Бризингър

Съвещанието на клановете

Когато Ерагон се запъти към тях, джуджетата, застанали на стража пред покоите на Орик, отвориха бързо двойните врати.

Антрето бе дълго и с богата украса, обзаведено с три кръгли дивана с червена тапицерия, поставени в редица в средата на стаята. На стените висяха красиви гоблени заедно с вездесъщите фенери без пламък, а на тавана имаше релефно изображение на известна битка от джуджешката история.

Орик разговаряше с група от воините си и няколко сивобради джуджета от Дургримст Ингетум. Когато Ерагон се приближи, приятелят му се обърна към него с мрачно лице.

— Добре, не се забави! Хундфаст, можеш да си вървиш сега. Трябва да говорим насаме.

Преводачът се поклони и изчезна през един портал отляво, а стъпките му проехтяха по излъскания ахатов под. Когато той вече не можеше да ги чуе, Ездача попита:

— Не му ли вярваш?

Орик сви рамене.

— В момента не зная на кого да се доверя. Колкото по-малко знаят какво сме открили, толкова по-добре. Не можем да рискуваме новината да достигне друг клан преди утрешния ден. Ако това стане, клановата война е неизбежна.

Джуджетата зад него зашепнаха разтревожено помежду си.

— Какви са новините? — попита притеснено Ерагон.

Воините, събрани около вожда, се отдръпнаха, когато той им направи знак, разкривайки три завързани и окървавени джуджета, струпани едно върху друго в ъгъла. Най-долното стенеше и риташе с крака във въздуха, но не можеше да се измъкне изпод другите пленници.

— Кои са те? — поинтересува се младежът.

— Накарах няколко от ковачите ни да огледат кинжалите на твоите нападатели — отвърна Орик. — Те разпознаха изработката на Киефна Дългоносия — ковач от нашия клан, който се е прославил сред народа ни.

— Значи той може да ни каже кой е купил кинжалите и съответно кои са враговете ни?

Орик се изсмя дрезгаво.

— Едва ли, но успяхме да проследим оръжията от Киефна до търговец в Далгон, намиращ се на много километри оттук, който ги е продал на кнурлаф с…

— Кнурлаф? — повтори въпросително Ерагон.

Доведеният му брат се намръщи.

— Жена. Жена с по седем пръста на всяка ръка е купила кинжалите преди два месеца.

— И намерихте ли я? Не може да има твърде много жени с толкова пръсти.

— Всъщност това е често срещано сред народа ни — отвърна джуджето. — При все това с много усилия успяхме да открием жената в Далгон. Воините ми там я разпитаха подробно. Тя е от Дургримст Награ, но доколкото можахме да установим, е действала на своя глава, а не по заповед на водачите на клана й. От жената научихме, че друго джудже й е поръчало да купи кинжалите, а после да ги достави на търговец на вино, който да ги отнесе от Далгон. Поръчителят не й е казал за какво са предназначени те, но като разпитахме сред търговците в града, разбрахме, че е отпътувал оттам право към един от градовете на Дургримст Аз Свелдн рак Ануин.

— Значи наистина са били те! — възкликна Ерагон.

— Или е така, или някой иска да мислим, че са те. Трябваха ни повече доказателства, преди да сме сигурни във вината им. — В очите на Орик проблеснаха искрици и той вдигна пръст. — Така че с една много, много хитра магия проследихме пътя на убийците обратно през тунелите и пещерите до изоставено място на дванадесетото ниво на Тронхайм, встрани от помощния коридор на южната ос на западния сектор, близо до… е, няма значение. Но някой ден ще трябва да те науча как са разположени стаите в Тронхайм, за да можеш да намериш всяко място сам, ако ти се наложи. Във всеки случай следата ни отведе до изоставен склад, където тези тримата стояха. — Той посочи завързаните джуджета. — Не ни очакваха, така че успяхме да ги хванем живи, въпреки че се опитаха да се самоубият. Не беше лесно, но проникнахме в умовете на двама от тях — оставяйки третия за другите гримстборитн, ако желаят да го разпитват — и разбрахме всичко, което знаеха по този въпрос. — Орик отново посочи пленниците. — Именно те са снабдили убийците с кинжалите и черните дрехи, те са ги нахранили и приютили миналата нощ.

— Кои са те? — попита Ездача.

— Пфу! — възкликна джуджето и се изплю на пода. — Те са Варгримстн, воини, които са се посрамили и сега нямат клан. Никой няма взаимоотношения с подобна измет, освен ако сам не е забъркан в някое злодейство и не иска другите да научат за него. И именно такъв е случаят с тези тримата. Получили са заповедите си директно от гримстборит Вермунд от Аз Свелдн рак Ануин.

— И няма съмнение по въпроса?

Орик поклати глава.

— Никакво. Аз Свелдн рак Ануин се опитаха да те убият, Ерагон. Вероятно никога няма да разберем дали други кланове са се присъединили към тях, но ако разкрием коварната им постъпка, това ще принуди всички останали, които може би са били въвлечени в заговора, да разтрогнат досегашния си съюз с тях, да се откажат или поне да отложат по-нататъшни атаки над Дургримст Ингетум, ако се справим добре с положението, да гласуват за мен при избора на крал.

Пред очите на Ерагон изплува образът на дъгоцветното острие, забиващо се във врата на Квистор, и агонията на джуджето, докато падаше на пода.

— Как ще накажем Аз Свелдн рак Ануин за това престъпление? Ще убием ли Вермунд?

— Остави това на мен — отвърна доведеният му брат и почука носа си с пръст. — Имам план. Но трябва да бъдем внимателни, защото това е ужасно деликатна ситуация. Подобно предателство не се е случвало от много години. Като външно лице, ти нямаш представа какво отвращение предизвиква у нас някой от собствения ни народ да нападне гост. А фактът, че си единственият свободен Ездач, който се е опълчил на Галбаторикс, прави престъплението още по-тежко. Може би ще се стигне до още кръвопролития, но в момента това само ще предизвика нова кланова война.

— Войната може да е единственият начин да се справим с Аз Свелдн рак Ануин — изтъкна Ерагон.

— Не мисля така, но ако греша и войната е неизбежна, трябва да сме сигурни, че тя ще бъде между всички кланове и техния. Това не би било толкова лошо. Заедно ще ги смажем за по-малко от седмица. Ако обаче войната е между клановете, разцепени на две или три фракции, това ще унищожи страната ни. Жизненоважно е, преди да изтеглим мечовете, да сме убедили другите кланове, че Аз Свелдн рак Ануин наистина са извършили това престъпление. И в името на тази цел склонен ли си да допуснеш магьосници от различни кланове да прегледат спомените ти за атаката, за да видят, че се е случила така, както твърдим, и че не се опитваме да извъртим нещата в наша полза?

Ездача се поколеба. Не беше склонен да отваря ума си за непознати. Кимна към трите джуджета, струпани едно върху друго.

— Ами те? Няма ли спомените им да са достатъчни, за да убедят клановете във вината на Аз Свелдн рак Ануин?

Орик се намръщи.

— Би трябвало да са, но за да сме изчерпателни, вождовете ще настоят да сравнят спомените им с твоите, а ако откажеш, Вермунд ще обяви, че крием нещо от съвещанието и че обвиненията ни са само гнусна измислица.

— Добре тогава — съгласи се Ерагон. — Щом трябва, значи трябва. Но ако някой от магьосниците се отклони — дори и случайно — от онова, което трябва да гледа, няма да имам друг избор, освен да изтрия видяното от умовете им. Има неща, които не мога да допусна да станат всеобщо достояние.

Доведеният му брат кимна.

— Да, сещам се поне за една трикрака информация, която би предизвикала известно напрежение у някои от нас, ако се разнесе по земята, а? Сигурен съм, че вождовете ще приемат условията ти — защото и те самите имат тайни, които не искат да се разтръбяват, — също както съм сигурен, че ще наредят на магьосниците си да действат независимо от опасността. Това нападение има потенциала да предизвика такъв хаос сред расата ни, че гримстборитн ще се чувстват задължени да разкрият истината зад нея, дори това да им струва най-опитните заклинатели.

После Орик се изпъна в цял ръст — колкото и ограничен да бе той — и нареди затворниците да бъдат изведени от антрето, след което отпрати всичките си васали, освен Ерагон и отряд от двайсет и шест от най-добрите му воини. С елегантен жест джуджето хвана Ездача за левия лакът и го поведе към вътрешните си покои.

— Тази нощ ще останеш с мен тук, където Аз Свелдн рак Ануин няма да посмеят да нападнат.

— Ако възнамеряваш да спиш, трябва да те предупредя, че сега не мога да почивам — каза младежът. — Кръвта ми още кипи от битката, а мислите ми са неспокойни.

— Почивай или не, твоя воля. Няма да обезпокоиш моя сън, защото ще нахлупя една дебела вълнена шапка ниско над очите си. Опитай се обаче да се успокоиш — може би с някоя от техниките на елфите — и да възстановиш колкото можеш от силата си. Новият ден скоро ще настъпи и до събирането на вождовете остават само няколко часа. И двамата трябва да сме колкото е възможно по-бодри. Онова, което ще кажем и направим днес, ще определи съдбата на народа ми, страната ми и цяла Алагезия… Е, не си криви устата де! Вместо това помисли за следното: независимо дали ни очаква успех, или провал, а аз определено се надявам да успеем, имената ни ще се помнят до края на времето, след като приключи това съвещание. Поне този успех трябва да те изпълва с гордост! Боговете са капризни и единственото безсмъртие, на което можем да разчитаме, е онова, което спечелим с делата си. Дали славата ще е добра или лоша — и двата вида са по-добри от това да те забравят след смъртта ти.

По-късно същата нощ, в глухата доба преди зазоряване, мислите на Ерагон се отнесоха, докато седеше отпуснат в тапицираната прегръдка на един джуджешки диван, в хаоса на будните му сънища. Въпреки че все така виждаше мозайката от цветни камъчета на отсрещната стена, сякаш на бляскав екран, опънат върху нея, виждаше и сцени от живота си в долината Паланкар, преди чудовищната и кървава съдба да се намеси в живота му. Сцените обаче се отклоняваха от истината и го потапяха в измислени ситуации, съставени от откъслеци от действителни събития. В последните няколко мига, преди да се изтръгне от унеса си, образите придобиха реалистична плътност.

Той стоеше в работилницата на Хорст, чиито врати зееха отворени, висейки на разхлабени панти като усмивка на идиот. Навън бе нощ без звезди и всепоглъщащият мрак сякаш притискаше очертанията на слабата червена светлина, хвърляна от жаравата, като че нетърпелив да погълне всичко в обсега на червеникавата сфера. Изправен до пещта, Хорст приличаше на гигант, а пробягващите по лицето и брадата му сенки му придаваха страховит вид. Мускулестата му ръка се вдигаше и спускаше, а във въздуха ехтеше камбанен звън, когато чукът му се стоварваше върху края на светещ в жълто стоманен прът. Хвърчащите искри угасваха, щом паднеха на земята. Ковачът удари още четири пъти метала, после вдигна пръта от наковалнята и го потопи в бъчва със земно масло. По повърхността на течността се надигнаха призрачни пламъци, сини и ефирни, а после изчезнаха с гневно съскане. Хорст се обърна към Ерагон и се намръщи.

— Защо си дошъл тук?

— Трябва ми меч на Драконов ездач.

— Махай се. Нямам време да ти кова меч на Ездач. Не виждаш ли, че работя над кука за огнище за Илейн? Трябва й за битката. Сам ли си?

— Не зная.

— Къде е баща ти? Къде е майка ти?

— Не зная.

Тогава прозвуча нов глас, добре шлифован, силен и могъщ, който каза:

— Добри ковачо, той не е сам. Аз съм с него.

— А ти пък кой си? — настоятелно попита Хорст.

— Аз съм баща му.

Между зейналите врати на прага на работилницата стоеше огромна фигура, обгърната от бледа светлина. От раменете на мъжа, по-широки от тези на Кул, се спускаше червено наметало. В лявата му ръка блестеше Зар’рок, остър като болката. През процепите на бляскавия му шлем сините му очи се впиха в Ерагон, заковавайки го намясто като стрела, пронизала заек. Той вдигна свободната си ръка и я протегна към него.

— Синко, ела с мен. Заедно ще унищожим Варден, ще убием Галбаторикс и ще завладеем цяла Алагезия. Само ми дай сърцето си и ще бъдем неуязвими. Дай ми сърцето си, сине мой.

Ерагон скочи от дивана със задавено възклицание и остана загледан в пода, стиснал юмруци и задъхан. Стражите на Орик го изгледаха въпросително, но той не им обърна внимание. Беше твърде разстроен, за да обяснява изблика си.

Още беше рано, така че след известно време младежът отново се разположи на дивана, но оттам насетне остана буден и не си позволи да потъне в света на сънищата, изплашен от привиденията, които можеше да види там.

Ездача стоеше с гръб, опрян в стената, и ръка на дръжката на джуджешкия си меч, докато гледаше вождовете на клановете да влизат в стаята за съвещания, скрита дълбоко под Тронхайм. Особено бдително следеше Вермунд, гримстборит на Аз Свелдн рак Ануин, ала ако скритото зад лилавото си було джудже бе изненадано да го види жив и здрав, то не го показа.

Ерагон усети как левият ботуш на Орик подритва неговия. Без да отделя очи от Вермунд, младежът се наведе към приятеля си и го чу да шепне:

— Запомни, наляво, през три портала.

Ставаше дума за мястото, където доведеният му брат бе разположил стотина от воините си без знанието на другите вождове.

Ездача отговори също шепнешком:

— Ако се пролее кръв, да използвам ли възможността да убия тази змия Вермунд?

— Ако той не се опита да стори същото с теб или мен, моля те, не го прави. — Орик се изкикоти тихо. — Това едва ли ще те направи по-симпатичен за другите гримстборитн… Е, сега трябва да вървя. Моли се на Синдри за късмет. Ще навлезем в езеро от лава, което никой не е посмявал да прекоси досега.

И Ерагон се помоли.

Когато всички вождове заеха местата си около масата в средата на помещението, онези, които гледаха отстрани, включително Ездача, се настаниха на столовете, разположени край стената на кръглата зала. Ерагон обаче не се отпусна на своя, както повечето джуджета, а седна на ръба, готов да се бие при най-малкия признак за опасност.

Когато Ганел, черноокият воин-жрец на Дургримст Куан, стана от масата и започна да говори на джуджешки, Хундфаст се приближи от дясната страна на младежа и зашепна превода си:

— Добре дошли отново, братя мои. Но дали срещата ни е добра, не мога да реша, защото до ушите ми достигнаха определени слухове… всъщност слухове за слухове, ако трябва да съм честен. Нямам друга информация, освен тези мъгляви и тревожни брътвежи, нито доказателство, на базата на което да отправя обвинение към злодеяния. Но тъй като днес е мой ред да ръководя събранието ни, предлагам да отложим най-сериозните ни дебати за момента и ако сте съгласни, да поставя няколко въпроса за обсъждане.

Вождовете зашепнаха помежду си, а после красивата къдрокоса Йорюн каза:

— Нямам възражение, гримстборит Ганел. Ти събуди любопитството ми с тези неясни намеци. Нека чуем въпросите ти.

— Да, да ги чуем — обади се Надо.

— Нека ги чуем — съгласи се Мандрат, а след него и останалите вождове, включително Вермунд.

Получил позволението, което искаше, Ганел отпусна ръце на масата и замълча за момент, привличайки вниманието на всички в стаята. После заговори:

— Вчера, докато ние обядвахме в избраните си места за почивка, кнурлан са чули шум сред тунелите под южната част на Тронхайм. Докладите за силата му са различни, но това, че толкова много джуджета в такъв голям периметър са го чули, доказва, че шумотевицата не е била малка. Също като вас и аз получих обичайните доклади за вероятно срутване. Онова, което може би не знаете обаче, е, че едва преди два часа…

Хундфаст се поколеба и бързо прошепна:

— Думата е трудна за превод на твоя език. Мисля, че е нещо като бегачите в тунелите. — След което продължи превода си: — … бегачите в тунелите откриха доказателство за ужасна битка в един от древните ни проходи, които почитаемият ни праотец Корган Лонгбиърд е изкопал. Подът бил окъпан в кръв, стените били черни от саждите от фенер, който невнимателен воин е счупил с оръжието си, по камъните наоколо имало пукнатини, по земята били пръснати седем овъглени трупа и се виждали следи от други, които са били отнесени. И тези останки не са били от някое неизвестно стълкновение по време на битката за Фардън Дур. Не! Защото кръвта още не била изсъхнала, саждите били меки, пукнатините били току-що образувани, а доколкото чувам, на мястото още се усещало остатъчното влияние на могъщи магии. Дори сега неколцина от най-добрите ни заклинатели се опитват да пресъздадат образа на случилото се, ала нямат голяма надежда за успех, тъй като заклинанията, предпазващи участниците в битката, са били силни. Така че първият ми въпрос пред събранието е следният: някой от вас знае ли нещо повече за тези мистериозни събития?

Когато Ганел приключи речта си, Ерагон се напрегна, готов да скочи, ако забулените джуджета от Аз Свелдн рак Ануин посегнат към мечовете си.

Орик се прокашля и каза:

— Струва ми се, че ще мога да задоволя отчасти любопитството ти, Ганел. Но тъй като отговорът ми по необходимост ще е дълъг, предлагам да зададеш другите си въпроси, преди да започна.

Вождът се намръщи. Почука с кокалчетата на едната си ръка по масата и каза:

— Много добре… Получих сведения, несъмнено свързани с битката в тунелите на Корган, за голям брой кнурлан, движещи се из Тронхайм, и на събиращи се тук и там — явно с тайни намерения — големи групи въоръжени мъже. Агентите ми не са успели да разберат от кой клан са воините, ала ако някой от присъстващите тук вождове се опита подмолно да използва армията си, докато се съвещаваме кой да наследи крал Хротгар, то това подсказва наистина ужасни намерения. Така че вторият ми въпрос е следният: кой е отговорен за тези злонамерени маневри? И ако никой не признае предателството си, настоявам да наредим всички воини, независимо от клана им, да бъдат прогонени от Тронхайм до края на съвещанието и незабавно да назначим съдия, който да разследва тези деяния и да реши кого трябва да накажем за тях.

Разкритието на Ганел, въпросът му и последвалото предложение предизвикаха разгорещени спорове сред вождовете, които започнаха да си отправят обвинения, опровержения и контраобвинения с все по-голямо ожесточение, докато накрая, когато вбесеният Тордрис крещеше на зачервения Галдхием, Орик се прокашля отново, при което всички млъкнаха и впериха очи в него.

Той каза с мек тон:

— Вярвам, че мога да обясня и това, Ганел, поне отчасти. Не мога да говоря за действията на другите кланове, но неколкостотин от воините, които са се движели бързо по второстепенните тунели в Тронхайм, са били от Дургримст Ингетум. Спокойно го признавам.

Всички останаха мълчаливи, докато Йорюн не попита:

— И какво обяснение имаш за това войнствено поведение, Орик, син на Трифк?

— Както казах и преди, прекрасна Йорюн, отговорът ми е дълъг, така че ако ти, Ганел, имаш и други въпроси, предлагам да продължиш.

Вождът се смръщи още повече и щръкналите му вежди почти се събраха.

— Засега ще се въздържа от другите въпроси, защото са свързани с двата, които вече зададох, а изглежда, трябва да чакаме твоето благоволение, за да научим повече за тях. Тъй като обаче си замесен лично в тези съмнителни действия, у мен възниква нов въпрос, който искам да задам конкретно на теб, гримстборит Орик. Поради каква причина напусна вчерашното съвещание? И нека те предупредя, няма да търпя отбягване на отговора. Вече ни намекна, че разполагаш с информация за тези събития. Е, време е да обясниш, гримстборит Орик.

Вождът на Дургримст Ингетум се изправи още докато Ганел сядаше и каза:

— За мен ще бъде удоволствие.

Орик отпусна глава, докато брадата му се опря в гърдите, помълча около минута, а после започна да говори със звучен глас, но не така, както Ерагон очакваше, нито както — той бе сигурен в това — очакваха събралите се вождове. Вместо да опише опита за покушение над Ездача и така да обясни защо е излязъл без време от предното съвещание, Орик описа как в зората на историята расата на джуджетата се преселила от някога покритата с тучните поля пустиня Хадарак в планините Беор, където изкопали дългите си безброй километри тунели, построили великолепните си градове както над, така и под земята, и водели ожесточени войни помежду си, както и с драконите, които в продължение на хиляди години възприемали със смесица от омраза, страх и неохотно възхищение.

После Орик разказа за пристигането на елфите в Алагезия и как те воювали с драконите, докато двете раси почти не се унищожили взаимно. И как в резултат на това те се споразумели да създадат Драконовите ездачи, за да запазят мира помежду си.

— А какъв е бил отговорът ни, когато сме научили за намеренията им? — попита гримстборитът на Дургримст Ингетум, а гласът му проехтя в залата. — Поискали ли сме да бъдем включени в съюза им? Пожелали ли сме да споделим силата, която Драконовите ездачи са щели да притежават? Не! Останали сме вкопчени в старите си обичаи и старите вражди и сме отхвърлили всяка мисъл да се обвържем с драконите или да допуснем някой извън собствения ни народ да ни контролира. За да запазим самостоятелността си, сме пожертвали бъдещето си, защото съм убеден, че ако някои Драконови ездачи бяха кнурлан, Галбаторикс никога нямаше да заграби властта. Дори ако греша — не искам да омаловажавам Ерагон, който се е доказал като превъзходен Ездач, — драконът Сапфира можеше да се излюпи за някой от нашата раса, а не за човек. Представяте ли си каква слава щяхме да спечелим тогава?

Вместо това важността ни в Алагезия е намаляла още откакто кралица Тармунора и съименникът на Ерагон са сключили мир с драконите. В началото по-ниският ни статут не е бил толкова горчив за преглъщане, а и често е бил по-лесен за отричане, отколкото за приемане. Но после дошли ургалите, а след тях и хората, и елфите променили магиите си и допуснали хората в редиците на Ездачите. Потърсили ли сме тогава правото си да бъдем включени и ние, както бихме могли… както ни се е полагало? — Орик поклати глава. — Нашата гордост ни е попречила. Защо ние, най-старата раса на тази земя, да молим елфите за услугата да споделят магията си с нас? Нямали сме нужда да обвързваме съдбата си с драконовата, за да спасим расата си от унищожение, както е било с елфите и хората. Разбира се, не сме взели под внимание битките, които сме водели помежду си. Сметнали сме, че те са си лично наша работа и не засягат никой друг.

Слушащите вождове се размърдаха. Много от тях гледаха неодобрително, докато слушаха критиката на Орик, ала останалите изглеждаха по-склонни да приемат думите му и изглеждаха замислени.

Той продължи:

— Докато Ездачите охраняваха Алагезия, ние се радвахме на най-големия просперитет, записван в аналите на историята ни. Расата ни процъфтяваше както никога преди и все пак нямаше никакъв принос в причината за това — Драконовите ездачи. Когато Ездачите паднаха, сполуката ни напусна, но ние отново нямахме принос в причината за случилото се — Драконовите ездачи. А аз не мисля, че това е достойно за велик народ като нашия. Ние не сме страна на васали, които да се съобразяват с капризите на чужд господар. Нито пък трябва онези, които не са наследници на Одгар и Хлодрис, да решават съдбата ни.

Тези разсъждения бяха повече по вкуса на клановите вождове; те кимнаха в знак на одобрение и се усмихнаха, а Хавард дори изръкопляска няколко пъти при последните думи.

— Да разгледаме сега днешната епоха — продължи Орик. — Влиянието на Галбаторикс се засилва и всяка раса се бори да не попадне под неговата власт. Станал е толкова могъщ, че единствената причина все още да не сме негови роби е, че не е решил да долети на черния си дракон и да ни нападне директно. Ако го направи, ще бъдем смазани от него като фиданки от лавина. За щастие той, изглежда, няма проблем да ни изчака сами да си проправим път до цитаделата му в Уру’баен. А сега ще ви напомня, че преди Ерагон и Сапфира да се появят мокри и мърляви на прага ни, със стотина бесни Кул по петите, единствената ни надежда да надвием Галбаторикс беше, че някой ден някъде Сапфира ще се излюпи за своя избран Ездач и че този незнаен герой може би, евентуално, ако имаме по-голям късмет от всеки комарджия, който някога е спечелвал хвърляне на заровете, ще съумее да свали краля от власт. Надежда? Ха! Дори не смеехме да се надяваме; имахме надежда за надеждата. Когато Ерагон ни се представи за пръв път, мнозина от нас, включително и аз, бяхме поразени от вида му. „Но той е само момче! — казахме. — По-добре да беше поне елф“. Но ето че той се доказа като въплъщението на всичките ни надежди! Човешкото момче успя да убие Дурза и така ни позволи да спасим най-обичния си град, Тронхайм. Драконът му Сапфира обеща да възвърне на Звездната роза някогашната й красота. По време на битката в Пламтящите равнини той отблъсна Муртаг и Торн, с което ни позволи да спечелим отново. И вижте! Сега той дори прилича на елф и чрез странните им магии е придобил тяхната бързина и сила.

Орик вдигна пръст, за да подчертае думите си:

— Нещо повече! Крал Хротгар в мъдростта си направи нещо, което никой друг крал или гримстборит някога е правил. Той предложи да осинови Ерагон в Дургримст Ингетум и да го направи член на собственото си семейство. Ездача не беше задължен да приема това предложение. Всъщност той знаеше, че много от семействата в Ингетум са против осиновяването и че като цяло мнозина кнурлан не харесват идеята. Но въпреки това неодобрение и факта, че вече бе обвързан с клетва за вярност към Насуада, Ерагон прие дара на Хротгар, знаейки много добре, че това само ще направи живота му по-тежък. Както сам ми каза, той е положил клетвата си върху Сърцето на камъка заради чувството за дълг, което изпитва към всички раси на Алагезия, и особено към нас, тъй като ние — чрез действията на Хротгар — сме показали такава добрина към него. Заради мъдростта на Хротгар последният свободен Ездач в Алагезия и единствената ни надежда срещу Галбаторикс свободно избра да стане кнурла във всяко друго отношение, освен по кръв. Оттогава Ерагон спазва законите и традициите ни, доколкото може, и се помъчи да научи още повече за културата ни, за да може да изпълни истинското значение на клетвата си. Когато Хротгар падна, поразен от предателя Муртаг, Ерагон ми се закле във всеки камък в Алагезия, а също и като член на Дургримст Ингетум, че ще стори всичко възможно да отмъсти за смъртта на краля ни. Той ми показа уважението и подчинението, които заслужавам като гримстборит, и аз се гордея, че е мой доведен брат.

Младежът сведе поглед с пламнали бузи. Искаше му се Орик да не беше толкова щедър с хвалбите си; това само щеше да направи позицията му по-трудно защитима в бъдеще.

Вождът на Ингетум разпери ръце, за да включи и останалите джуджета, седящи на масата, и възкликна:

— Всичко, за което някога сме можели да мечтаем да открием в един Драконов ездач, намерихме в Ерагон! Той съществува! Той е могъщ! И е приел народа ни така, както никой друг негов предшественик! — После Орик свали ръце и понижи глас дотолкова, че на Ерагон му се наложи да се напрегне, за да го чуе: — Как обаче отговорихме на приятелството му? Най-вече с подигравки, обиди и мрачно неодобрение. Ние сме неблагодарен народ, това ще ви кажа, и спомените ни са твърде дълги за собственото ни добруване… Сред нас дори има кнурлан, които са толкова изпълнени с омраза, че са прибягнали до насилие, за да уталожат гнева си. Може би те все още си мислят, че вършат най-доброто в името на расата ни, но ако е така, значи умовете им са мухлясали като едногодишно сирене. Защо иначе биха се опитали да убият Ерагон?

Вождовете на масата застинаха, а очите им се впиха в лицето на Орик. Концентрацията им бе толкова силна, че дебелият гримстборит Фреовин бе оставил дялкането си и бе скръстил ръце пред огромния си корем, заприличвайки на джуджешка статуя.

Докато го гледаха с немигащи очи, Орик разказа на присъстващите в залата как седемте облечени в черно джуджета бяха нападнали Ерагон и стражите му, докато са се разхождали из тунелите под Тронхайм. После спомена и гривната от сплетени конски косми с аметисти, която стражите бяха намерили в един от труповете.

— Не си позволявай да обвиняваш мен и клана ми на базата на подобно смешно доказателство! — възкликна Вермунд и скочи на крака. — Такива дрънкулки могат да се купят на почти всеки пазар в кралството ни!

— Напълно съм съгласен — отвърна Орик и почтително кимна на Вермунд.

След това безпристрастно и накратко разказа на слушателите си, както бе направил това пред Ерагон предната нощ, как поданиците му в Далгон потвърдили, че странните светещи кинжали на убийците са били изковани от ковача Киефна, а също и как после открили, че джуджето, което ги е купило, ги е изпратило от Далгон до един от градовете на Аз Свелдн рак Ануин.

Вермунд изруга и отново скочи на крака.

— Тези кинжали може изобщо да не са стигнали до нашия град, а дори и да е така, не можеш да си вадиш заключения от този факт! Кнурлан от много кланове отсядат при нас, както и при Бреган Холд, например. Това не означава нищо. Внимавай какво ще кажеш тепърва, гримстборит Орик, защото нямаш основания да повдигаш обвинения срещу клана ми.

— Споделях мнението ти, гримстборит Вермунд — отвърна вождът на Ингетум, — затова снощи заедно с моите заклинатели проследих пътя на убийците обратно до мястото, от което са тръгнали, и на дванадесетото ниво на Тронхайм заловихме трима кнурлан, които се криеха в прашен склад. Проникнахме в умовете на двама от тях и научихме, че те са снабдили убийците с оръжия и припаси. Също така — продължи Орик, а гласът му стана суров и зловещ — научихме и самоличността на господаря им. И това си ти, гримстборит Вермунд! Обявявам, че си убиец и клетвопрестъпник! Обявявам те за предател на своя народ, защото ти и твоят клан се опитахте да убиете Ерагон!

В залата настъпи хаос, когато всички вождове, освен Орик и Вермунд, започнаха да крещят и да ръкомахат, в опит да надвикат останалите. Ерагон се изправи и изтегли леко от ножницата взетия назаем меч, за да може да реагира възможно най-бързо, ако Вермунд или друго от джуджетата избере този момент за атака. Вождът на Аз Свелдн рак Ануин обаче не помръдна, както и Орик; те се гледаха като два вълка и не обръщаха внимание на врявата около тях.

Когато най-накрая успя да въдвори ред, Ганел попита:

— Гримстборит Вермунд, можеш ли да отхвърлиш тези обвинения?

Вождът отвърна с равен и безстрастен глас:

— Отричам ги с всяка кост на тялото си и предизвиквам всеки, който може да ги докаже, да го стори пред съдия.

Ганел се обърна към Орик:

— Представи ни тогава доказателството си, гримстборит Орик, за да можем да отсъдим дали е истинно, или не. Ако не греша, днес тук има петима съдии. — Той посочи към пейките край стената, от които се изправиха пет белобради джуджета и се поклониха. — Те ще се погрижат да не се отклоняваме от закона в нашето разследване. Съгласни ли сте?

— Съгласен съм — каза Ундин.

— Съгласна съм — отвърна Хадфала и останалите вождове я последваха, с изключение на Вермунд.

Орик първо постави гривната с аметистите на масата. Всички вождове накараха някой от магьосниците си да я огледа и се съгласиха, че само по себе си това доказателство е незадоволително.

После Орик накара да донесат огледало на бронзов триножник. Един от магьосниците в свитата му направи магия и върху гладката повърхност се появи образът на малка стая, пълна с книги. Изминаха няколко секунди, а после в стаята влетя джудже, което се поклони на вождовете. Със задъхан глас то се представи като Римар и след като се закле на древния език, за да са сигурни в честността му, каза на всички как той и помощниците му са направили откритията си за кинжалите на нападателите на Ерагон.

Когато вождовете приключиха с разпита на Римар, Орик накара воините си да доведат трите джуджета, пленени от Ингетум. Ганел им нареди да се закълнат да казват истината на древния език, ала те го наругаха и се изплюха на пода в знак на отказ. Тогава магьосниците от всички кланове събраха мислите си и нахлуха в умовете на затворниците, за да изкопчат от тях информацията, която бе нужна на събранието. Без изключение заклинателите потвърдиха думите на Орик.

Накрая той призова Ерагон да свидетелства. Младежът беше неспокоен, докато вървеше към масата под мрачния поглед на тринадесетте вождове. Насочи очи към другия край на залата и едно цветно петно върху мраморна колона, за да се отърси от безпокойството си. Повтори клетвите, че ще говори истината, които му каза един от джуджешките магьосници, а после, ограничавайки се само до необходимото, разказа на клановите вождове как е бил нападнат заедно със стражите си. След това отговори на неизбежните въпроси и позволи на двама заклинатели, избрани от Ганел на случаен принцип сред всички в стаята, да огледат спомените му за събитията. Докато снижаваше бариерите в ума си, Ерагон забеляза, че двамата заклинатели изглеждат напрегнати, и това малко го успокои. „Добре — помисли си. — По-малко вероятно е да видят каквото не трябва, ако се боят от мен“.

За негово облекчение проверката мина без инцидент и магьосниците дадоха отчет на събранието.

Ганел стана от стола си и се обърна към съдиите с въпроса:

— Удовлетворени ли сте от доказателствата, показани от гримстборит Орик и Ерагон Сенкоубиеца?

Петимата белобради мъже се поклониха и средният отвърна:

— Удовлетворени сме, гримстборит Ганел.

Председателят на събранието изсумтя без особена изненада.

— Гримстборит Вермунд, ти си отговорен за смъртта на Квистор, син на Бауден, и се опита да убиеш наш гост. По този начин посрами цялата ни раса. Какво имаш да кажеш за това?

Вождът на Аз Свелдн рак Ануин се подпря с ръце на масата и вените под тъмната му кожа изпъкнаха.

— Ако този Драконов ездач е кнурлан във всичко, освен по кръв, значи той не е наш гост и можем да се отнасяме с него така, както се отнасяме към всеки свой враг от друг клан.

— Но това е скандално! — възкликна Орик, като почти запелтечи от гняв. — Не можеш да кажеш, че той…

— Замълчи, Орик, моля те — прекъсна го Ганел. — Крясъците няма да разрешат този проблем. Ела с мен. Надо, Йорюн, вие също.

Докато четирите джуджета разговаряха със съдиите в продължение на няколко минути, Ерагон започна да се тревожи. „Те не могат да позволят на Вермунд да избегне наказанието само заради някаква игра на думи!“ — помисли той.

Йорюн се върна на масата и обяви:

— Съдиите са единодушни. Въпреки че Ерагон е заклет член на Дургримст Ингетум, той има важно положение извън нашето кралство: най-вече това на Драконов ездач, но също така е официален посланик на Варден, изпратен от Насуада да бъде свидетел на коронацията на новия ни владетел, а и е приятел с голямо влияние над кралица Исланзади и нейната раса. Поради тези причини Ерагон заслужава същото гостоприемство, което дължим на всеки посетил ни посланик, принц, монарх или друга важна личност. — Джуджешката жена хвърли кос поглед на младежа, като тъмните й очи проблеснаха дръзко. — Накратко, той е наш почетен гост и ние трябва да се отнасяме с него като такъв… което всеки кнурлан, който не е смахнат простак, би трябвало да знае.

— Да, той е наш гост — заключи Надо. Устните му бяха стиснати до бяло, а бузите — изопнати, сякаш току-що е захапал ябълка и е открил, че още не е узряла.

— Какво ще кажеш сега, Вермунд? — попита Ганел.

Покритото с лилаво було джудже се изправи от стола си и огледа всички вождове поотделно.

— Казвам следното и ме чуйте добре, гримстборит: ако някой клан вдигне оръжие срещу Аз Свелдн рак Ануин заради тези фалшиви обвинения, ще го сметнем за обявяване на война и ще отговорим подобаващо. Ако ме затворите, това също ще бъде сметнато за обявяване на война и ще отговорим подобаващо. — Ерагон видя как булото на Вермунд потрепна и му се стори, че джуджето се усмихна под него. — Ако ни нападнете по какъвто и да е начин, било то с меч или с думи, независимо колко леко ще е вашето порицание, ще го сметнем за обявяване на война и ще отговорим подобаващо. Така че, освен ако не искате да разкъсате страната ни на хиляди кървави парчета, предлагам да оставим вятърът да издуха тази утринна глупост и на нейно място да изпълни умовете ни с мисли за това кой трябва да седне на гранитния трон.

Вождовете мълчаха дълго време.

Ерагон трябваше да прехапе език, за да не скочи на масата и да не закрещи на Вермунд, докато другите джуджета не се съгласят да го обесят за престъпленията му. Напомни си, че бе обещал на Орик да не му се бърка по въпроса за събранието. „Той е моят кланов вожд и аз трябва да го оставя да отговори, както той сметне за добре“.

Фреовин, който досега бе седял със скръстени ръце, стовари месестата си длан на масата. После с дрезгавия си глас, който отекна в залата, макар и да не бе по-висок от шепот, дебелото джудже каза:

— Ти посрами народа ни, Вермунд. Не можем да запазим честта си като кнурлан и да игнорираме твоята простъпка.

Възрастната жена Хадфала нави покрития с руни свитък и попита:

— Какво смяташе, че ще постигнеш, освен гибелта ни, с убийството на Ерагон? Дори Варден да можеха да сразят Галбаторикс без него, представяш ли си каква жупел щеше да изсипе върху нас драконката Сапфира, задето сме погубили нейния Ездач? Щеше да залее Фардън Дур с кръвта ни.

Вермунд не продума.

Внезапно тишината бе нарушена от смях. Звукът бе толкова неочакван, че първоначално Ерагон не осъзна, че идва от Орик. Когато смехът му премина, джуджето каза:

— Ако предприемем стъпки срещу теб или Аз Свелдн рак Ануин, ти ще го сметнеш за обявяване на война, нали Вермунд? Много добре, тогава изобщо няма да предприемаме стъпки срещу теб.

Вождът с булото смръщи вежди.

— Как може това да те развеселява?

Орик отново се изкикоти.

— Защото аз се сетих за нещо, за което ти не си помислил, Вермунд. Искаш да оставим теб и клана ти на мира? Тогава предлагам на събранието да изпълним желанието на Вермунд. Ако той бе действал по своя воля, а не като гримстборит, щяхме да го прогоним за престъплението му под заплаха от смърт. Затова нека се отнесем към клана, както бихме се отнесли към него; нека прогоним Аз Свелдн рак Ануин от сърцата и умовете си, докато те не изберат да заменят Вермунд с гримстборит с по-умерен темперамент и докато не признаят злодеянието си и не се разкаят за него пред това събрание, дори ако трябва да чакаме хиляда години.

Сбръчканата кожа около очите на Вермунд пребледня.

— Няма да посмееш.

Орик се усмихна.

— О, но ние няма и с пръст да ви пипнем. Просто ще ви игнорираме и ще откажем да търгуваме с Аз Свелдн рак Ануин. Ще ни обявиш ли война за това, че не правим нищо, Вермунд? Защото, ако другите се съгласят с мен, точно това ще направим: нищо. Ще ни принудиш ли с меч да купуваме меда ви, плата ви и бижутата ви? Нямаш воините за целта. — Орик се обърна към останалата част от присъстващите около масата и запита: — Какво е решението ви?

На вождовете не им трябваше много време. Един по един те гласуваха за прогонването на Аз Свелдн рак Ануин. Дори Надо, Галдхием и Хавард — досегашните съюзници на Вермунд — подкрепиха предложението на Орик. Когато всички гласуваха, кожата, която се виждаше от лицето на забуленото джудже, пребледня още повече, докато то не заприлича на призрак, облечен с дрехите от отминалия си живот.

Когато гласуването приключи, Ганел посочи към вратата и извика:

— Върви си, варгримстн Вермунд. Напусни Тронхайм още днес и нека никой от Аз Свелдн рак Ануин не безпокои събранието на вождовете, докато не бъдат изпълнени изискванията, които поставихме. Докато този ден дойде, ние ще отхвърляме всеки член на Аз Свелдн рак Ануин. Знай обаче следното: докато твоят клан може да измие позора от себе си, ти, Вермунд, ще останеш варгримстн до края на дните си. Такава е волята на вождовете.

Като приключи изявлението си, Ганел седна.

Вермунд остана на мястото си с треперещи рамене от емоция, която Ерагон не можеше да определи.

— Не аз, а вие посрамихте и предадохте расата ни — изръмжа вождът на Аз Свелдн рак Ануин. — Драконовите ездачи избиха всички от клана ни, освен Ануин и нейните стражи. Очаквате да забравим това? Очаквате да простим това? Ба! Плюя на гробовете на вашите предци. Ние поне не сме изгубили брадите си. Няма да се съюзяваме с тази марионетка на елфите, докато мъртвите членове на рода ни още викат за мъст.

Когато никой от другите вождове не отговори, Ерагон бе обзет от ярост и тъкмо се готвеше да отвърне рязко на тирадата на Вермунд, Орик погледна към него и леко поклати глава. Колкото и да му бе трудно, младежът удържа гнева си, макар и да се чудеше как може приятелят му да допусне подобни жестоки обиди да останат без отговор.

„Държи се така, все едно… О!“

Вермунд скочи от стола си със стиснати юмруци. Той продължи да сипе обиди и да обвинява останалите вождове с все по-голяма страст, докато накрая не закрещя с цяло гърло.

Но независимо колко гнусни ставаха думите му, другите не отговаряха. Те гледаха отнесено, сякаш обмисляха сложни проблеми, и погледите им се плъзгаха през него, без да го забелязват. Когато в яростта си Вермунд сграбчи Храйдамар за предницата на ризницата, трима от стражите на вожда скочиха и го изблъскаха настрани, но Ерагон забеляза, че израженията им останаха невъзмутими, сякаш просто помагаха на Храйдамар да си оправи яката. Когато пуснаха Вермунд, те дори не го погледнаха повече.

По гърба на Ездача полази студена тръпка. Джуджетата се държаха така, сякаш Вермунд бе престанал да съществува. „Значи това означава да си прогонен сред тях“. Ерагон си помисли, че предпочита да бъде убит, вместо да го сполети такава съдба, и за момент изпита леко съчувствие към Вермунд, но то изчезна миг по-късно, когато си спомни предсмъртната гримаса на Квистор.

С една последна ругатня вождът на Аз Свелдн рак Ануин излезе от залата, следван от членовете на клана му, които бяха дошли на съвещанието.

Настроението сред останалите вождове се подобри, когато вратите се затръшнаха зад Вермунд. Джуджетата отново се оглеждаха свободно, а после продължиха да говорят на висок глас, обсъждайки какво е необходимо да направят относно Аз Свелдн рак Ануин.

После Орик почука с дръжката на кинжала си по масата и всички се обърнаха, за да чуят какво има да им каже.

— Сега, когато се оправихме с Вермунд, има друг въпрос, който искам да обмислим. Целта на събирането ни тук е да изберем наследник на Хротгар. Всички казахме много по въпроса, но сега вярвам, че дойде време да оставим думите зад гърба си и да позволим на действията ни да говорят вместо нас. Така че ви приканвам да решите дали сме готови, а според мен сме повече от готови, да пристъпим към последното гласуване след три дни, както е съгласно закона ни. Аз гласувам „за“.

Фреовин погледна към Хадфала, която пък погледна Ганел, който погледна към Мандрат, който подръпна увисналия си нос и погледна към Надо, който се бе отпуснал на стола си и хапеше бузата си.

— За — каза Йорюн.

— За — каза Ундин.

— За — добави Надо, а след него и останалите осем вождове.

Часове по-късно, когато съвещанието излезе в почивка за обяд, Орик и Ерагон отидоха да се нахранят в покоите на вожда. Никой от двамата не проговори, докато не влязоха в стаята, която бе защитена от подслушване. Едва тогава младежът си позволи да се усмихне.

— Ти през цялото време планираше да прогониш Аз Свелдн рак Ануин, нали?

С изражение на задоволство, Орик също се усмихна и се потупа по корема.

— Точно така. Само по този начин можех да избягна сигурната война. Тя все още може да избухне, но няма да е причинена от нас. Ала се съмнявам да ни застигне подобно бедствие. Колкото и да те мразят, повечето от Аз Свелдн рак Ануин ще бъдат отвратени от деянието на Вермунд в тяхно име. Не мисля, че ще го оставят гримстборит за дълго.

— А сега ти направи така, че гласуването за новия крал…

— Или кралица.

— … или кралица да се състои. — Ерагон се поколеба, защото не искаше да разваля удоволствието на доведения си брат от триумфа му, но накрая попита: — Наистина ли имаш подкрепата, от която се нуждаеш, за да спечелиш трона?

Орик сви рамене.

— Преди тази сутрин никой нямаше нужната подкрепа. Сега балансът се промени и за момента всички ни симпатизират. Най-добре да ковем желязото, докато е горещо; никога няма да имаме по-добра възможност от сегашната. Във всеки случай не можем да допуснем съвещанието да се проточи повече. Ако не се върнеш при Варден скоро, всичко ще бъде изгубено.

— Какво ще правим, докато чакаме гласуването?

— Първо ще отпразнуваме успеха си с угощение — обяви Орик. — После, когато се нахраним, ще продължим както преди: с опити да съберем допълнителни гласове, докато защитаваме онези, които вече сме спечелили. — Зъбите на джуджето проблеснаха над брадата му, когато отново се усмихна. — Но преди да сме погълнали и една глътка медовина, има нещо, за което трябва да се погрижиш и за което май си забравил.

— Какво е то? — попита Ерагон, объркан от очевидната наслада на Орик.

— Да призовеш Сапфира в Тронхайм, естествено! Независимо дали ще стана крал или не, след три дни ще бъде коронясан новият монарх. Ако Сапфира иска да присъства на церемонията, ще трябва да долети бързо, за да пристигне навреме.

Надавайки радостен вик, Ездача се спусна да търси огледало.