До Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА ПЪРВА

Часовникът удари осем, когато излязох от Клуба на откривателите и погледнах надолу по Петото авеню. Бях се спрял и отново изпитах с пълна сила онова неприятно чувство на следен човек, което ме спохождаше и тревожеше през последните две седмици. Изпитвах странно студено пробождане под кожата от страната където ме гледат; и някакво необикновено усещане на звънящо напрежение. Хората, прекарали по-голямата част от живота си в пустинята или джунглите, притежават особена чувствителност. Изглежда си възвръщат нещо примитивно, което притежават всички диваци, докато не се запознаят със силните напитки на белите хора.

Но работата бе в това, че не успявах да определя откъде идва това усещане. То налетяваше от всички страни. Огледах улицата. Три таксита стояха до тротоара пред клуба. Те не бяха заети с нищо и шофьорите им весело бъбреха помежду си. Не видях никакви зяпачи. Два стремителни автомобилни потока в различни посоки изпълваха Петото авеню. Прехвърлих погледа си на прозорците на отсрещното здание, но не открих и следа от наблюдатели.

И въпреки това знаех със сигурност, че ме следят!

През последните две седмици осъзнавах това на различни места. Усетих присъствието на невидимите наблюдатели в музея, където отидох да погледна юнанските нефрити; именно аз създадох благоприятната възможност на стария богаташ Рокбилд да ги изложи там и така значително да укрепи репутацията си на филантроп; усещах го в театъра, по време на сутрешната ми разходка с кон из парка, в брокерската кантора, където виждах, как парите ми, спечелени от мен от същите тези нефрити, се превръщат в едно нищо, участвайки в игра, за която аз — признавам си го — знаех по-малко и от нищото. Усещах ги и на улицата, но това поне следваше да се очаква. Но ги усещах и в клуба, където не можех в никакъв случай да очаквам и това ме безпокоеше най-много.

Намирах се под непрекъснато наблюдение!

Но защо?

Днес, през настъпващата нощ, реших да разкрия наблюдателя.

Докосна ме някой и аз подскочих, пъхнах ръка под палтото, където се намираше пистолета ми и веднага разбрах, колко силно действа нерешената загадка на нервите ми. Обърнах се и едва ли не глуповато се ухилих на огромния Ларс Торвалсен, който от няколко дни се намираше в Ню Йорк след двегодишно присъствие на шестия континент.

— Защо си така нервен, Джим? — каза той. — Каква е тази работа? Някакви неприятности ли имаш?

— Нищо подобно, Ларс — отвърнах аз. — Мисля, че тук съм в прекалена градска обстановка. Непрекъснат шум и движение. И толкова много хора — добавих с такава искреност, за която той и не подозираше.

— Боже мой! — възкликна Ларс. — А според мен това е така хубаво! Наситих се на самота през тези две години сред ледовете. Но след някой и друг месец съм сигурен, че ще изпитвам същото. Дочух, че отново тръгваш на път? Къде? Отново в Китай ли?

Поклатих глава. Не исках да кажа на Ларс, че посоката изцяло се определя от това, което припечеля, за времето през което изхарча наличните ми шестдесет и пет долара, които още обитаваха портфейла ми и няколкото монети в джоба.

— Май, наистина имаш неприятности, Джим? — той ме погледна отново и този път по-внимателно. — Ако е наистина така, аз ще се радвам, че… бих могъл да ти помогна.

Пак поклатих отрицателно глава. Всички знаеха щедростта на стария Рокбилд и за дяволските нефрити. Аз си имам чувство за гордост и макар да ме обърка мигновеното изчезване на златния ми запас, който разчитах да превърна в непристъпна бариера пред всякакви несгоди на оставащият ми живот, все пак нямах никакво намерение да разказвам на Ларс за собствената си глупост. При това нещата не изглеждаха още толкова безнадеждни и аз не съм бездомен скитник в големия град Ню Йорк.

— Почакай малко — каза той, когато някой го викна от клуба.

Но аз не останах да го чакам. Още по-малко ми се искаше да му разказвам за моите наблюдения по време на експедицията. И затова тръгнах по улицата.

Кой ме следи? Защо? Може би някой от Китай, който върви по мен от онази древна гробница, където намерих съкровището? Ки Уонг, разбира се, е разбойник, макар и с добро образование, не би пращал след мен шпиони. Нашата, нека така да я наречем, сделка, макар и необикновена по характер, той смята за завършена, независимо от загубата си. Колкото и да е безчестен в играта на карти, но той не е човек, който да не държи на думата си. В това съм сигурен. Освен това той не би се бавил толкова време преди да нанесе удара. Не, тези не са хора на Ки Уонг.

Сетих се и за импровизирания арест в Париж, който трябваше да ме отстрани за няколко часа; за което свидетелстваше състоянието на стаята и багажа ми, когато се върнах. А се бях върнал несъмнено много по-рано, отколкото смятаха крадците, тъй като бързо открих измамата, за което си спомням, независимо от болезнената рана с нож, с удоволствие. На единия мой караулен счупих шията, а другият малко може да използва главата си по прякото и предназначение да мисли през следващите няколко месеца. Имаше и втори опит: колата с която отивах на парахода, задържаха между Париж и Хавър. Той можеше да бъде успешен, ако брошката с нефритите не бе в багажа на мой познат, който пътуваше към същия този кораб с обикновен влак; всъщност смяташе, че носи старинни съдове, и тръскането на колата по пътя може да я повреди и изпочупи.

Дали наблюдателят принадлежи на същата банда? Те трябва да знаят, че нефритите не са вече в мен, намират се в музея, където са в безопасност. Повече не представлявах интерес за тях, освен ако не са решили да ми отмъстят. Но и това не обясняваше постоянното, прикрито и търпеливо наблюдаване. И защо не бяха направили удара си по-рано? Всички възможности бяха на тяхна страна.

Които и да са те, реших да им дам възможност да се доберат до мен. Ще им се изплатя напълно. Шестдесет и пет долара и няколко цента представляваше сега богатството ми на земята, но в замяна нямах никакви дългове. В каквото и пристанище да се отправях, поне след мен не оставаха неизпълнени обещания.

Да, аз реших да примамя врага, да излезе от скривалището си. И даже избрах място, където това трябваше да стане.

Из целият Ню Йорк най-безлюдното място в осем часа вечерта, както впрочем и на всеки друг град е това, което през деня е най-многолюдно. Долната част на Бродуей, като се лиши от дневните орди, се превърна в каньонообразна пустиня и между стените се разхождаше само тихия вятър. Именно там се канех да отида.

Когато завих по Петото авеню тръгвайки от Клуба на откривателите, край мен мина човек, чиято походка и осанка, фигура и дрехи ми се сториха странно познати. Спрях се и загледах, как той бавно изкачва стъпалата. После някак си обезпокоен се разбърза.

Нещо необикновено познато, така познато, че ме изплаши, имаше в този човек. Но какво бе то? Тръгнах към Бродуей и продължих да усещам чуждото присъствие.

Но едва бях стигнал до градския площад и разбрах, какво ми се бе сторило познато. И това предизвика в мен нещо като шок. По походката и осанката, по фигурата и дрехите: от лекото кафяво палто и меката сива шапка до здравото малакско бастунче — този човек беше — бях аз!