До Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА ПЕТА

Двете последни предложения звъняха в ушите ми като заредено електричество. При други обстоятелства те биха ми изглеждали смехотворни и нелепи, но тук те се намираха далеч от абсурда.

Тези очи, лишени от мигли, невероятно живи, невероятно сини, забодени на гладкото и неподвижно лице, наистина изглеждаха… като на дявол! Вече усещах докосването на Дявола до всичко, което ставаше с мен през последните часове. Неподвижното огромно тяло, звучността на органовия глас без никаква изразителност и излизащ от почти не помръдващите устни, придаваха на ставащото дяволски дух; а тялото му бе сякаш само автомат, в който обитава адска същност, някакво чуждо същество, проявяващо се само в погледа. Това, че домакинът ми се различаваше коренно от високият и слаб мургав Мефистофел от операта, пиесата или романа, го правеше още по-ужасен. Освен това, от собствен опит знам, че пълните хора са способни на по-изтънчено коварство от слабите.

Не! В този човек, който ме помоли да го наричам Сатана, нямаше нищо абсурдно. Признавам, че в дъното на душата си, изпитах страх от него.

Мелодично прозвъня звънче. На стената светна лампа, ламперията се плъзна встрани и в стаята влезе доктор Консърдайн. Успях да забележа, че панелът е друг, не същият, през който изчезна прислужника. И в същия миг съобразих, че в голямата зала не видях нито една стълба. И в спалнята, където ме заведе лакеят, нямаше нито врати, нито прозорци. Мисълта пробяга през мозъка и се прибра, не защото не й придадох значение, а защото сега нямах време да я обмисля.

Станах и върнах на доктора сторения поклон. Той без церемонии и приветствия се настани до дясната страна на Сатаната.

— Аз казах на Джеймс Киркхайм колко занимателен ми се струва — каза домакинът.

— И аз съм на това мнение — усмихна се Консърдайн, — но се страхувам, че спътниците ми, не споделят подобно мнение. Кобхъм се разстрои много. Джеймс, вие постъпихте жестоко. Гордостта и тщеславието са едни от греховете на Кобхъм.

Охо, значи фамилията на Уолтър е Кобхъм. Интересно, как се казва Ева?

— Куклата ми подейства… деморализиращо — поясних аз. — Смятам, че съм бил доста сдържан спрямо Кобхъм. Знаете ли, те имаха такива богати възможности и толкова други поводи.

— О, куклата бе отвличаща идея — подметна Сатаната. — И прекалено ефективна.

— Дяволски ефективна — обърнах се към Консърдайн. — Впрочем, точно преди да влезете, аз открих, че вечерям… със Сатаната.

— А, така ли? Да — потвърди Консърдайн. — Вие сигурно чакате да извадя скалпел и да ви пусна кръв, а Сатаната да постави пред вас документ написан със сяра и да поиска да го подпишете със собствената си кръв.

— Не очаквам чак такива детски приказки — възразих аз и се постарах да покажа известно възмущение.

Сатаната се разсмя, но лицето му остана неподвижно и само клепачите затрепериха.

— Стари методи — подхвърли той. — От тях се отказах, след срещата си с доктор Фауст.

— Възможно е да считате, че аз съм доктор Фауст — вежливо се обърна към мен Консърдайн. — Не, съвсем не, запомнете — той ме изгледа лукаво, — Ева не е Маргарита.

— По-добре кажете — поправи го Сатаната, — не е вашата Маргарита.

Кръвта ми просто подскочи към лицето. Сатаната отново се бе разсмял. Те двамата си играеха с мен, но в тази игра се усещаше една зловеща нотка и това бе несъмнено. Чувствах се, като мишка между две котки. И си помислих, че и девойката много прилича на подобна мишка.

— Да — обади се звучният глас на Сатаната, — Да, аз станах съвременен човек. Както преди купувам души, вярно, или си ги взимам, но не съм така строг към условията на покупко-продажбата, както в древността. През определени периоди давам душата под аренда. А за извършената работа заплащам прекрасно, Джеймс Киркхайм.

— Няма ли най-после, да престанете да се обръщате към мен, като към дете? — студено попитах аз. — Признавам всичко, което казахте за мен. Вярвам на всичко, което споменахте за себе си. Допускам, че сте Сатаната. Добре. Но какво следва от това?

Настъпи кратко мълчание. Консърдайн запали пура, наля си коняк и премести на страна свещника, който се намираше до него. Мисля, че направи това, да вижда по-добре лицето ми. Сатаната за пръв път през цялото време откъсна поглед от мен и го насочи нагоре. Започваше третата част на тази загадъчна игра.

— Слушали ли сте някога легендите за сияещите следи на Буда-детето? — запита Сатаната.

Поклатих отрицателно глава.

— Именно тази легенда ме накара да се откажа от древните способи за съблазняване на душите — продължи той сериозно. — Понеже тази легенда означава нова адска епоха, тя е много важна. Но за вас е важна и по други причини. Така, че слушайте внимателно.

Когато трябвало да се роди великият Буда, Гаутама Всезнаещият — напевно започна да разказва Сатаната, — той бил като скъпоценен камък, пламтящ в утробата на майка си. Той бил така изпълнен със светлина, че майчиното тяло се превърнало в светилник, а той бил в този светилник Светият пламък.

За пръв път в Гласът на Сатаната се появи нещо като словесна почтителност.

— А когато дошло време да се роди, той излязъл през хълбока на майка си, който по чудодеен начин веднага се затворил след него. Седем крачки направил Буда-детето, преди да се спре пред поклонилите се деви, гении, риши и цялата небесна йерархия, която се била събрала за събитието. И останали седем сияещи следи, седем детски стъпки, които блестели като звездите. И когато на Буда започнали да се покланят, тези седем следи се размърдали и тръгнали в различни посоки, сочейки пътищата, по които по-късно ще тръгне възрастният Буда. Пред него тръгнали седем мънички Йоан Кръстителчета — ха, ха, ха! — Сатаната са закиска с неподвижното си лице и застинали устни. — Една тръгнала на запад, друга на изток — продължи той. — Една на север, друга на юг. Те откривали пътищата за спасение на всички четири страни на света. Но какво станало с останалите три? Уви! Мара, царят на илюзиите, който с лошо предчувствие следил за раждането на Буда, защото в света на думите на Буда сянка има само истината и така могат да бъдат научени всички измами с които Мара е държал в ръцете си земята. Ако Буда победи, Мара ще бъде унищожен. Царят на илюзиите не харесал това, защото най-много ценил развлеченията, а за тях му е била нужна власт. В това — продължи напълно сериозно Сатаната, — Мара е приличал на мен. Но интелектът му е куцал — той не е разбрал, че истината, която изкусно се манипулира, създава къде по-изкусни илюзии от лъжата. Но…

Преди онези три стъпки да отидат далеко, Мара ги прибрал. И постепенно, с помощта на лъжата, хитростта и магията той ги развратил. Научил ги на греховност, възпитал ги да вършат великолепни измами и ги пратил да вървят по света.

Как се развили нещата? Естествено, мъжете и жените тръгнали след тези тримата. И пътищата, които те избирали били къде по-приятни и възхитителни, по-меки и ароматични, по-прекрасни от каменистите, твърди, сурови и студени пътища избрани от неподкупните четири стъпки. Кой може да обвинява хората, че са избрали трите? При това и седемте по нищо не се различавали — били съвършено еднакви. Различията се изяснявали накрая. Душите, които ги следвали, неизбежно се връщали в самото сърце на измамата, във вътрешната същност на илюзията и там блуждаели вечно. Тези, които тръгвали след четирите, намирали свободата.

И все повече хора поемали след порочните стъпки, а бог Мара се радвал и веселил. Докато не му се сторило, че на земята не останал никой, който да върви по пътя на Просветения. Тогава Буда се разсърдил. Той заповядал и четирите свещени стъпки се устремили към него от всички страни на света. Те проследили трите заблудени и ги пленили.

Но тогава възникнало затруднение. Понеже трите заблудени били стъпки на Буда, не могло да ги унищожат. Те си имали неотменимите права. Но и Мара така дълбоко ги бил развратил, че с нищо не успели да ги очистят от злото.

И така, те са под ключ до края на света. Някъде близко до грандиозния комплекс Боробудур на Ява има мъничък и скрит храм. В него се намира един трон. И да се добереш до този трон трябва да изкачиш седем стъпала. На всяко стъпало сияе една от детските стъпки на Буда. По нищо не се различават една от друга — но колко са различни всъщност! Четири от тях, светите, охраняват другите три, нечестивите. Храмът е таен и пътят до там е пълен със смъртоносни опасности. Но този, който го достигне жив, може да се качи на трона.

Но качвайки се, той трябва да стъпи па пет от седемте сияещи стъпки!

Слушайте, какво ще стане после. Ако три от петте отпечатъка са нечестиви, той ще има на разположение всички земни желания, които може да му предостави царят на илюзиите. А цената — робство, възможно дори унищожаване на душата му! Но ако три от следите са свети, тогава той е свободен от всички земни желания и става неподвластен на съдбата. Носител на Света, Съд на Мъдростта — душата му ще бъде вечно с Пречистите!

Светец или грешник, който стъпи на трите нечисти следи, става притежател на всички земни илюзии!

Грешник или светец, който стъпи на три свети следи е свободен от всички илюзии и вечно благословената му душа изпада в нирвана!

— Бедничкият! — измърмори Консърдайн.

— Легендата е такава — Сатаната отново благоволи да откъсне погледа си от мен. — Аз никога не съм се опитвал да открия тези интересни следи. За нищо не ми трябват. Нямам никакво желание да превръщам грешниците в праведници. Но легендата ми подсказа интересна мисъл, която не си спомням… да кажем от доста столетия.

Животът, Джеймс Киркхайм, е дълга игра между двама безжалостни играчи — раждането и смъртта. Всички хора, мъже или жени, играят на нея, макар и повечето да са лоши играчи. Често в тях възниква желание, за което те доброволно биха дали душата си, а понякога и живота си. Но животът е такава груба игра, направлявана единствено от случая, ако въобще е направлявана и с такива объркани и противоречиви правила…

Е, какво пък, аз ще усъвършенствам тази игра за неколцина избраници, ще играя с тях на великите им желания и за собствено развлечение ще ползвам модела на Седемте отпечатъка на Буда.

А сега, Джеймс Киркхайм, превърни се цял в слух, защото следващото те касае непосредствено. Аз изградих два трона, към които водят не седем, а двадесет и едно стъпала. И на всяко трето блести по един отпечатък, така са седем следи. На единият трон, той е по-ниския, стоя аз. На другият се намират корона и скиптър.

Следва: Три от отпечатъците са нещастливи. Четири — щастливи в истинският смисъл на думата. Този, който играе с мен, се изкачва към трона, на който се намират короната и скиптъра. Той е длъжен да стъпи на четири, а не на пет, отпечатъка от седемте.

Ако и четирите отпечатъка, на които стъпи, са щастливи, на този човек, докато е жив, ще се изпълняват всички желания. Аз ще бъда негов слуга, заедно с цялата мощна организация, която съм създал и която ми се подчинява. Негови ще бъдат и моите милиарди и той може да прави с тях каквото си пожелае. Всичко ще му принадлежи: власт, жени, титли. Тези, които ненавижда, аз ще наказвам или унищожавам. На него му принадлежи короната и скиптъра на трона, който е по-висок от моя. Под властта му ще се окаже цялата земя! Той ще може всичко!

Погледнах Консърдайн. Докторът нервно отваряше и затваряше със силните си пръсти сгъваем сребърен нож, а очите му проблясваха.

— А какво ще стане, ако настъпи на други?

— Тогава аз поемам печалбата. Ако настъпи на една моя стъпка ще извърши една услуга и ще направи това, което го помоля. При две — ще ми служи година. Ако настъпи три — усетих, че огънят на сините очи ме изгаря, а до мен се раздаде сподавеният стон на Консърдайн, — той става мой духом и телом. Ако поискам ще го убия, в мига който пожелая и по начин който измисля. Мога и да му позволя да живее, но ще го убия, щом поискам. Той ще бъде мой! Телом и духом! Мой!

Гръмовният глас се разнасяше над мен и ставаше непоносим. Пред мен наистина бе Сатаната и с тези свръхестествени очи, изгарящи ме, като огъня на ада, името на чийто домакин бе взел.

— Но трябва да помните няколко правила — гласът изведнъж се превърна в спокоен. — Не е задължително да стъпите веднага на четирите стъпки. Можете да стъпите на една и да спрете. Или на две! Или на три! А следващата крачка не е задължително да направите.

Ако стъпите на моя следа и не се изкачвате повече, вие изпълнявате службата си, заплащам ви добре за нея и може отново да се изкачвате. Подобно е и при две мои стъпки. Година служба и ако останете жив — в правото си сте да опитате още един път. А за изминалата година ще ви платя добре.

Замислих се. Власт над света!? Изпълнение на всички желания. Като лампата на Аладин — само я потъркай! Нито за миг не се усъмних, че той ще изпълни обещанието си.

— Продължавам с механизма — каза Сатаната. — Очевидно е, че относителното разположение на следите не може да остава едно и също за всички случаи. Комбинацията лесно ще се разбере. Затова я предоставям на случая. Никой не бива да я знае, дори аз. Така ще получа най-висшето развлечение.

Аз ще седя на трона си. И ще държа лост, който ще завърта едно колело; то ще обръща седем кълба, три отбелязани като мои, останалите четири като щастливи. Когато кълбата заемат мястото си, те ще включат електрическите контакти със седемте следи. Както се наместят кълбата, така ще бъдат и следите.

По индикатор, аз мога да го виждам и другите присъстващи също, но не и изкачващият стълбите. Когато… претендентът… постави крака си на отпечатък, индикаторът ще покаже на какво именно стъпка е попаднал — от моите или от щастливите.

И последното правило. Като се изкачвате нямате право да поглеждате индикатора. Следващата стъпка извършвате без да знаете резултата от предишната. Ако се поддадете на слабост и се огледате, то сте длъжен да се върнете и да започнем процедурата отново.

— Струва ме си, че така вие имате преимущество в играта — отбелязах аз. — Да предположим, че някой настъпи щастлив отпечатък и спре, какво му носи това?

— Нищо — отвърна той. — Само възможност да продължи нататък. Вие забравяте, че той може да спечели неизмеримо повече, отколкото аз ще спечеля, ако той загуби. Печелейки, той печели мен! Губейки, аз получавам само един мъж или жена. Освен това аз добре им плащам за извършената работа след загубата. И ги защитавам.

Кимнах с разбиране. В действителност бях силно възбуден. Всичко, което бях изпитал досега бе така разчетено, че да възпламени въображението ми. Разтрепервах се от мисълта, какво бих могъл да постигна, ако наистина спечеля и той наистина е Сатаната. Той и неговата сила! Сатаната ме гледаше. А доктор Консърдайн проявяваше разбиране и в очите му се мяркаше сянка на жалост.

— Чакайте — казах аз рязко, — обяснете ми още нещо. Да допуснем, че откажа да играя. Какво ще стане с мен?

— Утре вие ще бъдете отново в Батъри парк — отвърна Сатаната. — Двойникът ви ще напусне Клуба на откривателите. Вие ще откриете, че той не е накърнил с нищо вашата чест и име. И ще можете да вървите по свой път. Но…

— Така и предполагах, че ще има и едно „но“ — измърморих аз.

— Но аз ще бъда разочарован — продължи той спокойно. — А аз не обичам да се разочаровам. Страхувам се, че вашите дела няма да процъфтяват. Възможно е да сметна, че вие сте нещо като постоянен укор, живо напомняне за извършените грешки при разсъжденията ми, че…

— Разбирам — прекъснах го. — Живото напомняне веднъж престава да бъде живо…

Той не каза нищо, но отговора прочетох в очите му.

— А какво ще ми попречи да приема предизвикателството ви частично? — запитах отново. — После да се махна и…

— Да ме предадете ли? — смехът потече през неподвижните устни. — Усилията ви до нищо няма да доведат. А за вас би било най-добре въобще да не сте се раждал на света, Джеймс Киркхайм. И това ви го казвам аз, Сатаната!

Сините му очи направо се разгоряха. Над креслото му се издигна сякаш сянка, която започна да го поглъща. Той излъчваше нещо дяволско, нещо ужасно, че сърцето им започна да бие с прекъсвания, а дишането ми се затрудни.

— Това казвам аз, Сатаната! — повтори той.

Настъпи кратко мълчание. Постарах се да си възвърна изгубеното равновесие. Отново камбанката зазвъня.

— Време е — каза Консърдайн, но аз забелязах, че е пребледнял и знаех, че и аз също съм пребледнял.

— Така се случи — тръбният глас се успокои, — че точно сега ще имате щастието да видите какво става с тези, които се опитват да ме премятат. Ще ви помоля да вземете някои предпазни мерки. Те ще са необходими. Но лично вие няма с нищо да пострадате. Много важно е, да не говорите, да не мърдате, да не се вижда лицето ви, когато гледате към… това което ще видите.

Консърдайн стана и аз го последвах. Човекът, който се нарече Сатана, също се изправи. Досещах се, че е голям на ръст, но не съм предполагал, че е такъв великан. Аз съм висок шест фута, а той ме надминава поне с още дванадесет дюйма. Неволно погледнах краката му.

— А-а — учтиво каза той. — Търсите да видите копитата ми. Хайде, вървете, скоро ще ги видите.

Той докосна стената. Ламперията се задвижи и пред нас се оформи широк, но къс, коридор, без никакви прозорци и врати. Сатаната тръгна напред, Консърдайн бе след мен. Така изминахме само няколко ярда. Сатаната спря и докосна отново обшитата стена и тя безшумно се разтвори. Той влезе в отвора.

Тръгнах след него и се спрях, като гледах тъпо на удивителната… стая… или зала… не, по-скоро храм — единствената дума, която най-добре показваше характера на помещението — та, повтарям, стоях и тъпо гледах необикновената гледка, която може би не бяха виждали човешки очи.