвам силите си в безнадеждно начинание… И предполагам, щеше да е прав, но какво мога да направя? Тя е единствената жена, с която искам да бъда“.

Огънят припука. Няколко искри полетяха нагоре. Ездача ги гледаше с премрежен поглед, замислен над разкритията на елфката. После умът му се върна към въпрос, който го притесняваше още от битката в Пламтящите равнини.

— Аря, мъжките дракони по-бързо ли растат от женските?

— Не. Защо питаш?

— Заради Торн. Той е само на няколко месеца, а вече е почти толкова голям, колкото Сапфира. Не разбирам.

Аря откъсна сух стрък трева и започна да рисува в прахта, изписвайки извивките на глифовете, оформящи писмото на елфите Лидуен Кваеди.

— Галбаторикс най-вероятно е ускорил растежа му, за да може Торн да стане достатъчно голям и да е достоен съперник на Сапфира.

— А… Но това не е ли опасно? Оромис ми е казвал, че ако използва магия, за да ми даде силата, бързината, издръжливостта и другите умения, които са ми нужни, няма да разбирам новите си умения така, както ако съм ги придобил по нормалния начин: с упорство и труд. И беше прав. Дори сега промените, които драконите извършиха върху тялото ми по време на Агаети Бльодрен, понякога ме изненадват.

Елфката кимна утвърдително и продължи да рисува в прахта.

— Възможно е да се намалят нежеланите странични ефекти с помощта на някои магии, но това е дълъг и тежък процес. Ако искаш да постигнеш истински контрол върху тялото си, е най-добре да го сториш по нормалния начин. Трансформацията, на която Галбаторикс принудително е подложил Торн, сигурно е невероятно объркваща за него. Сега той има тялото на почти напълно пораснал дракон, а умът му още е на новоизлюпен.

Ерагон опипа новообразуваните мазоли по кокалчетата си.

— Знаеш ли защо Муртаг е толкова силен… защо е по-силен от мен?

— Ако знаех, без съмнение щях да разбера как Галбаторикс е успял да увеличи собствената си мощ до подобни неестествени предели, но уви, не зная.

„Обаче Оромис знае — помисли си Ездача. Или поне елфът бе намекнал нещо подобно. За съжаление все още не бе споделил тази информация с него и Сапфира. Веднага щом можеха да се върнат в Ду Велденварден, младежът планираше да попита стария Ездач за истината. — Сега той трябва да ни каже! Заради незнанието ни Муртаг ни надви, а аз за малко не станах пленник на Галбаторикс“. Ерагон едва не спомена коментарите на Оромис пред Аря, ала се сдържа, защото осъзна, че възрастният елф не би крил такъв важен факт повече от сто години, освен ако тайната не бе жизненоважна.

Елфката приключи с изречението, което пишеше на земята. Ерагон се приведе и зачете:

— Какво значи това?

— Не зная — каза тя и заличи с длан написаното.

— Защо никой никога не назовава по име драконите на Клетвопрестъпниците? — попита той бавно, докато подреждаше мислите си. — Казваме „драконът на Морзан“ или „драконът на Киаланди“, ала никога не споменаваме самото име. Със сигурност те са били не по-малко важни от Ездачите си! Дори не си спомням да съм виждал имената им върху свитъците, които Оромис ми е давал… макар че трябва да са били там… Да, сигурен съм, че са били, но поради някаква причина не са останали в паметта ми. Не е ли странно това? — Аря понечи да отговори, но преди да успее да отвори уста, той допълни: — За пръв път се радвам, че Сапфира не е тук. Срам ме е, че не съм го забелязал преди. Дори ти и Оромис, и всички останали елфи, които съм срещал, отказвате да ги наричате с имената им, сякаш са били глупави животни, недостойни за тази чест. Нарочно ли го правите? Заради това, че са били ваши врагове?

— Никой от уроците ти ли не е бил посветен на това? — попита елфката. Тя изглеждаше искрено изненадана.

— Мисля, че веднъж Глаедр спомена нещо такова на Сапфира, но не съм съвсем сигурен. Тъкмо правех задно извиване в Танца на змията и жерава, така че не обърнах внимание какво върши Сапфира. — Той се засмя, леко засрамен от този пропуск и чувството, че трябва да се оправдае. — Понякога всичко беше объркващо. Оромис ми говореше, докато слушах мислите на Сапфира по време на мисловния й разговор с Глаедр. Освен това Глаедр рядко използва някой разпознаваем език, когато говори с нея; разчита на образи, миризми и чувства, а не на думи. Вместо да ги назовава с имена, той изпраща представите си за хората и предметите, които има предвид.

— Нищо от казаното ли не си спомняш, било то думи или образи?

Ерагон се поколеба.

— Само, че ставало дума за име, което не е име, или нещо подобно. Тогава изобщо не разбрах какво има предвид.

— Това, за което е говорел, е Ду Намар Аурбода, Прогонването на имената — отвърна Аря.

— Прогонването на имената?

Елфката отново започна да пише в пръстта със сухия стрък трева.

— Това е едно от най-значимите събития, случили се по време на битката между Ездачите и Клетвопрестъпниците. Когато драконите разбрали, че тринадесет техни събратя са ги предали и помагат на Галбаторикс да изтреби расата им и че е малко вероятно някой да успее да спре тяхната лудост, те били обхванати от такава ярост, че всички онези, които не били обвързани с Клетвопрестъпници, обединили силите си и направили една от техните необясними магии. Заедно те отнели имената на тринадесетте предатели.

Ерагон беше удивен.

— Но как е възможно това?

— Нима не казах току-що, че е необяснимо? Знам само, че откакто драконите са направили магията си, никой не може да изговори имената на тринадесетината — онези, които ги помнели, скоро ги забравили — и въпреки че можеш да ги прочетеш в свитъци и писма, където са записани, и дори да ги препишеш, ако погледнеш само към един отделен глиф, те се превръщат в безсмислици. Драконите пожалили само Джарнунвоск — първия дракон на Галбаторикс, защото не била негова вината, че станал жертва на ургалите, както и Шруйкан, защото той не избрал сам да служи на Галбаторикс, а бил принуден от него и Морзан.

„Да изгубиш името си! Колко ужасяваща съдба — помисли Ерагон и потрепери. — Ако има нещо, което съм научил, след като станах Ездач, то е, че никога не бива да имаш дракон за враг“.

— Ами истинските им имена? — попита той. — И тях ли са изтрили?

Аря кимна утвърдително.

— Истински имена: малки, фамилни, псевдоними, титли. Всичко. И в резултат тринадесетината се превърнали в най-обикновени животни. Вече не можели да кажат „харесвам това“ или „не харесвам онова“, или пък „имам зелени люспи“, защото това би изисквало да се назоват по име. Дори не можели да се нарекат „дракони“. Дума след дума магията унищожила всичко, което ги правело мислещи създания, а Клетвопрестъпниците не можели да сторят нищо и само гледали с безмълвна мъка как драконите им деградирали до пълно невежество. Преживяването било толкова ужасяващо, че в резултат на него поне петима от тринадесетте предатели и неколцина от Клетвопрестъпниците полудели. — Елфката замълча, разглеждайки формата на един глиф, после го изтри и го нарисува отново. — Прогонването на имената е основната причина толкова много хора сега да вярват, че драконите не са нищо повече от животни, които обикалят от едно място на друго.

— Нямаше да го мислят, ако бяха срещнали Сапфира — каза Ерагон.

Аря се усмихна.

— Така е.

После с елегантно движение на ръката завърши последното изречение, върху което бе работила досега. Ездача наклони глава и се приближи, за да разчете глифовете. Те гласяха:

— Какво те накара да го напишеш?

— Мисълта, че много неща не са това, което изглеждат.

Край ръката й се вдигна прах, когато тя потупа земята, за да изтрие глифовете.

— Някой не се ли е опитвал да разкрие истинското име на Галбаторикс? — попита Ерагон. — Това изглежда най-прекият път към приключването на тази война. Честно казано, мисля, че може би е единствената ни надежда да го надвием в битка.

— Не беше ли честен към мен и преди? — попита елфката с блеснали очи.

Въпросът й го накара да се изкикоти.

— Естествено че бях. Това е просто израз.

— Доста глупав — каза тя. — Освен ако нямаш навика да лъжеш.

Младият Ездач се обърка за момент, преди да се върне към мисълта си и да каже:

— Както и да е, зная, че ще е трудно да се открие истинското име на Галбаторикс, но ако всички елфи и всички членове на Варден, които знаят древния език, го търсят, не може да не успеем.

Сухият стрък трева увисна между пръстите на Аря като избеляло от слънцето знаме. Той потрепваше леко в унисон с пулса й. Като го хвана в другия край с лявата си ръка, тя го разцепи по дължина, а после повтори действието с всяка от двете половинки. След това започна да сплита получените четири ивици.

— Истинското име на Галбаторикс не е велика тайна. Трима различни елфи — единият е Ездач, а другите са обикновени заклинатели — го откриха сами в разстояние на много години.

— Нима! — възкликна Ерагон.

Без да му обръща внимание, елфката взе нов стрък трева, разцепи го на ивици, които промуши в пролуките на първата плитка, и продължи да плете в нова посока.

— Можем само да гадаем дали самият Галбаторикс знае истинското си име. Аз съм на мнение, че не го знае, защото каквото и да е името му, то трябва да е толкова ужасяващо, че той не би могъл да продължи да живее, ако го чуе.

— Освен ако не е толкова зъл или побъркан, че истината за действията му да не го безпокои.

— Може би. — Ловките й пръсти се движеха толкова бързо, усуквайки и сплитайки, че бяха почти невидими. Тя откъсна още два стръка трева. — Независимо от това обаче, Галбаторикс със сигурност е наясно, че притежава истинско име като всички създания и предмети, и че то е потенциална слабост. В някакъв момент, преди да предприеме война срещу Ездачите, той е направил магия, която убива всеки, който използва истинското му име. И тъй като не знаем как точно убива тази магия, не сме в състояние да се заслоним от нея. Така че сам виждаш защо всички сме изоставили тази посока на изследване. Оромис е един от малцината, които са достатъчно смели, за да продължат да търсят името на Галбаторикс, макар и по заобиколен път.

С доволно изражение тя вдигна дланите си нагоре. Върху тях лежеше разкошен кораб, направен от зелена и бяла трева. Не беше повече от няколко сантиметра дълъг, ала бе толкова детайлно изработен, че Ерагон различи пейки за гребци, малки парапети по ръба на палубата и амбразури с размера на малинови семенца. Извитият нос бе оформен донякъде като главата и врата на дракон в полет. Корабът имаше една мачта.

— Красив е — каза той.

Аря се наведе напред и промълви:

— Флауга.

После нежно духна към кораба и той се издигна от ръцете й. Понесе се във въздуха около огъня, а после набра скорост и полетя нагоре към блестящите дълбини на нощното небе.

— Докъде ще стигне?

— До края на вечността — отвърна елфката. — Черпи енергия от растенията под себе си. Където расте дори стрък трева, корабът ще лети.

Идеята удиви младия Ездач, ала той изпита и тъга, когато си представи как красивият тревен кораб ще се носи във вечността единствено в компанията на птици.

— Представи си историите, които хората ще разказват за него след години.

Аря преплете пръсти, сякаш да им попречи да измайсторят още нещо.

— По света има множество подобни чудатости. Колкото по-дълго живееш и колкото по-надалеч пътуваш, толкова повече от тях ще видиш.

Ерагон се загледа в огъня за известно време, а после каза:

— Ако е толкова важно да пазиш истинското си име, трябва ли и аз да направя магия, която да попречи на Галбаторикс да използва моето срещу мен?

— Можеш, ако желаеш — отвърна елфката. — Но не вярвам да е необходимо. Истинските имена не са толкова лесни за откриване, колкото си мислиш. Галбаторикс не те познава достатъчно добре, за да познае твоето, а ако е способен да влезе в ума ти и да прегледа всяка твоя мисъл и спомен, ти вече ще си изгубил, независимо дали ще е научил истинското ти име или не. Ако това те успокоява, съмнявам се, че дори аз мога да го разкрия.

— Не можеш ли? — попита той. Беше едновременно зарадван и подразнен, че тя вярва, че някаква част от него е мистерия за нея.

Аря го погледна, а после сведе очи.

— Не, не мисля. Ти можеш ли да познаеш моето?

— Не.

Тишината обгърна лагера им. Над тях звездите блестяха, студени и бели. От изток излезе вятър и задуха над равнините, слягайки тревата и надавайки протяжен тънък вой, сякаш скърбеше по изгубена любов. Когато достигна въглените, пламъците лумнаха отново и грива от искри се понесе на запад. Ерагон сви рамене и придърпа яката на туниката си по-близо до врата си. Имаше нещо недружелюбно в този вятър; хапеше го с необичайна свирепост и сякаш го откъсваше заедно с Аря от останалата част от света. Те останаха неподвижни, изолирани в малкия си остров от светлина и топлина, докато огромният поток въздух се носеше бясно край тях, виейки с гневна тъга в пустошта.

Когато поривите на вятъра станаха по-свирепи и започнаха да отнасят искрите по-надалеч от голата земя, където Ерагон бе запалил огъня, Аря изсипа шепа пръст върху дървата. Ездача коленичи и се присъедини към нея, като загребваше пръст с две ръце, за да ускори процеса. Когато огънят изгасна, те едва виждаха; полето стана призрачно, изпълнено с извиващи се сенки, неясни форми и сребристи листа.

Елфката понечи да се изправи, а после спря, приклекнала, с разперени за равновесие ръце и тревожно изражение. Ерагон също го усети: въздухът се наелектризира и забръмча, сякаш всеки момент щеше да падне мълния. Космите по ръцете му настръхнаха.

— Какво става? — попита той.

— Наблюдават ни. Каквото и да стане, не използвай магия или може да ни погубиш.

— Кой…

— Шшшт…

Той се огледа и видя камък с размерите на юмрука му. Измъкна го от земята и го стисна, изпитвайки тежестта му.

В далечината се появи съзвездие от блещукащи разноцветни светлини. Те се стрелнаха към лагера им, летейки ниско над тревата. Когато се приближиха, младият Ездач видя, че те постоянно променят размера си — от сфери не по-големи от перла, до няколко крачки в диаметър, — както и цветовете си, преминавайки през целия спектър на дъгата. Припукващ ореол обкръжаваше всяка сфера — аура от течни пипала, които се стрелкаха и шибаха въздуха във всички посоки, сякаш жадни да впримчат нещо в хватката си. Светлините се движеха толкова бързо, че Ерагон не можеше да определи точния им брой, но предположи, че са над две дузини.

Светлините нахлуха в лагера и оформиха бясно въртяща се стена около него и Аря. От скоростта, с която се въртяха, комбинирана с пулсиращите цветове, на младежа му се зави свят. Той се подпря с ръка на земята, за да не падне. Бръмченето сега бе толкова силно, че зъбите му тракаха. Усети вкус на метал и косата му се изправи. Тази на елфката също щръкна, въпреки дължината си. Щом я видя, гледката му се стори толкова смешна, че трябваше да устои на подтика да се разсмее.

— Какво искат? — извика Ерагон, но елфката не отговори.

Едно кълбо се отдели от стената и увисна пред Аря на нивото на очите й. Смали се и се уголеми, като пулсиращо сърце, премина от кралскосиньо до изумруденозелено, като от време на време пулсираше в червено. Едно от пипалцата му се докосна до кичур от косата й. Чу се остро изпукване и за един миг кичурът проблесна като частица от слънцето, а после изчезна. Миризмата на изгорена коса достигна до младежа.

Аря нито помръдна, нито издаде по друг начин някакво безпокойство. Лицето й остана безизразно. Тя вдигна ръка и преди Ерагон да успее да скочи към нея и да я спре, постави ръка върху блестящото кълбо. То стана златно и бяло и се изду, докато не стана три стъпки в диаметър. Елфката затвори очи и наклони назад глава, а на чертите й се изписа неистова радост. Устните й се раздвижиха, ала Ездача не можеше да чуе какво казва. Когато приключи, кълбото проблесна в кървавочервено и в бърза последователност смени червено, зелено, лилаво, оранжево и толкова яркосиньо, че на младежа му се наложи да отвърне очи. После цветът му стана черен, с аура от извиващи се бели пипалца, като слънце по време на затъмнение. Тогава видът му спря да се мени, сякаш липсата на цвят можеше най-точно да предаде настроението му.

Кълбото се отдели от Аря и се приближи към Ерагон — дупка в тъканта на света, обкръжена от корона от пламъци. Заплува пред него. Бръмчеше толкова силно, че очите му се насълзиха. Езикът му беше като покрит с калай, кожата го сърбеше, а по върховете на пръстите му танцуваха електрически нишки. Донейде изплашен, той се зачуди дали трябва да докосне кълбото както Аря. Погледна към нея за съвет; тя кимна и му направи знак да го стори.

Младежът протегна дясната си ръка към бездната, която представляваше кълбото. За негова изненада, срещна съпротива. Сферата беше нематериална, но тласкаше ръката му като бързо течаща вода. Колкото повече я приближаваше, толкова по-силен бе натискът. Той с усилие придвижи дланта си последните няколко сантиметра и докосна в средата сферата.

Синкави лъчи бликнаха между ръката му и повърхността на кълбото — зашеметяваща ветрилообразна светлина, която засенчи блясъка на останалите кълба и окъпа всичко в бледосиньо сияние. Ерагон извика от болка, когато лъчите пронизаха очите му, и сведе глава, примигвайки. После нещо се раздвижи във вътрешността на сферата като спящ дракон, който развива опашката си, и в ума му се появи присъствие, което отмести всичките му защити, сякаш бяха листа в есенна буря. Той ахна. Изпълни го небивала радост; каквото и да представляваше това кълбо, то сякаш бе съставено от дестилирано щастие. Радваше се, че е живо, и всичко около него му доставяше радост в една или друга степен. Ерагон щеше да заплаче от щастие, ала вече не можеше да контролира тялото си. Създанието го държеше на място, а под дланта му все още блестяха лъчите синкава светлина, докато то сякаш пробягваше през костите и мускулите на младежа, спирайки се на местата, където е бил наранен. Накрая се върна в ума му. Въпреки еуфорията, която изпитваше Ездача, присъствието на създанието бе толкова странно и неземно, че той искаше да избяга от него, ала в съзнанието си нямаше къде да се скрие. Трябваше да остане в интимна връзка с огнената душа на сферата, докато тя оглеждаше спомените му, скачайки от един на друг със скоростта на елфическа стрела. Той се зачуди как кълбото може да осмисли толкова много информация така бързо. Докато съществото търсеше, Ерагон се опита на свой ред да се докосне до ума му, да научи каквото може за естеството и произхода му, ала то отблъсна всичките му опити да го разбере. Няколкото впечатления, които успя да придобие, бяха толкова различни от онези, които намираше в умовете на други живи създания, че оставаха напълно неразбираеми.

След една последна, почти мигновена обиколка из тялото му, създанието се оттегли. Контактът между двамата се прекъсна като опъната жица. Лъчите, очертаващи дланта на Ездача, се стопиха в нищото, оставяйки след себе си розови образи, пробягващи пред очите му.

Сферата отново започна да променя цвета си и се смали до размера на ябълка, а после се върна при спътниците си в блестящия вихър от светлина, който обграждаше младежа и елфката. Бръмченето се усили до почти нетърпима височина, а после вихърът сякаш се взриви и сферите се пръснаха във всички посоки. Прегрупираха се на стотина крачки от тъмния лагер и се заблъскаха като боричкащи се котенца, а после полетяха на юг и изчезнаха, сякаш изобщо не бяха съществували. Вятърът отслабна до нежен бриз.

Ерагон падна на колене с ръце, протегнати в посоката, където бяха изчезнали кълбата. Чувстваше се празен без блаженството, което му бяха дали.

— Какво — започна той, но се закашля, защото гърлото му бе пресъхнало. — Какво са те?

— Духове — отговори Аря и седна на земята.

— Не приличаха на онези, които излязоха от Дурза, когато го убих.

— Духовете могат да приемат множество различни форми в зависимост от желанията си.

Той примигна няколко пъти и избърса с пръст ъгълчетата на очите си.

— Как може някой да понесе да ги пороби с магия? Това е чудовищно. Аз бих се срамувал да се нарека магьосник. А Триана дори се хвали, че е такава. Ще я принудя да спре да използва духове или ще я изхвърля от Ду Врангр Гата и ще помоля Насуада да я прогони от Варден.

— Аз не бих бързала толкова.

— Не е възможно да мислиш, че е редно магьосниците да принуждават духове да се подчиняват на волята им… Те са толкова красиви, че… — той млъкна и поклати глава, завладян от емоциите си. — Всеки, който ги наранява, би трябвало да бъде пребит почти до смърт.

Елфката отговори с лека усмивка:

— Да разбирам ли, че Оромис не е подхващал тази тема, докато двамата със Сапфира бяхте в Елесмера?

— Ако имаш предвид духовете, споменавал ги е няколко пъти.

— Но не и подробно, смея да отбележа.

— Може би не.

В мрака съзря само движението на силуета й, когато тя се наклони на една страна.

— Духовете винаги предизвикват усещане за екстаз, когато изберат да комуникират с нас, които сме съставени от плът, но не им позволявай да те измамят. Те не са толкова доброжелателни, спокойни или весели, колкото им се иска да вярваш. Да носят удоволствие на онези, с които контактуват, е техният начин да се защитават. Те мразят да бъдат ограничени на едно място и отдавна са осъзнали, че ако онзи, с когото общуват, е щастлив, ще е по-малко вероятно да ги забави или задържи като слуги.

— Не зная — каза Ерагон. — Карат те да се чувстваш толкова добре, че бих могъл да разбера защо някой ще иска да ги държи до себе си, вместо да ги освободи.

Елфката сви рамене.

— Духовете са също толкова неспособни да предвидят поведението ни, колкото и ние — тяхното. Споделят толкова малко с другите раси на Алагезия, че контактът с тях дори за най-прости неща е голямо предизвикателство, а срещите помежду ни са изпълнени с опасност, защото никога не знаеш как ще реагират.

— Нищо от това не обяснява защо не бива да заповядвам на Триана да се откаже от магията.

— Виждал ли си я някога да призовава духове, за да изпълняват волята й?

— Не.

— Така и предполагах. Триана работи с Варден почти шест години и през това време е демонстрирала магическото си майсторство само веднъж, при това след множество молби от страна на Аджихад и с огромно нежелание. Тя има нужните умения — не е шарлатанка, — но да призоваваш духове е невероятно опасно и никой не го прави просто по каприз.

Ерагон потърка блестящата си длан с левия си палец. Блясъкът се промени, когато се увеличи притокът на кръв към това място, ала това по никакъв начин не намали количеството светлина, която се излъчваше от ръката му. Той почеса с нокти своя Гедвей игнасия. „Дано това не продължи повече от няколко часа. Не мога да се мотая наоколо, светещ като фенер. Ще ме убият. Освен това е смешно. Кой е чувал за Драконов ездач с излъчващ светлина крайник?“

Ерагон се замисли над онова, което му бе казвал Бром.

— Те не са човешки духове, нали? Нито елфически, джуджешки или на някакво друго същество. Тоест не са призраци. Не се превръщаме в тях след смъртта си.

— Не. И моля те, не ме питай, както несъмнено ти се иска, какво тогава са те. Това е въпрос, на който трябва да отговори Оромис, не аз. Изучаването на магията, ако се извършва правилно, е дълго и мъчително и трябва да става много внимателно. Не искам да казвам нещо, което би попречило на уроците, които е планирал Оромис за теб, и със сигурност не желая да се нараниш, опитвайки се да направиш нещо, което съм споменала, без да си преминал през нужното обучение.

— И кога се предполага да се върна в Елесмера? — попита той настоятелно. — Не мога да изоставя отново Варден. Не и сега, докато Торн и Муртаг са още живи. Докато не победим Империята или тя не ни победи, двамата със Сапфира трябва да помагаме на Насуада. Ако Оромис и Глаедр наистина искат да завършат обучението ни, трябва да дойдат при нас и Галбаторикс ще бъде сразен!

— Моля те, Ерагон — каза елфката. — Тази война няма да свърши така бързо, както си мислиш. Империята е обширна и ние само сме я уболи леко. Докато Галбаторикс не знае за Оромис и Глаедр, имаме преимущество.

— Но какво е преимуществото, ако те никога не използват цялата си мощ? — измърмори той.

Аря не отговори и след миг младежът се почувства като глезено дете заради оплакването си. Оромис и Глаедр искаха повече от всеки друг да унищожат Галбаторикс. Щом бяха избрали да чакат в Елесмера, значи имаха важни причини за това. Ерагон можеше сам да изброи някои от тях, като най-важната бе неспособността на Оромис да прави магии, изискващи голямо количество енергия.

Стана му студено и той придърпа ръкавите си надолу, след което кръстоса ръце пред гърдите си.

— Какво каза на духа?

— Беше любопитен защо сме използвали магия; това е привлякло вниманието им. Обясних му, а също така му казах, че именно ти си освободил духовете, пленени от Дурза. Това, изглежда, много ги зарадва. — Между тях настъпи тишина, а после елфката се наведе над лилиума и отново го докосна. — О! Наистина са били благодарни. Наина!

При тази команда мека светлина озари лагера. Така двамата видяха, че сега листото и стъблото на цветето са от чисто злато, венчелистчетата — от бял метал, който не успяха да разпознаят, а сърцевината на цветето, която се разкри, когато Аря вдигна чашката нагоре, изглеждаше като издялана от рубини и диаманти. Удивен, Ерагон прокара пръст по листото. Мъничките власинки го погъделичкаха.

Той се наведе по-близо и различи същите издатинки, вдлъбнатинки, жилки и други дребни детайли, с които бе създал растението; единствената разлика бе в това, че сега то бе от злато.

— Съвършено копие е!

— И още е живо — промълви Аря.

— Не! — Ездача се концентрира и затърси някакви признаци за топлина и движение, които биха доказали, че лилиумът е нещо повече от метален предмет. Откри ги също толкова силни, колкото трябваше да бъдат в растение през нощта. Отново докосна листото и каза: — Това надминава всичко, което знам за магията. Този лилиум би трябвало да е мъртъв. Вместо това цъфти. Не мога дори да си представя по какъв начин ще успееш да превърнеш растение в жив метал. Навярно Сапфира би могла да го стори, но никога няма да може да научи някой друг.

— Истинският въпрос — каза елфката — е дали това цвете ще роди семена, които могат да покълнат.

— Искаш да кажеш дали ще може да се разпространи. В Алагезия съществуват множество примери за самоподдържаща се магия, като плаващия кристал на остров Еом или кладенеца на сънищата в Пещерите на Мани. Това не би било по-невероятно от онези два феномена.

— За съжаление, ако някой намери това цвете или онези, които ще поникнат от семената му, те ще бъдат отскубнати до едно. Всички иманяри в тези земи ще дойдат да берат златни лилиуми.

— Според мен няма да е толкова лесно да бъдат унищожени, но само времето ще покаже.

В гърдите на Ерагон се надигна смях. Той каза с едва сдържано веселие:

— Чувал съм израза „да позлатиш лилията“5, но духовете всъщност го направиха! Позлатиха лилията!

И той се разсмя, оставяйки гласа си да проехти сред пустата равнина.

Устните на Аря потрепнаха.

— Е, намеренията им бяха почтени. Не можем да ги виним, че не познават човешките поговорки.

— Не, но… о, ха-ха-ха!

Елфката щракна с пръсти и светлината се стопи в нищото.

— Разговаряхме през по-голямата част от нощта. Време е да си починем. Зората приближава и скоро след това трябва да потеглим.

Младият Ездач се изтегна на земята, където нямаше камъни, все така кискащ се, и се унесе в будния си сън.