До Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

— Ние сме я изпреварили — невнимателно изрекох аз.

Чу се шум на плъзгащо се тяло в постелята.

— Кой е тук? — донесе се тихият глас на Ева. — Пръстът ми е на звънеца.

— Аз съм, Джим — отвърнах аз, също така тихо, но и бързо.

— Джим! — пламна затъмнена лампа. — Къде си ти? До смърт се изплаших за тебе!

Ева се подпираше на възглавницата, кафявите и очи бяха широко отворени и проблясваха, а разкошната и коса, имаща бронзов оттенък, леко бе разрошена. Тя изглеждаше на малко, току що събудило се момиче. И изглеждаше най-прекрасна от всички. Всеки път като я виждам, ми се струва все по-хубава. И дори си помислих, кога ще се спре. Сега бе облечена в розова пижама. И знаех, че през целият си останал живот при вида на нещо розово сърцето ми ще започва да бие по-силно, дори такава дреха да виждам на някоя витрина.

Тя се измъкна от леглото, дотича при мен и ме целуна. Това бе така приятно, че забравих всичко друго на света.

Тогава чух странни звуци зад мен. Хари се поклащаше наляво надясно, бе стиснал ръцете си и полузатворил очите си, лицето му бе напрегнато в екстаз и той тихо пееше, като влюбен папагал. Това наистина бе сантименталният, дребен крадец, Хари.

Ева го погледна и се разсмя.

— Ако искаш да кажеш: „Благославям ви деца мои“, давай, Хари — палаво каза тя.

Той примига, усмихна се унесено и дойде на себе си.

— Спомних си за нас с Меги — изрече малко тъжно той. — Как се срещнахме. Сърцето ми се стопли.

— Е, достатъчно — казах аз, — предполагам, че може да започнем съвещанието. Имаме много въпроси за разглеждане, а времето ни е малко. Ева, могат ли да ни прекъснат?

— Едва ли — отвърна тя. — Откровено казано, никой тук не обръща внимание на нощните срещи. Всички си траят и не идват без покана. От друга страна, ти Джим, не си човек, когото биха предполагали, че ще срещнат тук. Нашето отвращение един към друг е добре известно. Сатаната непременно знае… И тогава…

Нямаше нужда да завършва. Ясно си представих, какво ще направи Сатаната.

— Трудно ще обясним и присъствието на Баркър — допълни тя.

— Е, Хари? — попитах аз. — Ще ни хванат ли?

— Не, ако не стане нещо необичайно. Ако ме потърсят и после попитат, аз ще кажа, че съм работил на друго място. Сатаната сам няма да ме търси, това го знам със сигурност.

— Какво пък, ще трябва да рискуваме — реших аз. — Но ще говорим тихо и без да палим светлината.

Ева побърза да загаси лампата. Тя дръпна тежката завеса от прозореца. Слабо светеше луната, закривана от дантелени облаци. Ние с Баркър преместихме кушетката в тъмната част на стаята. И тримата седнахме на нея.

Няма смисъл да предавам напълно какво разговаряхме. Но до нищо определено не стигнахме. Мигновено припламнаха няколко плана и веднага изгаснаха, като падащи звезди. Аз още се намирах под впечатлението от видяното в нечестивия храм на Сатаната и не можех да се отпусна. Не ме изоставяше гадното предчувствие, че усилията ни са напразни. Ние бяхме, като мухи хванати в паяжината изрисувана на стената на храма с отпечатъците на стъпките. Щом се отлепяхме от една нишка и попадахме на следващата. Но присъствието на топлото Евино тяло, притиснало се към мен, нейната храброст и доверие ми помагаха да се боря с неприятните чувства. Изход има! Трябва да има!

Но мина повече от час и не го намерихме този изход. Баркър започна да нервничи и да се върти на мястото си.

— Хари, какво става? — не изтърпях най-после и го запитах.

— Почвам да се безпокоя, сър — отвърна той. — И не зная защо. Но чувствам, че нещо не е наред.

Това ми се стори забавно.

— Дявол да го вземе, прав си — не сдържах насмешката си. — Ние през цялото това време се опитваме да въведем някакъв ред.

— Не — той бе упорит. — Аз… е… обезпокоен съм. И никога не го чувствам, ако не ни чака нещо ужасно. Капитане, мисля да кажем довиждане на мис Демерест и да тръгваме.

Поколебах се. Както вече споменах, ние доникъде не бяхме стигнали. Всеки миг някой от нас можеше да бъде осенен от блестяща мисъл, която да ни открие пътя към свободата. Но най-важното бе, че не исках да се разделям с Ева. Но и да не обърна внимание на безпокойството на дребното човече също не биваше. А ако той си тръгне и не може да се върне? Тогава аз ще се окажа в трудно положение. Нали нямах и най-малката представа, къде се намира сега жилището ми и как да стигна до там.

— Ние обсъдихме, какво именно не може да ни помогне — каза Ева. — Звучи като повтарянето на папагал, но и това е някакъв прогрес. Денят ще донесе нови идеи. Нека утре се срещнем отново.

— Добре — съгласих се аз. — Да вървим, Хари.

По неволното въздъхване разбрах, колко е обезпокоен Баркър. Ева пусна завесите и се дръпна от прозорците. В стаята стана тъмно. Тя ме стисна за ръката, после ме прегърна.

— До утре има толкова много време, скъпи Джим! — прошепна Ева.

— Побързайте, капитане! — чух шепотът на Баркър. — Побързайте!

Внимателно тръгнах към стената.

— Боже Господи! — изтръгна се от Хари.

В гласът му имаше ужас. Аз скочих напред. Лъч светлина падна на лицето на Хари. Някаква ръка се стрелна от мрака като зла змия и го хвана за гърлото. Лицето му се изкриви от болка. Ръцете напразно се опитваха да разтворят смъртоносните клещи.

Светлината ме удари в очите и заслепи. Гмурнах се напред. И преди да докосна някого фенерът падна на килима и тялото на Баркър се пльосна отгоре ми като торба пясък изритана от мощен слон.

В стаята пламнаха лампите. Право пред мен, като ме заплашваше с пистолет стоеше Консърдайн. Очите му гледаха студено и заплашително. От тях вееше смърт. После погледът му се прехвърли на Ева. Лицето му се смекчи, сякаш някакъв страх си отиде. Замести го израз на удивление, примесен от недоверие. Той отново стана твърд и жесток. Дулото на пистолета, сочещо право в гърдите ми, не трепна. До моите крака, като дишаше тежко зашеметения Хари напразно се опитваше да стане. Аз му помогнах да се изправи.

— Ева, какво правят тук тези хора?

Докторът говореше спокойно е равномерно, но бе видно, че едва се сдържа. Разбрах това по бързата смяна на израженията на лицето му. И си представих, какво си е помислил. Първоначално, че сме проникнали в стаята на Ева с някакво лошо намерение. После — подозрение спрямо самата Ева.

Трябваше да разсея това подозрение. Ева не трябва да бъде забъркана. Нека заложа на първата карта на Консърдайн. Преди девойката да успее да отвори уста аз заговорих.

— Вие сте така… стремителен, Консърдайн — казах аз и се опитах, не без успех, да бъде със същия равномерен глас като него. — Но вие сте подпомогнат от този пистолет, който е насочен към човек без оръжие. Да си призная, стана ми скучно и реших да се върна към играта на бридж. Но се заблудих във вашата дяволска заешка градина. Натъкнах се на този човек, който ми каза, че работи тук. Помолих го да ме съпроводи до стаята ми. По някаква зла ирония на съдбата той направи най-глупавата грешка и ме доведе тук при мис Демерест. Повярвайте ми, аз така се стремих да си изчезна от тук, както тя да ме изхвърли. Вярвам, че самата мис Демерест ще потвърди думите ми.

Аз се обърнах към нея. Подхвърлил и бях достатъчно правдоподобна версия. Консърдайн не ми обръщаше никакво внимание.

— Ева, аз попитах, какво правят тези хора тук? — повтори той.

Девойката спокойно го гледаше известно време, после се приближи до мен.

— Доктор Консърдайн — каза тя, — мистър Киркхайм лъже като джентълмен, който се опитва да ме спаси. Истината е, че аз го помолих да дойде при мен. А мистър Баркър помолих да го изпрати до стаята му. И двамата не са виновни в нищо, освен това, че от вежливост изпълниха молбата ми. Отговорността е само моя.

На челото на Консърдайн вените се издуха и пистолетът затрепери в ръката му. Лицето му пламна е ледената ярост отстъпи мястото си на горещия гняв. Едва ли бе станал по-малко опасен, но Ева го познаваше по-добре и инстинктът и подсказваше, какво да прави.

— Така значи — почти изхърка Консърдайн. — Искате да ме направите на глупак, а! Не обичам това! Не обичам да ме лъжат. Отдавна ли се познавате?

— Ние никога преди това не сме се виждали — каза Ева.

— А защо тогава сте го повикали?

— Искам да се махна от Сатаната. — спокойно отвърна Ева. — Нещо друго да те интересува?

Той я гледаше с пламнали очи.

— И защо мислите, че той ще ви помогне?

— Защото го обичам! — тихо каза Ева. — И той ме обича!

Докторът ни изгледа с интерес. После гневът му се разсея и очите смекчиха.

— Боже Господи! — възкликна той. — Та вие сте същински младенци!

Ева му подаде ръката си. Той я взе и леко потупа. Огледа ни внимателно, сякаш сме за него нов и удивителен предмет. Включи всички лампи освен онази затъмнената до леглото на Ева, отиде до прозореца и погледна зад завесите. И едва тогава се върна при нас.

— Нека обсъдим това — предложи той. — Простете ми, Баркър, наистина едва не ви удуших. Простете ми Киркхайм, че ви блъснах така силно. Простете ми, че изглежда не съм ви дооценил както трябва. Радвам се, че е така. Ева, не съм мислил да ви шпионирам. Размишлявах за вас. Помислих, че още не сте заспала. И че един разговор, аз мога да съм ви баща, ще ви помогне. Нужно ми бе… нещо да ви кажа. Няколко минути се колебах. Казах си, ще отместя панела и ще погледна дали спите. Когато се реших да постъпя така, проходът се отвори и аз чух вика на Баркър. Това е всичко.

Аз му протегнах ръка. Баркър се усмихна сърдечно и козирува.

— Не е ли най-добре, аз да си вървя, сър? — предложи той.

— Още не — каза Консърдайн. — Киркхайм, отдавна ли познавате Баркър?

— Той ми спаси живота, да, спаси го — намеси се в разговора Хари. — Измъкна ме от истински ад. И понеже си казваме истината, доктор Консърдайн, ще ви кажа, че съм готов да направя същото за него и младата лейди.

Аз накъсо описах запознанството си с Баркър. Докторът одобрително кимна.

— Преди всичко — каза той, — да се изяснят позициите ни, искам да се изкажа и аз. Слуга съм на Сатаната и съм свързан с клетва. Дадох я с открити очи, като напълно съзнавах, какво върша. За разлика от вас, аз дойдох при него напълно доброволно. Разбирам, че клетвата ви, Киркхайм, е дадена под натиск и затова сте свободен в действията си, докато аз не съм. Нито ще наруша тази клетва, нито ще престъпя думата си. Освен това съм уверен, че направя ли го, няма да живея дълго. А аз съм привързан по глупав начин към живота. Разбира се, бих могъл да лиша Сатаната от удоволствието да наблюдава моите мъчение, но аз не вярвам в съществуването на живот след смъртта и затова намирам, че животът понякога е доста интересен. Продължавам нататък, аз имам определени жизнени стандарти, апетити, желания и пристрастия, които моята връзка със Сатаната ми помага да ги удовлетворявам. И освен това аз си бях престъпник, когато дойдох при него. Аз още съм престъпник, но без защитата му, щях да бъда преследван престъпник. Разбирате, нали, каква е моята клетва. Затова мисля, че правилно ще ме разберете, когато ви обещая и предложа чисто негативна помощ. Ще ви предупреждавам за капаните, че да им се изплъзвате навреме, ще си затварям очите и ушите за всичко на което бъда свидетел. Например, на днешното произшествие.

— Това е всичко, което можем да ви помолим, сър — отвърнах аз на тази реч. — И да си призная, това е повече отколкото можехме да се надяваме.

— Сега ще ви кажа нещо, Киркхайм — продължи докторът. — Мисля, че имате малко шансове да победите Сатаната. Смятам, че избраният път ще ви закара в гроба. Казвам ви го, защото познавам храбростта ви и съм длъжен да изложа мислите си. Казвам го и на вас Ева, защото и вие сте смела. И разсъдете, дете мое, ще позволите ли на любимия си да поеме този път, който почти неминуемо ще го насочи към смъртта или… ще направите нещо друго.

Погледнах Ева в лицето. Устата и трепереше и в очите и проблясваше мъка.

— Какво… какво друго да направя, доктор Консърдайн? — прошепна тя.

— Да станете вероятно мисис Сатана! — отвърнах вместо нея. — Докато съм жив няма да го допусна!

— С това и аз съм съгласен — спокойно каза докторът. — Но не това имах пред вид… — той се поколеба, хвърли бърз поглед към Хари и смени темата, казано по-точно върна се към предишната. — Разберете ме правилно, аз искам да спечелите, Киркхайм, във всичко, което не нарушава клетвата ми и не заплашва привичката ми да оставам жив. Дори ще ви помогна или поне няма да ви преча. Но разберете, аз съм слуга на Сатаната. Ако той ми заповяда да ви хвана, аз ще ви хвана. Заповяда ли да ви убия — ще ви убия!

— Умре ли Джим и аз ще умра. Убиете ли го, вие ще убиете и мен — спокойно каза Ева. Тя казваше истината. Той го разбра и потрепера.

— Въпреки това, дете мое, аз ще го направя.

Аз знаех, че казва истината и Ева също го знаеше.

— Вие… вие започнахте… вие искахте да кажете за друг път… — започна тя но се спря.

— Не искам от вас, Киркхайм, да ме посвещавате в плановете си — побърза да се намеси докторът. — Само едно, искате ли да го убиете?

Поколебах се, въпросът бе опасен. В края на краищата Консърдайн сам ме бе предупредил, че не мога да му се доверявам напълно. Всъщност, какви са границите на неговата клетва?

— Аха, значи включвате и това — така изтълкува мълчанието ми. — Единствено това не бива да правите. Единственото, което е невъзможно. Може би, смятате, че ако останете насаме с него, ще успеете да го убиете? Киркхайм, казвам ви го ясно, Сатаната никога не остава сам. Винаги има скрита охрана — било в стените, било в скривалища. Те ще ви застрелят преди да дръпнете спусъка. Освен това Сатаната мисли необикновено бързо. Той ще долови мисълта ви, преди тя да започне да се претворява в действие. Той притежава нечовешка жизненост. Дори да успеете да изстреляте един или дори два куршума, те няма да го убият. Но най-важното е, че вие никога няма да достигнете до тази възможност.

Консърдайн явно не знаеше всичко — това бе ясно. Ако се разшири цепнатината в робската зала и през нея се провре дулото на пушка, не бих се обзаложил за живота на Сатаната. Разбира се, при предположението, че той е… в основата си човек.

— Продължавам — той сякаш ми прочете мислите, — да предположим, че го убиете. Спасението ви още не се вижда. Най-добре ще бъде веднага да ви убият. На земята няма такова място, където да си скриете от неговите хора. Защото Сатаната не управлява единствено със страх. О, не съвсем със страх. Както ви казвах, той добре плаща на слугите си. Продължението на службата означава благополучие, разкош, власт, безопасност, въобще голяма част от това, за което другите хора се борят и сражават. Сатаната си има и светла страна освен тъмната. И хората му се разпръснати по земята. Доста от тях заемат такова положение в обществото, за което дори не сънуваме. нали е така, Ева?

— Така е — съгласи се Ева и в очите и се промъкна безпокойство.

— Тронът на Сатаната не се крепи само на превитите гърбове на робите — продължи той. — Както навсякъде и винаги има принцове и легиони. Та, аз не вярвам, че ще успеете да го убиете. Дори ако се опитате и не постигнете целта си, ще ви налети страшна смърт. И Ева няма да бъде спасена. Убиете ли го и сам ще загинете. В такъв случай Ева ще се избави от него. Но съгласна ли е тя да си получи свободата на такава цена?

— Не! Не! — възкликна тя и застана пред мен, като разпери ръце. По лицето и се изписа отчаяние.

— Консърдайн — рязко попитах аз, — защо Сатаната крие ръцете си под мантията, когато някой се качва по стълбата?

— Какво? — той ме погледна втренчено. — какво имаш предвид?

— Три пъти го видях да седи на черния трон — поясних аз. — Два пъти с Картрайт и един път с мен. Той натиска лоста и си прибира ръцете под мантията. Какво прави там с тях, Консърдайн?

— Вие искате да кажете, че стъпалата са нещо като мошеничество? Ама че глупост, Киркхайм! — предположението ми изглежда го позабавлява, но аз забелязах, как силните му ръце се стегнаха.

— Нищо особено не искам да кажа — отвърнах аз. — Просто… размишлявам. Вие сигурно не веднъж сте виждали да се изкачват по стъпалата. Но поне веднъж ръцете на Сатаната да са били вън от мантията? Може ли да си спомните такъв случай, Консърдайн?

Той замълча. Представих си, как се опитва да си спомни всички онези, които святкащите отпечатъци мамеха. Лицето му пребледня.

— Не мога да кажа — проговори той накрая. — Не съм обръщал внимание. Но ми се струва, че… не съм видял… — той скочи на крака като пружина. — Глупости! дори и да е така… е, нищо не означава!

Бях стрелял напосоки. Е, не беше съвсем така. Казах една неясна мисъл, едно подозрение, което възникна, докато чаках Баркър.

— Не ли? Ха, та значи, вие смятате, че Сатаната, с неговата любов към детайлите, с пресмятането на всяка възможност, ще даде на случая да го управлява? Досега някой да е спечелвал короната и скиптъра?

— Да — този отговор до известна степен ме смути. — За нещастие на съмнението, което вселихте в душата ми, Киркхайм, печелили са. Аз съм със Сатаната осем години. И през това време три пъти виждах да се изкачват победители.

Това ме разтърси като силен удар право в лицето. За миг млъкнах, но не и Ева.

— И какво стана с тях? — поинтересува се тя.

— Е, — погледна ме с безпокойство той, — един от тях поиска нещо… особено. Той умря след шест месеца.

— Аха — възкликна Ева, — значи той умрял. А другите?

— Една жена загина в самолетна катастрофа между Лондон и Париж. Тя пътуваше към този… когото искаше. Дори Сатаната не можеше да я спаси. Всички бяха изгорели.

— Какво нещастие, нали? — невинно подхвърли Ева. — И двамата са загинали. А какво стана с третият?

— Не знам — почти с гняв отвърна Консърдайн. — Предполагам, че е наред. Той замина за Азия. Искал да получи нещо като малко кралство, където да си прави, каквото си поиска. Сатаната му го даде това кралство.

— Добра равносметка — заразмишлява Ева, — на двама мъртви се пада един изчезнал. Но нима нищо не сте чули за него, доктор Консърдайн? Не можете ми да разберете, какво е станало с него? Може би и той да е умрял, като онези двамата щастливци?

— Както казва Ева, двама не са издържали дълго — намесих се аз, — третият е под подозрение. На мястото на Сатаната, Консърдайн, не би ли ви хрумнало да поддържате надеждата в претендентите, показвайки им от време на време, че могат да спечелят голямата награда? Аз бих го направил. И ще подбера такива, които дълго да не преживеят. Или да бъдат яки и здрави до някакъв нещастен случай. Като например самолета, който споменахте преди малко.

— Да го вземат дяволите! — въздъхна Хари. — каква свиня е той! Никак не е трудно да се осъществи. И го е направил, кълна се!

— Та, какво прави Сатаната с ръцете си, докато са под мантията? — потретих въпроса си.

— И какво е станало с последния печеливш? — допълни шепнешком Ева.

Консърдайн трепереше и на челото му изби пот.

— Чуйте ме, Консърдайн — започнах аз, — вие споменахте, че не обичате да ви правят на глупак. И не обичате да ви мамят. Нека допуснем: Сатаната ви премята грандиозно… Какво следва от това?

Аз видях, че той с труд се сдържа и това ме изплаши. Та аз нямах никакви доказателства. И ако докторът реши, че съзнателно го насочвам към… Но аз не го измамвах. Съмненията ми са напълно основателни. Сатаната си криеше ръцете под мантията. И нещастията с печелившите ни ги каза той, а не ние.

— Баркър — обърна се той към Хари. — Вие сте виждали механизма, който по думите на Сатаната избира светещите следи, нали? Така ли е както той казва?

Дребничкият крадец стисна ръце, погледна ги жално, после обърна очи към мен и накрая се спря на Ева. Два-три пъти преглътна с мъка.

— Отговаряй! — заповяда Консърдайн.

— Помогни ми, Господи! Капитане! — обърна се бедничкият към мен. — Никога през живота си не съм искал да излъжа, както сега. Бих казал, че не съм видял нищо или че проклетия му механизъм не ръководи тези проклети следи. Господ да ми е на помощ, мис Демерест виждал съм този механизъм. И той наистина избира отпечатъците, Доктор Консърдайн. Казвам ви, той наистина работи!

Е, какво пък. Теорията ми е разбита на пух и прах. За миг се надявах дребното човече да е по дипломатично. Да каже, например, че не е виждал механизма. Но не можех да му откажа правото да казва истината.

— Всичко е на ред, Хари — весело казах аз. — Ние се стремим към истината. Казаното от тебе решава въпроса, поне така си мисля.

— Исках да излъжа, капитане — той почти се разплака, — но да ме вземат дяволите, не можах.

Неочаквано забелязах, че Консърдайн започна да се държи странно. Но не приличаше на това, че вярата му в Сатаната се е върнала и укрепнала. Той изглеждаше още повече разтревожен.

— Баркър — каза той, — най-добре си идете. Аз ще покажа пътя на капитан Киркхайм до стаята му.

Хари се насочи към една стена и от там жално ни се поклони. Панелът се плъзна безшумно настрани и той изчезна в разкрилия се отвор. Консърдайн се обърна към нас.

— Сега, Ева, ще кажа защо дойдох. Казах, че много съм мислил за вас. И исках да ви спася от Сатаната. Имам предложение. Идеята съм взаимствал от Шекспир. Нали помните как честният свещеник се опита да съедини Ромео и Жулиета и да ги съпроводи после при враждуващите семейства?… Техните сатани в известен смисъл.

— Пила от напитка и заприличала като мъртва — прошепна Ева.

— Точно така — кимна Консърдайн. — Предлагам ви нещо подобно. Моите медицински познания ми дават възможност да направя така, че здравето ви, красотата ви, духът с който така привличате Сатаната, да помръкне за известно време. Ще ви постави в положение, което да прави невъзможни неговите планове спрямо вас, поне в обозримото близко бъдеще. И ще ви държа така, докато не намери достойна замяна за родителските си инстинкти… или не се случи нещо друго.

Разбира се, това крие определен риск, Ева. Очакването може да бъде прекалено дълго… и аз да не мога да ви върна това, което съм ви отнел. Но вие може да предпочетете риска… пред обятията на Сатаната. Исках да ви предложа, сама да вземете решение.

— Искали сте? — Ева сякаш престана да диша. — Ще рискувам. О, докторе, това наистина е някакъв изход!

— Така ли смяташ? — рязко попита той. — Аз вече не мисля така. Ако си спомняте, в оригинала, откъдето взех идеята, планът пропаднал. И то заради Ромео. Не съм пресмятал неговото присъствие. Дори не съм предполагал съществуването му.

— Аз нищо… съвсем нищо не разбирам — обърка се Ева.

— Дете мое — каза той ласкаво и я хвана за ръце, — вие искате ли да се откажете от любимия? Никога да не го виждате, никога да не разговаряте с него, никога да не си пишете? Не с дни или седмици, дори месеци, а дълги години? Ще трябва да убиете любовта си към него и да живеете с едните спомени!

— Не — отвърна направо Ева и тръсна къдравата си глава.

— Но дори да я убедите, Консърдайн, какво ще правя аз? — това предложение възбуди в мен негодувание и опърничав гняв. — Ще скръстя ръце, ще вперя поглед в небето и ще занареждам: „Да бъде твоята воля“? О, не, не е за мен!

— Аз никого не убеждавам — спокойно отговори докторът. — Само подсказвам единствения възможен изход. Ако постъпя, както предлагам, какво би станало? Ева ще лекувам известно време, така че Сатаната сам да се увери в неуспеха на лекуването. Тогава той ще нареди, да я дадат в някакво болница, където ще я лекуват други доктори. Затова симптомите не бива да бъдат фалшиви. Не съм сам от медицинското братство сред обществото на Сатаната. Тук има достатъчно прекрасни специалисти. А и да ги нямаше, те щяха да се наемат. И ще я лекуват дотогава, докато не се разбере, че болестта й представлява неизбежна слабост на бъдещето потомство. Прости ми, дете мое, но трябва да казвам нещата направо, нямаме време да обикаляме напразно наоколо.

Е, специалистите бих измамил. На времето бях много добър… — той помълча малко и въздъхна тъжно, — е, не е чак толкова важно. Но Сатаната е избрал именно вас, Ева. Лесно няма да се откаже. Ако му бяхте нужна само като жена, би било съвсем лесно. Но вие за него сте нещо повече. Вие трябва да му родите син. Колкото и да ми се доверява, само по моите думи, няма да се откаже от вас. Трябва да се убеди… да изчезнат всички съмнения… и в това се крие опасността… дори смъртта за вас.

Той млъкна и я загледа право в обезпокоените и очи.

— Рискът наистина е прекалено голям — казах аз. — Нека отначало опитам, както си знам, Консърдайн.

— Добре дошли, Ромео — усмихна се той леко. — Ще ви се наложи, Киркхайм. Вие направихте другия начин невъзможен. Вие считате, че животът без Ева е нещо жалко и се си струва…

— Не считам нищо, а знам — отвърнах рязко.

— И вие, Ева, чувствате същото по отношение на Джим?

— Да — тихо отвърна тя. — Но ако трябва… да спася живота му…

— Нищо няма да стане — отвърна Консърдайн. — Познавам много мъже и жени. Каквото и да замислите, Ева, той ще се опита да ви освободи. А и вие няма да седите с покорно скръстени ръце. Рано или късно ще се издадете. Тогава ще трябва да се разделя с глупавата ми привързаност към живота. Това не мога да допусна. Но нека предположим, че избягате? Къде ще се скрият двата нежни заека от гонещите ги хрътки? Кучетата на Сатаната не знаят почивка. Вие винаги ще живеете със страх. Струва ли си цената такъв живот? Възможно е да имате деца? Сигурни ли сте, че Сатаната ще ги пощади? Той умее да си отмъщава. И така, повтарям въпроса си: струва ли си такъв живот?

— Не — отвърнах аз решително, докато Ева поклати глава.

— Какво трябва тогава да правим?! — прошепна тя.

Консърдайн започна да се разхожда из стаята. Той се спря пред мен и аз отново видях настръхналите като въжета вени по слепоочията. Очите му се превърнаха в студена стомана. Той три пъти ме удари в гърдите с юмрук.

— Разберете, какво прави Сатаната с ръцете си под мантията!

Обърна се рязко, като явно не се доверяваше повече на самообладанието си. Ева го гледаше и като мен се удивляваше на силата на обхваналия го гняв.

— Да тръгваме, Киркхайм — той се овладя. И като прекара пръстите си през косите на Ева, ласкаво ги разпръсна. — Истински сукалчета — повтори и се запъти бавно и внимателно към панела.

— До утре вечер — прошепнах на Ева.

Тя ме прегърна и целуна.

— До утре, скъпи Джим — прошепна ми тя.

Когато излизах се обърнах, тя продължаваше да стои в същата поза, с разперени ръце и широко отворени очи, които изразяваха само скрита печал. Малкото момиче се бои да легне в леглото си. Усетих сърцето ми да бие силно. Решимостта ми се върна. Стената се затвори.

Вървях мълчаливо след Консърдайн на път към моята стая. Когато стигнахме той влезе вътре заедно с мен и няколко секунди ме гледа мрачно. Неочаквано се почувствах смъртно уморен.

— Надявам се да спите по-добре от мен — каза той неочаквано и изчезна.

Бях прекалено изморен да размислям над думите му. Изхитрих се по някакъв начин да се съблека и заспах преди да се завия…