До Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

На следващото утро станах още преди да се появи верния Томас и влязох в банята. Без да задавам въпроси взех предлагания ми костюм. Не знаех, че притежавам подобно нещо. На вътрешната страна на сакото, отляво се намираше широк джоб. На горният му край бяха закачени цяла редица малки кукички със затъпени върхове. Аз внимателно ги огледах. Изпъкналите части на огърлицата на Сенусерт бяха дълги около шест дюйма. Горната нишка на украшението можеше да бъде закачена на тези кукички и цялата огърлица свободно увисваше на тях, без с нищо да издава присъствието си. Както бе посочил Сатаната, джобът бе направен изобретателно и именно за този случай.

Томас ми подаде едно великолепно сиво палто, което ми седеше прекрасно и съвсем непознато, но с интерес забелязах, че на шивашкото етикетче на вътрешния джоб бе изписано моето име. Имаше го също е на шапката ми и на малакското ми бастунче. И накрая ми даде дребен инструмент със странна форма, направен от мътносива стомана и един ръчен часовник.

— Томас, аз имам часовник — казах аз докато изучавах странния малък инструмент.

— Да — отвърна той, — но на този е времето на шефа, сър.

— А, разбирам. — с възхищение забелязах, че Сатаната бе предвидил дори неточността на часовниците си, които явно бяха синхронизирани. Това ми хареса. — Това пък какво е? Как работи?

— Сега ще ви покажа, сър.

Той отиде до стената и отвори шкафа. После извади секция здрава витрина покрита със стъкло.

— Опитайте се да я отворите, сър — каза той.

Опитах се да вдигна покрива, но независимо от положените усилия стъклото не мръдна. Томас взе от мен инструмента. Той бе направен във вид на пластина, с остри като на бръснач ръбове, дължината му бе около четири дюйма, с плоска ръчка около дюйм и половина ширина и в нея бе надянат винт.

Томас пъхна острия край между покрива и стената и бързо завъртя винта. Инструментът сякаш се стопи в почти невидимата цепнатина. Последва леко щракане и лакеят вдигна капака. Подаде ми с усмивка инструмента. Видях, че острият му край се е разтворил като челюст и през него стърчи като език още едно острие. Челюстите бяха разтворени, а езикът изплезен напред от невероятно мощен лост. Всичко това заедно бе счупило ключалката като крехко дърво.

— Съвсем леко се работи с нея, сър — каза Томас.

— Наистина — отвърнах сухо и отново усетих възхищение от Сатаната.

Закусих в стаята си и под ведрата опека на Томас седнах в очакващата ме кола. Беше точно 10:30. Завесите бяха спуснати и здраво закрепени. Помислих да използвам дребният инструмент, но разсъдъкът ми ме посъветва да се въздържа.

Точно в един влязох в музея и остро съзнавах наличието на джоб, изработен специално за огърлицата и малкия инструмент. Дадох палтото и шапката си на гардероба, където служителя ме позна и ме поздрави. Насочих се право към нефритите и прекарах половин час около тях, като разглеждах други подобни украшения в обществото на помощника на главния пазач, който се оказа тук. После се освободих от него и точно в 1:45, с точност до секундата, преминах в северния коридор на египетското крило. Не се представи на охраната в коридора. Те ме познаваха. В два часа бях до входа на стаята с огърлицата.

В 2:05 по часовника на Сатаната влязох вътре. Сърцето ми биеше по бързо от обикновеното, но с нищо не го показах, а само небрежно огледах стаята. На противоположния вход стоеше пазач; вторият се намираше между мен и витрината в центъра, където се криеше моята цел. Двамата внимателно ме гледаха. Не ги познавах.

Приближих се до втория пазач, подадох му визитната си картичка и зададох няколко въпроса относно колекцията скарабеи, за която знаех, че скоро ще бъде показана. Служебната му подозрителност постепенно го изостави, когато ми прочете името и отговаряше така, сякаш бях от администрацията на музея. Отидох в югоизточния край на стаята и се задълбочих в изучаването на амулетите. С крайчеца на окото си забелязах, как пазачите си шептят нещо и с уважение ме поглеждат, а после се разделиха и отидоха на местата си.

Часовникът на Сатаната показваше 2 и 10. Оставаха още пет минути.

В стаята се намираха повече от десетина посетители. Три двойки на средна възраст бяха достопочтени чужденци. Момичето изглежда бе художничка. Белокосият човек приличаше на учен. До него явно се намираше мъж, на лицето на който бе написано, че е немски професор. А двама елегантни англичани с ерудиция обсъждаха на половин глас еволюцията на йероглифа „Тет“. Докато една развлечена жена изглежда въобще не разбираше къде се намира. И още двама души се разхождаха насам-натам.

Часовникът на Сатаната показваше 2:14.

От северното крило се разнесе тропане на крака. Разнесе се вик на жена:

— Спрете го! Спрете го!

Край вратата се мярна някаква фигура на бягаща жена. След нея, съвсем близко, профуча як мъж. В ръката му проблесна нещо дълго и тънко.

Часът бе 2:15!

Веднага изтичах до витрината на огърлицата и стиснах в дясната си ръка разбойническия инструмент.

Шумът в коридора стана по-силен. Жената отново завика. Хората в стаята се втурнаха към изхода. Край мен изтича пазача от далечния вход. Спрях се пред витрината. Пъхнах инструмента в цепнатината между капака и стената. Завъртях винта. Чу се щракване и ключалката се счупи.

Виковете завършиха с ужасяващ вопъл, който премина в хлипащи стонове. Отново се разтропаха крака до вратата. Чух проклятия, ругатни и последва тъп звук на падане на тежко тяло.

През това време извадих огърлицата от витрината, пуснах я в джоба си, като провесих горния и край на малките кукички.

Насочих се към изхода от стаята през който бях дошъл. Един от пазачите лежеше на пода. Над него се бе навел немеца. До тях бе приклекнала девойката, която бях приел за художничка, с ръце закриваше очите си и плачеше истерически. От оръжейната палата се донесе още един отчаян вик, този път мъжки.

Между два черни саркофага минах към изхода на египетското крило, влязох в голямата зала, украсена с гоблени и минах през пробивачката. Портиерът бе с гръб към мен и се вслушваше в звуците, които поради разстоянието и разположението на залите, едва се различаваха. Служителят, който ми подаде палтото, изглежда нищо не бе чул.

Като излязох се обърнах надясно и както ми бе заповядал Сатаната, се наведох и почнах да се опипвам връзките на обувките. Някой мина край мен и влезе в музея.

Изправих се и започнах да слизам по стълбата. На края и малко встрани, се биеха двама. Край тях се бе събрала тълпа сеирджии и увлечено зяпаха зрелището. Видях бягащ полицай. Минах край тях. На десетина метра напред, отляво на улицата, ме чакаше синята лимузина. Шофьорът не обръщаше внимание на сеира и с някакъв едноцветен парцал бършеше полирания до блясък десен фар.

Щом се насочих към колата, шофьорът престана със увлекателното си занимание, отвори вратата и зачака, като внимателно ме гледаше.

Времето на Сатаната бе 2:19!

Влязох в колата и седнах. Завесите бяха спуснати и вътре цареше тъмнина. Вратата се хлопна рязко и стана още по-тъмно. Тръгнахме. Някой се разшава до мен. Треперещ и нетърпелив глас ме запита:

— Всичко ли е наред, мистър Киркхайм?

Бе гласът на Ева!