До Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Събуди ме телефона. Още не бях се събудил напълно и без да осъзнавам, къде се намирам, вдигнах слушалката. Гласът на Консърдайн отекна в главата ми като студена вода лееща се в метално ведро.

— Добро утро, Киркхайм. Не бих си позволил да прекъсвам прекрасният ви сън, но си помислих, че ще се съгласите да закусите с мен, а после да пояздим. Тук има такива прекрасни коне, утрото е така свежо и прекрасно, че е просто жалко да се изпуска.

— Добре — отвърнах аз. — След десет минути ще бъда готов. Как да ви намеря?

— Позвънете на Томас. Чакам ви.

Той затвори телефона.

През прозореца слънцето сияеше. Погледнах си часовника. Бях спал почти седем часа, а сега наближаваше единадесет. Обадих се на Томас.

Добрият сън, плаването в басейна и яркото слънце изместиха сянката на Сатаната отвъд хоризонта. Започнах да си свиркам и с вътрешно разкаяние се надявах, че и Ева ще се чувства така прекрасно. Лакеят ми донесе костюма за яздене. Баркър би го нарекъл „истински разкош“. После Томас ме заведе до някаква старомодна и приятна стая, която имаше излаз към широка затревена тераса. На малки и елегантни масички закусваха десетина души с приветлив вид. С някои от тях се бях запознал снощи.

В ъгъла се намираше Консърдайн и аз се присъединих към него. Хапнахме отлично, поне аз се насладих на храната, докато доктора явно мислеше за друго. Повечето говореше и думите му, леко иронични, предизвикваха моя интерес. Но за нашата среща в стаята на Ева не бе споменато нищо. Дори намек. Аз, естествено, следвах неговия пример.

По едно време станахме и се запътихме към конюшнята. Консърдайн се насочи към силна черна кобила, която с пръхтене му се зарадва. Аз си избрах строен жребец. С лек галоп минахме по пистата край препятствията и се задълбочихме в гъсталаците от млади елхови и дъбови дървета. Често срещахме хора от охраната, които се изправяха в стойка мирно и приветстваха Консърдайн. Яздехме мълчаливо.

Неочаквано излязохме от гората. Консърдайн дръпна юздата и конят му спря. Намирахме се на върха на нисък хълм. На стотина метра под нас блестеше водата на залива. А вътре в морето на четвърт миля гордо се полюшваше по вълните яхта красавица, дълга почти двеста фута и ширина не по-малко от тридесетина. Изглеждаше приспособена за океански плавания, прекалено яка и бърза. Цялата блестеше с белотата си и позлатените си украшения.

— Това е яхтата „Херувим“ — сухо обясни Консърдайн. — Собственост на Сатаната. Даде й това име защото корабът изглежда така невинен. Има и второ прозвище, но то е неприлично. Между другото, прави тридесет възли в час.

Погледът ми се отдели от яхтата и се прехвърли на пристана. Край него се разполагаше цяла флотилия от катери и бързоходни моторни лодки. Забелязах и стара къща, която се къташе сред дърветата малко встрани от брега.

Погледът ми продължи движението си. На неколкостотин ярда от пристана се издигаше купчина скали, от грамадни камъни, оставени от древните ледници, които някога са покривали този остров. По едно време трепнах и се вгледах по-внимателно.

На една канара стоеше Сатаната в черната си мантия и скръстил ръце гледаше сияещата яхта. Докоснах рамото на Консърдайн.

— Вижте — зашепнах неволно аз. — Сата… — и замълчах. Скалата вече бе пуста. Бях си дръпнал погледа за частичка от секундата. Но през това време той бе изчезнал.

— Какво видяхте — запита ме Консърдайн.

— Сатаната — отвърнах аз. — Той беше на скалата. Къде ли се дяна?

— Там има тунел — равнодушно ме осведоми докторът, — който идва от голямата къща.

Той потегли обратно към гората. Последвах го. Изминахме още четвърт миля и се оказахме на неголяма полянка, по която течеше бистър ручей. Консърдайн се спеши и хвърли поводите на шията на кобилата си.

— Искам да си поговорим — каза той.

Пуснах жребеца да пасе и се настаних до доктора.

— Киркхайм, заради вас светът под краката ми се разтърси — започна рязко той. — Вие събудихте в мен черно съмнение. Едно от малкото неща, за които бях готов да си заложа и живота, бе играта на Сатаната. Смятах, че седемте стъпки са честни. А сега вече не мога да твърдя това.

— Значи, не приемате свидетелството на Баркър?

— Нека говорим открито, Киркхайм — студено ме предупреди той. — Вие предположихте, че Сатаната управлява кълбото от черния трон със собствените си скрити ръце. Ако това е истина, то той има достатъчно ум да направи така, че Баркър да не види нищо особено по механизма. Вие за това се досещане, затова нека говорим, повтарям, открито.

— Мисълта, че Баркър може да е сгрешил, ми мина през главата — отвърнах аз. — Но предпочетох сами да стигнете до нея. И без това бях казал достатъчно.

— Дори прекалено много — или малко… Вие посяхте съмнението в мен. Следователно вие ще ме избавите от него.

— Какво искате да кажете с това?

— Само, че сте длъжен да откриете истината. Върнете ми вярата в Сатаната или превърнете съмненията във факт.

— И ако направя второто… — запитах аз предпазливо.

— Ще му нанесете удар, по-силен от куршум или нож. Вие няма да бъдете сам в борбата. Обещавам ви това!

В гласът му прозвуча страст и дръжката на камшика се счупи с трясък под пресата на силните ръце.

— Консърдайн — рязко го попитах, — защо така силно ви вълнува възможността Сатаната да играе нечестно? Мисля, че вие сте му най-приближен от присъстващите тук. На служба при него вие имате възможността да си осъществите всички желания. Казахте, че той е вашият щит срещу правосъдието. Каква е разликата за вас дали играе честно със седемте стъпки или не!

Той ме сграбчи за рамото и аз изстенах от нанесената ми болка.

— Защото над мен виси присъдата на Сатаната на смърт!

— Над вас ли?! — възкликнах учудено и изпълнен с недоверие.

— Преди осем години получих тази присъда. Осем години ме изтезаваше според капризите си. Понякога намекваше за възможността незабавно да изпълни наказанието. Понякога почти обещаваше да го отмени. Понякога ми обещаваше да ми даде друга възможност да се изкача по стълбата. Киркхайм, аз не съм страхливец, но смъртта ме изпълва с ужас. Ако знаех, че е неизбежна, бих я посрещнал със спокойно лице. Но я считам вечна тъмнина, забрава и пълно унищожение. Нещо в мен се дърпа от това и ме кара да се стягам от ужас и отвращение. Киркхайм, аз обичам живота!

Ако играта е честна, той е в правото си. Но ако не е честно — значи през всичките тези осем години той си е играл с мен, надсмивал ми се е, направил ме е на живо посмешище. И би продължил да ми се надсмива, когато безропотно приема смъртното наказание, на което ме е обрекъл, защото аз вярвам, че съм свързан с дадената клетва.

Това, Киркхайм, не може да се прости. Аз поне няма да го допусна!

И не само това. Аз видях множество мъже и жени, които изкачваха стълбата и рискуваха всичко за слава на Сатаната. Видях, как някои приемаха спокойно смъртта, както сам бих я приел. Но тяхната и моята чест, както се оказва, се основават на безчестие. А други слизаха и си отиваха сломени и разплакани. Както, например, Картрайт. А Сатаната се смееше доволно. И още много такива като мен живеят под заплахата на неизпълнено засега наказание. И всичко това всъщност е постигнато с помощта на белязани карти? Ако наистина е така, казвам ви го честно Киркхайм, то не бива да продължава! Не бива да продължава!

Той дръпна яката си така яростно сякаш тя го задушаваше.

— Боже мой! — зашепна той. — Разплати се с него! Ако е истина… С песен ще срещна смъртта… Но трябва да знам истината.

Изчаках докато самообладанието му се върна.

— Помогнете ми да разбера, истина ли е — казах накрая. — Сам няма да успея.

Той поклати глава.

— Баркър ще ви помогне.

— Не искам да го подлагам на риск. — Бях решил да прикривам дребното човече колкото мога. — Ще ни се наложи сами да потичаме, Консърдайн. И ако срещнем някой, който не е настроен като вас? А тримата заедно бързо ще се справим.

— Не — упорито се задърпа той. — Защо именно аз? Това си е ваша работа, Киркхайм. Вие породихте съмнението, вие трябва да го разрешите. В края на краищата подозренията ви не се базират на доказателства. Две или три произшествия лесно могат да се обяснят. Вероятността да сте сгрешили е несравнено повече от възможността да сте прав. Защо тогава да си рискувам живота? Аз и така отидох прекалено далече. Обещах ви неутралитет и дори нещо повече. Но спирам до тук. Засега. Използвайте Баркър. Аз обещах нищо да не виждам и чувам, ако ви срещна по време на вашите… търсения. Но сега не мога да се обричам на сигурна гибел, като се присъединя към вас. Аз съм относително доволен от живота. Ако нещо бъркате, ще си го запазя. Ако сте прави… тогава, заявявам ви го ясно, няма да бъдете сами. А дотогава — Майкъл Консърдайн упорито ще пази мястото си под Слънцето.

Докторът извика черната си кобила и седна на нея. Повече нямаше никакъв смисъл да продължаваме този спор. Ние минахме през гората и след известно време се върнахме в замъка. Аз оставих Консърдайн в конюшнята и се прибрах да се преоблека.

На леглото ми имаше бележка. Послание от Сатаната. Той се надяваше, че добре си прекарвам времето, както съм го заслужил и иска днес вечерта да ме види. Точно в девет.

Останалата част на деня премина без произшествия. Колкото повече размишлявах над казаното от Консърдайн, толкова повече се съгласявах с неговата точка на зрение. И настроението ми започна да се оправя. На обед отидох с повдигнат и безгрижен дух.

Както и вчера на почетното място на масата стоеше Консърдайн. Мой съсед бе Кобхъм. А в далечната страна видях Ева. Тя не ми обърна никакво внимание. Но на мен ми бе трудно да не я гледам.

Кобхъм направо се наливаше. Изглежда усещаше някаква отговорност спрямо мен. На никого другиго не обръщаше внимание и не ме даваше. Приказваше интересни работи, но колкото повече продължаваше, толкова повече се изпълвах с отвращение към него. Кобхъм изложи теорията си за живота като проста електрохимическа реакция. И ясно ми даде да разбера, че нито индивидът, нито хората като маси, означават нещо в термините на това, което просто се нарича човечност. Той беше направо потресаващ.

Май към хората не изпитваше повече чувства, отколкото към епруветките си. Всъщност, за него човека бе просто одухотворена мензурка, чието съдържание леко се различава. И не виждаше причини, по които да не ги разбива, опустошава или изменя съдържанието им по време на провежданите опити. Той ми разказа за няколко ужасни случая с кефтиу при употребата му от робите. Но нали те са само роби или поне така се надявах, но той не спомена за това нищо.

Като го слушах, си помислих, че Сатаната е по-човечен от него. Кобхъм продължаваше да пие. Единственият резултат бе, че се превърна в студено и нечовешко наукообразно.

— Във вашите ферменти, Киркхайм, се крият прекалено много чувства — каза той. — Вие вероятно считате живота за нещо свещено, ако използваме досадния шаблон на изразяване; мислите, че не може да се унищожава без крайна необходимост. Глупости! Той не е по-свещен от електрическия ток, който включвам и изключвам когато си поискам. Кога природата е давала нещо за отделния индивид? Неутрализирайте в себе си разхлабителните елементи, Киркхайм и ще станете велик човек. Мога да го направя, ако поискате.

Обещах му да помисля.

Точно в 8:30 се появи Сатаната. Аз се опитах да отгатна къде ще се настани. Консърдайн му отстъпи мястото си. Сатаната ме покани да седна отляво на него.

— Да пием за новият ми последовател Джеймс Киркхайм — вдигна той чашата си. — Аз съм много доволен от него.

Всички станаха и пиха за мен. Аз видях, как Ева преднамерено остави чашата си недокосната. И по същия начин, сякаш тя го бе заставила, постъпи и самият Сатана.

В 8:45 като по сигнал компанията започна да се разпада. Само след няколко минути и останахме Сатаната, Кобхем и аз. Удивих се, като видях Консърдайн също да си тръгва. Слугите разчистиха масата и по сигнал на Сатаната изчезнаха.

— След три дни от Хавър тръгва кораб — неочаквано започна Сатаната. — Казва се „Астарта“ и е бавен като охлюв, но на него ще се намират няколко предмета с изключителна красота. Аз смятам да предявя правата си върху тях. Там се намират платна на сър Джошуа Рейнълдс и Ромни. Там е сервиз от планински кристал: купа и дванадесет чашки, всичките гравирани чудесно и с вградени големи и необработени сапфири и рубини. Най вероятно са изработени в древен Китай за царицата Пасифай. Но наистина са много древни. Неизвестен майстор е вложил в тях целият си гений. Те дълго са пролежали в Кремъл. Комунистите са ги продали. Има също и огърлици от изумруди, на всеки от който е изгравирана глава от „Метаморфозите“ на Овидий. нищо подобно няма в цял свят.

Той млъкна, после се наведе към мен.

— Аз трябва да ги имам, Киркхайм! Вие с Кобхъм трябва да ми ги донесете!

Не ми оставаше нищо друго, освен да се поклоня и да чакам следващите разяснения. Както забелязах, Кобхъм с идването на Сатаната нищо повече не пи и въобще не приличаше на пиян. Той седеше мълчаливо, гледаше чашата си и потропваше по нея с пръсти. На пълните му устни се разигра едва забележима и цинична усмивка. Но усещах, как ме поглежда под око и сякаш чака нещо от мен. Каквото и да каже Сатаната, те изглежда са го обсъждали заедно.

— Вие сте назначен за ръководител — продължи Сатаната, — не само защото задачата изисква необикновена находчивост, но и за точното изпълнение на инструкциите, което вие така добре продемонстрирахте. Аз ще ви дам сега само общи указания, които вие трябва да обмислите. Подробните инструкции ще получите преди да отплавате.

Налага се да отплавам! Значи Ева ще остане сама! Неспокойно се размърдах. Вероятно някаква загриженост се появи по лицето ми. И той го усети.

— Да — каза той, — прехвърлянето на ценностите ще трябва да стане в морето, преди пристигането на „Астарта“. Вие ще участвате в нещо, което предразсъдъкът нарича пиратство, Джеймс Киркхайм. Каква романтика!

В бляскащият поглед имаше едва забележимо злорадство.

— Вие притежавате романтична струна. Признавам го. Затова сте и при мен. Дори ви завиждам в известна степен.

— Аз съм ви благодарен — с усмивка посрещнах настойчивия му поглед, но дланите на ръцете ми изведнъж се навлажниха.

— „Астарта“ се ще тръгне по южния маршрут — продължи той. — В това време на годината и на тези ширини бурите са малко вероятни. В деня на отплаването вие с Кобхъм ще излезете в открито море с моята яхта, на която вие, както забелязах днес, така се любувахте. Освен екипажа с вас ще дойдат и десетина мои храненици и пиячи на кефтиу. Ще ги ползвате в случай на непредвидени усложнения. Всички ще мислят, че „Херувима“, прекрасно име, нали, ще се движи край брега. Но още първата нощ корабът ще захвърли ангелската си външност и ще се превърне в „Морския вълк“, яхта на финансист с безупречна репутация, който в този миг, не подозирайки нищо, ще плава към Хавана. Това също е за случай на непредвидени усложнения.

След два дни в определен район вие ще настигнете „Астарта“ и ще я надминете, като разбира се, ще си останете невидими. Товарният кораб има скорост 15 възела в час, а вие 30. Затова вие ще можете да го спрете, да вземете това, което ми е нужно и да се върнете назад, като отново приемете невинния и безупречен вид на „Херувим“, два дни преди „Астарта“ да се появи в пристанището.

На сърцето ми олекна. Значи Сатаната не възнамерява да стори нищо на кораба и екипажа му. Иначе не би говорил за завръщането му. Кобхъм се разсмя цинично. За миг Сатаната спря на него погледа си. Химикът се раздвижи неспокойно на стола си.

— Вие, разбира се, сте предвидили, как да спрем „Астарта“, сър? — запитах аз.

— Естествено — отвърна той. — Сега ще ви кажа как ще постъпите. Корабът, през това време на годината, ще има около стотина пътници. Постарал съм се те да бъдат дори по-малко от обичайното. Някои от тях ще бъдат мои хора. Част от каютите ще бъдат запазени за туристическия клуб. Но колкото и странно да ви се види, тази поръчка ще бъде отказана малко преди вдигане на котвата. Клубът си е променил неочаквано плановете. Но щедрите му представители ще възмездят компанията за непредвидените загуби. „Астарта“ ще отплува по разписание, защото притежателите на вещите за които ви казах ще се безпокоят за сигурността им. Мисля, че на борда няма да има повече от тридесет души. От тях десет ще бъдат мои.

Нали е прекрасно, Джеймс Киркхайм? Приближава ме се до нощта на предстоящото приключение. През целия ден вие ще следвате кораба на десет мили разстояние. Очаква се нощта да бъде безлунна. В десет вечерта в салона на кораба ще има концерт. Няколко пътника ще празнуват семеен празник. Те всички ще се съберат в салона, а вероятно и някои от офицерите ще ги почетат с присъствието си. Вие ще изключите светлините си и ще се приближите на четири мили.

От „Астарта“ ще дадат сигнал, на който ще отговорите. В този миг двама души ще хвърлят няколко бомби в машинното отделение. Те са заредени с газ, изобретен от мистър Кобхъм. И веднага работещите там ще изгубят всякакъв интерес към дейността си. Трети мой човек ще се вмъкне вътре и ще спре машините.

Сатаната замълча и започна да ме оглежда. Освен неговия поглед усещах и очите на Кобхъм да са забити в мен. По някакво чудо не показах ужаса, който ме бе обхванал. С равнодушен тон и спокоен глас продължих разговора:

— И така, работниците от машинното отделение са отстранени. Какво ще последва?

Известно време Сатаната не ми отговори. Твърдият му като диамантен прах поглед не се откъсваше от мен. Побързах да изгоня колкото се може по-далеч видението на хора, които се задъхваха и гърчеха на пода на машинното отделение. Намръщих се като удивен. Дали видя това което бе искал, или не, не зная, но неочаквано объркващата ме негова съсредоточеност се намали.

— Какво ви става, Джеймс Киркхайм! — произнесе с благ глас. — Съвсем не е нужно да се убива. Газът на мистър Кобхъм не е смъртоносен. Той е сънотворен. Практически е с мигновено действие. За пет секунди приспива човек. И е напълно безвреден. Минават шест часа и спящите се събуждат дори без да ги боли глава. Е, за какви кръвожадни чудовища ни счита той, Кобхъм!

Нещо ми подсказа да прикрия облекчението си по същия начин както и ужаса.

— Остават офицерите и екипажа — равнодушно продължих аз. — Какво ще стане с тях? Казано честно, досега аз съм само зрител и пратеник. Къде се крият пиратските ми приключения?

— От този миг нататък нещата преминават във вашите ръце — отвърна той. — Вие ще се приближите до „Астарта“ и ще я превземете на абордаж с Кобхем и още няколко души. Не е изключено да се създадат обстоятелства, които не съм могъл да предвидя и затова е нужна вашата изобретателност и храброст. На „Астарта“ ще възникне паника и хаос. Вие не бива да допуснете нито една лодка да се спусне в морето и никой да не избяга от кораба. Преди да се качите на „Астарта“, с капитана и помощниците му ще стане известна неприятност. Не, нищо сериозно, просто ще излязат вън от строя. А може и да не стане. Тогава може да има съпротива. Смажете я. Без кръв, ако е възможно. Работата може да се усложни от времето. Мисля, че няма да скучаете, Джеймс Киркхайм.

Аз си помислих същото. Остана и неприятното чувство, че той не ми разказа всичко.

— В последните инструкции вие ще намерите описанието на точните места, където ще се намират нужните ми предмети. Те ще се съхраняват в каса от специална стомана. Те са така ценни, че шифърът се знае само от капитана. Няма да бъде нужно да го убеждавате да ви разкрие цифричките. Ще ви придружава специалист, на когото никаква каса не може да се противи. Щом вземете необходимите вещи, незабавно се отделяте от „Астарта“ и с пълна пара поемате за в къщи, като не забравяте да вземете и моите хора, за които ще бъде опасно да останат там. Това е всичко.

Аз се замислих. Той имаше предвид, че агентите му впоследствие може да бъдат разпитани и да се изясни, какво представляват в действителност. А как ще бъде с нас на „Херувима“?

— Не предполагате ли сър, че някой на „Астарта“ може да ни разпознае впоследствие? — започнах аз.

— Вие ще бъдете с маски — прекъсна ме с равномерният си глас.

Кобхъм неочаквано се стресна и трепна.

— Относно радиото — продължих аз, — предполагам, че ще го извадят от строя още преди да започне нападението?

— Няма да има необходимост — отвърна той. — На яхтата има изключително силен предавател. С него може да бъде заглушаван сигнала на „Астарта“. Опитният радист на „Херувим“ не ще разреши на никакво съобщение да излезе от радиокабината на товарния кораб.

Продължих да мисля. Май всичко бе ясно. Но защо ме гнетеше такова безпокойство? Зад изгладените фрази на Сатаната се криеше нещо, което можеше да се окаже много зловещо.

— Предполагам, че сте задоволен от възнаграждението за малката работа с огърлицата — прекъсна той мислите ми. — За кораба, естествено, ще получите доста повече. Когато ви поканих прекъснах заслужената ви почивка. Какво ще кажете за шестмесечно пътешествие след новото ви задължение? Ще отидете където си искате, с каквото си искате и правете каквото си искате. Аз поемам разноските. И ми позволете да добавя, че можете да харчите, колкото пожелаете.

— Благодаря ви, сър — отвърнах аз, — но не ми е нужен засега отпуск. Искрено казано, срещите ми с вас, са много повече интересни, от всичко което мога да преживея на друго място.

Лицето му остана непроницаемо, но усетих, че остана доволен.

— Е, както решите — отвърна той. — Продължавайте все така, Джеймс Киркхайм и няма да имате възможност да се жалвате на моето скъперничество.

Той се изправи. Аз също се надигнах от вежливост, докато Кобхъм го направи от предпазливост. Сатаната няколко мига ни съзерцаваше.

— Какво смятате да правите тази вечер? — попита ме той.

— Кобхъм спомена нещо за бридж — отвърнах аз, — но ако имате други предложения…

Химикът не бе казал нищо подобно, но бе казал толкова много неща, че се надявах, да реши, че именно това е казал. Точно сега не исках да се разделям с него. Ако Сатаната мислеше да помоли някой от нас да го придружи, то сега се отказа. Кимна ни на сбогуване и тръгна към стената.

— Няма да бъде лошо, утре сутринта да разгледате „Херувим“. — той се обърна към разкрилия се отвор. — Запознайте се добре с нея. Лека нощ.

Кобхъм в продължение на дълги и тягостни минути мълчаливо гледа мястото където изчезна Сатаната.

— Добре го измислихте, Киркхайм — каза той бавно накрая. — Не зная, как се досетихте, но за днес Сатаната ми стига. Много добре го измислихте!

Той се протегна да вземе бутилката коняк. Аз се усмихнах — следователно Кобхъм помни всичко и е разбрал моята маневра. Той си напълни чашата и я изпи на един дъх.

— Много добре! — повтори той и аз забелязах, че този път алкохола му действа бързо. — Пийнете с мен за компания.

Приех поканата му и си налях малко, а той отново напълни и пресуши чашата си.

— Срамно е да се държи с нас така, сякаш сме деца — замърмори той. — За него май не сме излезли от бебешката люлка. Вие сте мъж, мистър Киркхайм. Мъжествен мъж! Защо ви мами така? Защо ви разказва празни приказки? По дяволите, Мистър Киркхайм, вие заслужавате да знаете истината!

Ето какво било! Идва онова, скритото, зловещото, което бях усетил и което сега се канеше да се откъсне от устните на Кобхъм.

— Налейте си — предложих му учтиво аз гарафата. — Кой се държи с мен като с дете?

Той ме изгледа с пиянски поглед.

— Вие какво си мислите, че този газ ще приспи екипажа ли? — изхили се той. — Каква мила приспивна песен за бедничките уморени морячета. Текстът го съчини татко Сатана, а химическата музика — мама Кобхъм. И те, кълна се в Дявола, Киркхайм наистина ще заспят, но вечния си сън!

Налях си коняк и го изпих спокойно.

— Е, какво от това? — запитах аз. — Къс или дълъг сън; разликата не е голяма.

— Разлика ли? Каква разлика! — той ме изгледа и нервно стовари юмрук по масата. — Кълна се в Господа, аз бях прав! казвах му, че притежавате мъжество! Казвах му, че не е нужно… не е нужно да се объркват форм… формулите… с вас. „Каква е разликата“ каза ми той. Налейте си, сър! Да пием!

Аз вдигнах чашата си, а той се тресеше от смях.

— Маски! Ха, ха, ха! Маски да не ни познаят! Кога? После! Колко хубаво измислено: после! Няма да го има това „после“!

Стаята се заклати пред очите ми. За какво всъщност говореше?

— Не веднага, да кажем след… двадесет минути… ха, ще има бум! И прекрасна бомбичка се взривява. Джентълменска бомбичка. Тиха и пълна с достойнство. Но силна! Бум! Дъното на „Астарта“ изчезва. Лодки няма. За това са се погрижили лапачите на кефтиу. Корабът изчезва под водата. Следи няма. Само мехури бълбукат. Край!

Той стана разговорлив по пиянски образец.

— Нито… и-и… ни… за секунда не се лъжете, старче Киркхайм. Той няма да рискува. Ами ако някой от „Астарта“ изведнъж ви срещне и разкаже на добрите полицаи за злите пирати сред океана. В Ада е мястото на свидетелите! Това е жизненото кредо на Сатаната. Още една неразгадана тайна на океана. Най-добрият начин! Начинът на Сатаната.

— Какво пък — казах безгрижно аз, — радвам се да го чуя. Аз само за това се безпокоях…

Опиянението се плъзна по Кобхъм като захвърлена на земята мантия. лицето му стана бледо и измъчено. Чашата се изплъзна от ръката му.

От тъмния ъгъл на стаята се появи Сатаната!