Бризингър

Преплитащи се предания

Точно след съмване Ерагон седеше на леглото си и чистеше бронята си, когато един от стрелците на Варден дойде при него и го помоли да излекува жена му, която страдала от злокачествен тумор. Въпреки че се очакваше да пристигне в шатрата на Насуада след по-малко от час, младежът се съгласи да отиде с войника до палатката му. Жената се оказа много отслабнала заради болестта и се наложи да използва цялото си умение, за да изтръгне коварното образувание от плътта й. Усилието го изтощи, ала бе доволен, че е успял да спаси човек от дълга и мъчителна смърт.

След това младият Ездач излезе пред палатката на стрелеца, където то чакаше Сапфира, и остана с нея няколко минути, разтривайки мускулите в основата на врата й. Тя сумтеше доволно и размахваше бодливата си опашка, докато извиваше глава и рамене, така че той да достигне по-лесно до гладката кожа под люспите й.

— Докато беше зает тук, други просители дойдоха да искат аудиенция с теб, но Бльодгарм и другите елфи ги отпратиха, защото молбите им не бяха спешни.

— Така ли? — Той впи пръсти под ръба на една от големите й люспи и започна да чеше още по-силно. — Може би трябва да направя като Насуада.

— Какво по-точно?

— Всеки шести ден от седмицата, от сутрин до обяд, тя приема всички, които имат някакви искания или се нуждаят от нея да разреши някакъв спор. Мога да направя същото.

— Идеята ми харесва — отвърна Сапфира. — Но трябва да внимаваш да не използваш твърде много енергия за молбите им. Трябва по всяко време да сме готови да се борим с Империята.

Тя притисна врата си към ръката му и засумтя още по-силно.

— Нужен ми е меч — каза Ерагон.

— Ами вземи си.

— Аха…

Той продължи да я чеше, докато драконката не се отдръпна.

— Ако не побързаш, ще закъснееш за срещата с Насуада.

Двамата тръгнаха към центъра на лагера и шатрата на водачката на Варден. Тя се намираше на по-малко от четиристотин метра, така че Сапфира вървеше с него, вместо да се носи сред облаците.

На около стотина крачки от шатрата се натъкнаха на Анджела. Тя бе коленичила между две палатки и гледаше съсредоточено парче кожа, проснато върху плосък камък. Върху него имаше безредна купчинка от тънки кости с дължината на човешки пръст, белязани от всяка страна с различен символ — драконовите кости, с които бе прочела бъдещето на Ерагон в Теирм.

Срещу Анджела седеше висока жена с широки рамене, обветрена, загоряла от слънцето кожа и черна коса, сплетена на дълга, дебела плитка, спускаща се надолу по гърба й. Лицето й бе все още красиво, въпреки дълбоките бръчки, които годините бяха издялали около устата й. Носеше червеникавокафява рокля, явно шита за по-ниска жена — ръкавите й стигаха на четири пръста над китките. Бе завързала лента тъмен плат около всяка от тях, ала тази на лявата й ръка се бе разхлабила и се бе плъзнала към лакътя й. Ездача забеляза ръбести белези, скрити преди под нея. Бяха от типа, който можеше да се получи единствено от постоянното триене на окови. Той осъзна, че ако се съдеше по белезите, по някое време тази жена е била в плен на враговете си и се е борила, докато не е протрила китките си до кокал. Зачуди се дали е била престъпник или роб и усети как лицето му стана мрачно, когато си представи, че някой може да бъде толкова жесток, та да позволи да се случи подобно нараняване на затворник под негова власт, дори и то да бе самонанесено.

До жената бе седнала девойка със сериозно изражение, чиято зряла красота едва започваше да разцъфва. Бицепсите й бяха необичайно големи, сякаш бе чиракувала при ковач или воин, което бе малко вероятно за момиче, колкото и силно да бе то.

Анджела тъкмо бе казала нещо на жената и спътничката й, когато Ерагон и Сапфира спряха зад къдрокосата магьосница. С едно-единствено движение тя уви костите в парчето кожа и ги мушна под жълтия пояс на кръста си. После се изправи и се усмихна лъчезарно на новодошлите.

— О, вие двамата имате превъзходен усет за времето. Винаги успявате да се появите, когато вретеното на съдбата е започнало да се върти.

— Вретеното на съдбата? — повтори учудено Ерагон.

Анджела сви рамене.

— Какво? Не можеш да очакваш гениалност всеки път, дори и от мен. — После посочи двете непознати, които също се бяха изправили. — Ерагон, ще се съгласиш ли да ги благословиш. Те са преживели множество опасности и все още ги очаква тежък път. Сигурна съм, че ще оценят всяка защита, която може да им даде благословията на Драконов ездач.

Ерагон се поколеба. Знаеше, че Анджела рядко хвърля драконовите кости за хора, които търсят услугите й — обикновено го правеше само за онези, с които Солембум благоволяваше да говори, — защото подобни пророчества не бяха фалшива магия, а истинско предсказание, което можеше да разбули тайните на бъдещето. Това, че Анджела бе избрала да го стори за красивата жена с белезите на китките и девойката с ръце на мечоносец, му показваше, че са особени хора, които някога са играли или щяха да играят важна роля за съдбата на Алагезия. Сякаш в потвърждение на подозренията му, той забеляза Солембум в обичайната му котешка форма с големи уши, увенчани на върха със снопче косми, който се спотайваше зад ъгъла на близка палатка, като наблюдаваше сцената със загадъчните си жълти очи. И все пак Ерагон се колебаеше, тормозен от спомена за първата и последна благословия, която бе дал — как заради незнанието му на древния език бе унищожил живота на едно невинно дете.

— Какво ще кажеш, Сапфира? — попита той.

Опашката й изсвистя във въздуха.

— Няма какво толкова да се колебаеш. Поучил си се от грешката си и няма да я повториш. Защо тогава да не дадеш благословията си на онези, за които тя би била от полза? Благослови ги, казвам аз, но този път правилно.

— Как се казвате? — попита младежът.

— С твое позволение, Сенкоубиецо — отвърна високата чернокоса жена с лек акцент, който той не разпозна, — но имената имат сила и бихме предпочели нашите да останат неназовани.

Погледът й бе леко сведен надолу, ала тонът й бе твърд и неотстъпчив. Момичето ахна тихо, сякаш шокирано от дързостта на жената.

Ездача кимна. Не беше нито разстроен, нито изненадан, макар че уклончивостта й още повече засили любопитството му. Щеше да се радва да научи имената им, но те не бяха нужни за онова, което се готвеше да направи. Той свали ръкавицата от дясната си ръка и постави дланта си на топлото чело на жената. Тя потрепери при досега, ала не отстъпи. Ноздрите й се разшириха, а ъгълчетата на устата й потрепнаха; между веждите й се появи резка и той почувства треперенето й, сякаш досегът му й причиняваше болка и тя се бореше с подтика да отблъсне ръката му. Някъде зад гърба си Ерагон усещаше смътно Бльодгарм, който се прокрадваше все по-близо, готов да нападне жената, ако се окаже враждебно настроена.

Смутен от реакцията й, младежът свали преградата в ума си, потопи се в потока на магията и с пълната мощ на древния език каза:

— Атра гулиа ун илиан таутр оно ун атра оно вайсе скьолиро фра раудр.

Като насити думите си с енергия, както би направил с магическо заклинание, той се постара те да оформят събитията в бъдещето на жената и по този начин да го подобрят. Внимаваше да прецени точно количеството сила, което пренасяше в благословията, защото, ако не внимаваше, заклинание от подобен род щеше да изконсумира тялото му, докато не погълне цялата му жизненост и не го остави празна черупка. Въпреки предпазливостта обаче, спадът на силата му се оказа доста по-голям от очакваното — погледът му се замъгли и краката му се разтрепериха, стори му се, че ще се свлече на земята.

Миг по-късно се възстанови.

Когато вдигна ръката си от челото на жената, изпита облекчение — чувство, което тя, изглежда, споделяше, защото отстъпи назад и потърка раменете си. Погледна го като човек, който се опитва да се изчисти от нещо мръсно.

Ерагон повтори процедурата с девойката. Очите й се разшириха, когато отприщи магията си, сякаш можеше да я усети как се превръща в част от тялото й. Тя направи реверанс.

— Благодаря ти, Сенкоубиецо. Задължени сме ти. Надявам се да успееш да надвиеш Галбаторикс и Империята.

Обърна се да си тръгне, ала спря, когато Сапфира изсумтя и спусна главата си над Ерагон и Анджела, така че тя надвисна над двете жени. Извивайки врат, драконката издиша първо в лицето на по-възрастната жена, а после и на по-младата. После изпрати мислите си с такава сила, че да преодолее почти всяка защита — защото и двамата с Ездача бяха забелязали, че чернокосата жена има добре заслонен ум — и каза:

— Успешен лов, Диви сестри. Нека вятърът да духа под крилете ви, слънцето винаги да е зад гърба ви и да сварите плячката си задрямала. И още нещо, Вълчеока, надявам се, когато намериш онзи, хванал лапите ти в капаните си, да не го убиеш твърде бързо.

И двете жени се вцепениха, когато Сапфира започна да говори. След това по-възрастната се тупна с юмруци в гърди и отговори:

— Няма, красива ловджийке. — После се поклони на Анджела и добави: — Упражнявай се упорито и първа нанасяй удар, гадателко.

— Пеещ меч.

С развети поли двете жени си тръгнаха и скоро се изгубиха сред лабиринта от еднакви сиви палатки.

— Какво, няма знаци по челата им? — обърна се Ерагон към Сапфира.

— Елва беше уникална. Няма да бележа никой друг по подобен начин. Онова, което се случи във Фардън Дур, просто… се случи. Инстинктът ме тласкаше. Друго обяснение не мога да дам.

Докато тримата вървяха към шатрата на Насуада, Ездача погледна към Анджела.

— Кои бяха те?

Устните й се извиха в усмивка.

— Пътешественици със собствена мисия.

— Това не е никакъв отговор — оплака се той.

— Нямам навика да раздавам тайни като захаросани ядки на зимен празник. Особено когато принадлежат другиму.

Той помълча, но след няколко крачки каза:

— Когато някой откаже да ми даде информация, това само засилва решимостта ми да открия истината. Мразя да съм в неведение. За мен един въпрос без отговор е като трън, който ми причинява болка при всяко движение, докато не го махна.

— Съчувствам ти.

— Защо?

— Защото, ако това е истина, би трябвало да прекарваш всеки миг в смъртна агония, тъй като животът е пълен с въпроси без отговор.

На двадесетина метра от шатрата на Насуада отряд копиеносци, придвижващи се през лагера, препречи пътя им. Докато чакаха воините да отминат, Ерагон потрепери и духна в дланите си.

— Иска ми се да имахме време да хапнем.

Бърза както винаги, Анджела каза:

— Магията е виновна, нали? Изтощи те.

Той кимна утвърдително и билкарката бръкна в една от кесиите на пояса си, от която извади твърда кафява бучка, покрита с блестящи мъхести семенца.

— Ето, това ще те подкрепи до обяд.

— Какво е то?

Тя набута настоятелно бучката в ръцете му.

— Изяж я. Ще ти хареса. Довери ми се.

Когато той пое мазното нещо от пръстите й, Анджела сграбчи китката му с другата си ръка и я задържа, докато оглеждаше големите мазоли на кокалчетата му.

— Колко умно от твоя страна — отбеляза тя. — Грозни са като брадавиците на жаба, но кой го е еня, ако пазят кожата ти здрава, а? Харесват ми. Даже много ми харесват. Джуджешките Аскудгамлн ли те вдъхновиха?

— Нищо не ти убягва, нали? — попита той.

— Нека нищото ми убягва. Вълнуват ме само реални неща. — Ерагон примигна, объркан, както често ставаше, от словесните й игри. Тя потупа мазолите с единия си нокът. — И аз бих си направила, но ще ми закачат преждата, когато плета.

— Сама ли си плетеш? — попита младежът, изненадан, че тя се занимава с нещо толкова обикновено.

— Естествено! Това е чудесен начин за отмора. Освен това, ако не го правех, къде бих намерила пуловер със знака на Двалар за защита от бесни зайци, вплетен в Лидуен Кваеди от вътрешната страна на гърдите, или панделка за коса, боядисана в жълто, зелено и яркорозово?

— Бесни зайци…

Тя отметна няколко кичура от челото си.

— Ще се изненадаш колко много магьосници са умрели, след като са били ухапани от бесни зайци. Много по-често е, отколкото би си помислил.

Ерагон я зяпна.

— Смяташ ли, че се шегува?

— Питай я и ще разбереш — отвърна Сапфира.

— Тя просто ще ми отговори с нова гатанка.

Тъй като копиеносците бяха отминали, Ездача, Сапфира и Анджела продължиха пътя си към шатрата, следвани от Солембум, който се бе присъединил към тях, без младежът да го забележи. Докато си проправяха път между купчини тор, оставени от конете на конницата на крал Орин, билкарката каза:

— И тъй, сподели, моля те: ако се изключи боят ти с Ра’зак, случи ли се нещо ужасно интересно по време на пътешествието ти? Знаеш колко обичам да слушам интересни неща.

Ерагон се усмихна, спомняйки си за духовете, които ги бяха посетили с Аря. Сега обаче не искаше да ги обсъжда, затова отвърна:

— След като питаш, да, случиха се доста интересни работи. Например, срещнах отшелник на име Тенга, който живееше в руините на елфическа кула. Притежаваше невероятна библиотека. Видях седем…

Анджела спря толкова рязко, че младежът направи още три крачки, преди да се усети и да се обърне. Магьосницата изглеждаше зашеметена, все едно някой я е ударил здраво по главата. Солембум се дотътри до нея, облегна се на краката й и погледна нагоре. Анджела облиза устни.

— Си… — Изкашля се. — Сигурен ли си, че името му беше Тенга?

— Познаваш ли го?

Солембум изсъска и козината на гърба му настръхна. Ерагон се отдръпна от котколака, за да избегне обсега на ноктите му.

— Дали съм го срещала? — Билкарката се изсмя горчиво и постави ръце на хълбоците си. — Дали съм го срещала? О, много повече! Бях му чирак за… за доста злощастни години.

Младежът никога не бе очаквал тя да разкрие доброволно нещо за миналото си. Нетърпелив да научи още, той попита:

— Кога се запозна с него? И къде?

— Твърде отдавна и твърде далече. Както и да е, разделихме се с лошо и не съм го виждала от много, много години. — Анджела се намръщи. — Всъщност мислех, че вече е мъртъв.

— След като си чиракувала при Тенга, знаеш ли на какъв въпрос се опитва да намери отговор? — намеси се Сапфира.

— Нямам и най-малка представа. Той винаги имаше въпрос, чийто отговор се мъчеше да открие. Ако успееше, веднага се прехвърляше на друг и така нататък. Може и да е отговорил на сто въпроса, откакто го видях за последно, а може и още да скърца със зъби над същия, с който го оставих.

— Кой беше той?

— Дали лунният цикъл влияе на броя и качеството на опалите, които се образуват в недрата на планините Беор, както е прието да се смята от джуджетата.

— Но как може да се докаже това? — възрази Ерагон.

Анджела сви рамене.

— Ако някой би могъл, то това е Тенга. Може и да е побъркан, но това не го прави по-малко гениален.

— Той е човек, който рита котки — каза Солембум, сякаш това описваше цялостната личност на Тенга.

После билкарката плесна с ръце и заяви:

— Стига толкова! Изяж си бонбона, Ерагон, и да вървим при Насуада.