Бризингър

Следите на Сянката

С поредица от шеметни скокове Сапфира пренесе Ерагон през лагера до палатката на Роран и Катрина. Отвън младата жена переше една риза във ведро със сапунена вода, търкайки белия плат в набраздена дъска. Тя вдигна ръка, за да заслони очи от облака прах, който вдигна Сапфира, като се приземи до нея.

Роран излезе от палатката, закопчавайки колана си. Той се закашля от прахта и присви очи.

— Какво ви води тук? — попита, когато Ездача слезе от седлото.

Ерагон набързо им разказа за предстоящото си заминаване, след което подчерта важността на това да запазят отсъствието му в тайна от останалите селяни.

— Независимо колко обидени може да се почувстват от предполагаемия ми отказ да ги видя, не трябва да им разкривате истината, дори и на Хорст или Илейн. Нека си мислят, че съм станал груб и неблагодарен простак, но не бива да казвате дори думичка за плана на Насуада. Моля ви в името на всички, които са се изправили срещу Империята. Ще го сторите ли?

— Никога не бихме те предали, Ерагон — отговори Катрина. — Не бива да се съмняваш в това.

После Роран каза, че и той заминава.

— Къде? — възкликна Ездача.

— Получих назначението си преди няколко минути. Ще атакуваме един продоволствен керван на Империята, някъде далеч на север, в територията на врага.

Ерагон изгледа и тримата един по един. Първо — Роран, сериозен и решителен, вече напрегнат в очакване на битката; после — Катрина, разтревожена, но опитваща се да го прикрие; и накрая — Сапфира, в чиито потрепващи ноздри проблясваха малки пламъчета, които се показваха, когато издишваше.

— Значи всички отиваме в различни посоки.

Онова, което не каза, но което висеше над тях като покров, бе мисълта, че може никога повече да не се видят.

Роран дръпна братовчед си за ръката и го притисна в кратка прегръдка. После го пусна и се загледа в очите му.

— Пази си гърба, братле. Галбаторикс не е единственият, който би вкарал кинжал между ребрата ти, ако не си бдителен.

— И ти последвай съвета си. А ако се окажеш изправен пред заклинател, бягай. Защитите, които поставих върху теб, няма да изтраят вечно.

Катрина също го прегърна и прошепна:

— Не се бави много.

— Няма.

Заедно Роран и Катрина отидоха до Сапфира и докоснаха чела до дългата й твърда муцуна. Гърдите й потрепнаха и тя издаде нисък гърлен звук.

— Помни, Роран — каза драконката. — Не прави грешката да оставяш враговете си живи. И, Катрина? Недей много да мислиш за неща, които не можеш да промениш. Това само ще усили тревогата ти.

После, с шумолене на кожа и люспи, тя разгъна криле и обгърна и тримата в топла прегръдка, която ги изолира за кратко от света.

Когато ги пусна, Роран и Катрина се отдръпнаха, а Ерагон се качи на гърба й. Помаха на младоженците с буца в гърлото и продължи да маха дори когато Сапфира се понесе във въздуха. Примигна, за да прогони сълзите, облегна се на шипа зад гърба си и се загледа в небето.

— Към готварските палатки ли? — попита драконката.

— Да.

Тя се издигна на неколкостотин стъпки, а после се насочи към югозападния сектор на лагера, където над редиците пещи и големи готварски огньове се виеха стълбове дим. Предизвиквайки леко течение, те се спуснаха към откритото пространство между две отворени палатки, всяка от които бе дълга петнадесет метра. Закуската беше приключила, така че те бяха празни, когато Сапфира се приземи със силно тупване.

Ерагон притича към огньовете отвъд дъсчените маси, а драконът го последва с бавна крачка. Стотиците мъже, които се грижеха за огньовете, режеха месо, чупеха яйца, месеха тесто, бдяха над чайници от ковано желязо, пълни с мистериозни течности, миеха огромните купчини мръсни паници и чинии и които през останалото време се занимаваха с чудовищната и неспирна задача да приготвят храна за Варден, не прекъснаха работата си, за да зяпат. Какво значение можеха да имат един Ездач и неговият дракон, в сравнение с безмилостните изисквания на хищното и прегладняло създание с безброй усти, чийто глад се бореха да заситят ежедневно?

Един набит мъж с късо подрязана прошарена брада, който бе почти толкова нисък, че приличаше на джудже, дотича при Ерагон и Сапфира и се поклони учтиво.

— Аз съм Куот Меринсон. Как мога да ви помогна? Ако желаеш, Сенкоубиецо, имаме току-що изпечен хляб. — Той посочи към две редици самуни, поставени на поднос на една близка маса.

— Бих взел половин самун, ако можете да си го позволите — каза Ерагон. — Гладът ми обаче не е причината за посещението. Сапфира би желала да хапне нещо, а нямаме време да ловува както обикновено.

Куот погледна към туловището на дракона и лицето му пребледня.

— Колко яде обикновено… Ах, искам да кажа, колко ядеш обикновено, Сапфира? Мога да поръчам незабавно да донесат шест телешки пържоли, а в следващите петнадесет минути ще са готови още шест. Това достатъчно ли е, или…

Адамовата му ябълка подскочи, когато преглътна. Сапфира изръмжа леко и гърлено, което накара Куот да изпищи и да отскочи назад.

— Тя би предпочела живо животно, ако е удобно — каза Ездача.

Мъжът отвърна с писклив гласец:

— Удобно? О, да, удобно е. — Той поклати глава и заусуква престилката си с мазните си ръце. — Всъщност съвсем удобно е, Сенкоубиецо и Сапфира. Трапезата на крал Орин даже няма да усети загубата този следобед, не, изобщо.

— И една бъчва медовина — каза Сапфира на Ерагон.

Около ирисите на Куот се появиха бели кръгове, когато Ездача повтори желанието й.

— Бо… боя се, че джуджетата изкупиха повечето ни запаси от мммедовина. Останали са ни само няколко бъчви, а те са запазени за крал… — Куот отскочи, защото от ноздрите на драконката изскочи пламък, който опърли тревата пред него. От почернелите стръкове се заиздигаха преплетени струйки дим. — Щщще заръчам веднага да доставят бъчвата. Ако ме пппоследвате, ще ви отведа до добитъка, където Сапфира да си хареса животно по неин вввкус.

Те заобиколиха огньовете, масите и мъжете, работещи около тях. Готвачът ги отведе до група обширни дървени кошари, в които бяха затворени прасета, крави, гъски, кози, овце, зайци и малко диви сърни, уловени по време на експедициите на ловците на Варден в околните гори. Близо до кошарите се намираха клетки с патици, гълъби, яребици и други птици. Техните крясъци, грачене и гукане вдигаха толкова ужасна дандания, че Ерагон стисна ядно зъби. За да не бъде удавен от мислите и чувствата на толкова много създания, той държеше ума си предпазливо затворен за всички, освен за Сапфира.

Тримата спряха на стотина крачки от кошарите, така че присъствието на дракона да не подплаши затворените животни.

— Някое тук привлича ли вниманието ти? — попита Куот и й хвърли бърз поглед, докато търкаше нервно ръце.

Загледана в кошарите, Сапфира изсумтя и каза на Ерагон:

— Колко невзрачна плячка… Всъщност не съм толкова гладна, знаеш ли. Едва онзи ден ловувах и все още смилам костите на елена, който изядох.

— Ти растеш бързо. Храната ще ти е полезна.

— Не и ако стомахът ми не може да я понесе.

— Тогава си харесай нещо малко. Може би прасе.

— Това няма да ти помогне много. Не… Ще взема ей онова.

В ума на Ерагон се появи образът на средно голяма крава с бели петна по лявата страна.

Когато я посочи на Куот, готвачът извика на работниците, които се мотаеха край кошарите. Двама от тях отделиха кравата от стадото, завързаха я с въже и задърпаха опъващото се животно към Сапфира. На тридесет крачки от драконката кравата започна да се тегли и да мучи ужасено, опитвайки се да се отскубне от въжето и да избяга. Преди да успее обаче, Сапфира с един скок преодоля разстоянието помежду им. Двамата мъже, които дърпаха въжето, се хвърлиха на земята, когато тя профуча над тях със зинали челюсти.

Сапфира удари кравата странично, докато тя се обръщаше да избяга, и я събори на земята, задържайки я намясто с разперени крака. Животното измуча нещастно, а после драконовите челюсти се сключиха около врата му. Сапфира разтърси свирепо глава и скърши гръбнака на плячката си. После се спря, наведе се ниско над жертвата си и погледна очаквателно Ерагон.

Ездача затвори очи и осъществи умствено контакт с кравата. Съзнанието на животното вече бе изчезнало в мрака, ала тялото още бе живо и плътта пулсираше с остатъчна енергия, която бе още по-силна заради страха, който бе бушувал в нея само допреди миг. Ерагон се изпълни с отвращение от онова, което се готвеше да направи, ала той не му обърна внимание, вместо това постави ръка върху колана на Белот Мъдрия и пренесе колкото можеше енергия от тялото на кравата в дванадесетте диаманта, скрити около кръста му. Процесът отне само няколко секунди.

Младежът кимна на Сапфира.

— Готов съм.

Той благодари на мъжете за помощта, а после двамата с дракона останаха сами.

Докато Сапфира се тъпчеше, Ездача се облегна на бъчвата с медовина и загледа готвачите. Всеки път, когато те или някой от помощниците им обезглавеше пиле или прережеше гърлото на прасе, коза или друго животно, той пренасяше енергията от умиращото тяло в колана на Белот Мъдрия. Това бе неприятна работа, защото повечето животни все още бяха в съзнание, когато докосваше умовете им, и виещата буря на страха, объркването и болката им се стоварваше върху него, докато сърцето му не започна да бие учестено, по челото му изби пот и желанието да излекува страдащите създания започна да обсебва изцяло мислите му. Даваше си обаче сметка, че съдбата им е да умрат, защото иначе Варден трябваше да гладуват. Той бе изчерпал запасите си от енергия по време на няколкото предходни битки и искаше да ги възстанови, преди да потегли на дълго и потенциално опасно пътешествие. Ако Насуада му бе позволила да остане с Варден още една седмица, можеше да зареди диамантите с енергия от собственото си тяло и пак да му стигне времето да се възстанови, преди да се затича към Фардън Дур, ала в няколкото часа, които му оставаха тук, това нямаше как да стане. А дори да не вършеше нищо, освен да лежи в леглото и да прехвърля енергия от крайниците си в скъпоценните камъни, пак нямаше да събере толкова много сила, колкото от множеството животни.

Диамантите в колана на Белот Мъдрия, изглежда, можеха да съхранят почти неограничено количество енергия, затова той спря, когато усети, че повече не може да се гмурка в предсмъртните страдания на още едно животно. Разтреперан и плувнал в пот от глава до пети, младежът се наведе напред, подпрял ръце на коленете си, и се загледа в земята между краката си, докато се бореше с гаденето. Спомени, които не му принадлежаха, нахлуха в ума му — спомени за Сапфира, носеща се над езерото Леона с него на гърба си, за тях двамата, гмуркащи се в ясната хладна вода, за облак бели мехурчета, бълбукащи край тях, за споделената радост от полета и плуването, и играта.

Дишането му се успокои и той погледна драконката, която седеше сред останките на жертвата си и дъвчеше черепа на кравата. Усмихна й се и й прати благодарност за помощта.

— Сега можем да тръгваме — каза Ерагон.

Тя преглътна и отвърна:

— Вземи и моята сила. Може да ти потрябва.

— Не.

— Това не е спор, който можеш да спечелиш. Настоявам.

— А аз настоявам за обратното. Няма да те оставя отслабена и неспособна да се биеш. Ами ако Муртаг или Торн атакуват вечерта? И двамата имаме нужда да сме готови за битка във всеки миг. Ти ще си в много по-голяма опасност от мен, защото Галбаторикс и цялата Империя ще си мислят, че съм с теб.

— Да, но ти ще си сам с един Кул насред пустошта.

— Свикнал съм с нея не по-зле от теб. Това, да съм далеч от цивилизацията, не ме плаши. Що се отнася до онзи Кул — е, не зная дали мога да го надвия в борба, но защитите ми ще ме пазят от предателство… Имам достатъчно енергия, Сапфира. Не бива да ми даваш повече.

Тя го изгледа, обмисляйки думите му, а после вдигна лапа и започна да ближе кръвта от нея.

— Добре. Ще се пазя… за себе си? — Ъгълчетата на устата й сякаш се повдигнаха в усмивка. Тя снижи лапа и продължи: — Ще бъдеш ли така любезен да обърнеш тази бъчва за мен?

Ерагон се изправи със сумтене и изпълни молбата й. Сапфира протегна един нокът и проби две дупки в горния край на бъчвата, което отприщи сладката миризма на медовина от ябълков мед. Сапфира изпъна врат, така че главата й да е директно над бъчвата, а после я стисна с масивните си челюсти, вдигна я към небето и изля съдържанието й в гърлото си. Накрая пусна празната бъчва на земята и тя се строши, а един от железните й обръчи се затъркаля нанякъде. Драконката сбърчи горната си устна и разтърси глава, а после изхълца и кихна толкова силно, че носът й се удари в земята и от двете й ноздри бликнаха струи пламък.

Ерагон извика изненадано и отскочи настрани, докато тупаше димящия подгъв на туниката си. Дясната страна на лицето му беше почервеняла от горещината на огъня.

— Сапфира, бъди по-внимателна! — възкликна младежът.

— Опа. — Тя сведе глава и потърка оцапаната си с прах муцуна в единия си крак, за да почеше ноздрите. — Медовината гъделичка.

— Сериозно, досега трябваше да си се научила — измърмори той, докато се качваше на гърба й. След като потърка още известно време муцуна в крака си, Сапфира скочи високо в небето и се понесе над лагера на Варден, за да върне Ерагон в палатката му. Той се приплъзна от седлото, а после я изгледа. Известно време не си казаха нищо, оставяйки споделените си чувства да говорят вместо тях.

Драконката примигна и той си помисли, че очите й блестят по-силно от обикновено.

— Това е тест — каза тя. — Ако го преодолеем, ще бъдем по-силни като дракон и Ездач.

— Трябва да сме способни да действаме и поотделно, ако е нужно, иначе винаги ще страдаме от този недостатък.

— Да. — Тя заора земята със свити нокти. — Но това, че го знам, не намалява болката ми. — По цялото й тяло пробяга тръпка и Сапфира размърда криле. — Дано вятърът издуе крилете ти и слънцето винаги да бъде в гърба ти. Пътувай леко и бързо, малки мой.

— Доскоро — каза Ерагон.

Той усети, че ако остане с нея още дори миг, никога няма да тръгне, затова се обърна и без да поглежда назад, се гмурна в тъмната вътрешност на палатката си. Младежът прекъсна изцяло връзката помежду им, която бе станала неделима част от него като собствената му кожа. И без това скоро щяха да бъдат твърде далече един от друг, за да усещат умовете си, така че Ездача нямаше желание да удължава агонията на раздялата им. Остана неподвижен за момент, стиснал дръжката на ятагана си, и се олюля като замаян. Глухата болка на самотата вече го бе изпълнила и той се чувстваше малък и изолиран, без успокояващото присъствие на съзнанието на Сапфира. „Правил съм го преди, мога да го сторя отново“ — помисли си младежът и се застави да изправи рамене и да вирне брадичка.

Извади изпод леглото раницата си, която бе направил по време на пътуването от Хелгринд. В нея напъха увития в плат дървен цилиндър, съдържащ свитъка с поемата, която бе написал за Агаети Бльодрен и която Оромис беше преписал за него с най-голямото калиграфско майсторство, на което бе способен. Прибави манерката с омагьосан фаелнирв и малката кутийка с налгаск, които също бяха дарове от Оромис, както и дебелата книга Домиа абр Вирда, която пък му беше подарил Джеод. Сложи и точилото, и каиша, а след известно колебание — и бронята си, защото, както разсъди: „Ако се окаже, че ми е нужна, радостта ми, че съм я взел, ще е по-голяма от неудобството да я мъкна по целия път до Фардън Дур“. Или поне така се надяваше. Книгата и свитъка взе, тъй като — след толкова много пътувания — бе стигнал до извода, че най-добрият начин да не изгуби нещата, за които наистина го бе грижа, беше да ги носи със себе си, където и да ходи.

Единствените допълнителни дрехи, които реши да вземе, бяха чифт ръкавици, които натъпка в шлема си, и дебелото вълнено наметало, в случай че когато спираха нощем, станеше студено. Всичко останало остави в дисагите на Сапфира. „Ако наистина съм член на Дургримст Ингетум — помисли си той, — те ще ме облекат подобаващо, когато пристигна в Бреган Холд“.

Ездача закопча раницата си, постави лъка и колчана със стрелите отгоре, а после ги завърза за рамката. Понечи да направи същото и с ятагана, но осъзна, че ако се наведе на една страна, мечът може да се изплъзне от ножницата. Затова го завърза за задната част на раницата, намествайки го така, че дръжката да се намира между врата и дясното му рамо, така че все пак да може да го извади, ако се наложи.

Ерагон метна раницата на гърба си, а после премахна бариерата в ума си, усещайки енергията, която се носеше из тялото му и дванадесетте диаманта, скрити в колана на Белот Мъдрия. Той се гмурна в този поток от сила и промълви думите на магия, която бе правил само веднъж досега; заклинанието за изкривяване на слънчевите лъчи около него, което го правеше невидим. Когато приключи с думите, почувства лека слабост в крайниците.

Погледна надолу и изпита световъртеж, когато погледът му премина през мястото, където трябваше да се намират тялото и краката му, а вместо тях видя само следите от ботушите си в пръстта. „А сега трудната част“ — помисли си той.

Ездача отиде до задната стена на палатката си и сряза твърдия плат с ловджийския си нож, за да се промъкне през пролуката. Лъскав като охранен котарак, Бльодгарм го чакаше навън. Той сведе глава в посоката, където знаеше, че се намира Ерагон, и промърмори „Сенкоубиецо“, след което насочи вниманието си към това да поправи дупката. Стори го само с няколко кратки думи на древния език.

Младежът тръгна по пътеката между два реда палатки, използвайки опита си от горския лов, за да вдига възможно най-малко шум. Винаги, когато някой се приближеше, се стрелваше встрани от пътя и стоеше неподвижен, надявайки се да не забележат отпечатъците, които бе оставил в прахта или тревата. Прокле земята, задето беше толкова суха, та ботушите му вдигаха малки облачета прах, независимо колко внимателно стъпваше. За негова изненада това, че е невидим, нарушаваше равновесието му; без възможността да вижда къде са ръцете и краката му, той неспирно объркваше разстоянията й се блъскаше в разни неща, сякаш бе препил с бира.

Въпреки несигурните си крачки, стигна покрайнините на лагера достатъчно бързо и без да събуди каквото и да е подозрение. Спря се зад една бъчва с дъждовна вода, скривайки следите от ботушите си в плътната й сянка, и огледа укрепленията и рововете, обточени с наострени колове, които защитаваха източната страна на Варден. Ако се опитваше да влезе в лагера, дори и невидим, щеше да му е невероятно трудно да не привлече вниманието на някой от множеството стражи, които патрулираха по укрепленията. Но тъй като рововете и стената бяха предвидени да отблъскват нападатели, а не да държат защитниците в капан, преодоляването им в обратна посока бе много по-лесна работа.

Ерагон изчака, докато двамата най-близки стражи му обърнаха гръб, а после се затича напред, махайки възможно най-силно с ръце. Само след секунди бе преодолял стотината крачки, които разделяха бъчвата от наклона на укреплението, и се втурна по него толкова бързо, че имаше чувството, че е камък, хвърлен по водната повърхност. На върха заби крака в земята и с разперени ръце скочи от другата страна. В продължение на три безшумни удара на сърцето му младежът се носеше във въздуха, а после се приземи с разтърсващ костите удар.

Веднага щом възстанови равновесието си, той се притисна към земята и затаи дъх. Един от стражите спря обиколката си, но изглежда не забеляза нищо необичайно и след момент продължи да върви. Ерагон издиша и прошепна:

— Ду делой лунея.

Веднага усети как магията му изтрива отпечатъците от ботуши по склона на укреплението.

Все така невидим, той се изправи и се отдалечи тичешком от лагера, внимавайки да стъпва само върху туфи трева, за да не вдига твърде много прах. Колкото повече се отдалечаваше от стражите, толкова по-бързо тичаше, докато накрая се носеше по земята по-бързо от галопиращ кон.

След около час Ерагон се спусна с лека стъпка по склона на тясна клисура, издълбана от вятъра и дъжда. На дъното течеше малък поток, край който растяха тръстики и папур. Ездача продължи по течението, като се придържаше настрана от меката пръст до водата, за да не оставя следи при преминаването си, докато поточето не се разшири до малко езерце. Там, на брега, видя огромното туловище на гол до кръста Кул, седнал на голям камък.

Когато Ерагон си проправи път сред тръстиките, шумоленето им издаде присъствието му на ургала. Създанието обърна масивната си рогата глава към младежа и започна да души въздуха. Това беше Нар Гарцвог, водачът на ургалите, съюзили се с Варден.

— Ти! — възкликна Ездача и отново стана видим.

— Привет, Огнен меч — изръмжа Гарцвог. После се изправи в целия си ръст от почти три метра, а мускулите под сивата му кожа играеха под светлината на обедното слънце.

— Привет, Нар Гарцвог — отвърна Ездача. После попита, объркан: — Ами твоите овни? Кой ще ги води, ако ти дойдеш с мен?

— Моят кръвен брат, Скгахгреж, ще води. Той не е Кул, но има дълги рога и дебел врат. Добър вожд е.

— Разбирам… Но защо ти пожела да дойдеш?

Ургалът вдигна квадратната си брадичка, оголвайки шия.

— Ти си Огнения меч. Не бива да умираш или ургралгра — ургалите, както сте ни нарекли — няма да получат отмъщението си срещу Галбаторикс, а расата ни ще умре от неговата ръка. Затова аз ще тичам с теб. От нашите бойци няма по-добър от мен. Побеждавал съм четиридесет и двама овни в единоборство.

Ерагон кимна, доволен от развоя на събитията. От всички ургали имаше най-голямо доверие на Гарцвог, защото бе проучил съзнанието на могъщия Кул преди битката в Пламтящите равнини и бе открил, че по стандартите на расата си той е честен и стабилен. „Докато не реши, че честта изисква от него да ме предизвика на дуел, не би трябвало да имаме повод за конфликт“.

— Много добре, Нар Гарцвог — каза той и пристегна каиша на раницата около кръста си. — Нека двамата тичаме заедно, както не е било никога досега в писаната история.

Гарцвог се засмя басово.

— Да тичаме, Огнен меч.

Заедно те се насочиха на изток и поеха към планините Беор — Ерагон тичаше леко и бързо, а ургалът скачаше до него, правейки една крачка за всеки две на Ездача, докато земята трепереше под тежестта му. Над тях натежали буреносни облаци се струпваха на хоризонта, възвестявайки гръмотевична буря, а кръжащите ястреби надаваха самотни викове, докато ловуваха плячката си.