До Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Настъпилата тишина, меко казано ни обезкуражи. Петте резки звуци напомняха на изстрели на карабина. Но кой би успял с пет само куршума да прекрати подобна схватка?

— Те затихнаха. Какво значи това? — прошепна Ева.

— Някой е победил — казах аз.

— Сатаната ли? — изплака тя. — Ти мислиш, че е Сатаната?

Не заех, кой е победил в сражението — Сатаната или Консърдайн. Разбира се, отчаяно исках, това да бъде само доктора. Но тъй или иначе, резултатът от схватката би трябвало да бъде в полза на проклетите роби, наблъскани до шията с наркотика. Те бяха въоръжени с ножове и не се замисляха над нищо. Ако Консърдайн бе убил Сатаната, то робите го бяха изпратили без никакво съмнение веднага по следите на господаря си. Но това не посмях да кажа на Ева.

— Дори да е спечелил Сатаната, властта му свърши — казах аз. — Повече не бива да се страхуваме от него.

— Естествено, ако се измъкнем от тук — мрачно се намеси Хари. — Честно казано, повече бих се радвал, ако горе се носеха звуците на голям празник.

— Какво ти става? — запитах го изумен.

— Ами празникът би ги отвлякъл — отвърна той и при това погледна Ева с крайчеца на окото си. — Но сега… какво да ви кажа…

— Бъди така добър и не ме считай за слаба жена, Баркър — ядовито подхвърли Ева. — Не щади напразно чувствата ми. Какво искаше да кажеш?

— Е добре, казвам го направо. Нямам никакво понятие, къде се намираме.

Аз изсвирих с уста.

— Но пътя до тук знаеше, нали?

— Ами — отвърна той — действах наслука капитане. Знаех, че има проход зад тунела и стая накрая на стълбата. В нея Сатаната крие златния трон. Дори веднъж бе погледнал вътре отгоре. Затова реших, че там непременно има изход. Провървя ми и го намерих. Но не знам, как да изляза сега от тук.

— Може би най-добре ще бъде да се движим нанякъде — предложи Ева.

— Разбира се — съгласих се аз. — Имаме само един пистолет. И всеки миг могат да се появят робите.

— Предлагам да се движим надясно — каза Хари. — Ние сме близо до личните помещения на Сатаната. Това поне зная. Дръжте пистолета в себе си, капитане.

Ние внимателно тръгнахме по коридора. Баркър оглеждаше стените, поклащаше глава и си мърмореше неразбрано. А мен нещо ме бе удивило още от онази минута, когато Ева бе изскочила от тъмната страна на амфитеатъра и бе застанала до мен. Сега имах време де си го изясня.

— Хари — запитах аз, — как направи така, че символите да се появяват само на едната част на кълбото? Какво попречи на Сатаната да направлява от черния си трон? Той така се стараеше. Ти изглежда си се промъквал в храма, след като се разделихме?

— Това направих преди да си тръгнем, капитане — захили се той доволно. — Вие нали забелязахте, че се рових в механизма?

— Мислех, че го настройваш отново.

— Наистина правех нещо подобно — продължи да се хили. — Но според собствените ми разбирания. Така че приспособлението на трона му не работеше. Знаех, че следващата среща в храма ще бъде с вас. Страхувах се само да не забележи отсъствието на шума. Слава Богу, не забеляза. Прекалено се бе разпенил…

— Хари — прегърнах дребното човече през рамото, — ти напълно ми се отплати за това, което бях направил за тебе.

— Е, е, нека изчакаме да се измъкнем от тук…

Той млъкна изведнъж…

— Какво бе това — прошепна след известно време.

До нас се донесе взрив още по гръмогласен от тези които бяха в храма. И то близо до нас. Подът на коридора се разлюля под краката ни. После проехтя още един взрив.

— Хвърлят бомби! — възкликна Баркър.

Третият взрив бе съвсем близо.

— Да ги вземат дяволите! Време е да изчезваме от тук! — Баркър се зае да мирише стените като териер. Неочаквано викна и се спря. — Намерих нещо. Сега искам тишина. Стойте зад мен, аз ще погледна.

Той натисна стената и тя се раздвижи, като се видя един от малките асансьори. Чух облекчената му въздишка и се натикахме вътре.

— Къде? — той затвори панела. — Нагоре или надолу?

— Ти как смяташ?

— Ами храмът е на нивото на земята. Ние сега сме под него. Тръгнем ли надолу ще се окажем край „оборите“ за робите. Нагоре — ще трябва да минем през храма. Но не спираме ли никъде, капитане, там сега едва ли има повече роби от тук.

— Нагоре — решително произнесе Ева.

— Добре, нагоре — повторих след нея.

Асансьорът започна бавно да се изкачва. Нов взрив ни разклати и на главите ни се посипа мазилка.

— Наближаваме — прошепна Ева.

— Ако се доберем до покоите на Сатаната, ще потърсим личния му тунел — Баркър спря асансьора. — Той е тук някъде наблизо. И това ще ни бъде най-добрия шанс, капитане. Провърви ли ни, ще се озовем в безопасност на брега.

— Хващам се на бас, че в замъка всички знаят, какво става и се опитват да се измъкнат. Ние бихме могли да се възползваме от катера.

— Мирише на изгоряло — обяви Ева.

— И още кака — Баркър се занима с асансьора, като го насочи нагоре с максималната му скорост.

Пред нас в стената се появи цепнатина и от нея се изви облак дим. А Баркър в същия миг спря изкачването и внимателно отвори панела. Като надникна навън, се огледа и ни кимна да излизаме. Ние се оказахме в малка стая, облицована с тъмен камък. От едната ни страна се намираше бронзова врата. Очевидно това бе приемна. Но накъде водеше тази врата?

Докато стояхме в нерешителност, ние чухме още два взрива, един след друг. Стори ми се, че станаха на един етаж. Последва трясък като на падаща стена. Лифтът от който току що бяхме излезли се сгромоли с трясък. И от появилия се отвор нахлу гъст дим.

— Боже мой — развика се Баркър. — Това проклето място е цялото в огън! — и побледня, след като затвори стената.

Неочаквано се сетих за Кобхъм. Той, с неговите джентълменски бомби, би трябвало да продъни „Астарта“. Сатаната бе споменал, че наблизо се намира неговата лаборатория. По време на нападението на робите в храма, той изглежда е отишъл право там и сега в пристъп на безумна отмъстителност си играе с приготвените бомби.

Докоснах бронзовата врата. Тя не бе затворена. Като държах пистолета си готов за стрелба, аз бавно започнах да я отварям.

Ние се оказахме в единия край на тази разкошна зала, истинска съкровищница на красотата, която си бе създал за себе си Сатаната. Това вълшебно място бе произвело на мен такова впечатление, че аз си бях тръгнал от него с мисълта, да не се ли откажа от Ева и да не се предам напълно в ръцете на Сатаната. В тихото иначе помещение се виеше дим, който обхващаше и безценните картини, и гоблените, и дърворезбите, и изделията от камък. Побързахме да го преминем и се оказахме в следващото, което бе още по-голямо.

От стелещият се дим, съвсем наблизо, проехтя нов взрив. И през тази проницаема стена видяхме да върви, като се спъва, Сатаната!

При вида му ние и тримата се притиснахме един до друг. В устата ми изведнъж се появи неприятна сухота и усетих как потта обхвана корените на косите ми. Това не бе страх. Това бе нещо повече от страх.

Сатаната, който вървеше, спъвайки се, към нас бе сляп!

Очите му не бяха вече нито сини, нито ярки, нито твърди като диаманти. Мътни и сиви те ми напомняха неполирани ахати. Мъртви очи! Сякаш пламък ги бе изгорил. Край и над тях се стелеше червена боя, като върху маста.

Сатаната бе изгубил някъде мантията си. На подпухналата шия се виждаха следите от пръстите на Консърдайн. Едната му ръка бе увиснала безпомощно. Другата стискаше до гърдите малката статуетка от слонова кост на Ерос. От всички прекрасни вещи, заради които бе градил такива планове, убивал и грабил, изглежда, тази му е била любима; вещ, в която бе намирал най-чистият и най-съвършен дух на красотата, която, колкото и да бе низък, той прекрасно разбираше и на която единствено се покланяше.

Той се спъваше на всяка крачка, обръщаше напразно глава насам-натам като сляп звяр и сълзите непрекъснато се лееха от невиждащите очи и блестяха по страните на лицето му.

А през завесите от дим и пламък по следите му се промъкваше Кобхъм. През лявото му рамо висеше торба, която бе напълнена до скъсване. Нещастникът бръкна в нея и извади кръгъл предмет с размери на портокал и мътен метален блясък. После се разсмя така непрекъснато, както плачеше Сатаната.

Кобхъм се спря…

— Сатана! — извика тържествено той. — Спри! Време е скъпият ни господар да си почине.

Спъващата се фигура продължаваше де се движи. Насмешката в гласът на Кобхъм изчезна и се превърна в заплаха.

— Стой, куче! Стой, когато ти заповядвам! Или искаш да ти пъхна бомба в пазвата?

Сатаната се спря, като трепереше и здраво стисна статуетката.

— Обърни се, Сатана! — надсмиваше се Кобхъм. — Нима ти, господарю, ще откажеш, да ми осветиш с пламъка на твоите очи?

И Сатаната се обърна.

В същият миг Кобхъм ни видя и ръката с бомбата се метна нагоре.

— Уолтър! — викна Ева и застана пред мен, като разпери ръцете си. — Уолтър! Не е нужно!

Аз не се опитах да стрелям. Казано честно, дори не помислих за това. Не можех да се освободя от вцепенението, което ме бе обхванало при вида на Сатаната. Само бързата реакция на Ева ни спаси от сигурна смърт.

Кобхъм свали ръката си. Сатаната не се обърна. Аз се съмнявам, че той въобще чуваше нещо. Изглежда освен болката си и гласът на мъчителя си не чувстваше нищо друго. А и на химика се подчинява единствено с цел да предпази от унищожаване на статуетката в скута си.

— Ева! — безумието отчасти се смъкна от лицето на Кобхъм. — Какво е станало с вас? Елате по-близо.

Ние запристъпвахме напред.

— Киркхайм? И дребният Хари? О! стойте на място! Не мърдайте! Вдигнете ръце! И двамата. Задължен съм ви, Киркхайм, но не ви вярвам. Ева, къде отивате?

— Ние се опитваме да избягаме, Уолтър — меко каза Ева. — Ще дойдете ли с нас?

— Да тръгна с вас? Ха! С вас?! — безумието отново го обхвана. — Не мога, тук има само част от мен. Останалото се намира в стаята с огледалата. Частичка във всяко огледало. И не мога да си тръгна без тях.

Той млъкна и започна да размишлява. Димът се усилваше и сгъстяваше. Сатаната стоеше неподвижен.

— Раздвоение на личността — обясни Кобхъм. — Направи го Сатаната. Но ме държа там недостатъчно дълго. Аз избягах. Още малко и цял щях да отида в огледалата. В тях, през тях, отвъд тях. А така — продължи Кобхъм с ужасяваща безлична сериозност, — експериментът остана незавършен. Но аз не мога да си отида и да оставя тези парченца от себе си. Нали ме разбирате, Ева?

— Ева, внимавай — прошепнах аз на ухото и. — Не му възразявай.

Но той чу.

— Затвори устата си, Киркхайм — злобно изсъска той. — Аз говоря с Ева.

— Ние можем да ти помогнем, Уолтър — спокойно продължи Ева. — Елате с нас…

— Аз влязох в храма — прекъсна я той, като говореше съвършено спокойно по новата тема, на която се прехвърли повреденият му мозък. — Взех бомбите си. Хвърлих няколко. Използвах сънотворния газ. Консърдайн лежи до стълбата. Гръбнакът му е счупен. Сатаната точно се изкачваше с него. Той си затвори устата и ноздрите с ръка и побягна. Няколко капки от елексира ми, попаднаха в очите му и аз го подгоних пред себе си. Това е всичко. Той тръгна насам, като плъх в дупката си. Той сега е сляп…

Настроението му рязко се промени. Започна високо и безумно да се смее.

— Да идвам с вас ли? Да го остава сам? След всичко, което ми е сторил? Не, не, Ева! Не, кълна се във всички ангели на небето. Ние още ще се поразходим, Сатаната и аз. Заедно. И мъничките ми парченца в огледалата ще ни придружават. Пътешествието ще бъде дълго. Но така направих, че началото му да бъде бързо!

— Кобхъм — намесих се и аз, — искам да спася Ева. Търся тунела към брега. Как да го намерим? Или пътят натам вече е затворен?

— Киркхайм, наредих ти да млъкнеш! — сряза ме той. — Вие сте свикнали да се подчинявате на Сатаната. Сега той ми се подчинява. Сега вие ми се подчинявате. Май не чу добре, а? До стената, Киркхайм!

Трябваше да се подчиня и се приближих до стената.

— Искате да знаете, как се отива в тунела? — запита той, когато се прилепих с гръб към стената. — Идете в приемната. През дясната стена, нали ме чувате добре, Хари? — той ме изгледа злобно. — Шестият панел отляво на коридора. После по другия коридор, надолу до края. Там започва тунел. Това е всичко. А сега, драги Киркхайм, да погледнем въпроса от друга страна — ще тръгнете ли вие с тях? Хващай! — той внезапно метна ръката си напред.

Стори ми се, че бомбата лети прекалено бавно. Времето ми стигна, да си представя, какво ще стане с мен, ако не я хвана, ако я изпусна или ако прекалено рязко я задържа. Но ми провървя, не стана нищо подобно.

— Добре, вървете — усмихна се Кобхъм. — Вземете я за всеки случай, може да се срещнете с робите. Мисля, че храмът го очистих. Това са газови бомби, Киркхайм, газови бомби. Те сега спят и пируват на сън — и отново се захили. — Изчезвайте! — изкрещя неочаквано.

Ние се върнахме в приемната. Не смеехме да се погледнем един друг в лицето. На излизане погледнах назад. Кобхъм ни следваше с поглед. А Сатаната не помръдваше. Ние влязохме в стаята и затворихме вратата.

Вътре бе пълно с дим и приличаше повече на пещ, отколкото на жилищно помещение. Първият коридор също бе задимен. Докато вторият се оказа значително по-чист. Когато се озовахме в края му, Баркър не успя да се справи веднага с панела. Но след доста усилия установи, че той се отваря като обикновена врата.

Пред нас не бе вход на тунел, а празна каменна стая с площ около двадесетина квадратни фута. Срещу нас се видя тежка и здрава стоманена врата зад решетки. От двете страни като охрана стояха двама роби. Мощните мъжаги бяха въоръжени с обичайните си камшици и ножове. Но като допълнение държаха и карабини, първото огнестрелно оръжие, което виждах в тях.

Бомбата на Кобхъм бе в джоба ми. В първия миг поисках да я използвам, но здравият разум ми подсказа, че покривът може да се срути над нас или най-малкото тунелът ще бъде запълнен от срутване. Хванах се за пистолета. Но робите ни държаха вече на мушка. Не стреляха само защото с нас бе Хари.

— Здравейте — Баркър тръгна към тях. — Здравейте, как е тук при вас?

— Вие какво търсите тук? — запита един от робите и по слабия му акцент разбрах, че е руснак… че е бил руснак, преди да стане… роб.

— Заповед на Сатаната — рязко каза Хари и посочи пушките. — Наведете ги!

Робът, който питаше, каза нещо на другия на същия непознат език, който използваше и господарят им. Онзи отвърна с кимане. Те наведоха карабините си, но продължиха да бъдат готови.

— Пропускът! — поиска робът.

— Той нали е във вас, капитане? — Баркър бързо се обърна към мен, после отново към робите. — Не, не е в него. В мен е…

Досетих се по очите му, какво би искам да направя. Ръката ми продължаваше да стои на дръжката на пистолета. От бедрото стрелях във втория роб. Той се хвана за гърдите и се строполи на пода. В същия миг Хари се хвърли на другия роб. Нещастникът падна. Преди да помръдне, го застрелях.

Не изпитах угризения на съвестта по отношение на тези убийства. Пиячите на кефтиу никога не ми заприличаха на хора. По време на войната при къде по-малки поводи бях убивал, къде по-свестни хора. Баркър обискира падналите роби. Щом намери връзката с ключовете, стана и изтича до вратата. След минута се оказахме в дълъг тунел, облицован с камък и осветен оскъдно.

— Трябва да бързаме — каза той, като затвори след нас тежката врата. — Не ми харесва това, което Кобхъм каза за бързото пътешествие. Мисля, че той ще взриви лабораторията. А там има достатъчно количество взрив, който да разнесе целият този ад на дребни парченца.

Ние се затичахме. След около хиляда фута срещнахме още една стена. Тя закриваше пътя ни и така затваряше тунела. Баркър започна трескаво да я опипва. Неочаквано тя се плъзна настрана, като по релси. Ние влязохме в отвора и побягнахме, колкото ни държаха краката.

Светлината премига и загасна. Обкръжи ни пълен мрак. Земята се разтрепери. После се чу глух тътнеж, който ми напомни гласът на събуждащ се вулкан. Аз прегърнах Ева. Подът под краката ни се разклати. Грохотът на падащите камъни изпълни ушите ни.

— Господи Боже! Сатаната заминава! — гласът на Баркър се изви истерично нагоре.

Така бе, Сатаната си отиде, но заедно с Кобхъм. И останалите ги придружаваха, живи или мъртви, всички в замъка си отидоха. И съкровищата на Сатаната, цялата красота, която бе събирал, изчезна с него. Изгорени и разбити в ужасния взрив. Неповторимите прекрасни предмети бяха унищожени навеки, без тях светът ще стане по-беден!

Аз усетих болезнена пустота. Сякаш костите ми станаха празни. Усетих съжаление и ужас — като при огромно жертвоприношение.

Ева ме прегърна за шията. Риданията й ме разтресоха. Като отхвърлих разхлабващите мисли, я прегърнах здраво и започнах да я утешавам.

Камъните престанаха да падат. Ние продължихме, като си намирахме път през срутените камъни единствено с фенерчето на Баркър. Тунелът бе силно повреден. Ако се молех за нещо, то бе тавана да не се срути. И изходът да не бъде затрупан, защото тогава ще загинем като плъхове. Но развалините намаляваха с отдалечаването ни от мястото на взрива, макар и често да дочувахме звуци от падането на камъни зад нас. Накрая стигнахме грубо обработена скала, която закриваше тунела и бе длъжна да служи за негов край.

На това място Баркър трябваше да употреби всичките си сили и умения, преди да намери начин да я отвори. Скалата бавно се спусна надолу. Ние поехме студен свеж вятър. Наблизо се чуваше плясъкът на спокойни вълни. Само след минута и се оказахме на скалата, на която бях видял Сатаната, когато гледаше водите на залива.

В морето се виждаха светлините на „Херувима“. Яхтата се приближи към брега. Нейният прожектор освети пристана, прехвърли се на пътя, после се насочи към гората.

Ние се спуснахме от скалата и по брега тръгнахме към пристана. В дясно небето сякаш пулсираше с необикновената си светлина. Силуетите на дърветата се полюшваха безразлично на фона на разгарящият се огън, като на японска гравюра.

Пламтеше погребалната клада на Сатаната!

Ние стигнахме пристана. Прожекторът ни освети. Ние тръгнахме смело напред. Баркър седна в лодката, която бе завързана за пристана. На яхтата решиха, че ние отиваме при тях. Те продължиха да ни осветяват.

Моторът зарева. Помогнах на Ева да се спусне в лодката, после сам скочих вътре. Баркър пусна мотора на първа скорост, лодката дръпна напред, после той превключи на пълната мощност.

Луната още не бе изгряла. Над водата се носеше лека мъгла. Огънят на погребалната клада хвърляше зловещите си отблясъци на бавните и равномерни вълни.

Насочихме се право към яхтата. Но като изминахме известно разстояние, той неочаквано рязко изви наляво и започнахме да се отдалечаваме от кораба. От палубата се понесоха резки викове. Мъглата се сгъсти. Лъчът на прожекторът се стопи в нея и изчезна от погледа ни. Той ни бе загубил и отново се върна при пристана.

Баркър насочи лодката към брега на Кънектикът. Той ми предаде кормилото, а сам се зае с мотора. Ева се долепи до мен. Аз я прегърнах със свободната си ръка и я привлякох още по-плътно. Главата и се отпусна на рамото ми.

Мислите ми се върнаха на горящия замък. Какво бе станало там? Може би звукът на взрива и пламъците ще привлекат достатъчно зрители, които като доброволни пожарникари ще се стекат от съседните селища? Всъщност, едва ли. Мястото тук е достатъчно усамотено и до него е трудно да се достигне. Но утре непременно ще дойдат. И какво ще намерят? Как ще възприемат откритото? И колко хора ще са се спасили?

А тези, които останаха в къщата на Сатаната? А тези, които загинаха от ръцете на робите и бомбите на Кобхъм? Сред тях имаше хора с високо положение. Как ще се отрази тяхното изчезване? Вестниците още дълго ще се занимават с това.

А Сатаната? В крайна сметка се оказа обикновен измамник. И бе предаден от собствените си белязани карти. Ако бе играл играта на седемте стъпки честно, той би бил непобедим. Но той не бе поискал това. Властта му се градеше на лъжата и измамата. А такава власт не може да бъде по-здрава от основите на които се крепи.

Лъжата на Сатаната го бе предала.

Измамник… но и нещо къде-къде повече.

Ще ни преследват ли отмъстители, макар и той да загина?

Какво пък, ще трябва да рискуваме.

Аз отхвърлих печалните мисли и решително се насочих към бъдещето.

— Ева — зашепнах аз, — това което имам, са онези шестдесет и шест долара и деветдесетте и пет цента, които се намираха в джоба ми, когато те срещнах.

— Е, и какво от това? — запита ме девойката и се настани по-удобно.

— Няма да стигне за меден месец — казах аз. — Разбира се, съществуват и онези десет хиляди, които получих за удара в музея. Но аз не мога да ги взема. Ще ги дам на музея. Но от анонимен „дарител“.

— Естествено — равнодушно каза Ева. — О, Джим, скъпи, как хубаво е да си свободен!

Баркър се придвижи напред и взе от мен кормилото. Аз се възползувах и веднага прегърнах Ева с две ръце. Далеч напред светеха прозорците на някакъв град. И възбуждаха болезнени спомени. Аз въздъхнах тъжно.

— Всички съкровища загинаха! — простенах при тези думи. — Но защо не ми мина през главата да отнеса със себе си короната или поне скиптъра от златния трон? Имах такава възможност.

— Ха, капитане, ето короната — заяви весело Баркър.

Той се порови в джоба си. Извади короната и я постави на коляното на Ева. Скъпоценностите припламнаха. Ние ги огледахме, после огледахме невъзмутимия Баркър, после отново тях… и не вярвахме на очите си.

— Е, короната малко се е огънала — продължи весело Баркър. — Наложи се да я понатисна, преди да я сложа в джоба си. Взех и скиптъра, но той се изхлузи някъде в суматохата и нямах време да го прибера отново. Впрочем взех и други красиви неща.

Той изсипа две шепи с пръстени, огърлици и необработени бисери на короната. Ние го гледахме без дар слово.

— Ще го разделим поравно, ако вие с мис Ева се съберете заедно — каза Хари. — Надявам се, че са истински.

— Хари! — прошепна Ева и почти спря да диша. После се наведе и го целуна.

Той примига и се обърна към кормилото.

— Това девойче ми напомня за Меги! — прошепна той печално.

Аз усетих нещо кръгло и твърдо в джоба си. Това бе Бомбата на Кобхъм! С леко прескачане на искри под корените на косите ми, я пуснах внимателно във водата. Светлините на брега се приближаваха. Аз събрах скъпоценностите от колената на Ева и ги пъхнах в джоба на Баркър.

После притиснах до себе си Ева и обърнах лицето й срещу моето.

— Съвсем като нас с Меги! — прошепна Хари.

Допрях устните си до нейните. И животът ми се стори така прекрасен!

Но устните на Ева бяха къде-къде по-прекрасни!