Бризингър

Каменната гора

Тълпата надаваше възгласи.

Ерагон седеше на една от дървените пейки, които джуджетата бяха поставили край основата на външното укрепление на Бреган Холд. Крепостта бе разположена на заобленото било на връх Тардюр, на почти хиляда и шестстотин метра над дъното на потъналата в мъгла долина, и от нея се виждаше на огромно разстояние във всички посоки или поне докато назъбените планини не скриеха от поглед гледката. Също като Тронхайм и другите джуджешки градове, които Ерагон бе посещавал, Бреган Холд беше изграден изцяло от добит в джуджешките мини камък. В този случай — червен гранит, който придаваше усещането за топлина в стаите и коридорите. Самата крепост представляваше масивна и здрава постройка, висока колкото пететажна къща, и завършваше с открита камбанария, над която бе поставена стъклена капка, голяма колкото две джуджета, задържана от четири гранитни скоби, събрани в заострена арка. Капката, както Орик бе обяснил на Ездача, представляваше по-голяма версия на джуджешките лишени от пламък фенери и при важни случаи и критични моменти можеше да се използва, за да озари цялата долина със златиста светлина. Джуджетата я наричаха Аз Синдризнарвел — Кристала на Синдри. Около стените на крепостта бяха скупчени множество по-малки сгради, където живееха слугите и воините на Дургримст Ингетум, както и други постройки, като конюшни и ковачници, и една църква, посветена на Морготал — джуджешкия бог на огъня и покровител на ковачите. Сред обширните поляни в гората под високите гладки стени на Бреган Холд бяха пръснати десетки ферми и от комините на каменните къщи се издигаха струйки дим.

Орик показа и разказа всичко това на Ерагон, след като трите джуджешки деца го бяха довели в двора на Бреган Холд, крещейки „Аргетлам!“, така че всички наоколо да чуят. Орик посрещна Ездача като брат, а после го отведе до баните и когато младежът се изкъпа, се погрижи да получи тъмнолилава роба и тънка златна диадема.

След това джуджето изненада Ерагон, като го представи на Хведра — светлоока жена с румени бузи и дълга коса, — обявявайки гордо, че са се оженили само преди два дни. Докато младежът изразяваше удивлението и поздравленията си, Орик пристъпи от крак на крак, а после отвърна:

— Мъчно ми беше, че не можа да присъстваш на церемонията, Ерагон. Накарах един от заклинателите ни да се свърже с Насуада и я попитах дали ще предаде поканата ми на теб и Сапфира, ала тя отказа да ти каже; боеше се, че предложението може да те разсее от належащите ти задачи. Не мога да я виня, но ми се искаше войната да ти беше позволила да дойдеш на сватбата ни, а на нас — на тази на братовчед ти, тъй като сега сме сродени — по закон, ако не по кръв.

С тежък акцент Хведра добави:

— Моля те, смятай ме за своя роднина, Сенкоубиецо. Доколкото ми е по силите, ти ще бъдеш приеман като част от семейството в Бреган Холд и можеш да поискаш убежище от нас винаги, когато имаш нужда, дори самият Галбаторикс да те преследва.

Ездача се поклони, трогнат от предложението.

— Много любезно от твоя страна. — После попита: — Ако не ви се стори нахално, защо двамата с Орик решихте да се ожените сега?

— Планирахме да се съберем напролет, но…

— … но — продължи Орик с привичната си рязкост — ургалите нападнаха Фардън Дур, а после Хротгар ме изпрати на пътешествие с теб до Елесмера. Когато се върнах тук и семействата от клана ме приеха за техния нов гримстборит, решихме, че моментът е идеален да доведем докрай годежа си и да станем съпруг и съпруга. И двамата може да не преживеем зимата, така че защо да се бавим?

— Значи наистина си станал вожд на клана? — попита Ерагон.

— Аха. Изборът на новия водач на Дургримст Ингетум беше доста оспорван — занимавахме се с това почти цяла седмица, — но накрая повечето семейства приеха, че аз трябва да последвам пътя на Хротгар и да наследя поста му, тъй като бях единственият му посочен от него наследник.

Сега Ерагон седеше до Орик и Хведра и поглъщаше хляба и овнешкото, които джуджетата му бяха донесли, докато гледаше съревнованието, разиграващо се срещу пейките. Домакинът му обясни, че е традиция едно джуджешко семейство, ако разполага с нужното злато, да устройва игри за забавление на сватбените си гости. Семейството на Хротгар беше толкова богато, че настоящите игри продължаваха вече трети ден и се очакваше да приключат след четири дни. Те включваха най-различни съревнования: борба, стрелба с лък, майсторство с меча, мерене на сила и настоящето — Гастгар.

От противоположните страни на една поляна две джуджета яздеха едно срещу друго върху бели Фелдуност. Рогатите планински кози подскачаха по тревата и всеки скок бе дълъг над седемдесет стъпки. Джуджето отдясно държеше в лявата си ръка малък щит, но не носеше оръжия. Онова отляво нямаше щит, но в дясната си ръка стискаше копие и бе готово да го хвърли.

Ерагон затаи дъх, докато разстоянието между двата Фелдуност се скъсяваше. Когато се намираха на по-малко от девет метра едно от друго, джуджето с копието запрати оръжието си към противника си. Другото джудже не се прикри с щита си, а вместо това протегна ръка и с изумителна ловкост сграбчи летящото копие за дръжката. После го завъртя над главата си. Тълпата, струпана около поляната, нададе див възглас, в който се включи и Ерагон, докато ръкопляскаше енергично.

— Това беше много майсторско! — възкликна Орик.

Той се засмя и пресуши халбата си с медовина. Излъсканата му ризница блестеше на светлината на ранната вечер. Носеше шлем, украсен със злато, сребро и рубини, а на пръстите си имаше пет големи пръстена. На кръста му висеше неизменната брадва. Хведра бе облечена дори по-богато. Разкошната й рокля бе украсена с фино избродирани панделки, на шията си носеше гердан от няколко реда перли и усукани златни нишки, а косата й поддържаше гребен от слонова кост с изумруд, голям колкото палеца на Ерагон.

Една редица джуджета се изправи и наду извити рогове, чиито медни звуци проехтяха над планините. После един мъж с огромен гръден кош пристъпи напред и обяви на джуджешки победителя от последното състезание, както и имената на следващата двойка, която щеше да премери сили в Гастгар.

Когато церемониалмайсторът приключи с речта си, младият Ездач се наведе и попита:

— Ще ни придружиш ли до Фардън Дур, Хведра?

Тя поклати отрицателно глава и се усмихна широко.

— Не мога. Трябва да остана тук и да се грижа за делата на Ингетум, докато Орик го няма, за да не се върне и да открие, че воините ни гладуват, а златото ни се е стопило.

Орик се изкикоти и вдигна халбата си към един от слугите, които стояха на няколко крачки разстояние. Докато прислужникът пълнеше чашата с медовина, новият вожд на Ингетум каза с очевидна гордост:

— Хведра не се хвали напразно. Тя не е само моя жена, тя е и… Ах, вие нямате такава дума. Тя е гримсткарвлорс на Дургримст Ингетум. Гримсткарвлорс означава… пазител на къщата, уредник на дома. Негов дълг е да се погрижи семействата в клана да плащат дължимото на Бреган Холд, стадата ни да бъдат водени до подходящите пасища в подходящото време, запасите ни от храна да не намалеят твърде много, жените на Ингетум да тъкат достатъчно платове, воините ни да са добре екипирани, ковачите ни винаги да имат достатъчно руда, за да коват желязо… Накратко той трябва да се грижи кланът да функционира добре, за да просперира. Има поговорка сред моя народ: добрият гримсткарвлорс може да създаде клана…

— А лошият гримсткарвлорс може да го унищожи — допълни Хведра.

Орик се усмихна и стисна дланта й в своята.

— А Хведра е най-добрата сред всички гримсткарвлорс. Това не е наследствена титла. Трябва да докажеш, че си достоен за поста, ако искаш да го получиш. Рядкост е за съпругата на гримстборит да бъде и гримсткарвлорс. Така че имам голям късмет. — Двамата склониха глави един към друг и потъркаха носове. Ерагон отмести поглед. Почувства се самотен и отхвърлен. Орик се отпусна назад, отпи от медовината си и продължи: — Имало е много известни гримсткарвлорс в историята ни. Често се казва, че единственото, в което вождовете на клановете са добри, е да си обявяват война един на друг, и че гримсткарвлорс предпочитат да си прекарваме времето, като се караме помежду си, за да нямаме възможност да пречим на делата на клана.

— О, стига, Скилфз Делва — скастри го шеговито Хведра. — Знаеш, че това не е истина. Или поне между нас няма да бъде.

— Ммм. — Орик докосна чело в това на Хведра. После отново потриха носове.

Ерагон върна вниманието си към тълпата долу, когато тя избухна в спонтанно освиркване и подигравки. Видя, че едно от джуджетата, съревноваващи се в Гастгар, е изгубило кураж и в последния момент е отдръпнало своята Фелдуност настрана, а сега се опитваше да избяга от противника си. Джуджето с копието го гони в продължение на две обиколки на поляната. Когато се приближи достатъчно, то се изправи на стремената и хвърли копието, уцелвайки страхливеца в лявото рамо. Джуджето падна от козата с вик и остана да лежи на тревата, стиснало острието, забито в плътта му. Един лечител се затича към него. След няколко секунди всички обърнаха гръб на гледката.

Горната устна на Орик се изви в отвращение.

— Ба! Много години ще минат, преди семейството му да успее да отмие срама от безчестието на сина си. Съжалявам, че трябваше да видиш това долно деяние, Ерагон.

— Никога не е приятно да виждаш как някой се посрамва.

Тримата останаха да седят мълчаливо по време на следващите две състезания, а после джуджето стресна Ездача, сграбчвайки го за рамото с въпроса:

— Искаш ли да видиш каменна гора, Ерагон?

— Такова нещо не съществува, освен ако не е издялано.

Орик поклати глава с блеснали очи.

— Не е издялано и съществува. Така че питам отново, искаш ли да видиш каменна гора?

— Ако не се шегуваш… да, бих искал.

— Радвам се, че прие. Не се шегувам и ти обещавам, че утре двамата ще бродим сред дървета от гранит. Това е едно от чудесата на планините Беор. Всеки, който гостува на Дургримст Ингетум, трябва да има възможността да го посети.

На следващата сутрин Ерагон стана от твърде малкото си легло в каменната стая с нисък таван и дребни мебели, изми си лицето в легена със студена вода и по навик потърси с ума си Сапфира. Усети само мислите на джуджетата и животните около крепостта. Изведнъж изгуби равновесие и се подпря на легена, обхванат от чувство за изолация. Остана в тази поза, неспособен да се движи или да мисли, докато пред очите му не падна червена пелена и не заплуваха блестящи петънца. Накрая издиша със стон и отново пое дълбоко дъх.

„И по време на пътуването от Хелгринд ми липсваше — помисли си, — но поне знаех, че се връщам при нея възможно най-бързо. Сега се движа в обратна посока и не зная кога ще се съберем пак“.

Той разтърси глава, облече се и тръгна през лъкатушните коридори на Бреган Холд, кланяйки се на джуджетата, които подминаваше, докато те на свой ред го поздравяваха енергично с „Аргетлам!“

Откри Орик и дванадесет други джуджета в двора на крепостта да оседлават няколко набити понита, чийто дъх излизаше на бели облачета в студения въздух. Ерагон се чувстваше като гигант, докато ниските мускулести мъже се движеха около него.

Орик вдигна ръка за поздрав.

— Имаме магаре в конюшните, ако искаш да яздиш.

— Не, благодаря, ще вървя пеша, ако нямаш нищо против.

Доведеният му брат сви рамене.

— Както желаеш.

Когато бяха готови да потеглят, Хведра се спусна по широките каменни стъпала пред входа на главната сграда на Бреган Холд, а полите на роклята й се влачеха след нея. Тя подаде на Орик един рог от слонова кост със златна филигранна украса в двата края и каза:

— Това принадлежеше на баща ми, когато яздеше с гримстборит Алдхрим. Давам ти го, за да си спомняш за мен през следващите дни.

После жената продължи на джуджешки толкова тихо, че Ездача не можеше да я чуе, а след това двамата с Орик допряха чела. Накрая вождът се изпъна на седлото, долепи рога до устните си и го наду. Проехтя дълбок и плътен звук, който се усили, докато накрая въздухът в двора сякаш затрептя като въже под напора на вятъра. Два черни гарвана излетяха от кулата с грак. Звукът накара кръвта на Ерагон да закипи. Той се размърда на мястото си. Изгаряше от нетърпение да тръгнат.

Орик вдигна рога над главата си и с последен поглед към Хведра пришпори понито си напред, за да излезе през главните порти на Бреган Холд, откъдето пое на изток, към началото на долината. Ездача и другите дванадесет джуджета го следваха плътно.

В продължение на три часа те следваха добре отъпканата пътека по склона на връх Тардюр, издигайки се все по-нависоко над долината. Джуджетата караха понитата да се движат колкото се може по-бързо, без да ги нараняват, ала ходът им пак бе едва частица от скоростта, която Ерагон можеше да развие, ако тичаше сам. Въпреки че се изнервяше от бавността, той не се оплака, защото осъзнаваше, че неизбежно ще му се наложи да пътува по-бавно с всеки, който не беше елф или Кул.

Ездача потрепери и се загърна по-плътно с наметалото си. Слънцето още не се бе появило над планините Беор и влажен хлад изпълваше долината, въпреки че до обяд оставаха едва няколко часа.

След това те излязоха на равна гранитна тераса, широка над хиляда стъпки, която граничеше отдясно с отвесна скала, оформена от природно образувани осмоъгълни стълбове. Завеси от мъгла скриваха далечния край на каменното поле.

Орик вдигна ръка и каза:

— Виж Аз Кнурлдратн.

Ерагон се намръщи. Колкото и да гледаше, не можеше да различи нищо интересно на голата земя.

— Не виждам каменна гора.

Орик слезе от понито си и подаде юздите на воина зад себе си.

— Ще повървиш ли с мен, Ерагон?

Заедно те тръгнаха към виещите се валма мъгла, а Ездача правеше малки стъпки, за да не избързва пред джуджето. Мъглата целуна лицето му с хлад и влага. Изпаренията станаха толкова гъсти, че скриха останалата част от долината и ги обгърнаха в безличен сив пейзаж, където дори горе и долу изглеждаха съвсем случайно подбрани посоки. Без да се притесни, Орик продължи с уверена крачка. Ерагон обаче се чувстваше дезориентиран и леко нестабилен, така че вървеше с ръка, вдигната пред себе си, за да не се блъсне в нещо, скрито в мъглата.

Орик спря на ръба на тясна пукнатина, която загрозяваше гранитната повърхност, на която стояха, и попита:

— Какво виждаш сега?

Младият Ездач примижа и се огледа напред-назад, но мъглата изглеждаше все така еднообразна. Отвори уста, за да каже това, но после забеляза лека неравност във валмата пара отдясно, леко преплитане на светлина и мрак, което запазваше формата си, докато мъглата се носеше край него. Тогава видя и други подобни места: странни, абстрактни форми, контрасти на светлина и тъмнина, които образуваха непознати за него предмети.

— Аз не… — започна да казва той, когато лек ветрец разроши косата му.

Под нежния полъх на този бриз мъглата изтъня и разпокъсаните сенки се превърнаха в стволове на огромни дървета с пепеляв цвят, голи и с начупени клони. Двамата с Орик бяха заобиколени от десетки такива дървета — бледи скелети на древна гора. Ерагон притисна длан до един дънер и усети, че кората му е студена и твърда като камък. Петна от светъл лишей покриваха повърхността на дървото. Косъмчетата по врата на Ездача настръхнаха. Въпреки че не се считаше за прекомерно суеверен, призрачната мъгла, неестествената приглушена светлина и появяването на самите дървета — мрачни, злокобни и неразбираеми — запали искрица страх у него.

Той облиза устни и попита:

— Как са се появили?

Орик сви рамене.

— Някои казват, че Гунтера ги е посадил тук, когато е създал Алагезия от нищото. Други твърдят, че ги е направил Хелцвог, защото камъкът е любимият му природен елемент, а нима богът на камъка не би искал каменни дървета за своята градина? А трети разправят, че това са били дървета като всички други, но огромна катастрофа преди еони ги е погребала под земята и в този период дървото се е превърнало в кал, а калта — в камък.

— Възможно ли е това?

— Само боговете знаят със сигурност. Кой освен тях би могъл да се надява да разбере причините и делата на света? — Орик се раздвижи. — Прадедите ни открили първите дървета, докато копаели гранит тук преди повече от хиляда години. Тогавашният гримстборит на Дургримст Ингетум Хвалмар Лакхенд6 преустановил рудодобива и вместо това накарал каменоделците си да изчистят дърветата от заобикалящия ги камък. Когато разкрили почти петдесет дънера, Хвалмар осъзнал, че в Тардюр може да има стотици, ако не и хиляди каменни дървета, така че наредил на подчинените си да изоставят проекта. Това място обаче е впримчило въображението на расата ни и оттогава насам кнурлан от всеки клан пътуват дотук и се трудят да разкрият още дървета от прегръдката на гранита. Има дори такива, които са посветили целия си живот на това начинание. Също така е традиционно да се изпращат проблемни деца тук, за да извадят едно или две дървета, надзиравани от майстор каменоделец.

— Това изглежда доста скучно.

— Дава им време да се разкаят за грешките си. — Орик поглади сплетената си брада. — Аз самият прекарах няколко месеца тук, когато бях необуздан младеж на тридесет и четири лета.

— И разкая ли се за грешките си?

— Ами, не. Беше твърде… скучно. След всичките тези седмици бях освободил само един клон от гранита, така че избягах и се събрах с група Вреншргн…

— Джуджета от клана Вреншргн?

— Да, кнурлан от клана Вреншргн, Вълците на войната, Войнствените вълци, както и да го казвате на вашия език. Та събрах се с тях, напих се с ейл и докато ловуваха Награ, реших, че и аз трябва да убия глиган и да го отнеса на Хротгар, за да умилостивя гнева му. Не беше най-мъдрата ми постъпка. Дори най-опитните воини се боят да ловуват Награ, а аз все още бях повече момче, отколкото мъж. Щом изтрезнях, се наругах за глупостта, ала се бях заклел, че ще го сторя, така че нямах друг избор, освен да изпълня клетвата си.

Когато Орик замълча, Ерагон попита:

— И какво стана?

— О, убих глигана с помощта на Вреншргн, но той ме прониза в рамото и ме хвърли в клоните на едно близко дърво. Другите кнурлан трябваше да носят и двама ни — Награ и мен — обратно до Бреган Холд. Глиганът достави удоволствие на Хротгар, а аз… е, въпреки грижите на най-добрите ни лечители, ми се наложи да прекарам следващия месец в леглото, което Хротгар обяви за достатъчно наказание, задето съм се възпротивил на заповедите му.

Ездача погледа джуджето известно време.

— Той ти липсва.

Орик застана неподвижен за момент, с наведена към гърдите брадичка. Той вдигна брадвата си и удари гранита с края на дръжката. Сред дърветата се разнесе остро тракане.

— Минаха почти два века, откакто последната дургримстврен — последната кланова война — разедини нацията ни, Ерагон. Но в името на черната брада на Морготал сега сме на прага на нова.

— Точно сега? — възкликна Ездача, ужасѐн. — Толкова ли е зле положението?

Орик се намръщи.

— По-зле е. Напрежението между клановете е по-голямо, отколкото е било когато и да е в спомените на живите. Смъртта на Хротгар и нахлуването на Насуада в Империята само разпалиха страстите, разбудиха стари вражди и дадоха сила на онези, които вярват, че е лудост да се съюзяваме с Варден.

— Как могат да вярват в това, когато Галбаторикс нападна самия Тронхайм с ургалите?

— Защото са убедени, че е невъзможно кралят да бъде надвит, а този аргумент има голяма тежест сред моя народ — обясни Орик. — Можеш ли да ми кажеш искрено, Ерагон, че ако Галбаторикс се изправи в този миг срещу теб и Сапфира, двамата можете да го победите?

Гърлото на младежа се сви.

— Не.

— И аз така си мислех. Онези, които са против Варден, са станали слепи за заплахата на краля. Те твърдят, че ако не бяхме приютили бунтовниците, ако не бяхме приели теб и Сапфира, той нямало да има причина да воюва с нас. Казват, че ако просто стоим скрити в пещерите и тунелите си, няма защо да се боим от него. Не осъзнават, че жаждата за власт на Галбаторикс е неутолима и че той няма да спре, докато цяла Алагезия не бъде в краката му. — Джуджето поклати глава и мускулите на предмишниците му се стегнаха, когато стисна острието на брадвата между дебелите си пръсти. — Няма да допусна расата ни да се крие в тунелите като подплашени зайци, докато вълкът навън не прокопае път, за да ни изяде до един. Трябва да продължим да се бием, с надеждата някак да намерим начин да убием Галбаторикс. А няма да допусна и да влезем в кланова война. При подобни обстоятелства друг дургримстврен може да унищожи цивилизацията ни, а вероятно заедно с нея ще обрече и Варден. — Орик стисна челюсти и се обърна към Ерагон. — Заради доброто на моя народ възнамерявам да се опитам да взема трона. Дургримст Гедтрал, Ледвону и Награ вече се заклеха да ме подкрепят. Има обаче мнозина, които стоят между мен и короната; няма да е лесно да събера достатъчно гласове, за да стана крал. Трябва да зная, Ерагон, ще ме подкрепиш ли?

Ездача скръсти ръце пред гърдите си и започна да обикаля между две дървета.

— Ако го направя, подкрепата ми може да обърне другите кланове срещу теб. Не само ще искаш народът ти да се съюзи с Варден, но и да приемат Драконов ездач в редиците си, което никога преди не са правили и се съмнявам да поискат да го сторят и сега.

— Така е, може и да обърне някои срещу ми — съгласи се джуджето. — Но пък може би ще ми даде гласовете на други. Нека аз преценя това. Единственото, което искам да зная, е ще ме подкрепиш ли?… Ерагон, защо се колебаеш?

Младежът се загледа в един набръчкан корен, който се издигаше от гранита до краката му, избягвайки погледа на приятеля си.

— Ти се тревожиш за доброто на народа си, както е редно. Моите тревоги обаче са по-големи — те обхващат доброто на Варден, елфите и всички други, които се опълчват на Галбаторикс. Ако… ако няма вероятност ти да спечелиш короната, а има друг вожд, който има шанс и също симпатизира на Варден…

— Никой не би симпатизирал на Варден в качеството си на гримстборит повече от мен!

— Не се съмнявам в приятелството ти — възрази Ерагон. — Но ако това, което описах, се случи и моята подкрепа би подсигурила трона за такъв вожд за доброто на твоя народ и това на цяла Алагезия, не трябва ли да подкрепя джуджето, което има по-голям шанс да спечели?

С мъртвешки тих глас Орик отвърна:

— Ти се закле с кръвна клетва върху Кнурлниен, Ерагон. Според всички закони на нашето кралство ти си член на Дургримст Ингетум, независимо колко несъгласни може да са други с това. Онова, което Хротгар направи, когато те осинови, няма прецедент в цялата ни история и не може да бъде отменено, освен ако в качеството си на гримстборит аз не те прогоня от клана. Ако се обърнеш срещу мен, Ерагон, ще ме посрамиш пред целия ни народ и никой повече няма да вярва на водачеството ми. Нещо повече, ще докажеш на зложелателите си, че наистина не можем да имаме доверие на Драконовите ездачи. Членовете на кланове не се предават един друг заради други кланове, Ерагон. Никой не го прави, освен ако не иска да се събуди някоя нощ с кинжал в гърлото.

— Заплашваш ли ме? — попита Ездача също толкова тихо.

Орик изруга и отново удари гранита с брадвата си.

— Не! Никога не бих вдигнал ръка срещу теб, Ерагон! Ти си ми доведен брат и си единственият Ездач, свободен от влиянието на Галбаторикс, и проклет да съм, ако не започнах да те харесвам по време на пътешествията ни заедно. Но въпреки че аз не бих те наранил, това не значи, че останалата част от Ингетум ще бъде толкова всеопрощаваща. Не го казвам като заплаха, просто изразявам факт. Трябва да разбереш това, Ерагон. Ако кланът чуе, че си дал подкрепата си другиму, може да не мога да ги удържа. Въпреки че си наш гост и законите на гостоприемството те пазят, ако заговориш против Ингетум, кланът ще сметне, че си го предал, а обичаят ни не позволява да търпим предатели в редиците ни. Разбираш ли ме?

— Какво очакваш от мен? — извика младежът. Той разпери ръце и започна да крачи напред-назад пред Орик. — Заклел съм се и на Насуада и това са заповедите, които тя ми даде.

— Също така си се заклел на Дургримст Ингетум! — изрева джуджето.

Ерагон се спря и се загледа в Орик.

— Нима искаш да обрека цяла Алагезия, за да можеш ти да запазиш статута си сред клановете?

— Не ме обиждай!

— Тогава не искай невъзможното от мен! Ще те подкрепя, ако има вероятност да се възкачиш на трона, а ако няма, ще подкрепя друг. Тревожиш се за Дургримст Ингетум и за цялата си раса, докато моят дълг е да се тревожа за нея и за цяла Алагезия. — Ездача се облегна на един студен ствол. — А не мога да си позволя да обидя теб или твоя — тоест нашия — клан или другите джуджета.

Орик отвърна с по-мек тон:

— Има и друг начин, Ерагон. За теб ще бъде по-труден, но ще разреши проблема.

— О? И какво е това чудодейно решение?

Джуджето затъкна брадвата в колана си и отиде до младежа, а после го сграбчи за предмишниците и се взря в него изпод рунтавите си вежди.

— Ще постъпя правилно, повярвай ми, Ерагон Сенкоубиецо. Дай ми верността, която би ми засвидетелствал, ако наистина беше роден в Дургримст Ингетум. Моите поданици никога не биха посмели да говорят срещу собствения си гримстборит в полза на друг клан. Ако един гримстборит удари камъка погрешно, това е само негова отговорност, но не означава, че не виждам тревогите ти. — Той погледна надолу за момент, после продължи: — Ако не мога да стана крал, повярвай ми, няма да съм толкова заслепен от перспективата за властта, че да не разпозная кога съм се провалил. Ако това стане — не че вярвам, че ще се случи, — ще предложа подкрепата си на някой от другите кандидати по своя воля, защото не по-малко от теб искам да видя на трона гримстборит, който е враждебен към Варден. И ако подкрепя някой друг, статусът и престижът, които ще дам в служба на този вожд, по същество ще включват и твоята подкрепа, тъй като ти си Ингетум. Ще ми се довериш ли, Ерагон? Ще ме приемеш ли за свой гримстборит като другите ми поданици?

Ездача изстена и облегна глава на грубото дърво, загледан в извитите, бели като кост клони, обвити от мъглата. Доверие. От всичко, което джуджето можеше да поиска от него, това бе най-трудното за даване. Младежът харесваше Орик, ала да се подчини на властта му, когато толкова много беше заложено на карта, означаваше да се откаже от още по-голяма част от свободата си, а тази перспектива го отвращаваше. Освен това заедно с нея щеше да отстъпи и част от отговорността си към съдбата на Алагезия. Ерагон се чувстваше така, сякаш е стъпил на ръба на пропаст, а Орик се опитва да го убеди, че само на няколко крачки по-надолу има тераса. Ала младежът не можеше да се насили да се пусне от страх да не полети към смъртта си.

Затова той каза:

— Няма да ти бъда безмозъчен слуга, на когото да заповядваш. Когато става дума за делата на Дургримст Ингетум, ще те слушам, но във всичко друго няма да имаш власт над мен.

Орик кимна със сериозно изражение.

— Не се безпокоя за мисиите, на които Насуада може да те изпрати, нито кого ще убиеш, докато се бориш с Империята. Не, онова, което не ми дава покой нощем, когато трябва да спя сладко като Арген в пещерата си, е представата ми как ще се опиташ да повлияеш на гласуването на срещата на клановете. Зная, че намеренията ти са благородни, но ти не познаваш нашата политика, независимо колко добре те е обучила Насуада. Това е от моята компетентност, Ерагон. Нека се справя с нея по начина, който намирам за най-подходящ. Хротгар ме обучава за това през целия ми живот.

Ерагон въздъхна и с усещането за отстъпление каза:

— Добре. Ще сторя онова, което смяташ най-добро за възкачването си на трона, гримстборит Орик.

На лицето на джуджето разцъфна широка усмивка. Той стисна ръцете на Ездача, а после го пусна с думите:

— Ах, благодаря ти. Не знаеш колко много означава това за мен. Ти извърши много добро дело и аз няма да го забравя, дори ако доживея до двестагодишна възраст и брадата ми стане толкова дълга, че се влачи в калта.

Въпреки мрачното си настроение, Ерагон се изкикоти.

— Е, надявам се, че няма да стане толкова дълга. Ще се спъваш постоянно!

— Може би така ще стане — каза Орик, засмян. — Освен това мисля, че Хведра ще започне да я подрязва, щом ми стигне до коленете. Тази жена има много конкретно мнение за подходящата дължина на една брада.

Джуджето тръгна пред него, за да го изведе от каменната гора сред безцветната мъгла, която се вихреше около вкаменените дънери. Събраха се отново с дванадесетте воини на Орик, а после започнаха да се спускат по склона на връх Тардюр. На дъното на долината продължиха по права линия до другия й край и там джуджетата отведоха Ерагон до един тунел, скрит толкова хитро в скалната стена, че той никога не би открил входа сам.

Ездача изостави със съжаление бледата слънчева светлина и свежия планински въздух и навлезе в мрака на тунела. Проходът бе висок два и половина метра и широк около метър и осемдесет — доста нисък за Ерагон — и като всички джуджешки тунели, през които бе минавал, беше прав като стрела, докъдето му стигаше погледът. Озърна се през рамо точно навреме, за да види как джуджето Фар затваря закачената на панти гранитна плоча, която служеше за врата на тунела. Групата потъна в подземния мрак. Миг по-късно четиринадесет светещи кълба с различни цветове се появиха в тъмнината, когато джуджетата извадиха лишените от пламък фенери от дисагите си. Орик подаде един на Ездача.

После те потеглиха напред в недрата на планината и копитата на понитата изпълниха тунела с тропащо ехо, което сякаш крещеше срещу тях като гневен призрак. Ерагон се намръщи, защото знаеше, че ще слуша тази дандания по целия път до Фардън Дур, тъй като именно там свършваше тунелът след много километри път. Той приведе рамене и стисна по-здраво каишите на раницата си, копнеейки тайно да можеше да е на гърба на Сапфира и двамата да летят високо над земята.