Бризингър

В името на обичта ми

Роран гледаше съсредоточено кръглия плосък камък, който държеше в двете си шепи. Веждите му се срещнаха по средата в гримаса на безпомощен гняв.

— Стенр риса! — изръмжа той под нос.

Камъкът отказа да помръдне.

— Какво правиш, Стронгхамър? — попита Карн и се отпусна тежко върху дънера, на който седеше и Роран.

Младият мъж прибра камъка в колана си, прие комата хляб и парчето сирене, които другият войник му бе донесъл, и отговори:

— Нищо. Зяпам си пъпа.

Карн кимна.

— Повечето хора са така преди мисия.

Докато ядеше, Роран заоглежда мъжете, сред които се беше озовал. Групата им се състоеше от тридесет човека заедно с него. Всички бяха корави воини. Всеки носеше лък, а повечето имаха и меч, макар и неколцина да предпочитаха копие, боздуган или чук. От тридесетте на него му се струваше, че седем или осем са близо до неговата възраст, а останалите изглеждаха с няколко години по-големи. Най-възрастният сред тях беше капитанът Мартланд Редбиърд — лишеният от власт херцог на Тун, който бе видял достатъчно зими, за да може всеизвестната му брада да се прошари леко.

Когато Роран се озова под командването на Мартланд, той се представи на капитана в палатката му. Херцогът беше нисък мъж с мускулести крайници заради живота, прекаран в езда и въртене на меча. Брадата, дала името му, беше гъста и добре поддържана и стигаше до средата на гърдите. След като огледа Роран от горе до долу, херцогът каза:

— Лейди Насуада ми разказа невероятни неща за теб, момче, а и съм чувал доста от историите, които разказват моите войници — слухове, клюки, мълви и други подобни. Знаеш как е. Не се съмнявам, че си извършил забележителни подвизи. Не е шега работа да надвиеш Ра’зак в собственото им леговище, например. Разбира се, тогава ти е помагал братовчед ти, нали? Хммм… Може и да си свикнал да постигаш своето сред хората от селото ти, но сега си част от Варден, момче. И по-конкретно, част си от моя отряд. Ние не сме семейството ти. Не сме съседите ти. Не сме дори непременно твои приятели. Дългът ни е да следваме заповедите на Насуада и точно това ще правим, независимо какво мислим по въпроса. Докато служиш под мое командване, ще правиш каквото ти кажа, когато ти го кажа и както съм ти го казал, или кълна се в костите на блажената ми майчица — нека почива в мир, — че лично ще нашибам гърба ти до кръв, независимо чий роднина си. Ясно ли е?

— Да, сър!

— Много добре. Ако се държиш подобаващо и покажеш здрав разум, и ако успееш да оцелееш, за един решителен човек има много възможности за бързо издигане сред Варден. Дали ще се справиш или не, обаче, зависи изцяло от това, дали аз ще преценя, че си подходящ да командваш собствен отряд. Но не си мисли дори и за миг, дори за един скапан миг, че можеш да спечелиш доброто ми мнение с ласкателства. Не ме е грижа дали ме харесваш, или ме мразиш. Единствено ме вълнува дали можеш да свършиш нужното в правилния момент.

— Разбирам идеално, сър!

— Аха. Ами може и да разбираш, Стронгхамър. Скоро ще узнаем това. Можеш да си вървиш. Докладвай на Улхарт, дясната ми ръка.

Роран преглътна последните остатъци от хляба си и го прокара с глътка вино от мяха, който носеше. Искаше му се да бяха яли нещо топло тази нощ, но бяха навлезли дълбоко в територията на Империята и вражеските войници можеха да забележат огъня. Той протегна крака с въздишка. Коленете го боляха от ездата на Снежноплам от здрач до зори през последните три дена.

Някъде дълбоко в съзнанието си Роран изпитваше леко, но постоянно напрежение — непреодолимо притегляне, което ден и нощ го насочваше в една и съща посока: Катрина. Източникът на усещането бе пръстенът, който му беше дал Ерагон, и за младия мъж беше успокояващо да знае, че с негова помощ двамата с любимата му могат да се намерят един друг навсякъде в Алагезия, дори и да бяха слепи и глухи.

Чу до себе си как Карн мърмори думи на древния език и се усмихна. Той беше техният заклинател, изпратен, за да бди някой вражески магьосник да не ги избие до крак с едно махване на ръката. От някои от другите мъже Роран бе подразбрал, че Карн не е особено силен магьосник — бореше се с всяко заклинание, — но че компенсира слабостта си с измислянето на невероятно хитри магии и с отличното си умение да се промъква в умовете на противниците си. Той имаше изпито лице с увиснали във външния край очи, слаба фигура и вид на нервен и раздразнителен човек. Роран веднага го хареса.

Отсреща двама от другите мъже, Халмар и Ферт, седяха пред палатката си и Халмар разказваше на Ферт:

— … Та когато войниците дошли за него, той изтеглил всичките си хора в имението и подпалил маслото в рововете, което слугите му били сипали по-рано. Така хванал врага в капан и за онези, които дошли след тях, изглеждало така, сякаш всички са изгорели. Можеш ли да повярваш? Петстотин войници, убити наведнъж, без дори един изваден меч.

— А как е избягал? — попита Ферт.

— Дядото на Редбиърд бил хитро копеле. Накарал да прокопаят тунел от семейното имение до най-близката река. През него той успял да изведе семейството и всички слуги в безопасност. Отвел ги в Сурда, където ги приютил крал Ларкин. Минали доста години, докато Галбаторикс научи, че още са живи. Имаме късмет, че сме под негово командване. Изгубил е само две битки, при това само заради магия.

Халмар се умълча, защото Улхарт пристъпи в средата на кръга от шестнадесет палатки. Мрачният ветеран застана с разкрачени крака, неподвижен като дъб, и огледа палатките, за да провери дали всички са тук.

— Слънцето залезе, така че лягайте да спите. Потегляме два часа преди зазоряване. Конвоят би трябвало да се намира на единадесет километра северозападно от нас. Ако стигнем навреме, ще ги ударим точно когато потеглят. Избиваме всички, изгаряме всичко и се връщаме. Знаете каква е системата. Стронгхамър, ти яздиш с мен. Ако оплескаш нещата, ще те изкормя с тъпа рибарска кука. — Мъжете се изкискаха. — Добре, а сега заспивайте.

Вятърът шибаше лицето на Роран. Гръмотевичният тътен на пулсираща кръв изпълваше ушите му и удавяше всеки друг звук. Под него Снежноплам препускаше в бесен галоп. Не виждаше нищо друго, освен двамата войници, яхнали кафяви кобили до предпоследната каруца на продоволствения керван.

Роран вдигна чука си и изрева с пълно гърло.

Двамата войници се стреснаха и се опитаха да извадят оръжията си и да вдигнат щитове. Единият изтърва копието си и се наведе да го вземе.

Роран дръпна юздите на Снежноплам, за да го забави, изправи се на седлото и когато се изравни с първия войник, го удари по рамото, разцепвайки ризницата му. Мъжът изкрещя, а ръката му увисна безжизнена. Роран го довърши с удар назад.

Другият войник бе успял да вдигне копието си и започна да замахва към нападателя си, в опит да прониже врата му. Роран се приведе зад кръглия си щит и оръжието го разтърсваше всеки път, когато се удряше в дървото. Той притисна с колене Снежноплам и жребецът се изправи на задните си крака, като заудря във въздуха с подкованите си копита. Докато конят отново се спускаше на четирите си крака, Роран замахна настрани с чука си и смаза гърлото на противника.

Той остави войника да се гърчи на земята и пришпори Снежноплам към следващата каруца от кервана, където Улхарт се биеше сам с трима врагове. Четири бивола теглеха всяка каруца и докато Снежноплам подминаваше тази, която Роран току-що бе превзел, водещото животно отметна глава и върхът на левия му рог уцели ездача в прасеца на десния крак. Младият мъж изстена. Усещането бе като от нажежен до червено железен прът, опрян в кожата му. Погледна надолу и видя, че парче от левия му ботуш е увиснало, заедно с парче плът.

С още един боен вик той достигна най-близкия от тримата войници, с които се биеше Улхарт, и го повали с един-единствен замах на чука. Следващият мъж избягна втората му атака, а после обърна коня си и препусна в галоп.

— Дръж го! — извика Улхарт, ала Роран вече се бе впуснал в преследване.

Бягащият войник заби шпори в корема на коня си, докато животното не пусна кръв, но въпреки отчаяната му жестокост, то не можеше да надбяга Снежноплам. Роран се приведе ниско над врата на жребеца си, докато той летеше напред с невъобразима скорост. Когато осъзна, че бягството му е безнадеждно, войникът дръпна юздите на коня си, завъртя го в кръг и замахна със сабята си към врага си. Роран вдигна чука си и едва успя да отбие острото като бръснач острие. Веднага отвърна с удар отгоре, ала противникът му парира и още два пъти го атакува, замахвайки веднъж към ръцете и втори път към краката му. Роран изруга мислено. Войникът очевидно беше по-опитен в битките от него; ако не го надвиеше в следващите няколко секунди, щеше да изгуби живота си.

Войникът явно усети преимуществото си, защото засили атаката си и принуди Снежноплам да отстъпи. На три пъти Роран бе сигурен, че врагът му ще успее да го нарани, но сабята на мъжа се отклоняваше в последния момент и го пропускаше, отблъсната от невидима сила. Роран благодари в ума си на Ерагон за защитата.

Тъй като нямаше друг избор, той прибягна към неочаквана тактика: протегна врат и извика „Па!“, точно както би постъпил, ако искаше да стресне някого в тъмна уличка. Войникът се сепна и в този миг Роран се приведе и стовари чука върху лявото му коляно. Лицето на мъжа побеля от болка. Преди да успее да се окопити, Роран го удари в долната част на гърба, а после, когато войникът изкрещя и се изпъна, прекрати мъките му, като смаза главата му.

Младият мъж остана на мястото си известно време, докато успокои дишането си, после подръпна юздите на Снежноплам и с лек галоп се върна към кервана. Очите му се стрелкаха от място на място, привличани от различни движения, докато преценяваше хода на битката. Повечето войници вече бяха мъртви, както и мъжете, които караха каруците. При водещата каруца Карн седеше срещу висок мъж, облечен в роба. И двамата бяха неподвижни, ако се изключат мимолетните гърчове по лицата им — единственият признак за невидимия им дуел. Пред очите на Роран противникът на Карн се килна напред и падна неподвижен на земята.

Към средата на кервана обаче петима находчиви войници бяха разпрегнали биволите от три каруци и бяха подредили колите в триъгълник, откъдето удържаха атаките на Мартланд Редбиърд и още десетина воини от Варден. Четирима от войниците мушкаха с копия между каруците, докато петият пускаше стрели по противниците им, принуждавайки ги да отстъпват зад най-близкото прикритие. Стрелецът вече бе ранил неколцина от бунтовниците и някои от тях бяха паднали от конете си, докато други бяха останали по седлата достатъчно дълго, за да се измъкнат от обсега му.

Роран се намръщи. Не можеха да си позволят да се мотаят на открито, при това върху един от централните пътища на Империята, докато укрепените войници ги премахваха един по един. Времето не беше на тяхна страна.

Всички противници гледаха на запад — посоката, от която Варден бяха атакували. Ако се изключи Роран, никой от бунтовниците не бе преминал от другата страна на кервана. Така че слугите на Галбаторикс не знаеха, че той идва от изток.

В ума му се зароди план. При всякакви други обстоятелства би го отхвърлил като нелеп и непрактичен, но точно сега го прие като единствения начин да разреши проблема без допълнително забавяне. Не си направи труда да обмисли опасността за самия него — страхът от смъртта или евентуално нараняване го бе напуснал в мига, в който бе започнало нападението им.

Той пришпори Снежноплам в пълен галоп. Положи лявата си ръка върху предната част на седлото, почти извади ботушите си от стремената и стегна мускули в готовност. Когато жребецът му се намираше на петдесет крачки от триъгълника, младият мъж се подпря на лявата си ръка, изхвърли се нагоре, стъпи на седлото и застана приклекнал на гърба на коня. Нужни му бяха цялото му умение и концентрация, за да запази равновесие. Както бе очаквал, Снежноплам забави ход и започна да завива встрани от струпаните каруци, когато те се озоваха пред него.

Роран пусна юздите точно когато жребецът зави и скочи от гърба му над насочената на изток каруца. Стомахът му се стегна. Мерна вдигнатото лице на стрелеца, чиито очи се бяха ококорили от изненада, а после се стовари върху войника и двамата паднаха на земята. Роран се озова отгоре и тялото под него омекоти удара. Той се изправи на колене, вдигна щита си и нанесе удар с ръба му между шлема и туниката на мъжа, счупвайки врата му. После бързо скочи на крака.

Другите четирима войници реагираха бавно. Онзи отляво на Роран направи грешката да се опита да издърпа копието си в триъгълника на каруците, но в бързината заклещи върха му между задницата на едната и предното колело на другата и копието се счупи в ръцете му. Роран скочи към него. Войникът се помъчи да отстъпи, ала каруците препречиха пътя му. Младият бунтовник замахна с чука отдолу нагоре и уцели мъжа в брадичката.

Вторият войник беше по-умен. Той пусна копието си и посегна към меча на колана си, но успя да го извади само наполовина от ножницата, преди Роран да смаже гръдния му кош.

Дотогава третият и четвъртият вече се бяха окопитили. Те се спуснаха към него с извадени мечове и изкривени от омраза лица. Роран направи опит да отстъпи встрани, но раненият му крак поддаде и той се спъна, падайки на едно коляно. По-близкият войник замахна надолу. Роран отби удара с щита си, хвърли се напред и смаза стъпалото на мъжа с чука си. Войникът изруга и падна на земята. Роран стовари оръжието си върху лицето му, преобърна се по гръб, знаейки, че последният враг е точно зад него.

И застина с разперени ръце и крака.

Войникът стоеше над него с насочен надолу меч, чието блестящо острие се намираше на сантиметри от гърлото на Роран. „Значи това е краят“ — помисли си той.

Тогава една дебела ръка стисна гърлото на войника и го дръпна рязко назад. Той нададе задавен вик, когато от средата на гърдите му се показа острие, сподирено от ален фонтан. Мъжът се свлече в безжизнена купчина, а на негово място застана Мартланд Редбиърд. Херцогът дишаше тежко. Брадата и гърдите му бяха изцапани с кръв.

Капитанът заби меч в пръстта, облегна се на дръжката и огледа клането насред триъгълника от каруци. После кимна.

— Мисля, че ставаш.

Роран седеше в задния край на една каруца, стиснал зъби, докато Карн режеше остатъците от ботуша му. Мъчейки се да не обръща внимание на острата болка в крака си, той се загледа към лешоядите, които кръжаха в небето, и насочи мислите си към спомени за дома в долината Паланкар.

Той простена, когато Карн бръкна надълбоко в раната.

— Извинявай — каза войникът. — Трябва да я прегледам.

Роран продължи да гледа лешоядите, без да отговаря. След минута Карн промърмори няколко думи на древния език и няколко секунди по-късно болката започна да намалява, докато не стана съвсем тъпа. Роран погледна надолу и видя, че разрезът на крака му се е затворил.

От усилието да излекува раната му и тези на двама други мъже преди него лицето на Карн бе посивяло и той трепереше от изтощение; Магьосникът се свлече до каруцата и притисна с ръце корема си, явно измъчван от позиви за повръщане.

— Зле ли ти е? — попита Роран.

Карн сви едва забележимо рамене.

— Просто ми трябва малко време да се оправя… Биволът беше издрал големия ти пищял. Поправих костта, но нямах сили да излекувам изцяло раната. Заших я, така че няма да кърви или да те боли прекалено много, но все пак ще боли. Кракът ти няма да издържа на натоварване, докато раната не заздравее сама.

— А колко време ще е нужно за това?

— Седмица, може би две.

Роран обу каквото бе останало от ботуша му.

— Ерагон ми направи защитни заклинания, които да ме пазят от нараняване. Днес те на няколко пъти ми спасиха живота. Защо не ме защитиха обаче от рога на бивола?

— Не зная, Роран — отвърна Карн с въздишка. — Никой не може да се подготви за всяка възможност. Това е една от причините магията да е толкова опасна. Ако пропуснеш дори един дребен детайл от някое заклинание, то може чисто и просто да те отслаби или по-лошо — да направи нещо ужасно, което изобщо не си възнамерявал да постигнеш. Случва се и на най-добрите магьосници. Сигурно в защитите на братовчед ти има недостатък — неправилно използвана дума или зле формулиран израз — и това е позволило на бивола да те промуши.

Роран слезе от каруцата и закуцука към началото на кервана, като по пътя правеше равносметка на битката. Петима от Варден, в това число и той, бяха ранени по време на боя, а двама други бяха загинали: мъж, когото той изобщо не познаваше, и Ферт, с когото бе разговарял на няколко пъти. От войниците и мъжете, каращи каруците, никой не бе оцелял.

Роран се спря до първите двама войници, които бе убил, и се загледа в труповете. В устата му загорча и стомахът му се сви от отвращение. „Ето, отново погубих хора… даже не зная колко души станаха“. Той осъзна, че в умопомрачителния вихър на битката в Пламтящите равнини бе загубил бройката на сразените от него врагове. Това, че бе отнел живота на толкова много хора, а не можеше да си спомни броя им, го разтревожи. „Нима трябва да покрия цяла равнина с трупове, за да си върна онова, което Империята ми отне? — После му мина още по-тревожна мисъл. — И ако го направя, как ще се върна в долината Паланкар и ще живея в мир със себе си, когато душата ми ще е омърсена от кръвта на стотици?“

Роран затвори очи и съзнателно отпусна всичките си мускули, в опит да се успокои. „Убивам в името на любимите си хора. Убивам заради Катрина и Ерагон, и всички от Карвахол, заради Варден и земята ни. В името на обичта си ще прекося океан от кръв, дори това да ме унищожи“.

— Никога досега не съм виждал такова нещо, Стронгхамър — каза Улхарт. Роран отвори очи и се озова лице в лице с ветерана, застанал пред него, държейки юздата на Снежноплам. — Никой друг не е толкова луд, че да опита такъв номер — да скочи над каруците — или поне никой, който да е оцелял, че да разкаже. Пази се обаче. Не може така да скачаш от коне и да се хвърляш сам срещу петима мъже, и да очакваш да видиш следващото лято, нали? Бъди малко по-предпазлив, ако си умен.

— Ще го имам предвид — отвърна му Роран, докато поемаше юздата от него.

В минутите, докато той се бе справил с последния войник, здравите воини бяха обходили всички каруци, за да срежат покривалата на товарите и да докладват съдържанието им на Мартланд, който записваше какво са открили, за да може Насуада да проучи информацията и може би от нея да добие някаква представа за плановете на Галбаторикс. Роран гледаше мъжете, които разглеждаха последните няколко каруци, натоварени с чували пшеница и купчини униформи. Когато приключиха това, те заклаха оцелелите биволи и пътят подгизна от кръв. Убийството на животните го разтревожи, но той разбираше колко е важно да не ги оставят на Империята и ако му бяха наредили, сам щеше да хване ножа. Искаше му се да можеха да откарат животните при Варден, ала те бяха твърде бавни и трудно подвижни. С бързия си бяг обаче конете на войниците можеха да помогнат на бунтовниците, докато те бягаха от вражеска територия, така че уловиха колкото можаха и ги завързаха зад собствените си жребци.

Тогава един от мъжете извади напоена със смола факла от дисагите си и след няколко секунди работа с огнивото и кремъка я запали. После мина с коня си по протежение на кервана, допирайки факлата към всяка каруца, и накрая я хвърли в последната кола.

— По седлата! — извика Мартланд.

Кракът на Роран го заболя, докато се мяташе на гърба на Снежноплам. Той пришпори жребеца и се изравни с Карн, докато оцелелите бунтовници се качиха на конете си и се наредиха в колона по двама зад херцога. Жребците сумтяха и удряха земята с копита, нетърпеливи да се отдалечат от огъня.

Мартланд потегли напред с бърз ход и останалата част от отряда го последва, оставяйки зад гърба си редицата горящи каруци, светещи като мъниста по огърлицата на самотния път.