До Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Скъпата кола, европейски модел, бързо и плавно премина Петото авеню и пое на север. Докторът дръпна друго лостче и непрозрачна завеса ни отдели от водача. Скрита лампа замъждука в мрака и едва го отслабваше. В тази слаба светлина забелязах, че девойката започна да си възвръща душевното равновесие. Тя се бе съсредоточила на изящните върхове на модните си обувки. Уолтър извади табакера. Аз реших да последвам примера му.

— Ева, нали не възразявате? — проявих загриженост към нея.

Тя не ме погледна и не отговори. Уолтър бе насочил ледения си поглед някъде над главата ми. Запалих цигарата и се съсредоточих на курса ни. Часовникът ми показваше десет без петнадесет. През грижливо затворените прозорци не се виждаше нищо. По честото спиране знаех, че още сме на авенюто. После колата започна поредица завои и обръщания, сякаш се движеше по странични отклонения. Но веднъж ми се стори, че направи пълен кръг. Въобще изгубих всякакво усещане за ориентация, което несъмнено бе целта на подобни маневри.

В десет и петнадесет колата рязко дръпна и полетя с голяма скорост. Реших, че сме излезли вън от района с интензивно движение. И скоро през вентилацията до нас стигна порива на свеж прохладен въздух. Изглежда, трябва да се намирахме или в Уестъчер или в Лонг Айлънд. По-точно не можех да определя.

Точно в единадесет колата спря и след кратък престой отново продължи. Чух звънтенето на тежки железни врати. В продължение на десет минути се движехме много бързо и отново спряхме. Консърдайн сякаш се събуди от обхваналите го мисли и разтвори пердетата. Водачът отвори вратата. Ева излезе вън, а Уолтър я последва незабавно.

— Да, мистър Киркхайм, ние пристигнахме — вежливо каза докторът и ми заприлича на гостоприемен стопанин, който кани желан гост, а не човек, похитен от него с помощта на възмутителни хитрости и измами.

Аз побързах да изляза вън от колата. В нещастната светлина на луната, разводнена като очите на трезвен алкохолик и вещаеща приближаваща се буря, аз видях огромно здание, наподобяващо замък, донесен направо от бреговете на Луара. В крилата и кулите ярко светеха огньове. Девойката и Уолтър бързаха към неговите отворени врати. Аз се огледах. никъде другаде, освен в замъка, нямаше никаква светлина. Това създаде впечатление, че се намирам в отдалечено и обширно пространство, обрасло с гъсти гори, които ни заобикаляха и гарантираха неприкосновеност спрямо чужди погледи.

Консърдайн ме хвана за ръка и ние тръгнахме на свой ред към вратата. Посрещнаха ни двама лакеи. Помислих, че са араби. И двамата бяха необикновено силни на вид. Щом влязохме в залата, спрях и неволно възкликнах възхитен. Сякаш от най-хубавите съкровища на средновековна Франция е избрано най-прелестното и е събрано тук. Дългите галерии, на една трета от разстоянието до високия сводест таван, бяха в изтънчен готически стил. От тях висяха гоблени, с подобни на които едва ли можеха да се похвалят много музеи в света; а закованите по стените щитове и мечове бяха от покорените крале.

Но Консърдайн не ми даде време да разгледам всичко това. Отново ме хвана за ръка и аз видях пред себе си типичен на вид и с безукорни маниери английски лакей.

— Томас ще се погрижи за вас — каза докторът. — Довиждане, Киркхайм.

— Последвайте ме, сър — поклони се лакеят и ме заведе в миниатюрния придатък на залата в ъгъла. Той натисна нещо на украсената с резба стена, която се плъзна на страна и ние влязохме в малък асансьор. Когато той спря, задвижи се друга стена. Оказах се в спалня, обзаведена така разкошно, както и голямата зала. Зад тежка завеса се намираше банята. На кревата бе проснат вечерен костюм, белоснежна риза, връзка и всички необходими неща. След няколко минути бях измит, обръснат и облечен във вечерния костюм. Той напълно ми подхождаше и по мярка и по вид. Когато лакеят отвори вратата на гардероба, вниманието ми привлече висящото палто. Погледнах вътре. Там се намираха точните копия на всички вещи, които държах в гардероба клуба. Да, те бяха тук и когато погледнах с любопитство на етикетчетата на шивачите, то навсякъде открих собственото си име.

Стори ми се, че лакеят ме наблюдава скрито и очаква да се изненадам, но ако бе така, то аз го разочаровах. Моята способност да се удивлявам бе изчезнала.

— И сега, накъде? — поинтересувах се аз.

Вместо отговор той задвижи следващия панел и зачака да вляза в асансьора. Когато спряхме очаквах отново да се озова в голямата зала, но се оказахме в малка и скромна приемна, стените на която бяха обшити с дъбова ламперия, без мебели и една врата от черен дъб. До нея стоеше висок и мургав арабин, който очевидно ме чакаше, защото лакеят се поклони, върна се обратно в асансьора и ме изостави на съдбата ми. Арабинът ме поздрави по източен маниер, отвори вратата, отново ме поздрави и аз влязох вътре. Часовникът удари полунощ.

— Добре дошли, Джеймс Киркхайм! Вие сте точен до секундата — каза някой. Гласът бе удивително звучен и мелодичен; по качествата си напомняше изпълнение на орган. Говорещият се намираше в центъра на дълга маса, приготвена да посрещне трима души. Всичко това видях преди да срещна очите му; после за известно време загубих способност да виждам каквото и да било. Тези очи, най-живите, които някога бях виждал, притежаваха дълбочината на синия сапфирен цвят. Големи и леко раздалечени те проблясваха, сякаш зад тях непосредствено са крие самият източник на живота. По яркостта си ми напомняха бисери, по твърдостта си — диаманти. Вежди нямаше и очите не мигаха, като очи на птица или на змия!

Доста трудно ми бе да се откъсна от тях и да погледна лицето на което се разполагаха. Главата бе необикновено голяма, с високо и широко чело и съвършено плешива. Черепната кутия бе с поразителна вместимост — поне два пъти повече от средната. Ушите бяха дълги, тесни и подчертано заострени по краищата. Носът тежък, гърбав, а брадичката едра и масивна. Устните, класически източени и неподвижни, доста пълни, наподобяваха гръцка статуя. Цялото това огромно и закръглено лице, мраморно бяло, без нито една бръчица или сгъвка по него, бе лишено от всякакво изражение. Единственото живо място на него бяха очите и те бяха удивително живи, свръхестествено живи, ужасяващо живи!

Тялото или поне това което видях, показваше, че този човек с мощна гръд притежава огромна жизнена сила. При първият му поглед усетих нещо необикновено, нещо като радиация с нечовешка мощ.

— Седнете, Джеймс Киркхайм — отново прозвуча ехтящият глас.

От сянката зад гърба му се появи прислужник и дръпна приготвения за мен стол. Аз се поклоних мълчаливо на необикновения стопанин и мълчаливо седнах на посоченото място.

— Вие сигурно сте гладен, след дългото пътешествие — каза той. — Много мило от ваша страна, Джеймс Киркхайм, че ми оказвате такава чест с посещението си и задоволявате каприза ми.

Погледнах го, но не открих и следа от насмешка.

— Задължен съм ви, сър — вежливо отвърнах аз, — за изключително занимателното пътешествие. Що се отнася до задоволяването на каприза ви, както го нарекохте, какво бих успял да направя, когато вашите пратеници бяха, хм… така убедителни.

— А, да — кимна той. — Доктор Консърдайн умее действително да убеждава. Той скоро ще се присъедини към нас. Пийнете нещо и хапнете.

Прислужникът наля шампанско, аз вдигнах чашата и мълчаливо, но с удоволствие, я загледах. Това бе изделие от планински кристал, така изящна и доколкото можех да съдя — изключително древна, въобще едно безценно съкровище!

— Да, прав сте — забеляза хазяинът, сякаш бях казал мислите си на глас. — Действително е рядкост. Това са чашите на Харун ал Рашид. Когато пия от тях се виждам като халиф в обкръжението на любимите му сътрапезници и безброй прекрасни хурии в двореца в стария Багдад. Цялата разкошна панорама на арабските нощи се разкрива пред мен. Съхранил ги е за душата ми — продължи той замислено, — покойния султан Абдул Хамид. Във всеки случай нему са принадлежали те, преди да ги пожелая.

— Изглежда, сър, вие имате изключителната способност да убеждавате, щом султанът се е съгласил да се раздели с тях — промърморих аз.

— Както забелязахте, Джеймс Киркхайм, моите пратеници са… доста убедителни — подхвърли той с тих глас.

Аз допрях чашата до устните си, отпих съвсем мъничко и не можах да скрия удоволствието си.

— Да — каза необикновеният ми хазяин, — виното е рядко. То е било предназначено изключително за испанския крал Алфонс, но както вече споменах, пратениците ми са… убедителни. Когато пия това вино, моето възхищение от великолепния му вкус, се помрачава само от съчувствието към крал Алфонс и лишенията които търпи.

С удоволствие пийнах отново. После са нахвърлих на великолепния дивеч. Погледът ми се спря на златна ваза, украсена със скъпоценни камъни. Тя бе така прекрасна и изящна, че неволно станах и отидох да я разгледам.

— Работа е на Бенвенуто Челини — осведоми ме домакина. — Един от неговите шедьоври. Италия, в течение на векове, го е съхранявала за мен.

— Но Италия никога няма доброволно да се съгласи да даде подобна вещ! — възкликнах аз.

— Не, съвсем доброволно, уверявам ви, съвсем доброволно — вежливо отвърна той.

Тогава започнах да разглеждам стаята и разбрах, че и тя, подобно на огромната зала, е една истинска съкровищница. Ако и половината от съдържанието й са оригинали, то цената й надхвърля милиони. Но това не може да бъде! Дори американски милиардер не може да събере такива неща.

— Оригинали са — каза той, сякаш отново бе прочел мислите ми. — Аз съм колекционер и то най-големия в света. Аз събирам не само картини, скъпоценности, вина и други плодове на човешкия гений, аз събирам мъже и жени. Аз събирам това, което неточно се нарича души. Затова вие, Джеймс Киркхайм, сте тук!

Прислужникът напълни чашата и постави до мен още една бутилка във ведро с лед. На масата се появиха ликьори и пури, а самият прислужник, като по знак излезе. Той изчезна през друг панел в стената, който криеше още един асансьор. Освен това видях, че този човек е китаец.

— Не, манджурец — поправи ме домакинът. — От истински княжески род. Но смята, че службата при мен е голяма чест за него.

Аз кимнах небрежно — обикновена работа. Май прислужници манджурски князе, вина на крал Алфонс, чаши от арабските нощи на халифите и вази на Челини се срещат всекидневно. Бях разбрал, че играта започната преди няколко часа в Батъри парк започва втората си част и смятах да участвам в нея с най-добрите и възможни маневри.

— Вие ми харесвате, Джеймс Киркхайм — гласът продължаваше да бъде лишен от всякакви емоции и устните му почти не помръдваха. — Вие мислите: „Аз съм пленник, моето място в света го е заел двойник, дори и най-добрите ми приятели не подозират, че той не съм аз. Човекът, който сега говори с мен е чудовище, безжалостен, безсъвестен и безстрастен интелект, който може да ме унищожи така леко, както се духа свещ“. Но в това вие сте напълно прав, Джеймс Киркхайм.

Той помълча известно време. Реших, че е най-добре да не гледам тези ясни сини очи. Запалих пура и кимнах, като впих поглед в димящия край.

— Да, прав сте — продължи той. — Но вие не задавате въпроси и за нищо не молите. Гласът ви не трепери, ръцете не помръдват, а в очите не се вижда страх. И заедно с това мозъкът ви не дреме, вие сте цял като на иглички и искате да се хванете за нещо, което би ви дало някакво преимущество. Като жител на джунглата вие, с невидимите антени на нервите си, усещате опасността. Всяко чувство ви е наострено и търсите пролука в хвърлената мрежа. Усещате ужаса, но външно няма никакви следи от него. Само аз го долавям. Вие ми харесвате много, Джеймс Киркхайм. По душа сте истински играч!

Той отново млъкна и ме изгледа през ръба на чашата си. Аз се заставих да срещна погледа му и да се усмихна.

— Вие сте на тридесет и пет години — продължи той. — Отдавна ви следя. За пръв път привлякохте вниманието ми с работата си за френската секретна служба през втората година на войната.

Пръстите ми неволно стиснаха чашата. Аз бях сигурен, че освен мен и шефа ми, никой друг не знае нищо за тази опасна работа.

— Така се случи, че вие не противоречахте на моите планове — гласът продължаваше да бъде без никаква интонация. — Затова вие… още продължавате да съществувате. Втори път привлякохте вниманието ми, когато решихте да върнете изумрудите на Спиридова, които комунистите пазеха в Москва. Вие изобретателно ги заменихте с копия и избягахте с оригиналите. Те не ми бяха нужни, имам си по-красиви и скъпи. Затова ви позволих да се върнете при хората, които ви бяха наели. Но смелостта на плана и хладнокръвната храброст, с която го изпълнихте, доста ме развлякоха. А аз обичам развлеченията, Джеймс Киркхайм. И това, че вие съвсем равнодушно приехте… неадекватната награда, засвидетелства единствено, че за вас приключенията са по-важни. Вие, както казах вече, сте истински играч.

Независимо от всичко не успях да сдържа изумлението си. Делото Спиридов премина в пълна тайна. Аз настоях на това, освен собственика, никой друг да не знае за възвръщането на изумрудите. Те бяха препродадени като обикновени скъпоценности и историята им никъде не се споменаваше. Комунистите и досега не са забелязали подмяната и няма да я забележат, както считах и тогава, докато не решат да ги продават. Но този човек знаеше!

— Тогава реших да ви, как да го кажа… да ви придобия за себе си — обясни той. — Но времето още не бе съзряло за това. Вие отидохте в Китай по молба на Рокбилд. Причината бе древна и неясна легенда, но намерихте гробницата и на гърдите на превърналия се на прах принц Су Кан-се лежаха брошките от нефрит. Вие ги взехте, но бяхте заловен от разбойника Ки Ванг. Намерихте пролука във въоръжението на хитрия грабител и видяхте единствения начин да избягате със скъпоценностите. Той също е играч и вие го знаехте. И в палатката му заложихте брошката, срещу две години робство. Мисълта, че може да станете негов роб и то доброволно, развесели разбойника. И освен това той разбираше, какво ценност представляват за него мозъкът ви и храбростта ви. Затова се съгласи. Вие забелязахте, че преди започването на играта той беляза картите. Вие използвахте ловкостта си и му върнахте със същото. Ки Ванг разбърка тестето. Щастието се оказа на ваша страна. Спечелихте играта.

Бях направо изумен, затова се изправих и го загледах като втренчен.

— Не искам повече да ви обърквам — и ми посочи със знак да седна. — Ки Ванг често ми е полезен. В различни страни много хора изпълняват молбите ми, Джеймс Киркхайм. Ако бяхте загубили, Ки щеше да ми изпрати брошките и би се погрижил от главата ви да не падне косъмче. Защото знаеше: мога по всяко време да ви поискам от него!

Аз въздъхнах, седнах и усетих как се затръшва някаква безмилостна невидима врата на изградения от този човек капан.

— После — погледът му не се откъсваше от мен, — ви подложих на изпитание. Два пъти мои хора се опитаха да отмъкнат брошките. Съзнателно, в нито един от опитите, не планирах стопроцентов успех. Иначе вие бихте ги загубили. Оставях по някоя вратичка, която да можехте да използвате, ако имате достатъчно ум да я видите. Вие успяхте и това наистина ме развлече. И бях доволен!

Той се наведе напред.

— Сега — продължи да говори, — ние стигаме на днешната вечеря. За нефритите вие получихте солидна сума. Но изглежда играта престана да ви интересува. Вие се насочихте към друго развлечение — глупостта да играете на борсата. В плановете ми не влизаше да печелите и от там. Знаех какви книжа купувате. И извърших известни действия. Без да бързам, долар след долар, ви прибрах всичко. Може би предполагате, че методът, който приложих спрямо вас, повече подхожда за притежател на крупно състояние, отколкото на собственик на жалки хиляди. Но не е така. Дори и да имахте милионите, краят ви щеше да бъде същият. Вие научихте ли урока си?

С усилие на волята потиснах настъпващия гняв.

— Научих го — отвърнах късо.

— Обърнете сега внимание! — прошепна той и за миг ярките му очи се изпълниха с мрак. — И така ние стигаме до сегашната вечеря. Аз бих могъл лесно да ви хвана и да ви доставя тук, било вързан, било пребит, било приспан с наркотици. Но това са методите на убийци, на хора лишени от въображение, на отпадъците, на диваците от низшите слоеве. При това не бих усетил никакво удоволствие.

Не, постоянното наблюдение ви накара да започнете открита игра. Двойникът ви, един великолепен актьор, ви изучава в продължение на няколко седмици и сега се наслаждава на живота в клуба. Всичко това, което изпитахте, бе с цел да ви покаже изключителния характер на нашата организация, която ви повика.

И отново отбелязвам: поведението ви ми хареса. Вие бихте могли да се съпротивлявате на Консърдайн. Но ако бяхте постъпили така, щяхте да покажете липса на въображение и истинска храброст. Вие щяхте да бъдете отново тук, но аз тогава бих бил разочарован. И доста ме позабавлява отношението ви към Уолтър и Ева, девойката, която съм предвидил за велико дело, за което я подготвям.

Сигурно ви е удивило, как те са се оказали там, нали? Само пет минути след като седнахте на пейката в Батъри парк, всички околни станции на метрото получиха своята двойка. Уверявам ви, нямахте никакви шансове да избягате. Всяка ваша постъпка бе предвидена и бяха взети мерки да и се попречи. Цялата полиция на Ню Йорк не би могла да ми попречи днес да ви получа.

Аз ви повиках, Джеймс Киркхайм!

Изслушах тази удивителна смесица от тънки подмятания, прикрити заплахи и гигантски хвалби с усилващо се изумление. Накрая станах.

— Кой сте вие? — запитах направо. — Какво искате от мен?

Свръхестественото синьо на очите непоносима проблесна.

— Понеже всички на земята, към които се обръщам със заповеди, ги изпълняват — бавно ми отвърна той, — вие може да ме наричате… Сатана! И ви предлагам възможността заедно с мен да управлявате този свят, естествено срещу определена цена, разбира се!